Илса Бик
Сенки (23)

22

Изминаха осем дни.

Алекс отмерваше времето, като всеки път издълбаваше по една чертичка на носа на десния си ботуш с помощта на металната игла на верижката на ръчния си часовник. По нейна преценка през изминалите осем дена бяха извървели приблизително осемдесет-деветдесет километра. Да се ориентира къде се намираха, беше истинско предизвикателство. Дните им бяха сумрачни, а нощите — беззвездни, тъй като групичката им се придържаше към гъстите участъци на гората. Струваше й се, че се движат едва ли не в кръг, тъй като първоначално поеха на запад, а после свърнаха на север. Спираха на равни интервали от време и тогава Променените ловуваха, тъпчеха се и подремваха за кратко.

Като се замислеше, най-хубавото беше, че още е жива.

А най-лошото, че в най-скоро време можеше да изтегли късата клечка.

Всичко се свеждаше до най-обикновена математика.

 

 

Преди осем дена, през онази първа съботна утрин, Променените разполагаха с шест „бързи менюта“, между които да избират, в това число и Алекс. След цялата онази дандания не се съмняваше, че ще бъде следващото им ястие. Променените обаче — или поне Вълка, — изглежда, имаха нещо друго предвид. Тъй като Черната вдовица беше изтощена, макар и в съзнание, Вълка сновеше насам-натам с окървавения селскостопански нож в ръка и наглеждаше стадото. На два пъти той се спря, надвесвайки се над Алекс, свряна между онази старица на име Руби и болнавия наглед мъж, който, както щеше да научи по-късно, се казваше Брайън. Вълка я стрелваше с поглед, който ту отскачаше встрани, ту отново се връщаше на нея. Дали не си играеше с нея? Трудно й бе да прецени. Може би и той беше не по-малко объркан от самата нея. Дали нямаха сходни преживявания? Не усещаше ли и той същото като нея — онова странно вмешателство в съзнанието й? Успяваше ли да прочете мислите й? Не, това не й се вярваше. По време на схватката в снега Алекс бе съумяла да изненада Черната вдовица, спомни си също и стъписването на Вълка, когато го бе заплюла в лицето.

„Значи, това не работи в двете посоки. — Тя бе изгледала косо Вълка, докато той се отдалечаваше нататък по редицата, изучавайки всеки един от пленниците. — Вероятно ще мога да използвам това по някакъв начин.“

Накрая Вълка се спря на една дребна жена, слаба и смугла като мушитрънче^[1], която щеше да им послужи като основно ястие за деня. Това, което я смая и ужаси едновременно, беше фактът, че жената не оказа никаква съпротива, дори не възрази. Другите също не сториха нищо. Само наблюдаваха безучастно как Пъпчивия и Беретата изведоха жената от редицата и я поведоха, залитаща в снега, изминавайки разстоянието от девет метра до мястото, където стоеше Вълка. Щом я пуснаха, жената се олюля, но не падна. Тя стоеше на крака, като не спираше да се клатушка, със сведена глава и превити рамене. Нахлузил отново маската, така че лицето му оставаше открито само от носа надолу, Вълка изчака един дълъг миг, преди да сграбчи дребната жена за косата. Тя издаде тих писък, когато Вълка дръпна рязко назад главата й, при което шията и се оголи, а гърбът й се изви като лък.

В този миг истината я разтърси като шамар. Вълка щеше да убие жената точно там, пред всички тях. Стомахът на Алекс се преобърна. „Не мога да гледам. — Обзета от ярост и отвращение, тя извърна глава. — Няма да им направя това удовол…“

Ударът беше ослепителен: жестока плесница с изпъната длан, от която главата на Алекс отскочи надясно. Прехапа езика си и я прониза остра болка. Вцепенена от изненадата, тя се олюля с и бездруго крехко равновесие, тъй като краката й бяха все така завързани, и малко остана да се строполи на земята. Задържа се на крака само защото мъжът с болнавия вид, Брайън, имаше достатъчно сила, за да я подкрепи.

