Илса Бик
Сенки (69)

68

Синди настрои увеличението на бинокъла си.

— Хм.

— Какво? — попита Люк.

— Струва ми се… — Да, сигурна беше. Слънцето още не беше потънало зад хоризонта и светлината беше зад нея, така че виждаше доста ясно. Образът първо се замъгли, след което се избистри. — Помниш ли онази банда Чъкита с вълчите кожи? Отново са тук.

— Така ли? Как разбра?

— Ела да погледнеш. — Тя зачака, докато Люк най-сетне пропълзя по корем и надникна през закрепения на триножник бинокъл. — Забелязваш ли онова потрепване? Тъй като вълчата кожа виси свободно, вятърът развява краищата й. Така че съм сигурна. Момичето е същото, но момчето с нея е друго.

— Да, права си… майчице — възкликна Люк. — Какво се е случило с лицето й?

— Не знам. — Момичето или се бе сдобило с най-огромната пъпка на света, или пък на бузата й бе изникнало трето око. Но кой беше новият? И какво се бе случило със стария й партньор? Може би беше мъртъв. Боже, това би било чудесно. Колкото по-малко Чъкита, толкова по-добре. Освен това от тези хора вълци я побиваха тръпки, с тия вълчи кожи й напомняха за „Лудият Макс“.

— С тях има няколко нови деца — отбеляза Люк. — Виж само как са въоръжени.

— Да, забелязах. — Разполагаха със сериозна огнева мощ: няколко узита или може би МАС-10 — не беше на ти с оръжията. Едно от децата носеше много странен патрондаш, натъпкан с едни такива огромни патрони. Месинговите им глави сигурно бяха с големината на юмрука й. — Дръпни се. Искам да видя колко нормални са довели.

— Според мен са най-малко петима — каза Люк и се премести. — Познават се по походката. Нали знаеш как си влачат краката?

— Ъхъм. — Тя настрои окуляра на фокус. — О, боже.

— Какво?

— Мисля, че има две деца. На възрастта на Чъкитата са.

Сякаш долови с ушите си как очите на Люк се разширяват.

— Наистина?

— Да. — До този момент не бе виждала ни едно нормално дете да влиза в мината, а ето че сега имаше цели две. Все още се намираха прекалено далече, за да различи някакви подробности, но смяташе, че едното е момиче. А другото пристъпваше някак странно. Може би беше ранено.

— Какво става?

Тя подскочи, след което се озърна през рамо и видя Том, който ги наблюдаваше с изпитателен поглед. Боже, беше тих като котка.

— Нищо — отвърна тя, като се надяваше, че Люк ще си държи езика зад зъбите. Мели бе споменала, че Том има нужда да събере мислите си: „Не го карайте да се чувства още по-зле“. Новината за две нормални деца, озовали се най-неочаквано в менюто за вечеря на Чъкитата, щеше да бъде последната капка в чашата. — Искам да кажа… знаеш как е.

Том смръщи вежди.

— Добре ли си, Синди?

— Да, добре е — отвърна Люк. — Тъкмо наблюдавахме хората вълци. Децата от това племе си падат по вълчите кожи. Смятаме, че нещо се е случило с водача им — това е всичко.

— Освен това Чъкитата са повече, отколкото очаквахме — додаде тя. — Сякаш са срещнали приятелска банда и всички са дошли заедно насам.

— О. — Том помълча известно време, след което каза: — Люк, най-добре да вървим. Искам да бъда на позиция, когато луната изгрее. До скоро, Синди.

— Иска ли питане, Том. — Честно казано, онова пърхащо усещане, което изпитваше в присъствието на Том, й се струваше страшно неуместно. Все пак беше на дванайсет. Само че Том беше толкова готин с тези тъмносини очи и чуплива коса в онзи невероятен оттенък на кафявото, примесен с много червено, като наистина скъпа канела. И разбира се, мускулите му. Като на истински мъж. И беше толкова смел. Изключено бе да му навреди. — И да се пазиш, чуваш ли? — Тя се сви ужасено в мига, в който думите излязоха от устата й. „От всичко, което можех да измисля, това беше най-баналното.“

— Ти също. — Изражението на Том остана сериозно. — Ако нещо се обърка, веднага да си плюете на петите, разбрахте ли? Не позволявайте Мели да ви убеди да оставате.

— Нищо няма да се обърка — отвърна тя. — Късмет.

По лицето му премина мимолетна сянка.

— Да — отвърна той, ала скованата му усмивка приличаше повече на гримаса. — Късмет.

Доста по-късно Синди забеляза нещо, което промени мнението й за двете непознати деца. Онова, което взе за момиче, наистина се оказа такова, най-вероятно от горните класове на гимназията. Освен това имаше хубава коса: дълга и червена. Би убила за такава коса. Но както и да е, Червенокосата помагаше на другото доста привлекателно на вид русокосо момче. Но това, което привлече вниманието на Синди, беше фактът, че Червенокосата се закова на място най-неочаквано в същия миг, в който и момичето вълк, онова с обезобразеното лице и русата коса.

В този момент Синди осъзна нещо: Червенокосата не беше пленница. Тя беше Чъки.

Слава богу, че не каза нищо на Том. Възелът в стомаха й се разхлаби. Ако Том беше научил, вероятно щеше да откаже да взриви мината. След тази случка вече не изпитваше никакво съмнение. Само Чъкитата реагираха като кучета, надушили следа. Така че Том, Люк и Уелър спокойно можеха да направят на пух и прах Червенокосата заедно с нейните приятели.

„Ех, Червенокоске — помисли си Синди с усмивка. — Не бих искала да съм на твое място.“