Илса Бик
Сенки (12)

11

Питър нямаше бреме да мисли, още по-малко да реагира. Побелялата земя се втурна към него, той се стовари тежко върху леда и за част от секундата пред очите му притъмня като неочаквано прекъснат разговор по мобилен телефон. Настъпи затишие като внезапна пролука във времето, след което съзнанието му взе да изплува, усещането в ръцете и краката му започна да се завръща на тласъци и усилващи се конвулсии, сякаш по кожата му пълзеше нещо с шипове и нокти. Някой крещеше името му, ала Питър не можеше да отвърне. Всеки дъх беше мъчителен за него. Конят му цвилеше все така болезнено и, божичко, звуците, излизащи от устата на Утопия, се забиваха като нокти в черепа му.

— Утопия — изхъхри той и името на кобилата прозвуча като хрип. Къде беше тя? Превъртайки се на лявата си ръка, той изви шия, за да погледне нагоре по хълма, и тогава сърцето се преобърна в гърдите му.

Цвилейки от ужас и болка, Утопия лежеше просната по гръб, като се гърчеше и размахваше трите си здрави копита във въздуха. Ала десният преден крак на коня… „Ох, скъпа.“ В гърдите му се надигна вълна на мъка и състрадание. Това, което видя, беше пълна развалина: натрошена до неузнаваемост окървавена кост. Кръв бликаше от разкъсаната артерия и образуваше гъсти струи, стичащи се на вади и оцветяващи пътя в ярко рубиненочервено. Утопия издъхваше. Бедното животно дори не разбра какво…

От лявата му страна, на границата на периферното му зрение, от снега бликна мъничък бял гейзер. Объркан, той си помисли: „Някакво животно?“. Миг по-късно долови едно-единствено отчетливо трак, последвано от свистящо ФШШШШТ.

Питър разбра незабавно какво става, тъй като звукът беше бавен в сравнение с високата скорост на куршума.

— Питър! — Гласът беше на Уелър и идваше от хълма някъде зад него. — Стрелци! Ставай, ставай!

Питър се завъртя с разкъсвано от болка тяло и запъна ръце и крака в снега. „Тайлър… Тайлър беше хвърлен; но къде е сега, къде е детето?“ Питър хвърли трескав поглед през рамо и зърна коня на момчето на около осемнайсет метра по-нататък. Един-единствен поглед беше достатъчен. Животното беше напълно неподвижно и съвсем мъртво, с шия, извита под такъв ъгъл, че опулените очи на коня се взираха нагоре към хълма и право в него. От Тайлър нямаше и следа.

Снегът от дясната му страна избухна. Посипаха се ледени късчета, остри като счупено стъкло, и защипаха бузите му. Отекнаха още няколко спорадични потраквания, последвани от тихото свистене на прелитащите наблизо куршуми. Снегът изригна отново, след което се чу трак и фшшшшт. Той забеляза ъгъла, под който куршумът се заби в снега, и веднага се ориентира за местоположението на стрелците.

„Горе, вляво, стрелят с насочени надолу дула. Но защо съм още жив? Би трябвало да съм мъртъв.“

— Питър! — извика отново Уелър, който се намираше до третия фургон и някак успяваше да остане неподвижен върху пристъпващия нервно пъстър кон.

От конете се изсипаха мъже, озовавайки се сред неспокойната глъчка от лаещи кучета и отсеченото трополене на конски копита. — Питър, идвам да…

— Стой, не се приближавай! — Питър описа нетърпелив жест с ръка. — Те са отляво, горе на хълма! Всички да се прикрият зад фургоните!

Трак! И тогава, почти мигновено, един от конете, теглещи първия и най-близък фургон, издаде звук, напомнящ женски писък. Миг по-късно животното се отпусна мъртво, преди дори да се е строполило на леда. Тежестта на поваленото животно повлече другия кон, който полетя напред, докато коларят трескаво се опитваше да го удържи.

Именно в този миг Питър забеляза бодливата тел, опъната напреко на пътя на точно изчислена височина.

„Засада. Но как са разбрали? Нали реших да минем оттук едва преди пет часа, когато изпратих вестоносеца Ланг напред.“

Надавайки силен рев, конят се опита да отстъпи назад, въпреки че бодливата тел бе разкъсала плътта му. Още едно трак. Коларят разпери ръце в комичен жест на изненада и рухна на земята, но тогава конят най-сетне се паникьоса и заотстъпва назад, удряйки с копита, които разцепиха черепа на мъжа като пъпеш. Отекна поредица от силни пропуквания, сякаш от трошащи се кости, и тогава тегличът се разпадна. Веднага след това фургонът загромоли по леда сред дъжд от искри — право към него се носеха четиристотин и петдесет килограма ревящ метал и скърцаща дървесина.

