Тим Северин
Кралска стража (6) (Сага за героите на Севера)

Глава четвърта

— Ваше величество, Харалд се разправи с пиратите и планира да се върне в Константинопол — докладвах на Йоан Орфанотропа, когато се завърнах в столицата. — Вече прехвърли пратката злато в Дирахиум. Там възнамерява да купи нов кораб за гръцкия капитан Теодор, който ще продължи за Италия със заплатите на войниците. Вече дори може да са ги получили.

— Този Аралт не чака заповеди — коментира Орфанотропа.

— Такъв му е характерът, ваше величество.

Орфанотропа замълча за момент.

— Корупцията е навсякъде в бюрокрацията — каза накрая, — затова и информацията, че пиратите са имали шпионин в службата на дромоса е полезна, но не е изненадваща.

Думите бяха изречени с тон, който ме накара да се зачудя дали разкритият шпионин няма да бъде включен в бъдещите машинации на министъра. Еднакво вероятно бе Йоан да изнуди информатора да работи за него и да го накаже. Изпитах съчувствие към жертвата. Положението му не се различаваше особено от моето.

— Аралт доверява ли ти се? — рязко попита евнухът.

— Не знам, ваше величество. Не е човек, който раздава с лека ръка доверие.

— Тогава искам да го спечелиш. Когато се върне тук, всячески ще му помагаш.

Когато същата вечер разказах за новата задача на Пелагея, тя бе изпълнена с лоши предчувствия.

— Колкото и да се мъчиш, Торгилс, май не можеш да се измъкнеш от държавните дела. От това, което ми разказа за Харалд, направих извода, че е забележителен, но и опасен човек. При един сблъсък между него и Орфанотропа, ти ще попаднеш между шамарите. Не ти завиждам. На твое място щях да моля боговете за помощ.

Забележката й ме подтикна да я питам дали знае нещо за старите богове, които гърците са почитали преди Белия Христос.

— Теодор, гръцкият капитан, с когото плавах, ми показа един порутен храм. Каза, че старите богове били семейство. Чудя се дали не са същите богове, които почитаме на север.

Пелагея безразлично сви рамене.

— Не питай мен. Не съм набожна. И защо да съм, след като съм кръстена на покаяла се проститутка? — Усети, че трябва да обясни думите си и сухо продължи: — Пелагея била лека жена, която после приела вярата и станала монахиня. Облякла се като евнух и живяла в една пещера в Маслиновата планина, в Светите земи. И не е единствената проститутка сред светиите. Майката на Константин, основателя на този град, държала кръчма, в която предлагала на клиентите си не само евтино вино и стар хляб. А точно тя открила истинския кръст и гроба на Христос в Йерусалим.

Видя, че искрено искам да науча повече за старите поверия, и омекна.

— Има една сграда, базиликата на Меса, до Милиона. Пълна е със стари статуи, които никой не знае какво да прави. Някои са там от векове, има и стари богове. Друг въпрос е дали някой може да познае кой кой е.

На другия ден открих базиликата и дадох на стария пазач няколко монети, за да ме пусне да огледам. Намерението ми, разбира се, бе да открия кои са били старите богове и защо са си отишли. Надявах се да науча нещо, което да ми помогне да спася моите северни богове от същата участ.

В базиликата беше тъмно и потискащо. Половината зала бе пълна с безразборно разхвърляни прашни статуи. Някои бяха повредени, други лежаха на една страна или опрени една о друга от носачите. Светло бе единствено в централния двор, където бяха струпани по-големите статуи, толкова близо една до друга, че едва се провирах между тях. Имаше бюстове на императори, части от триумфални колони и всевъзможни мраморни парчета, глави без тела, лица със счупени носове, ездачи без коне, воини без щитове или със счупени мечове и копия. На всеки няколко крачки се натъквах на изтръгнати от постаментите им мраморни надписи. Прочетох имената на отдавна мъртви императори, забравени победи, незнайни триумфи. Предположих, че оригиналните статуи към надписите са някъде сред целия този хаос, но беше невъзможно да ги свържеш.

Стоях пред една мраморна табела и се опитвах да разчета буквите, когато хъхрещ глас пита:

— Кой размер търсиш?

