Ерин Моргънстърн
Нощният цирк (12)

Съболезнователни писма

Ню Йорк, март 1885 година

Съобщението във вестника гласи, че Хектор Боуен, по-познат като Просперо Магьосника, широко известен шоумен и илюзионист, е починал на петнайсети май в дома си от остра сърдечна недостатъчност.

Авторът се спира върху работата и творческото му наследство. Посочената възраст на мъртвия е неточна, но малцина от читателите улавят този детайл. В кратък параграф на края се споменава, че Просперо е оставил седемнайсетгодишна дъщеря, някоя си госпожица Силия Боуен. Тази цифра е по-точна. Също така има и обява, че погребението ще бъде частно, но всички желаещи да изразят съболезнованията си могат да изпратят писмата си чрез адреса на един от местните театри.

Картичките и писмата се събират, слагат се в торби и се отнасят в дома на семейство Боуен — къща, която вече прелива от подходящи за тъжния случай букети и цветни аранжировки. Ароматът на лилиите е задушаващ и когато Силия установява, че повече не може да го понася, превръща всички цветя в рози.

Девойката трупа съболезнователните писма върху масата в трапезарията, докато не започват да преливат в дневната. Няма желание да се занимава с тях, но не може да се насили да ги изхвърли непрочетени.

Когато вече не е в състояние да отлага задължението, тя си прави кана с чай и се захваща с планината от хартия. Едно по едно отваря всички писма и ги сортира в купчини.

Марките са от всички краища на света. Дълги и искрени писма, изпълнени с неподправено отчаяние. Празни благопожелания и кухи фрази, хвалещи таланта на баща й. В много от тях се казва, че подателите нямали представа, че великият Просперо е имал дъщеря. В други си я спомнят с умиление, описват я като прелестно малко момиченце, каквото Силия няма спомен да е била. В някои се отправят многословни и притеснителни предложения за брак.

Тях специално Силия смачква на топка, поставя ги върху дланта си и се концентрира, докато не пламват и в ръката й не остава нищо друго, освен купчинка пепел, която тя изхвърля в нищото.

— Вече съм омъжена — отбелязва Силия в празния въздух и завърта пръстена на дясната си ръка, който покрива стар, но много ясен белег.

Сред писмата и картичките съзира скромен сив плик.

Измъква го от купчината и го отваря със сребърния нож за писма, готова да го захвърли при останалите.

Но за разлика от другите, този плик е адресиран до баща й, макар пощенското клеймо да е поставено след датата на смъртта му. Картичката вътре не изразява съчувствие или съболезнования във връзка с тъжната загуба.

Не съдържа поздрав. Нито подпис. Изписаните на ръка думи гласят:

„Ти си на ход.“

Нищо повече.

Силия обръща картичката, но гърбът й е чист. Никакъв отпечатък не замърсява повърхността й. Върху плика липсва адрес на подател.

Прочита четирите думи върху сивата хартия няколко пъти поред.

Не е сигурна дали чувството, пълзящо по гръбнака й, е вълнение, или ужас.

Силия зарязва останалите съболезнователни писма, грабва картичката и излиза от стаята. Тръгва по извита стълба, водеща към кабинета на горния етаж. Измъква връзка ключове от джоба си и нетърпеливо отключва три ключалки, за да влезе в стаята, обляна от лъчите на следобедното слънце.

— За какво става дума? — пита се Силия и вдига картичката пред себе си, докато влиза.

Фигурата край прозореца се обръща. Там, където попадат слънчевите лъчи, тя е невидима. Липсва парче от рамото, част от главата изчезва в прах, уловена от тънък слънчев лъч. Всичко останало е прозрачно, подобно на отражение в стъкло.

Онова, което е останало от Хектор Боуен, прочита картичката и избухва в доволен смях.