— Моля те. — Всъщност Брайън направи опит да се отдръпне от нея, като че ли се тревожеше да не изглежда прекалено отзивчив. — Просто направи каквото искат.

— Как не! — Усещаше лицето си, сякаш на бузата й е избухнала бомба. Беше истинско чудо, че не се оказа със счупена челюст. Задъхана, тя се надигна и се огледа да види кой от Променените я бе зашлевил. Изобщо не се изненада, щом зърна Белязаната, и съдейки по отпуснатите й рамене, момичето като нищо беше готово да нанесе още един неочакван удар.

— Моля те, послушай Брайън — обади се възрастната жена на име Руби, която стоеше от другата й страна. — Не се съпротивлявай. Просто изпълнявай желанията им.

— Няма. — Главата й бучеше, а в устата си усещаше безсолния вкус на нещо топло; Алекс изплю кръв. — Как е възможно просто да стоите ей така?

— Защото е за предпочитане пред това да те пребият. — Жената от лявата й страна, която имаше враждебен вид, изсумтя остро като бивша предводителка на рокерска банда. — Ако си достатъчно умна, трябва да се благодариш, че не избраха теб, така че си затваряй устата.

— Шарън има право. — В очите на Руби се четеше гняв. — Трябва да се примириш. Ти… — Каквото и да се канеше да добави, завърши с едно сподавено хлъц, тъй като Белязаната обви ръка около сухата като вейка шия на старицата и я стисна.

— Какво правиш? — извика Алекс. Очите на Руби изскочиха; кокалестите й крайници започнаха да разсичат въздуха с конвулсивни неконтролируеми движения и тя зяпна с уста, но от гърлото й не излезе никакъв звук, нито дори писък. — Престани!

— Мили боже — възкликна един широкоплещест мъж в края на редицата, за когото по-късно щеше да научи, че е съпруг на Руби и се казва Рей. Лицето му беше пребледняло от ужас. — За бога, просто й се подчини и тя ще я пусне!

— Добре. — Щом Белязаната оголи зъби в зловеща усмивка, Алекс нададе вик: — Добре, добре, кучка такава, ти печелиш! Ще гледам, чуваш ли? Само я пусни!

Все така ухилена, Белязаната продължи да стиска шията на Руби още част от секундата, след което разтвори пръсти.

— Ъгх! — Руби, чието лице беше придобило моравия цвят на охлузена плът, се закашля и строполи на снега, като едва не събори и Алекс.

Тя се поизвърна, подтикната от инстинкта да помогне на задушаващата се старица да се изправи на крака, когато с периферното си зрение улови движение и зърна Белязаната, готвеща се да нанесе нов удар.

— Нищо не съм направила. — Алекс се изправи, повдигайки завързаните си ръце в знак, че се предава. — Не й помагам. Ето! Нали виждаш? Само наблюдавам.

— Браво на теб — измърмори бившата рокерска предводителка. Името й беше Шарън, но Алекс щеше да го научи едва час, след като Вълка издълба очите на дребната женица от очните им ябълки, изсмуквайки ги от пръстите си едно по едно като меката еластична дъвка във вътрешността на близалка.

— Започваш да се учиш — заключи Шарън, щом Вълка приключи. — Мирувай, за да ти е спокойно на главата.

 

 

Още едно нещо, което Алекс научи през онзи първи ден. Черната вдовица наистина обожаваше ножа си.

Но Вълка обожаваше зъбите си.

 

 

Останаха петима.