Извърнах се и видях появил се от лабиринта статуи старец. Носеше безформено вълнено наметало с разръфан подгъв.

— Най-хубавите неща се продават лесно, но някои от големите отзад са напукани. Пак можеш да ги използваш, ако изрежеш повредените части.

Старецът явно бе решил, че търся мрамор. Пелагея ми спомена, че повечето мраморни изделия в града се правят от стари парчета камък.

— Нямах представа, че се правят толкова много статуи.

Старецът подсмръкна; прахът влизаше в носа и очите му.

— Няма къде да ги излагат — обясни той. — Спонсорите искат новите паметници да са в центъра на града, където ще ги видят най-много хора. А той е пълен и нищо чудно, след като от седемстотин години слагат там паметници. Така че събарят нещо и ако целта е да се спестят пари, използват пак постамента. И без това рядко някой помни в чия чест е била старата статуя. Да не споменаваме паметниците, които събарят, когато някой реши да построи нов блок, или пък се срутват от земетресения или старост. Градската управа не иска да харчи пари да ги издига отново.

— Дойдох да огледам по-старите статуи — казах предпазливо. Не исках да възбудя подозрения, че съм езичник. — Дали няма да открия изображения на старите богове?

— Не си първият, но се съмнявам, че ще имаш късмет. Трудно е да прекроиш стар бог в нов човек. — Изхили се. Още смяташе, че съм скулптор, търсещ евтин и бърз начин да изпълни поръчката си.

— Ще ми кажеш ли къде да търся?

Старецът сви рамене.

— Тук не мога да ти помогна — каза троснато. — Може да са навсякъде. — Извърна се с пълна липса на интерес, а аз си помислих как веднъж отхвърлени, старите богове потъват в забрава.

Следващите няколко часа се ровех из базиликата. Не открих статуя, която да прилича на боговете, в които вярвах аз. Видях очевидно морски бог, защото беше с опашка на риба и раковина в ръка, но не беше Ньорд. В един ъгъл открих статуя на мускулест мъж с гъста брада и реших, че съм попаднал на Тор, но когато го огледах по-внимателно, видях, че непознатият бог носи тояга, не чук. Никой истински вярващ не би забравил да изобрази Мьолнир или железните ръкавици и вдъхващия сили колан. Другата статуя, която възроди надеждите ми, беше на прикован към скала, гърчещ се в агония мъж. Реших, че може да е пакостливият Локи, когото боговете наказали, като завързали към една скала с червата на собствения му син. Само че не виждах следа от змията, чиято отрова ще падне на лицето на Локи, ако не я обере в купа вярната му жена Сигун, нито самата Сигун. Бях разочарован и че не открих каквато и да било следа от бога, който очаквах да намеря — Один. А сред всички надписи не видях нито една руна.

Едва в дъното на последната зала попаднах на барелеф, който със сигурност разпознах. Върху плоча, с дупки, на които на времето е висяла, бяха издялани трите норни, които тъкат съдбата на всички живи същества. Едната предеше, другата измерваше, третата държеше ножици. Докато ги гледах, ми хрумна, че тук се крие послание, в което трябва да се вслушам. Дори самите богове не могат да променят съдбата, изтъкана от норните, или по никакъв начин не можех да променя предопределеното за старата вяра. По-добре бе да се опитам да разбера това, което я заменяше.

Може тази мисъл да ми внуши Один, защото той скоро уреди желанието ми да се изпълни. Когато се върнах в казармите, ме чакаше съобщение от секретона на Йоан. В него ме информираха, че съм зачислен към хората на Аралт и че задължението ми ще е да бъда негов преводач с протомайстор Трдат на мисия от голяма важност. Когато показах съобщението на Пелагея и попитах кой е този Трдат, тя ми се стори озадачена.

— Много хора знаят името му, но не може да е същият човек. Той е протомайсторът, майсторът строител, поправил черквата на Хагия София, след едно земетресение. Само че това било по времето на баба ми. Този Трдат отдавна трябва да е мъртъв. Арменец, гениален архитект. Може този Трдат да му е внук или правнук. Титлата протомайстор е наследствена в семейството.

— Ами тази тайнствена мисия на Орфанотропа? Носят ли се из пазара слухове каква може да е?

