Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Night Circus, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Чайлд, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Ерин Моргънстърн
Заглавие: Нощният цирк
Преводач: Мария Чайлд
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Ентусиаст; Enthusiast
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Редактор: Велислава Вълканова
Коректор: Снежана Бошнакова
ISBN: 978-954-2958-53-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3466
История
- — Добавяне
Скрити съкровища
Конкорд, Масачузетс, октомври 1902 година
Споровете относно бъдещето на Бейли започват рано и избухват все по-начесто, въпреки че в момента вече са достигнали до ниво повтарящи се фрази и напрегнато мълчание.
Той обвинява Каролайн за това, че изобщо са започнали, макар въпросът всъщност да е повдигнат от баба му по майчина линия. Бейли е много по-привързан към баба си, отколкото към сестра си, така че стоварва вината изцяло върху Каролайн. Ако тя не се беше изказала, нямаше да му се наложи да спори толкова упорито. Беше едно от онези желания на баба им, маскирано като предложение така, че да изглежда безобидно: Каролайн да постъпи в колежа в Радклиф.
През цялото време, докато пиеха чай сред спокойствието в салона на баба им, уплътнен с възглавници и тапети на цветя, Каролайн изглеждаше заинтригувана от идеята.
Но каквото и да беше мнението й по въпроса, то се изпари като дим веднага щом се върнаха в Конкорд и чуха тежката дума на баща си:
— В никакъв случай.
Каролайн посрещна присъдата с кратко нацупване, реши, че вероятно, ако отидеше в Радклиф, щеше да й се наложи да работи упорито, а и не даваше пукната пара за самия град. Пък и Мили се беше сгодила и течаха приготовленията за сватбата й — тема, която за Каролайн беше далеч по-интересна от собственото й образование.
И с това се приключи.
После пристигна отговорът от Кеймбридж, декретът на баба им, че това е приемливо, но че Бейли ще трябва на всяка цена да отиде в Харвард, разбира се.
Това не беше желание, маскирано като каквото и да било. Това си беше чиста заповед. Протестите от финансово естество бяха пресечени още преди да са били изречени, с уверението, че таксите за образованието му ще бъдат покрити.
Споровете започнаха преди някой дори да е питал Бейли за мнението му.
— Бих искал да отида — каза той, когато настъпи достатъчно дълга пауза, за да успее да вмести думите си в нея.
— Ти ще поемеш фермата — прозвуча отговорът на баща му.
Най-лесното бе темата временно да се изостави, а после отново да бъде повдигната, особено като се има предвид, че Бейли още няма навършени шестнайсет години и има достатъчно време, преди която и да е от двете възможности да стане действителност.
Вместо това — и Бейли не е напълно сигурен за причината — той поддържа спора жив, започва го при всяка възможност. Подчертава, че винаги може да отиде да учи, после отново да се върне във фермата, като се има предвид, че четири години не са кой знае колко много.
В началото тези изявления се посрещат с лекции, но скоро прерастват в заповеди, изречени с висок глас, и затръшване на врати. Майка му гледа да не се намесва, доколкото й е възможно, но когато я притиснат, се съгласява със съпруга си, докато в същото време тихо подхвърля, че всъщност решението трябва да бъде взето от самия Бейли.
Момчето дори не е сигурно, че иска да учи в Харвард. Харесва града повече от Каролайн и му се струва, че това е възможност, в която има повече мистерия, повече вероятност.
Докато фермата му предлага единствено овце, ябълки и предсказуемост.
Вече може да си представи как ще премине животът му. Всеки ден. Всеки сезон. Когато ябълките падат, когато овцете се нуждаят от стригане, когато се стелят сланите.
Винаги едно и също, година след година.
Споменава нещо за безкрайното повторение пред майка си с надеждата, че това би могло да прерасне в един по-спокоен разговор за вероятността да му разрешат да напусне дома, но тя само отвръща, че намира цикличната природа на фермата за успокояваща и го пита дали е приключил с всичките си задължения.