След като закусиха, Променените натъпкаха разкъсаните останки на дребната женица в найлонов чувал. После всички потеглиха. След още няколко часа на път стигнаха до груба, но просторна ловна хижа. Ако се съдеше по състоянието на снега, шайката на Вълка се бе отбивала тук поне няколко пъти. На покритата със сняг веранда се виждаха четири акумулатора, свързани във верига посредством електрически жици, вероятно осигурявали навремето достатъчно ток за осветлението. Сега обаче или акумулаторите бяха изтощени, или Променените не се нуждаеха от светлина. Пъпчивия и Беретата внесоха вътре цели наръчи цепеници от покритата с брезент камара с дърва, наредени под един порутен сайвант. Скоро от комина и от кюнеца на печката взеха да се кълбят два стълба сив дим. Променените се оттеглиха да пренощуват в хижата, докато Алекс и останалите пленници се настаниха в стария сайвант — проветриво място, което вонеше на застояло машинно масло и умрели мишки.

За да се сгреят, можеха да разчитат на една обемиста пропанова туристическа печка, както и на един другиго, въпреки че бяха свалили въжетата им, позволявайки им да се поразтъпчат из бараката под зоркото око на Пъпчивия.

Върнали бяха на Алекс раницата, която й бе дала Джес. Тогава Руби бе обяснила, че имали следното правило: „Всеки новодошъл винаги разполага с нещичко, така че делим всичко, което имаме“. Имаше нещо странно в тона на Руби, сякаш се предполагаше, че всеки новопоявил се пленник ще разполага с провизии. Но в това нямаше логика. Най-вероятно залавяха хората наслуки, само че Руби бе казала винаги. Ала в онзи момент Алекс не си усещаше ръката от болка и нямаше сили да задава повече въпроси.

Извадила бе късмет. На дъното на раницата Джес бе скътала един очукан комплект за първа помощ, който вероятно не бе виждал дневна светлина от периода на ранната мезозойска ера. Напоените със спирт тампони отдавна бяха изсъхнали. Все пак опаковките с бинт бяха непокътнати, а няколкото тубички с антисептична паста изглеждаха достатъчно издути, така че сигурно щяха да й свършат работа. Не намери антибиотици, но може би нямаше да й бъдат необходими. Докато останалите се караха за енергийните десерти и полуготовата храна, тя разтопи малко сняг в една празна консервна кутия, остави водата да заври, а след това я изчака да изстине достатъчно, за да не се изгори.

Болката беше ужасна — като нещо със зъби и нокти, впиващи се в плътта й чак до кост. Пронизваше я толкова силно, че стомахът й се преобърна, а после се сви на топка. Остави онова, което правеше, и пъхна глава между коленете си. „Божичко.“ По лицето и шията й изби тънък слой лепкава пот. Пое си припряно въздух в опит да не изгуби съзнание. Том как не беше припаднал? Беше й достатъчно трудно, въпреки че разполагаше с гореща вода и бинт. Докато на Том му се наложи да се оправя само с един супернагорещен нож.

„О, Том.“ Гърлото й се стегна. По тялото й премина вълна на срам и тъга. Опита се да преглътне обзелата я скръб, ала усети как сълзите й потичат по бузите. Замисли се какви усилия бе положила да го запечата в съзнанието си: лицето му, мириса му, начина, по който я гледаше. Начинът, по който я караше да се чувства. „Само че аз се отказах. А трябваше да положа повече усилия, да намеря решение, но беше по-лесно да се примиря.“

И все пак не беше малоумна. Даваше си сметка, че не разсъждава логично. Някой или нещо бе успяло да го довърши. Том беше мъртъв и вината за това не беше нейна. Сторила бе всичко по силите си. Тогава защо изпитваше тази разяждаща вина, сякаш грешката беше нейна? Том не би искал тя да се чувства така. Единственото разумно нещо, изречено от Джес, беше, че саможертвата на Том — всичко, което бе сторил и изтърпял, за да могат двете с Ели да останат живи, — не биваше да отива на вятъра. Том би искал тя да продължи живота си, а не постоянно да се упреква.

„Старая се, Том, но за какво се боря всъщност? Да остана жива, само за да не съм мъртва, просто не е достатъчно.“

Изпита острата нерационална потребност да се засмее. Боже, безпокоеше се за смисъла на живота, при положение, че най-вероятно щеше да свърши накълцана на порции суши.