— Без съмнение е свързана с василевса. Болестта му — въпреки че никой още не я нарича така — не изчезва. Дори се задълбочава. Сега го връхлита почти всеки ден. Лекарите не можаха да я спрат и Михаил потърси помощта на свещениците. Става все по-религиозен, чак нездраво, биха казали някои. Мисли, че ще получи от Господ лек в замяна на молитви.

— Искам да те попитам още нещо. Харалд ме помоли да открия най-добрия начин да прехвърли плячката от пиратския кораб в пари или златни кюлчета. И иска да го направи дискретно, за да не разберат властите.

Пелагея се усмихна с половин уста.

— Този твой Харалд вече възприема константинополските почини. Но както казах, най-добре внимавай. Ще пострадаш, ако Орфанотропа случайно научи, че си посредничил на Харалд на черния пазар и не си го уведомил.

— Ще кажа, че съм изпълнявал заповедта да спечеля доверието на Харалд.

— Какво точно предлага Харалд? — попита направо практичната Пелагея.

— Най-вече златни и сребърни предмети. Чинии, чаши, купи, монети от различни страни, малко бижута, малко перли. На галерата имаше какво ли не. Гмурците ни извадиха от изгорелия кораб малък глинен съд. Беше обвит в слама, за да не се счупи. Гръцкият капитан много се въодушеви, като го видя. Разчете надписите и каза, че е багрило за императорския цех за коприна.

— Разбирам го, ако в съдината е имало пурпурна боя — ми каза Пелагея. — Добиват я от мекотели. За да се оцвети само една императорска туника, са нужди дванайсет хиляди рачета. Багрилото е по-ценно и от най-чистото злато.

— Къде може Харалд да се отърве от тези неща, без да предизвика подозрения?

Пелагея се замисли за момент, после каза:

— Да се свърже със Симеон. Води се аргипропрат, продавач на сребро, но се занимава и със злато и скъпоценни камъни. Това е само прикритие за истинската му дейност, лихварството. Не се предполага да се занимава с това, но не може да устои на осемпроцентните лихви. В гилдията на банкерите вероятно знаят за него, но си затварят очите, защото им изнася да имат човек, с когото от време на време да сключват някоя неофициална сделка. Най-добре ще е аз да се свържа със Симеон. Има сергия на Милиона и се познаваме бегло. Ако успея да свържа Симеон с Аралт, ще искам такса, да речем, половин процент.

Пелагея удържа на думата си и се оказа, че половин процент е направо нищо в замяна на услугите, които Симеон направи на Харалд. Аргипропратът винаги успяваше да открие човек, склонен да плати злато или сребро за брокат, коприни, подправки, църковни предмети, в един случай дори за две лъвчета, за които уредникът на императорската менажерия плати царски.

Харалд се върна в Константинопол малко преди Възнесение и едва има време за една тайна среща със Симеон — на която присъствах като преводач, — преди да получи инструкциите за новата си мисия. Хората му щяха да положат клетва като извънкрепостни варанги и да получават редовна заплата и подслон. Самият Харалд трябваше да подбере двайсет от най-добрите си воини и да се яви на бойния кораб, който се товареше в пристанище Буцефалон.

Изпратиха ми копие от инструкциите, с бележка от главния секретар на Орфанотропа, в която пишеше, че аз ще придружавам Аралт. Достатъчно дълго бях живял в Константинопол и знаех, че Буцефалон е запазен само за корабите на императорското семейство. Единственият боен кораб там, доколкото ми бе известно, бе бързият дромон на самия василевс. Нямах представа какво търсят Харалд и хората му на борда.

Интелигентният младеж, който ни посрещна на палубата, бързо обясни ситуацията. Не беше военен; леко пухкав, с лъскава, къдрава черна коса и вид на човек, винаги готов да намери повод за усмивка и шега.

— Аз съм Трдат — каза разговорчиво. — Добре дошли на борда. Разбрах, че ти ще си преводачът на военния ми ескорт. Въпреки че не проумявам за какво ми е такъв. — Говореше извън всякакъв протокол, че се зачудих какво ли прави на борда на личния дромон на василевса.

Трдат небрежно махна към стегнатия такелаж на съвършения боен кораб, излъсканите палуби и позлатени перила, и натруфените офицери. Дори широката част на двуметровите гребла бе изписана в пурпурно и златно.