Поканите за чай от Кеймбридж сега се отнасят единствено за Бейли, сестра му напълно е изключена от тях. Каролайн измърморва нещо от рода, че и без това нямала време за подобни неща, и Бейли отива сам, благодарен, че може да се наслади на пътуването без непрестанното бъбрене на сестра му.
— Не ме е грижа особено много дали ще учиш в Харвард, или не — казва баба му един следобед, макар че Бейли нищо не е споменавал. Като цяло той се опитва да избягва темата, защото мисли, че знае много добре какво е мнението на старицата.
Момчето добавя още една лъжичка захар към чая си и чака възрастната жена да продължи.
— Вярвам, че това ще ти предложи повече възможности — обяснява тя. — Нещо, което бих искала да имаш, дори и родителите ти да не посрещат идеята с огромен ентусиазъм. Знаеш ли защо разреших на дъщеря си да се омъжи за баща ти?
— Не — отвръща Бейли.
Това не е тема, която някога е била обсъждана в негово присъствие, въпреки че веднъж Каролайн му беше съобщила под секрет, че е чула нещо за някакъв скандал. Дори двайсет години по-късно баща им никога не стъпва в къщата на баба им, нито пък тя ги посещава в Конкорд.
— Защото тя и бездруго щеше да избяга с него — отвръща баба му. — Това искаше. Моят избор за нея нямаше да е такъв, но не е редно да се диктува на едно дете какъв избор да направи. Чувала съм те как четеш книги на котките ми. Когато беше на пет години, превърна едно корито в пиратски кораб и се втурна да атакуваш хортензиите в градината ми. Не се опитвай да ме убедиш, че би избрал фермата.
— Имам отговорности — Бейли повтаря думата, която е започнал да мрази.
От устните на баба му се откъсва звук, който може да бъде взет за смях или за покашляне, или за комбинация от двете.
— Преследвай мечтите си, Бейли. Било то Харвард, или нещо напълно различно. Без значение какво казва онзи твой баща, без значение колко високо го казва. Забравя, че някога самият той е бил нечия мечта.
Бейли кима. Баба му се обляга назад и известно време се оплаква от съседите си, без да споменава нито дума повече за баща му или за мечтите му.
Когато Бейли си тръгва, тя добавя:
— Не забравяй какво ти казах.
— Няма — уверява я той.
Не споделя с нея, че има една-единствена мечта и тя е също толкова невероятна, колкото кариерата му на градински пират.
Но продължава редовно и разпалено да спори с баща си.
— Моето мнение има ли изобщо някакво значение? — пита една вечер, преди разговорът да е прераснал в затръшване на врати.
— Не, няма.
— Може би трябва да се откажеш от този спор, Бейли — тихо го съветва майка му, когато баща му излиза от стаята.
Бейли започва да прекарва голяма част от времето си извън къщи.
Часовете в училище не са толкова дълги, колкото му се иска. В началото работи повече, в най-отдалечените краища на овощните градини, избира най-далечната точка от мястото, на което се намира баща му.
После се отдава на дълги разходки през полята, горите и гробищата.
Обикаля около гробовете на философи и поети, автори, чиито творби познава от библиотеката на баба си. Но има още безброй надгробни камъни, върху които са гравирани непознати за него имена, голяма част изличени от времето и вятъра, а собствениците им — отдавна забравени.
Върви безцелно, но мястото, на което се озовава най-често, е онзи стар дъб, на който толкова често е седял с Каролайн и приятелите й.
Сега, когато е по-висок, му е по-лесно да достигне клоните му и Бейли без проблем се изкачва чак до върха. Достатъчно зашумено е, за да се чувства изолиран, но и достатъчно светло, за да може да чете, ако си е взел книга — което скоро се превръща в част от рутината му.
