Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (29)

Съвместни усилия

Септември-декември 1893 година

Марко пристига в лондонския офис на господин Барис само няколко минути преди уговорената среща и с изненада заварва истинска суматоха в иначе подреденото място — сега то е пълно с наполовина опаковани сандъци и купища кутии. Бюрото не се вижда, заровено под хаоса.

— Наистина ли е станало толкова късно? — пита господин Барис, когато Марко почуква на отворената врата, тъй като не може да влезе поради липсата на празно пространство. — Трябваше да оставя часовника отвън, в един от онези сандъци е. — Той махва към редицата дървени сандъци, наредени до стената, макар да е невъзможно да се разбере дали от някой от тях се чува тиктакане. — А също така имах намерение и да разчистя, за да има откъде да се минава — добавя, бутва настрани няколко кутии и вдига купчина проекти, навити на руло.

— Извинявам се, че ви прекъсвам — казва Марко. — Исках да говоря с вас, преди да напуснете града. Щях да почакам, докато отново се установите на едно място, но реших, че ще е най-добре лично да обсъдим въпроса.

— Разбира се — кимва господин Барис. — Исках да ви дам излишните копия от плановете на цирка. Тук някъде са. — Той разравя купчината чертежи, проверява ги за имена и дати. Вратата на офиса се затваря тихо, без никой да я докосва.

— Може ли да ви задам един въпрос, господин Барис? — пита Марко.

— Разбира се — отвръща господин Барис, все така погълнат от купчината чертежи.

— Колко знаете?

Господин Барис оставя рулото, което в момента държи в ръка, и се обръща, намества очилата на носа си, за да види по-добре изражението на Марко.

— За кое? — пита, когато паузата се проточва прекалено дълго.

— Какво ви е казала госпожица Боуен?

Господин Барис го поглежда любопитно за момент, преди да заговори.

— Вие сте нейният опонент. — Когато Марко кимва, по лицето му се разлива усмивка. — Никога не бих предположил.

— Казала ви е за състезанието.

— Само в най-общи линии — отвръща господин Барис. — Преди няколко години дойде при мен и ме попита как бих реагирал, ако ми признае, че всичко, което прави, е наистина. Отвърнах, че ще трябва да повярвам на честната й дума или да я помисля за лъжкиня, а аз никога не бих се усъмнил, че такава красива дама може да лъже. И тогава тя ме попита какво бих проектирал, ако не трябваше да се съобразявам с такива ограничения като гравитацията, например. Това постави началото на Въртележката, но предполагам, че вече ви е известно.

— Досетих се — признава Марко. — Въпреки че не бях сигурен до каква степен сте замесен съзнателно.

— Намирам се в положение да съм доста полезен, според мен. Вярвам, че илюзионистите наемат инженери, с чиято помощ да направят така, че триковете им да изглеждат като нещо, което в действителност не са. В конкретния случай аз осигурявам обратната услуга — помагам истинската магия да изглежда като умно замислена измама. Госпожица Боуен го нарича „приземяване“, превръщане на невероятното във вероятно.

— Тя има ли нещо общо със Звездния гейзер? — пита Марко.

— Не, Гейзерът е чиста механика — отвръща господин Барис. — Мога да ви покажа структурните планове, ако успея да ги открия в тази бъркотия. Вдъхновен е от посещение на Колумбийската експозиция в Чикаго по-рано тази година. Госпожица Боуен настояваше, че няма начин да внесем каквито и да било подобрения, но аз мисля, че тя има пръст в поддържането му.

— В такъв случай вие самият сте магьосник, господине — покланя се Марко.

— Може би просто правим сходни неща по различен начин — отвръща господин Барис. — След като знаех, че госпожица Боуен има опонент, който се подвизава някъде, си мислех, че той не се нуждае от никаква помощ. Хартиените животни, например, са удивителни.

— Благодаря — казва Марко. — Доста импровизирах с опитите си да измисля палатки, които да не изискват проектиране.

— Затова ли сте тук? За нещо като чертеж?

— Преди всичко исках да се уверя, че сте наясно с играта. Както знаете, мога да направя така, че да забравите за този разговор.

— О, няма нужда от подобни предпазни мерки — енергично поклаща глава господин Барис. — Уверявам ви, че съм в състояние да запазвам неутралитет. Не ми харесва да заемам страна. Ще помагам както на вас, така и на госпожица Боуен толкова, колкото всеки от вас желае, и няма да разкривам нищо пред другия от онова, което вие или тя сте споделили под секрет с мен. Няма да спомена и дума пред когото и да било по въпроса. Можете да ми имате доверие.

