Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (33)

Магьосникът в дървото

Барселона, ноември, 1894 година

Стаите, скрити зад множеството палатки на Le Cirque des Rêves, са в рязък контраст с черното и бялото на цирка. Пулсиращи от цвят. Топли от лампите, светещи в кехлибарено.

Мястото, обитавано от близнаците Мъри, е особено живо. Калейдоскоп от цвят, искрящ в карминено, коралово и яркожълто — толкова наситени, че цялата стая сякаш често е обхваната от пламъци, изпъстрена с пухкави котенца, черни като въглен и ярки като искри.

От време на време някой подхвърля, че трябва да изпратят близнаците в пансион, за да получат добро образование, но родителите им настояват, че децата им научават повече за живота сред такава разнообразна компания и докато пътуват из целия свят, отколкото ако се посветят на класните стаи и книгите.

Близнаците са напълно доволни от нередовните уроци по неопределени на брой предмети и от всяка книга, до която могат да се докопат; често купчини от книги се озовават в люлката им от ковано желязо, с която не могат да се разделят, въпреки че отдавна са твърде големи, за да се побират в нея.

Познават всеки сантиметър от цирка, с лекота преминават от цветната към черно-бялата му действителност. Чувстват се еднакво удобно и в двете.

Тази вечер седят в една раирана палатка под голямо дърво с голи черни клони.

В този късен час точно в тази палатка няма никакви посетители, а е малко вероятно някой от почитателите на цирка да се натъкне именно на нея през оставащите часове до зазоряване.

Близнаците Мъри се облягат на масивния ствол на дървото и отпиват от горещия ароматен сайдер в чашите си. Приключили са със своите представления за вечерта и могат да прекарат оставащите часове до сутринта така, както пожелаят.

— Искаш ли да почетем? — обръща се Уиджит към сестра си. — Или може да се разходим, не е чак толкова студено. — Той изважда джобен часовник от палтото си и го поглежда. — Нито е чак толкова късно — добавя, макар че мнозина всъщност биха сметнали онова, което те определят като късно, за доста рано.

За момент Попет прехапва замислено устни, преди да отговори:

— Не. Последния път всичко беше червено и объркващо. Мисля, че може би ще трябва да изчакам малко, преди да опитам отново.

— Червено и объркващо?

Попет кима.

— Много неща се разминаваха — обяснява тя. — Огън и нещо червено, но не по едно и също време. Човек без сянка. Чувството, че всичко се разплита или обърква, както когато котенцата оплитат преждата на възли и повече не можеш да откриеш началото или края й.

— Каза ли на Силия за това? — пита я Уиджит.

— Още не — признава Попет. — Не обичам да й разправям неща, в които няма никакъв смисъл. В повечето случаи рано или късно откривам смисъла.

— Това е вярно — съгласява се Уиджит.

— О, и още нещо — добавя Попет. — Ще си имаме компания. И това усетих там някъде. Не знам дали беше преди, или след останалите неща, или някъде по средата.

— Можеш ли да видиш кой е? — пита Уиджит.

— Не — кратко отвръща Попет.

Уиджит не се изненадва.

— Какво беше червеното нещо? Успя ли да разбереш?

Попет затваря очи, опитва се да си спомни.

— Прилича на боя.

Уиджит се обръща да я погледне.

— Боя ли?

— Сякаш някой е плиснал боя по земята — обяснява Попет. Тя отново затваря очи, но бързо ги отваря. — Тъмночервена. Всичко е някак объркано и червената част нещо не ми харесва — когато я видях, ме заболя главата. Онази част с компанията е по-приятна.

— Хубаво ще е да си имаме компания — отбелязва Уиджит. — Знаеш ли кога?

Попет поклаща глава.

— От една страна, имам чувството, че ще е скоро. От друга — че ще чакаме още дълго.

Известно време двамата седят мълчаливо и облегнати на дървото, отпиват от сайдера си.

— Моля те, разкажи ми някоя история — казва Попет след малко.

— Каква история? — Уиджит винаги й задава този въпрос, дава й възможност да избира, въпреки че вече е решил какво ще й разкаже. Само предпочитаната или много специалната публика се радват на подобна привилегия.

— История за дърво — казва Попет и се опитва да види какво има зад преплетените черни клони над главите им.

Преди да започне, Уиджит прави пауза, за да могат палатката и дървото да послужат като мълчалив пролог. Попет търпеливо чака.

— Тайните имат особена сила — разказва Уиджит. — И тази сила отслабва, когато те бъдат споделени, затова най-добре е да бъдат пазени, и то — добре. Споделянето на тайни — истински тайни, важни тайни — дори с един-единствен човек, ги променя. Още по-лошо е, ако бъдат написани черно на бяло, защото никой не знае колко очи ще ги прочетат, независимо колко се внимава. Всъщност най-добре е, когато имаш тайни, да ги пазиш — както за тяхно, така и за твое добро.