Питър отскочи наляво. В тила си усети налягане и силата на струята въздух, когато фургонът профуча покрай него. Рухвайки на пътя, той преви гръб над образуваните в леда коловози. „Трябва да се махна, да се махна, да се махна, хайде, ставай!“ Той забърза нагоре по Пътеката на мъртвеца, както си беше на ръце и колене, а ботушите му се пързаляха върху леда и кръвта на конете.

Утопия беше още жива, ала вече не пореше въздуха с копита. Окото й, което се виждаше от тази страна, се завъртя, следвайки всяко негово движение. Приближавайки се към нея, той усети сладникавия мирис на коня, примесен с металическия дъх на кръвта й. Кракът й беше раздробен, а кожата висеше на ивици там, където костта беше пробила навън. Щом той се прислони в закътаната пролука, образувана от стомаха й, конят простена и се опита да се претърколи на крака.

— Кротко. — Той извади орела и опря дулото в ухото на коня. — Съжалявам, скъпа — додаде той и натисна спусъка.

— Питър?

— Добре съм! — Примигайки, за да пропъди сълзите и финия дъжд от кръвта на Утопия, Питър изви поглед към хората си. Оцелелите фургони бяха събрани в груб полукръг и засега мъжете разполагаха със сигурно прикритие. Питър преброи още пет повалени коня и поне толкова мъже. Наоколо кънтеше гърленият лай на гърмящи пушки, докато хората му даваха отпор, но Питър знаеше, че врагът ги превъзхожда по численост и по въоръжение. Сякаш в подкрепа на убеждението си, той видя как главата на сиво-бежовия помияр, свил се под един от фургоните, внезапно избухва. Онова, което остана от него, рухна на земята с конвулсивно треперещи крайници и кървав фонтан, извиращ от прясната рана на врата му.

Питър усети прилив на ярост. Да стрелят по хората и дори по конете, беше едно на ръка, но убийството на това нещастно псе беше чиста подигравка. Все едно да покажеш на някого среден пръст. Също като онази побъркана жена, която подпали хамбара си и после…

„Всъщност… — Мислите му придобиха ледена яснота. — Та тя напои сеното с…“

— М-мамо? — Питър долови уплашен млад глас. — Таатко?

„По дяволите.“

— Тайлър? — Не смееше да повдигне глава. — Тайлър, не мърдай оттам! Стой…

— Мамо. — Гласът на Тайлър звучеше слаб и немощен. — Мамо.

Питър затвори очи за миг и се замисли. Най-разумно от негова страна беше да остави момчето. По гласа му личеше, че момчето е ранено доста зле и може би никой не можеше да му помогне. Така че, отивайки при него, нямаше да постигне абсолютно нищо. Най-много да го заловяха или направо да го убиеха. А и всеки командир губеше хора. Понякога животът беше гаден.

Проблемът обаче беше в това, че досега никой не го бе обвинявал в прекалено благоразумие.

Питър се изстреля от ниска позиция и се понесе с все сили надолу по хълма. Дори не си даваше труд да се движи на зигзаг. Пътят и така беше прекалено несигурен и хлъзгав от кръвта на Утопия. Да си счупи врата, беше също толкова вероятно, колкото да получи куршум. На фона на бумтящото си сърце той долови виковете на хората си, докато край него свистяха куршуми като побеснели стършели. Нещо го перна по гърба, ала с всеки изминал миг Питър скъсяваше разстоянието до коня на Тайлър — тринайсет метра, девет, четири…

Задницата на коня потръпна във внезапна конвулсия. За част от секундата си помисли, че конят е още жив, но после осъзна, че стрелците го държат на мушка в очакване на следващия му ход. „Трябва да скоча.“ На три метра от коня той запъна левия си крак в земята, завъртя се и свърна надясно, тогава усети, че нещо го блъсна отляво с все сила, също като онази дойна крава, противното добиче, което така и не се научи да отбягва като дете. Той залитна и се хвърли ниско и непохватно напред. Главата и гърдите му преминаха над тялото на коня, ала тогава въздухът му свърши и той се строполи, оставайки наполовина извън прикритието, което предлагаше туловището на животното.

В този миг откри Тайлър.

Или по-скоро онова, което беше останало от него.