Чете история, митология, приказки, чуди се защо само момичетата ги избавят от техния скучен фермерски живот разни рицари, принцове или вълци. Струва му се нечестно, че самият той няма подобна приказна възможност. А не е в позиция да спаси сам себе си.
През часовете, които прекарва в наблюдение на безцелно шляещите се из ливадите овце, дори му се приисква някой да дойде и да го отведе, но изричането на желания пред овце е също толкова безрезултатно, колкото и изричането им пред падащи звезди.
Опитва се да убеди сам себе си, че животът му не е съвсем лош. Няма нищо лошо в това да си фермер.
Но въпреки всичко недоволството му си остава. Дори пръстта под краката му е незадоволителна за обувките му.
Така че продължава да търси спасение в дървото си.
За да го направи свое, той дори стига дотам, че да премести старата дървена кутия, в която държи най-ценните си притежания, от стандартното й скривалище под една разхлабена дъска на пода под леглото му, и да я пъхне в една хралупа в дъба — достатъчно плитка, за да не може да бъде наречена дупка, но достатъчно защитена, за да послужи за целта.
Кутията е малка, месинговите й панти и закопчалки са потъмнели от годините. Увита е в парче зебло, което я предпазва от природните стихии и е добре защитена дори от най-хитрите катерици.
Съдържанието включва назъбено острие от стрела, което бе открил на една поляна, когато беше само на пет. Камък с дупка през средата, който би трябвало да му носи късмет. Черно перо. Блестящ камък, който майка му беше определила като някакъв вид кварц. Монета — първите му джобни пари, които така и не беше похарчил. Кафявата кожена каишка, която беше принадлежала на семейното куче, умряло, когато Бейли беше на девет. Една бяла ръкавица, посивяла от времето и допира с камъните.
И няколко пожълтели и сгънати страници, изписани на ръка.
Щом циркът си тръгна, Бейли описа всеки негов детайл, който бе успял да си спомни, за да не избледнее никога в паметта му. Покритите с шоколад пуканки. Палатката с издигнатите кръгли платформи, върху които големи групи хора изпълняваха трикове с ярък бял огън. Вълшебният трансформиращ се часовник срещу будката за билети — много повече от механизъм, който просто отмерва времето.
Макар да беше описал всеки елемент от цирка с неравния си почерк, не успя да предаде с думи срещата си с червенокосото момиче. Не каза на никого за нея. Беше я търсил с поглед из цирка по време на двете последвали среднощни посещения, но не бе успял да я открие.
После циркът си замина, изчезна така внезапно, както се беше появил — като сън.
И не се върна.
Единственото доказателство, че момичето наистина съществува, а не е продукт на въображението му, е ръкавицата.
Но той повече не отваря кутията. Тя стои, плътно затворена, в хралупата на дървото.
Може би трябва да я изхвърли, но не може да се насили да го стори.
Вероятно ще я остави в дървото и ще позволи на кората да порасне отгоре й и да я запечата вътре завинаги.
* * *
Сива съботна сутрин е и Бейли става по-рано от близките си, което не е необичайно. Свършва работата си възможно най-бързо, пъха в торбата си една ябълка и книгата си и се отправя към дървото. По средата на пътя си казва, че може би е трябвало да си вземе шала, но по-късно сигурно ще стане топло. Концентрирайки се върху този успокояващ факт, той подминава най-долните клони, на които е стоял изолиран преди години, подминава и клоните на сестра си и на приятелите й. „Това е клонът на Мили“, мисли си, когато кракът му го докосва. Обзема го чувство на задоволство, щом се изкатерва над клона на Каролайн — дори след всичкото това време. Заобиколен от шумолящите на вятъра листа, Бейли се настанява на любимото си място, ботушите му са близо до хралупата с почти забравените му съкровища.
Най-сетне вдига поглед от книгата си — Бейли е така силно шокиран от гледката под себе си, че за малко не пада от дървото. На поляната са опънати палатки на черни и бели райета.