Илса Бик
Сенки (57)

56

Ники го накара да се съблече. За разлика от мъжа си тя беше тънка като хрътка и крехка като сламка. Очите й не издаваха никаква емоция, но когато Том спря, останал по бельо, тя каза:

— А, не. Всичко. Докрай.

Печката на дърва поддържаше висока температура в кухнята и в това тясно задно помещение. По тялото му бе избила студена пот, която се стичаше по слепоочията му, но въпреки това той трепереше. Военните плочки на Джед изтракаха на металната верижка.

— Но защо?

— За да не избягаш — провикна се Уейд от кухнята. През отворената врата Том проследи с поглед стареца, който извади от пещта желязото за жигосване, разгледа го и го върна обратно в огъня.

— Това са глупости. Няма да тръгна да бягам по долни гащи — възрази Том.

— О, не съм толкова сигурен — изръмжа Уейд и поставил ръце на кръста си, се изправи. — По „Нешънъл Джеографик“ гледах за един ескимос, който гол-голеничък пробягал няколко километра по леда.

— Хайде, Том. — Ники махна към него с пушката. — Боксерките също.

— Не — запъна се Том.

— Добре тогава. Лявото или дясното коляно? — Той не отговори, така че тя продължи: — Не си въобразявай, че няма да го направя. Стига да си жив, не ги интересува как ще изглеждаш. За нас е все едно, но… — Тя плъзна очи по тялото му, първо надолу, а после пак нагоре, като опипваше с поглед всеки оставен от шрапнел белег, а накрая вниманието й бе привлечено от вдлъбнатината на дясното му бедро. Но щом забеляза белега на шията му, тя изви устни и рече: — Хубава смучка. Някоя приятелка се е поувлякла? Е, едва ли ще възрази срещу още една-две драскотини, особено като се има предвид, че си доста поочукан. — Лицето й отново стана безизразно. — Том, не ме карай да прахосвам патрони.

„Добре, въпросът е кой ще надделее. — Той мушна палци под ластика на боксерките си. — Хайде, това вече си го минал в обучението по оцеляване. Не им позволявай да те надвият.“

Но какво би могъл да стори, за да ги спре? Остави боксерките да се свлекат на глезените му, след което ги изрита настрани. Силата беше на тяхна страна, така че трябваше да е идиот, за да не се подчини.

— Точно така. — Ники кимна към един закован за пода стол с права облегалка. — А сега седни и си сложи тези пластмасови джунджурии. Първо привържи глезените към краката на стола, а после едната ръка. За другата ще трябва да си помогнеш със зъбите.

Боже, колко ли пъти го бяха правили досега? Сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Изобщо не помръдна към стола. Може би това беше краят, но сложеше ли онези пластмасови белезници, все едно вече бе мъртъв.

— Какво направихте с Райли? Убихте ли го?

— Да се надяваме — сви рамене Ники. — Жалко е да се затрие такова хубаво фермерско куче, но не можехме да позволим да лае всеки път, щом надуши някой Чъки.

„Какво? — В гърдите му заседна студено предчувствие. Брадвата, кръвта по фризера… — О, господи, онова дете…“

— Вие го храните.

— Разбира се. Ако предадеш жив Чъки, получаваш по-добра награда. — Като видя израза на лицето му, Уейд се разсмя толкова силно, че коремът му се разтресе. — Не, няма да те накълцаме на пържоли, ако това те тревожи. Въпреки че оня ден свършихме месото, а знам, че малкото копеленце е гладно. Работата е там, че струваш много повече жив, отколкото в търбуха на някой Чъки. Пет пари не давам, дори да умира от глад. При всички положения ще го вземат, а на студено ще изкара по-дълго. И бездруго ловците трябва скоро да се появят.

— Как разбират кога да дойдат? — попита Том. Не че отговорът го интересуваше, но всяка секунда далече от онзи стол означаваше още един шанс.

— Когато имаме нещо за тях, вдигаме старото знаме. Предполагам, че имат съгледвачи.

Знамето. Том потисна една въздишка. Всичко беше толкова очевидно, ясно като бял ден. Искал бе само да се почувства в безопасност — а сега беше мъртъв.

— Не задавам много въпроси. Те си гледат тяхната работа, а аз своята. — Уейд отвори вратичката на пещта. — Интересува ме само да получавам каквото ми се полага.

— Значи, от тях взимате фуража? — попита Том.

— Точно така. — Уейд пъхна в пещта ръка, облечена в червена на цвят дебела кожена ръкавица. — Обзалагам се, че щом те предам, ще получа хубава нова каруца и може би сносен товарен кон.

Нещо като разменна търговия. Заловиш ли някой Чъки или дете, което не се е променило, получаваш награда. Том наблюдаваше с растящ ужас, докато Уейд изучаваше с поглед инструмента за жигосване. Черното желязо — с формата на римската цифра пет като символ на прекършена кост, както бе обяснил Уейд — започваше да изсветлява до пастелносиво. Задушливата миризма на нагорещено желязо заседна на гърлото му…

„Това е миризмата на прегряло автоматично оръжие; на порой от снаряди, изливащ се по сухия камънак; на толкова нагорещена цев на пушка, която се задръства и се налага да плюе в задния отвор, за да прочисти оръжието; и, разбира се, гласовете, неумолимите гласове, които се изливат от безмилостното слънце през слушалките в каската му: Исусе Христе, срежи жицата, срежи проклетата жица и грабвай детето, или си мъртъв, мъртъв, мъртъв…“

— Том. — Като чу името си, Том премигна, за да пропъди ужасите на миналото и да осъзнае, че стои срещу Уейд в кошмара на настоящето. Дамгата с прекършената кост не беше огненочервена като по филмите, а с цвета на догарящи въглени. Том усети излъчващата се от нея топлина на метър и половина разстояние. — А сега трябва да седнеш — каза Уейд.

— Няма нужда да го правиш — изрече той с ясното съзнание, че си губи времето.

— Ако не те жигосам, не мога да докажа, че съм те предал. Не искам да ме изиграят.

Силата беше на тяхна страна, а и нямаше къде да избяга. По време на обучението за оцеляване бяха набивали една мисъл в главата му отново и отново — да избере живота, освен ако мисията не беше застрашена.

Беше научил и още нещо: очите винаги те издават. Контролирай погледа си и освен ако противникът ти не чете мисли…

Уейд се приближаваше. Ники държеше оръжието.

Погледна към Ники.

Но се хвърли към Уейд.