— Ей, ти. — Алекс вдигна поглед и зърна Шарън, която я изучаваше с очи. — Жената стискаше пакета с полуготова храна в едната си ръка, а с другата бодеше с вилицата си от макароните със сирене. — Добре ли си? — попита тя с уста, пълна с полусдъвкани макарони.

Всъщност Шарън не звучеше чак толкова загрижена. „Сигурно се надява да хвърля топа, за да остане повече храна за нея.“ Лепкавата жълтеникава като сопол каша по брадичката на Шарън допълнително влоши усещането в стомаха на Алекс. Останалите се тъпчеха по същия начин, а безизразните им празни погледи, вперени в нея, в най-добрия случай излъчваха незаинтересованост.

— Да. — Тя изтри потта с опакото на ръцете си и пое пресекливо дъх. За нищо на света нямаше да заплаче пред тези хора. Никой не й предложи помощта си. Единственото, което ги вълнуваше, беше как да си напълнят стомасите. — Просто ме боли рамото, това е всичко.

— Хм. Нали знаеш онази стара поговорка? — Шарън дъвчеше, преглъщаше и бършеше брадичката си с длан.

— Коя точно? — Шарън бе като извор на безсмислени проповеди и затова Алекс не й обърна особено внимание. „Господи, как е възможно да се тъпчат след онова, което видяха? Сигурно мен ме чака същото — ако остана жива достатъчно дълго. Предполагам, това прилича на страха. Колко време може да живее човек в безкраен ужас, преди просто да претръпне?“ — Всяко зло за добро? Винаги е най-тъмно преди зазоряване?

— Не. — Шарън облиза ръката си. — В каквато и безизходица да се намираш… — Жената отново натъпка устата си с макарони. — Винаги може да стане и по-зле.

 

 

Тази нощ не потеглиха повече — необичайно забавяне, както щеше да научи по-късно. На здрачаване Променените обикновено се отправяха на път. Алекс предполагаше, че този престой има нещо общо с това, че бе смазала от бой Черната вдовица.

В неделя привечер отново потеглиха на път. Плътната пелена от облаци, скривала небето през целия следобед, беше останала непокътната и нощта бе черна като катран. Без ориентира на звездите Алекс можеше само да гадае къде се намират, но предполагаше, че все още се движат на север или северозапад.

Нещо повече: Променените често използваха електрически фенерчета и градински фенери, но само за кратко. Докато Алекс и останалите пленници се препъваха и залитаха, Променените бяха като сенки, придвижващи се с относителна лекота през гората. „Като пантери — помисли си тя — или като вълци.“ От часовете по биология в гимназията знаеше, че очите на нощните животни са различни, въпреки че не помнеше с какво точно. А тази особеност пораждаше още един въпрос: Променените продължаваха ли да се променят?

Ако можеше да се вярва на часовника с Мики Маус на Ели, бяха вървели до три часа сутринта в понеделник, успявайки да изминат около десет километра, преди да спрат за почивка в следващия къмпинг. Този път подслон нямаше. Пъпчивия и Белязаната ги завързаха един за друг, а после за три яки дъба, преди да се отправят на лов. Отново маскиран с вълчата кожа, Вълка поведе глутницата. При пленниците остана само Черната вдовица, сгушена край огъня, докато самите те се заровиха в снега и зачакаха.

Когато Променените се завърнаха с първите лъчи на зората, доведоха със себе си нови попълнения: дебела жена и грубоват мъж с телосложение, напомнящо на пожарен кран, който по-късно се представи като Отис. Жената се наричаше Клеър, но името й научиха от мъжа. Не минаха и пет минути от завръщането на Променените, когато Вълка впи зъби в Клеър, което сложи край на всичките й тревоги, свързани с дребнави прояви на учтивост, като представяне пред непознати например.

 

 

В сряда, ден пети, Алекс реши, че краят й най-сетне е настъпил.