Марко изправя една купчина разпръснати кутии, докато обмисля думите му.

— Добре — казва накрая. — Макар да се налага да призная, господин Барис, че съм изненадан от готовността ви да сте част от всичко това.

Господин Барис отвръща през смях:

— Признавам, че от всички нас аз изглеждам най-малко вероятната възможност. Светът се оказа много по-интересно място, отколкото съм си го представял, преди да дойда на онази първа Среднощна вечеря. Дали защото госпожица Боуен умее да вдъхва живот на фигура от въртележка, изработена от плътно дърво, или защото вие сте в състояние да манипулирате паметта ми, или защото самият цирк надхвърля границите на онова, което съм смятал за възможно, дори преди да съм се замислял за вероятността да съществува истинска магия — това не мога да кажа. Но не бих заменил действителността за нищо на света.

— И ще запазите самоличността ми в тайна от госпожица Боуен?

— Няма да й кажа — обещава господин Барис. — Имате честната ми дума.

— В такъв случай ще ви бъда благодарен, ако ми помогнете за едно нещо.

* * *

Когато писмото пристига, за момент господин Барис изпитва притеснение, че госпожица Боуен ще се разстрои от обрата на събитията или ще попита кой е опонентът й, тъй като лесно би се досетила, че инженерът вече е запознат с този факт.

Но щом отваря плика, открива вътре бележка, на която пише само: „Може ли да направя някои допълнения?“

Той я информира, че атракцията нарочно е направена така, че да бъде манипулирана от двете страни, следователно илюзионистката може да добавя към нея каквото желае.

* * *

Силия върви по коридор, отрупан със сняг, бляскавите снежинки кацат в косата й и полепват по подгъва на роклята й. Тя протяга ръка и се усмихва, докато кристалите се разтапят върху кожата й.

От двете страни на коридора има множество врати и тя избира една в самия край. Докато влиза в стаята, оставя след себе си следа от разтопен от дъха й сняг. Трябва да се наведе, за да избегне сблъсъка с водопада от книги, висящи от тавана, чиито страници се разлистват сами като замръзнали вълни.

Силия прокарва длан по хартията и цялата стая се залюлява леко, докато движението се предава от страница на страница.

Отнема й известно време, за да открие друга врата, скрита зад потънал в сянка ъгъл. Засмива се, когато ботушките й потъват в мекия като пудра пясък, изпълващ стаята пред нея.

Силия стои насред искряща бяла пустиня с блестящо нощно небе, простиращо се във всички посоки. Усещането за безкрайно пространство е толкова зашеметяващо, че тя трябва да протегне ръка пред себе си, за да открие вратата, скрита сред звездите. Когато пръстите й се удрят в солидната повърхност, изненадата й още не е отминала.

Проправя си път покрай стените, обсипани със звезди, опипва периметъра за друг изход.

— Това е отвратително — прозвучава гласът на баща й, въпреки че Силия не може да го види на слабата светлина. — Трябва да работите отделно, а не в това… това позорно деградиращо място. Предупредих те за съвместната работа, тя не е начинът, по който да разкриваш способностите си.

Силия въздъхва:

— Мисля, че е доста умно. Какъв по-добър начин да се състезаваме от това да го правим в една и съща палатка? А и ако трябва да си честен, не можеш да го наречеш сътрудничество. Как мога да си сътруднича с човек, чиято самоличност дори не ми е известна?

Тя улавя само частица от лицето му, докато очите му я гледат строго, после се извръща настрани и връща вниманието си върху стената.

— Е, кое, според теб, е по-добро? — пита Силия. — Стая, пълна с дървета, или стая, пълна с пясък? Знаеш ли даже кои стаи са моите? Започна да става изморително, папа. Опонентът ми очевидно притежава способности, равни на моите. Как изобщо ще успеете да определите победител?

— Това не е твоя грижа — изсъсква баща й по-близо до ухото й, отколкото би й се искало. — Разочарован съм от теб, очаквах нещо по-добро. Трябва да постигнеш повече.

— Постигането на повече е изморително — протестира Силия. — Мога да контролирам само това, което вече съм създала.

— Не е достатъчно — настоява баща й.

— Кога ще е достатъчно? — пита тя, но не получава отговор и се озовава сама сред звездите.

Навежда се, гребва шепа перленобял пясък и бавно го оставя да изтече между пръстите й.

* * *

Сам в стаята си, Марко конструира малки стаички от хартия. Коридори и врати, направени от страници на книги и парчета чертежи, късове тапети и фрагменти от писма.

Изработва стаи, водещи към други, създадени от Силия. Стълби, които се извиват покрай нейните зали.

И оставя отворени пространства за отговора й.