Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (60)

Стари духове

Лондон, 31 октомври, 1902 година

Късно е и тротоарът е тъмен, въпреки че уличните лампи осветяват редицата от сиви каменни сгради. Изобел стои до скритите в сянка стълби на една къща, която е наричала свой дом в продължение на около година — има чувството, че е било преди цяла вечност. Чака отвън завръщането на Марко, загърнала раменете си с бледосин шал, подобен на петно от ясно небе на фона на нощта.

Минават часове, преди Марко да се появи на ъгъла. Вижда я и пръстите му стисват куфарчето в ръката му по-силно.

— Какво правиш тук? Трябва да си в Щатите.

— Напуснах цирка — отвръща Изобел. — Тръгнах си. Силия каза, че мога да го направя.

Тя изважда избелял къс хартия от джоба си, върху който е изписано името й — истинското й име, което той е успял да изтръгне от нея преди години и я е накарал да го запише в един от бележниците му.

— Разбира се, че го е казала.

— Може ли да се кача? — пита Изобел, а пръстите й си играят нервно с края на шала.

— Не — вдига поглед към прозорците Марко. Стъклото отразява неясна трепкаща светлина. — Моля те, просто ми кажи онова, което си дошла да ми кажеш.

Изобел смръщва вежди. Оглежда се наоколо, но улицата е тъмна и пуста, само студеният вятър минава през нея и разпилява листата в близката канавка.

— Исках да ти се извиня — тихо започва тя, — защото не ти казах, че се намесвам. Знам, че случилото се миналата година отчасти е по моя вина.

— Трябва да се извиниш на Силия, не на мен.

— Вече го направих. Знаех, че е влюбена в някого, но мислех, че е в хер Тийсен. Разбрах, че си ти, чак онази нощ. Но тя обичаше и него и го загуби, а причината за загубата бях аз.

— Вината не е твоя — отвръща Марко. — Намесени са много фактори.

— Винаги са били намесени много фактори — казва Изобел. — Нямах намерение да се забърквам толкова надълбоко. Само исках да помогна. Исках да мина през… това и да се върна към предишното състояние на нещата.

— Не можем да се върнем назад. Много работи не са така, както бяха.

— Знам. Не мога да я мразя. Опитах се. Дори не мога да престана да я харесвам. Тя ме остави да продължа с години, въпреки че очевидно бях изпълнена с подозрения спрямо нея, и винаги беше мила с мен. Освен това обичах цирка. Имах чувството, че най-сетне съм си намерила дом, място, към което принадлежа. След известно време усещането, че трябва да те предпазвам от нея, изчезна. Започнах да чувствам, че трябва да предпазвам всички останали от вас двамата, както и вас двамата — един от друг. Започнах, след като ти дойде да ме видиш в Париж, когато беше толкова разстроен заради Дървото на желанията, но щом разчетох картите на Силия, се убедих, че трябва да продължа.

— Кога беше това?

— Онази вечер в Прага, когато трябваше да се срещна с теб — отвръща Изобел. — Ти никога не ми позволи да ти гледам, дори да обърна една карта за теб — до миналата година. По-рано не бях се замисляла върху този факт. Чудя се дали, ако бях имала тази възможност, щях да оставя всичко да се проточи толкова дълго време. Отне ми цяла вечност, докато наистина осъзная какво означават картите й. Не виждах онова, което бе пред очите ми. Загубих много време. Винаги е било заради вас двамата — още от преди да се срещнете. А аз бях просто едно отклонение.

— Не беше отклонение — възразява Марко.

— Обичал ли си ме някога? — пита го Изобел.

— Не — признава той. — Мислех си, че навярно бих могъл, но…

Изобел кима.

— А аз си въобразявах, че ме обичаш. Толкова сигурна бях, въпреки че никога не ми го беше казвал. Не виждах разликата между действителността и онова, което исках да е тя. Мислех, че ще е временно, дори когато продължаваше да се проточва. Но не е. Никога не е било. Аз бях временната. Навремето си мислех, че ако тя си отиде, ти ще се върнеш обратно при мен.

— Ако тя си отидеше, аз щях да съм никой — отвръща Марко. — Трябва да се оценяваш по-високо, вместо да си готова да се задоволиш с остатъци.

Двамата стоят мълчаливи на пустата улица. Между тях се настанява студеният нощен въздух.

— Лека нощ, госпожице Мартин — казва Марко и тръгва нагоре по стълбите.

— Най-трудно за предсказване е времето — добавя Изобел. Марко спира и се обръща назад. — Може би, защото променя толкова много неща. Гледала съм на безброй хора по най-различни въпроси и най-трудното нещо за разбиране винаги е било времето. Моментът. Знам го и въпреки това то не спира да ме изненадва. Колко дълго бях готова да чакам за нещо, което беше само вероятност. Винаги съм вярвала, че е въпрос на време, но съм грешала.

— Не очаквах да се проточи толкова дълго, колкото… — започва Марко, но Изобел го прекъсва.

— Беше въпрос на подходящ момент. Онзи ден влакът ми закъсня. Денят, в който те видях да изпускаш бележника си. Ако беше пристигнал навреме, двамата с теб никога нямаше да се срещнем. Може би не ни е било писано. Било е вероятност, едно на няколко хиляди, а не неизбежност — така, както става с повечето неща.

— Изобел, съжалявам — казва Марко. — Съжалявам, че те въвлякох във всичко това. Съжалявам, че не ти казах по-рано какво изпитвам към Силия. Не знам какво друго би могла да искаш от мен, което да мога да ти дам.

Изобел кима, загръща шала по-плътно около раменете си.

— Преди около седмица гледах на някого. Той беше млад, по-млад, отколкото бях аз, когато те срещнах. Висок, но все още несвикнал с височината си. Беше искрен и сладък. Дори ме попита как се казвам. И всичко беше написано върху картите. Всичко. Сякаш гледах на цирка, а това ми се беше случвало само веднъж досега — когато гледах на Силия.

— Защо ми го разказваш?

— Защото си помислих, че този младеж би могъл да те спаси. Не знаех как да се чувствам; все още не знам. Беше там, изписано върху картите му, заедно с всичко останало — не бях виждала нещо толкова ясно. Тогава мислех, че всичко ще свърши по различен начин. Грешах. Изглежда, често греша. Може би е време да си намеря друго занимание.

Марко спира, лицето му пребледнява под светлината на уличната лампа.

— Какво казваш? — пита той.

— Казвам, че имаше шанс. Шанс да бъдеш с нея. Шанс всичко да се реши по възможно най-добрия начин. Почти ти го желаех, наистина — независимо от всичко. Все още искам да си щастлив. И възможността беше на лице. — Тя му се усмихва с лека, тъжна усмивка, докато плъзва ръка в джоба на палтото си. — Но моментът не беше подходящ.

Тя изважда ръка и разтваря пръстите си. В дланта й проблясва купчина черни кристали — дребни като сажди.

— Какво е това? — пита Марко, когато тя вдига длан към устните си.

В отговор Изобел издува леко устни напред и саждите политат към него в щипещ черен облак.

Когато облакът се разсейва, куфарчето му стои изоставено върху тротоара, до краката на Изобел. Тя го взема и си тръгва.