Междувременно Черната вдовица се бе възстановила достатъчно, за да се заеме със задълженията си. Докато проверяваше пленниците, тя удостои Алекс с дълъг втренчен поглед. Омразата й беше толкова очевидна, че човек не се нуждаеше от свръхестествени сетива, за да я долови. И докато останалите се свиваха даже при най-мимолетния зрителен контакт, Алекс никога не би си позволила дори да потрепне. Всъщност гледката даже й се нравеше. Лицето на Черната вдовица беше пълна каша. Вече нямаше помен от чипото й носле, а усилията на ортодонта й бяха отишли на вятъра. Раните й бяха започнали да придобиват противен зеленикаво-черен оттенък. Лявата й буза беше така силно подута, че окото й приличаше на сребриста цепка.

„Развържат ли ме, хуквам веднага. — Алекс се напрегна, преговаряйки действията си наум: — Спускам се към нея, нападам я, отнемам ножа й и…“

В следващия миг до обонянието й достигна смъдящата миризма на смола и тя си помисли: „Опа“. Изви очи наляво и сърцето й подскочи.

Лицето му излъчваше заучено безразличие, но въпреки това от погледа й не убягна как фините мускули на челюстта му потрепнаха, а белегът на шията му заигра. В пространството над и около главата й се долавяше тихо пращене и слаби проблясъци. Във въздуха се разнесе миризмата на изгоряло като лекия озонов лъх, който се усещаше след електрическа буря. Черната вдовица изпъна сковано гръб, докато останалите Променени местеха погледи ту към Вълка, ту към нея.

„Спорят за това кой ще ме получи — помисли си Алекс. — Който и да надвие, край с мен.“ От обзелото я отчаяние усещаше устата си пресъхнала и напукана. Тъй като вече знаеше на какво е способен Вълка — какво му доставяше удоволствие, — планът й се струваше предварително обречен на провал. Едно на ръка беше да се втурне с главата напред към Черната вдовица и да измъкне ножа от нея. Но тези страховити челюсти…

„Той е по-тежък от мен и освен това няма да мога да им избягам. Накрая ще ме хванат и тогава Вълка ще…“

Изведнъж Черната вдовица изгуби равновесие. Силни конвулсии разтърсиха тялото на момичето и когато въздухът се изпълни със смесената миризма на страх и ярост, обезобразените й устни се изкривиха. Тя се отдръпна, отстъпвайки няколко бързи крачки назад, след което се завъртя с развята вълча козина и залитна по протежение на редицата, спирайки се чак пред горкия Отис.

„О, боже. — Ако не беше видяла това с очите си, нямаше да повярва. — Вълка ме остави жива. Изправи се срещу Черната вдовица и я накара да отстъпи.“ Това можеше да не завърши никак добре накрая, и то поради ред причини, прецени тя. Черната вдовица и бездруго вече я мразеше до смърт. „И освен това ти срита задника.“ Но Алекс нищо не разбираше. Защо Вълка я държеше жива? За да може по-късно сам да я довърши? Страхотно. Не би могло да е по-сложно от яденето на мелба. Защото не познаваше нито едно хлапе, което да не оставя черешката за накрая.

Така че въпросът беше колко време й остава.

 

 

Ден шести: четвъртък.

Малко преди четири тази сутрин Брайън — за когото Алекс подозираше, че е диабетик — припадна. След всички тези километри на газене в дълбокия сняг стъпалата му бяха почернели от напредващата гангрена, засегнала плътта му чак до коленете и отровила кръвта му. Мъжът до такава степен не беше на себе си, мислеше си Алекс, че изобщо не проумяваше какво става чак до третия или четвъртия разрез.

Тогава Брайън започна да крещи. Десетина секунди. Може би двайсет. Очевидно изморена от целия този шум, Черната вдовица му нанесе силен страничен удар с ножа. Внезапно виковете на Брайън секнаха и в същия миг на шията му разцъфна широка кървава усмивка.

