Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (47)

Кръстопътища I: Изпускането на една шапка

Лондон, 31 октомври — 1 ноември, 1901 година

В нощта на Хелоуин циркът винаги е особено празничен. Във вътрешния му двор висят кръгли хартиени фенери, сенките танцуват върху бялата им повърхност като мълчаливо виещи лица. Край портите и из целия цирк са оставени кошници с кожени маски в бяло, черно и сребърно, с кордели вместо връзки. Посетителите могат да си ги сложат, ако пожелаят. Понякога е трудно да се различи изпълнител от зрител.

Преживяването да бродиш из цирка в пълна анонимност е съвсем различно. Да се слееш с обстановката, да се превърнеш в част от атмосферата. Много посетители обожават това изживяване, докато други го намират за неприятно и предпочитат да си останат със собствените си лица.

В часовете след полунощ тълпата значително е оредяла. Стрелките на часовника напредват към деня на Хелоуин.

Останалите зрители се движат наоколо като духове.

В тези часове опашката пред палатката на гледачката се е стопила напълно. Повечето хора предпочитат да научат какво им носи бъдещето в по-ранните часове на нощта. Късните са подходящи за по-малко интелектуални занимания. По-рано желаещите да научат съдбата си са се редили почти непрестанно, но тъй като октомври преминава в ноември, във вестибюла няма никого. Никой не чака зад мънистената завеса, за да чуе какви тайни ще му разкрият картите таро.

Изведнъж завесата се разтваря, макар че гледачката не чува никакви стъпки.

Онова, което Марко има да й каже, не би трябвало да я шокира. Макар че в продължение на години картите не са спирали да й го разкриват, тя винаги е отказвала да им повярва, избирала е да се вглежда само в другите възможности, в алтернативните пътища, по които може да се поеме.

Но да го чуе от собствената му уста, е напълно различно нещо. В мига, в който той произнася думите, на повърхността на съзнанието й изскача забравен спомен. Две фигури, облечени в зелено, застанали в центъра на ярко осветена бална зала, така явно влюбени, че цялото помещение се нажежава.

Кара го да изтегли една карта. Съгласието на Марко я изненадва.

Това, че картата е Папесата, не.

Той си тръгва, Изобел сваля табелката пред палатката си и приключва работа за вечерта.

Понякога затваря рано или само за известно време, когато е уморена или има нужда да се оттегли за малко. Често прекарва свободното си време с Цукико, но тази вечер, вместо да потърси жената каучук, остава сама до масата си и усилено разбърква картите.

Обръща една с лицето нагоре, после още една, и още една.

Само саби. Цели редици от саби. Четири. Девет. Десет. Единичното остро асо.

Бутва ги обратно в тестето.

Оставя картите и се заема с нещо друго.

Държи кутията за шапки под масата си. Това е най-сигурното място, за което може да се сети, най-лесното за достигане. Често дори забравя, че кутията е там, скрита под диплите на кадифената покривка. Винаги между нея и посетителите й. Постоянно невидимо присъствие.

Сега тя посяга под масата и издърпва кутията от кадифените сенки на трепкащата светлина на свещите.

Кутията за шапки е безлична и кръгла, облечена в черна коприна. Няма ключалка или панти, капакът й се държи на две панделки — една черна и една бяла, внимателно вързани на възел.

Изобел поставя кутията върху масата и избърсва плътния слой прах от капака й, въпреки че вързаните панделки са също доста прашни. Тя се поколебава и за момент си казва, че може би ще е по-добре да се откаже и да върне кутията на мястото й. Но вече сякаш няма значение.

Изобел бавно развързва панделките, справя се с възлите с помощта на ноктите си. Когато ги разпуска достатъчно, за да махне капака, го вдига колебливо, сякаш се страхува от онова, което ще открие вътре.

В кутията има една шапка.

Стои си точно така, както я е оставила. Стар черен цилиндър с поизносена периферия. В основата му на тъмни и светли фльонги са вързани бели и черни панделки — приличат на украса на подарък. Под възлите на корделата се вижда една-единствена карта таро. Между картата и шапката е пъхната сгъната бяла дантелена кърпичка, чиито краища са бродирани с виещи се лозови клонки.

Такива прости неща. Възли и намерения.

Беше се смяла по време на уроците си, много повече бе предпочитала упражненията с картите. Изглеждаха й толкова по-ясни в сравнение с възлите, независимо от многото им значения.

Беше само предпазна мярка. Предпазните мерки са хубаво нещо при подобни непредсказуеми ситуации. Не са по-странни от вземането на чадър, когато излизаш на разходка в ден, в който ти се струва, че ще вали, независимо от яркото слънце на небосклона.

Не е сигурна, че шапката ще направи нещо повече от това да събира прах. Няма как да е сигурна, няма барометър, с който да се измерват подобни нематериални неща. За хаоса не съществуват термометри. В момента чувства, че се притиска към някаква празнота.

Изобел изважда внимателно шапката от кутията, дългите краища на панделките се пръскат като струи на водопад покрай черния филц. Цилиндърът притежава някаква странна красота, като се има предвид, че е стар и в корделата му са затъкнати карта и кърпичка. Видът му е почти празничен.

— Най-малките амулети могат да се окажат най-ефективни — казва Изобел и се стряска почти до сълзи, когато чува гласа си.

Шапката не отвръща.

Изобел иска единствено да запази баланса в цирка. Да предотврати пораженията, които две конфликтни страни биха могли да нанесат една на друга или на заобикалящия ги свят.

Да предотврати счупването на везните.

Отново и отново си представя двамата заедно в онази бална зала.

Спомня си части от дочут спор. Признанието на Марко, че е направил всичко за нея — думи, които навремето тя не беше успяла да разбере и които забрави много скоро, след като ги чу.

Но сега всичко й е ясно.

Цялата емоция, прочетена по картите, когато се беше опитвала да му гледа, е била свързана със Силия.

Самият цирк, всичко е било за нея. На всяка красива палатка, която той издига, тя отговаря със своя.

И самата Изобел беше помагала, за да запази баланса. Беше помагала на него. На двамата.

Поглежда надолу към шапката в ръката си.

Бялата дантела, нежно галеща черния вълнен плат, преплетените панделки. Неразделни.

Изобел разкъсва корделките с пръсти, дърпа фльонгите, обладана от внезапна ярост.

Кърпичката полита надолу, подобно на дух; сред преплетените лозови клонки се виждат инициалите С. Н. Б.

Картата таро пада на пода, приземява се с лицето нагоре. Върху нея е изрисуван ангел, под който се чете думата Tempérance, Умереност. Изобел замръзва, притаява дъх. Очаква някакви последствия, някакъв резултат от действията си. Но всичко е притихнало. Свещите примигват около нея. Мънистената завеса виси неподвижна и спокойна. Изведнъж гледачката започва да се чувства като глупачка, седнала сама в палатката си с купчина оплетени панделки и една стара шапка. Каква глупачка е да вярва, че може да има каквото и да е въздействие върху подобни неща. Че изобщо нещо от онова, което е правила, може да има каквото и да било значение.

Посяга да вдигне падналата карта, но ръката й замръзва точно над нея, когато чува нещо. За частица от секундата й се струва, че звукът наподобява скърцането на спирачки на влак.

Отнема й момент, за да разбере, че идва отвън. Писъкът на Попет Мъри.