Илса Бик
Сенки (81)

80

Крис може би щеше да забележи, че се задава, ако не бе настоял Нейтън да поспи пръв. Беше поел последния пост, преди да продължат, и затова не беше в най-добрата си форма и не разсъждаваше особено логично.

Непростима грешка.

Пътеката, по която вървяха, беше обточена с редица електрически стълбове, издигнати на тясна ивица обезлесена земя, опасана от двете страни с гъста широколистна и борова гора. На места дърветата сплитаха клони в плътен балдахин, ала пътят през гората беше относително проходим. На нивото на земята сечището представляваше прочистена от дърветата права отсечка, която можеше да им спести поне осем километра лъкатушене и лутане из горите. Пътеката беше истинско изкушение, но при други обстоятелства Крис щеше да прояви достатъчно здрав разум да стои далече от нея. Винаги беше за предпочитане да използваш прикритието на горските гъсталаци и сенки. Именно този естествен балдахин го изпълваше с измамно чувство за сигурност, както всъщност и фактът, че се придвижваха нощем. Тези две обстоятелства им осигуряваха добро прикритие, да не говорим, че пълната луна превръщаше пътеката в зелен паваж и щеше да бъде лудост да не се възползват от него.

„Още два дни, само още два. — Главата на Крис пулсираше от умора. Вятърът режеше като с нож и студът изсмукваше мозъка му. Снегоходките му тежаха, сякаш бяха от олово. Беше изморен до смърт и вървеше повече по навик, отколкото е някаква ясна цел. — Тогава ще бъдем там и може би ще намерим онези деца.“

На около трийсет и шест метра напред червеникавокафявият скопец на Нейтън проправяше пъртина покрай призрачно зеленикавите сенки встрани от пътя. Това беше твърде много. Обикновено ги делеше не повече от девет метра разстояние. Обаче на Лена отново й бе прилошало и сега той я чакаше да привърши.

— Само още два-три часа и ще спрем за почивка — каза Крис и й помогна да се покатери на седлото. Щом Лена се отпусна на гърба на коня, той затропа недоволно с копита и тогава Крис забеляза, че животното свива уши, а тялото му се напряга. — Лена, дръж високо главата му и затегни юздите… Спокойно — каза той, щом жребецът се опита да я хвърли, след което се укроти и задиша тежко.

— Може би той също е на предела на силите си — отвърна Лена. На палтото й личеше малко жълто петно от повръщано. — Така че трябва да спрем.

Далече напред Нейтън извика:

— Проблем ли има? — Крис извърна глава. В този миг Нейтън, който се намираше на четирийсет и пет метра разстояние от тях, тъкмо обръщаше коня си. — Да не се опитва да ви хвърли? — извика старецът. — Искате ли да спрем за кратка почивка?

— Да — измърмори Лена.

— Няма нужда — извика в отговор Крис. Трябваше да го настигнат. Цялото това крещене го изнервяше. Нейтън трябваше да е по-съобразителен, но явно всички бяха изморени. Крис махна на стареца да продължи и забеляза как Нейтън кимва утвърдително, след което извива коня напред и се отправя към малко възвишение.

В мига, в който се обръщаше към Лена, забеляза, че скопецът на Нейтън се спъна. Просто леко накуцване. Нищо сериозно.

В този миг нещо огромно изникна от дясната страна на стареца, формата му беше толкова необичайна и толкова високо над земята — на нивото на главата, — че умът му не можа да проумее какво вижда.

Цепеницата, която беше наистина голяма, изхвърча от гората с такава скорост, че разсече въздуха като свирка.

— Нейтън! — изкрещя Крис, ала твърде късно. Беше твърде късно още в мига, когато скопецът се препъна в нарочно обтегнатата на пътя жица.

Боздуганът — огромен стенобоен инструмент, издялан от едно-единствено солидно дърво — уцели Нейтън от дясната страна. После се завъртя във въздуха и се разби в дърветата от другата страна. Главата на стареца отскочи наляво, някаква кост изпука и накрая тялото му се изхлузи от седлото — но не падна. Десният му крак се заплете в стремето, а когато въжето, на което бе завързан боздуганът, се изопна и той се понесе назад, Нейтън вече падаше, тогава скопецът се изплаши и се вдигна на задните си крака.

Така че главата на Нейтън се оказа на точното място. Може да е бил само замаян или вече да се е намирал в безсъзнание. Това нямаше значение.

Тежкият край на боздугана се заби в лявото му слепоочие, издавайки едно мокро и кухо туп. Този път главата на Нейтън се изви така рязко, че Крис долови ясното щрак, когато вратът му се прекърши. От устата на стареца изригна фонтан от кръв, а смазаният му череп приличаше на черен кратер от съсирена кръв и натрошена кост. Скопецът изцвили ужасено и рухна в снега.

Всичко това отне не повече от четири секунди, ала Крис се бе размърдал още след първата.

— Нейтън! — Той се запрепъва в дълбокия сняг, забавен от снегоходките. Зад себе си чуваше ужасените писъци на Лена. Той се препъна в снега, след което бързо се изправи. Вината беше негова; не биваше да пътуват нощно време, ала вече беше твърде късно, твърде късно, твърде късно.

И тогава — пак твърде късно — се сети за нещо: където имаше един капан, често изникваше и втори.

Левият му крак пропадна в снега. Миг по-късно нещо тънко се вряза в пищяла му, изопна се докрай и накрая щракна. Тялото му полетя напред. В последния миг той се завъртя, за да поеме удара с рамо вместо с протегнатите си напред ръце, ала снегоходките пак го забавиха. Той се просна в снега по ръце и крака, а върховете на снегоходките се забиха в слегналия се твърд сняг.

Долови движение над себе си. До слуха му достигна силен бучащ и трещящ звук и нещо изхвърча от гората. Той наведе глава надясно, ала в крайна сметка нищо не се появи. Нямаше друга бухалка. Не и от тази страна. Не и оттам. Ала нещо определено се приближаваше, защото тогава се разнесе чудовищен трясък, и в този миг Крис най-сетне разбра.

Твърде късно.

Капанът се спусна отгоре — само че този път не беше боздуган, а плоска и тежка дървена талпа. Дори да беше ден и да се бе сетил да погледне нагоре вместо настрани, пак нямаше да я забележи заради тънката тъмнозелена мрежа, разпъната отдолу за камуфлаж. А тази зелена луна я правеше още по-невидима.

Смъртоносният капан се носеше към лицето му. Той зърна острите шипове на пирони, зеления проблясък на стъкло…

И настръхналата четина от железни шипове.