И тогава главата на Брайън се отметна назад. Описа дъга и увисна на гърба му така, че ужасените очи на мъжа се впериха в Алекс, обърнати наопаки. С брадичка, сочеща нагоре, очи под нея и тил, разположен между лопатките на раменете, кръвта на стареца бликна на две аленочервени струи. При тази гледка мисълта на Алекс направи неочакван завой и тя си рече ни в клин, ни в ръкав: Също като онзи андроид от „Пришълецът“^[2].

Вече бяха четирима.

Събота, рано сутринта: ден осми.

Отис беше само кожа и кости. Алекс дори не помнеше как бе изглеждал мъжът преди. Променените бяха превърнали бедния нещастен Брайън в безформена маса тресящо се желе, без дори да опитат от него, вероятно по същата причина, поради която никой с достатъчно мозък в главата си не би натъпкал устата си с развален леберкез. В такъв случай оставаха четирима, което означаваше, че разполагаше само със седмица и половина живот най-много, освен ако междувременно Променените не попълнеха стадото си с нови пленници.

Освен това Алекс усещаше, че Вълка става все по-гладен. Но номерът нямаше да мине с един хубав сочен бургер. Дали се дължеше на интуиция, или на тази нейна свръхсетивност, но Алекс просто го знаеше. Гладът на Вълка се излъчваше от него като топли вълни от нагорещен асфалт. Понякога той я докосваше. Не беше нещо откровено неприлично — ръката му просто бръсваше нейната, след което оставаше така известно време, като сенчестата миризма постепенно се усилваше и с всяка изминала секунда ставаше все по-опияняваща. Веднъж, когато протегна ръка над рамото й — за какво, не помнеше, — лицата им се оказаха само на сантиметри разстояние едно от друго. Отново. Толкова близо, че Алекс различи съвсем ясно белега, който пулсираше като нещо живо заедно с учестените удари на сърцето му. С разширени ноздри и полуразтворени устни той пое миризмата й също като змия и тогава поривът на глада му се усили, превръщайки се в нещо почти материално, осезаемо и истинско като прегръдка.

И, господ да й е на помощ, но с времето, което прекарваше близо до тия Променени — и най-вече близо до Вълка, — това странно трептящо, вибриращо чувство обвиваше съзнанието й с все по-плътна мъгла. Въпреки целия ужас, когато Вълка я докосваше или се приближаваше, сърцето й подскачаше, което се дължеше както на привличане, така и на растящия й страх. Сякаш се… разполовяваше, очертанията на съществото й се размиваха и тогава от тялото й се отделяше едно обвито в сенки второ аз, което изпитваше някакво ново чувство: не точно съчувствие, но нещо подобно.

Мисълта за това я накара да потръпне и кожата й настръхна. В учебника по социология за десети клас беше чела за престъпниците и похитените от тях жертви, за това какво се случва, когато един заложник започне да изпитва съчувствие и да възприема света през очите на своя похитител. Имаше и небезизвестни примери за това: Пати Хърст^[3]; жертвите на обира на Шведската банка, откъдето бе възникнал и терминът „стокхолмски синдром“^[4].

„Само че аз не съм като тях. Това няма да ми се случи — никога.“

При все това усещаше привличането. Тя се пресегна покрай вонята на разложение към едно познато ухание на хладна мъгла и плътни сенки, което вкуси с наслада и заобръща в устата си, опипвайки го с език. Беше толкова близо. Тя затвори очи. Пулсът й се ускори. Толкова близо. Малко й оставаше да повярва, че това момче е Крис, тъй като двамата бяха двете страни на една и съща монета, единият светъл, а другият — негов тъмен двойник. Нямаше добър или лош. Просто всеки от тях беше верен на същността си.

„Само че Вълка е врагът. И винаги ще бъде така. Запомни добре това. Накрая ще те убие. Няма да има друг избор. Това е част от него самия.“