— Това се казва кораб. Идеален за леко морско пътуване в най-подходящия сезон на годината.

— Къде отиваме? И защо?

— Онези тесногръди бюрократи не ви ли казаха? Типично в техен стил. Все се фукат колко са дискретни, когато всъщност няма нужда от секретност, и в същото време са готови да продадат поверителната информация, за да намажат кесиите. Пътуваме към Божи гроб, за да видим какво може да се направи по въпроса с Голгота. Изпраща ни негово величество василевса. Между другото, аз съм архитект, протомайстор.

— Аз пък разбрах, че протомайстор Трдат е възстановил Черквата на Светата мъдрост преди повече от четирийсет години.

— Това е дядо ми — отговори жизнерадостно архитектът. — И свършил много добра работа. Затова избраха мен за поръчката. Пак става дума за ремонт. Василевсът се надява, че ще се справя също така добре, като дядо.

— Ще ми кажеш ли за какво точно става дума, за да обясня на ескорта ти, когато пристигне?

— Не искам да те отегчавам с подробности, а и от акцента ти разбирам, че си от Севера — не го казвам като обида, аз самият съм по рождение арменец — и може въобще да не си християнин. Мястото, където Христос е умрял и е погребан, е едно от най-свещените в нашата вяра. След като благословената августа Елена открила истинския кръст, определили в коя точно пещера е било погребано тялото на Христос и издигнали там великолепна базилика. В продължение на векове неприкосновеността на гробницата била почитана, дори след като земите паднали в ръцете на мюсюлманите. За съжаление времената се менят. По времето на баща ми халифът, с право заслужил името Мурад Лудия, дал заповед базиликата и гробницата да бъдат разрушени. Казал на местния управник да не остави камък върху камък, заповядал да затворят и всички други християнски черкви в провинцията, и да не пускат поклонници християни. Оттогава нямаме надеждна информация докъде е стигнало разрушението на гробницата — Анастасис или Възкресение, както е известна — нито как изглеждат днес руините. Мурад Лудия отиде да се срещне със Създателя си преди шестнайсет години. По ирония на съдбата беше убит от религиозен фанатик. Нашият василевс сега преговаря с наследниците му за позволение да построи отново базиликата и да поправи гробницата. Тук идва моето място. Наеха ме да изготвя оценка на настоящето състояние на сградите и да извърша някои поправки на място. Градските управници може да са подли мързеливци, но ги бива да пазят архиви. Успях да открия плановете на оригиналната базилика. А ако светилището е толкова повредено, че да не може да бъде възстановено, трябва да проектирам напълно нова сграда, достойна за мястото.

— Голяма отговорност.

— Да, императорът възлага много надежди. Убеден е, че така ще покаже силата и размаха на вярата си и се надява, че за награда ще бъде изцерен. Предполагам, че си запознат с проблемите му. Затова предостави на нуждите ми императорския дромон. Показва колко е загрижен.

За моя изненада Трдат не си направи труда да снижи глас докато говореше за здравословното състояние на Михаил.

Той лековато продължи:

— Би ли предал на приятелите ни воини, че ще сме готови да отплаваме веднага, щом натоваря всичките си бои и тесери — това са малките кубчета, които използваме за мозайките. Най-късно вдругиден. Моите хора — майсторите по мозайките, зидарите, бояджиите и прочее — вече са готови. Остава да видим дали ще им се отвори работа, когато стигнем Божи гроб.

Всичко това като че ли се понрави на Харалд. Предположих решил е, че напълно е заслужил личният кораб на василевса. Определено когато пристигна в Буцефалон с воините си, сред които Халдор, когото се зарадвах да видя, норвежкият принц се разходи по мостика така, сякаш е собственик на кораба, а не командир на ескорта на прост архитект.

— Предай на варангите, че пътем ще спрем само на едно място — ми каза Трдат. — На остров Проконесос, за мрамор.

Дромонът вече излизаше от пристанището. Всеки мах на греблата се надзираваше зорко от протокарабоса, отговорникът за гребците, който нито за миг не забравяше, че го гледат от прозорците на Големия дворец и че отплаването ни трябва да е колкото се може по-стройно.

Хрумна ми, че протомайсторът може и да знае нещо за складираните в базиликата стари статуи. Питах го дали някога е ходил там.