Отчасти това е причината в днешно време да има по-малко магия по света. В крайна сметка магията е тайна, тайните са магия. Година след година магията се преподава и споделя, че и по-лошо. Записването й в луксозни книги, които с течение на времето потъват в прах, намалява силата й, отнема я малко по малко. Всичко това може би е било неизбежно, но не и непредотвратимо. Всеки прави грешки.

Най-великият магьосник в историята е допуснал грешката да сподели тайните си. А те са били едновременно магически и важни, затова грешката му е била твърде сериозна.

Споделил ги е с едно момиче. Тя била млада, умна и красива…

Попет се кикоти, закрила уста с чашата си. Уиджит млъква.

— Извинявай — казва тя. — Продължавай, моля те.

— Тя била млада, умна и красива. Ако не била умна и красива, щяло да е по-лесно да й се устои и тогава изобщо нямаше да има история.

Магьосникът бил стар и също доста умен, разбира се, и прекарал много дълго време, без да сподели тайните си с когото и да било. Може би с течение на времето е забравил колко важно е да ги пази само за себе си или пък е станал непредпазлив заради нейната младост, красота или ум. А може просто да е бил уморен или пък е пил твърде много вино и не е съзнавал какво върши. Каквато и да била причината, той споделил най-съкровените си тайни с момичето, скритите ключове към всичките му магически способности.

И когато тайните били предадени от магьосника на момичето, те загубили част от своята сила така, както котките губят част от козината си, когато ги галиш усърдно. Но те все още били ефективни и магически, и момичето ги използвало срещу магьосника. Тя всъщност го измамила, за да разбере тайните му и да ги направи свои. Било й все едно дали ще ги задържи за себе си; а вероятно ги е записала някъде.

Затворила магьосника в огромен дъб. Също като този тук. И магията, която използвала, за да постигне това, била изключително силна, понеже била магия на самия магьосник — древна и мощна — и той не можел да я развали.

Оставила го там и той не можел да бъде спасен, понеже никой не знаел, че е вътре в дървото. Но не умрял. Навярно щом изкопчело тайните от него, момичето щяло да го убие, стига да имало как, но не било възможно да го погубят със собствените му магии. Макар че момичето сигурно изобщо не е искало да го убива. Повече го интересувала силата, отколкото магьосникът, но навярно малко го било грижа и за него — само колкото да иска да му подари живота, макар и в такава форма. Момичето решило да го затвори и това било достатъчно за целите й. В действителност обаче не постигнала толкова голям успех, колкото си въобразявала. Била непредпазлива и не запазила новопридобитата си магическа тайна. Разкривала я наляво-надясно и като цяло не полагала добри грижи за нея. Постепенно силата й отслабнала, отслабнало и момичето.

Магьосникът, от друга страна, се превърнал в част от дървото. И дървото процъфтяло и растяло, клоните му се прострели към небето, корените му стигнали дълбоко в земята. Той бил в листата, в кората, в стъблото, в жълъдите, които катеричките отнасяли и които се превръщали в нови дъбове на други места. А когато тези дървета също пораснали, той бил и в техните клони, листа и корени.

Загубвайки тайните си, магьосникът спечелил безсмъртие. Дървото му продължавало да расте дълго след като умното момиче остаряло и престанало да бъде красиво и в известен смисъл магьосникът станал по-велик и по-силен, отколкото бил по-рано. Макар че, ако му предоставели шанса да повтори всичко отново, той най-вероятно би внимавал повече с тайните си.

Уиджит привършва и палатката потъва отново в мълчание, но дървото сякаш е по-живо, отколкото преди началото на разказа.

— Благодаря ти — казва Попет. — Приказката ти беше хубава. Малко тъжна, но в същото време — не чак толкова тъжна.

— Моля — отвръща Уиджит. Отпива от сайдера си, който вече не е горещ, а само топъл. Обгръща длани около чашата и я вдига към очите си, гледа я втренчено, докато над повърхността й не се появява мека извивка пара.

— Направи същото и с моята, моля те — настоява Попет и му подава чашата си. — Никога не успявам да го направя както трябва.

— Аз пък никога не мога да накарам нещо да се издигне както трябва, така че сме квит — отвръща Уиджит, но без възражение взема чашата й и се концентрира, докато напитката в нея също се сгрява и започва да изпуска пара.

Той й я подава и чашата полита от неговата ръка към ръката на Попет, по повърхността на сайдера се появяват вълнички, но с изключение на това движението е плавно, сякаш чашата е плъзната по маса.

— Не се фукай — казва Уиджит.

Двамата седят и отпиват от претопления сайдер, и гледат нагоре към преплетените черни клони, протягащи се към върха на палатката.

— Уидж? — казва Попет след дълго мълчание.

— Да?

— Значи не е чак толкова лошо да си затворен някъде, а? Зависи къде?

— Предполагам, че зависи от това доколко харесваш мястото, в което си затворен — отвръща Уиджит.

— И доколко харесваш човека, с когото си затворен там — допълва Попет и ритва черния си ботуш с белия.

Брат й прихва и смехът му отеква из палатката, разнася се над клоните, покрити със свещи. Всяко пламъче е бяло и трепти.