— Разбира се. Баща ми и дядо ми, докато беше жив, бяха доста строги. Накараха ме да науча всичко, което трябва да знае един архитект, че и в добавка — геометрия, аритметика, астрономия, физика, сградостроене, хидравлика, дърводелство, ковачество, рисуване… За щастие ми харесваше, особено рисуването. Доставя ми удоволствие да изготвям диаграми и разрези. Двамата силно ме насърчаваха да посещавам старите храмове, развеждаха ме из базиликата и не пропускаха случая да ми сочат старите статуи. Още са там, ако знаеш какво търсиш. Високата бронзова женска статуя на Форума на Константин, например. Всички мислят, че е бивша императрица или може би светица, а всъщност е стара гръцка богиня. Обръщал ли си внимание на фигурата върху Анемодулиона?

— Паметника до Форум Таури, пирамидата с бронзовата женска фигура на върха, която се върти при най-лекия полъх на вятъра? На север имаме подобни ветропоказатели на корабите и къщите, но те са много по-малки и прости.

— Да. Но колко хора знаят, че когато надигнат глава към Анемодулиона, за да проверят накъде духа вятърът, те всъщност се допитват до отдавна забравена езическа богиня? Ще говорим за това повече по време на пътуването. Предполагам, че дори на най-бързия дромон във флота, до Божи гроб ще плаваме поне три седмици.

Компанията на Трдат направи това пътуване едно от най-занимателните в живота ми. Арменецът обичаше да говори и с готовност споделяше знанията си. Показваше ми подробности по бреговата ивица, описваше детството си в семейството на прочути архитекти и ме запозна с някои страни на професията си. Трдат ме отведе в трюма, отвори един от чувалите с тесери, показа ми кубчетата мрамор, теракот, цветно стъкло и седеф и как се побиват в мек хоросан и с тях се рисуват портрети или картини по стените и подовете. Каза, че за един ден майстор може да завърши част, голяма колкото обхвата на ръцете му във всички посоки.

— Представи си колко време е отишло за апсидата в Хагия София. Дядо Трдат пресметнал, че ще са му нужни два и половина милиона тесери.

Когато стигнахме остров Проконесос, на половината път през Пропонтис, ме покани да го придружа в каменоломните.

— Тукашният мрамор се използва толкова много, че чак ми е омръзнал. Виждаш го навсякъде — все същия бял камък със сиво-сини нишки. Обаче ни е подръка, а и явно е неизчерпаем.

— Мислех, че повечето нови неща се правят от стари статуи.

— Така е. Но много от старите неща също са от тукашния мрамор, а собствениците на каменоломните се оказаха достатъчно хитри да се възползват от мързела на строителите. Подготвят мраморните късове тук, на острова, и ги складират готови на кея. Направо си взимаш готови сегменти за колони, капители и постаменти. Това обаче ограничава въображението на архитекта, ако клиентът му иска да работи с този материал, за да спести пари. Познавам поне деветнайсет различни видове мрамор, а ако се разхождаш из Константинопол, ще кажеш, че има само един — от Проконесос. Обожавам да работя с тъмночервения египетски порфир, серпентин от Спарта, тесалийския зелен или сирийския розов мрамор. Има дори черно-бял мрамор, който се добива от другата страна на Великото море.

В крайна сметка новият ми приятел подбра само няколко прости плочи мрамор, които, както каза, „били достатъчно добри за алеи около гроба на Христос, ако предишните павета са били изтръгнати по заповед на Мурад Лудия“.

През цялото пътуване Харалд, Халдор и другите варанги стояха настрани, въпреки че усещах как ги сърбят ръцете да поемат руля и да нагласят платната на дромона. Капитанът беше придворен и съвсем разумно оставяше кораба на протокарабоса и помощниците му. Навигацията не представляваше трудност, тъй като курсът се определяне от остров на остров. Новият ориентир се появяваше на хоризонта пред нас преди още върховете на предишния остров да изчезнат зад гърба ни.

Докато плавахме към далечното очертание на поредния остров, една забележка на Трдат разбуди спомените ми. Присвил очи към една планина пред нас, той отбеляза:

— Това трябва да е любимата работилница на куция ковач.

Сетих се за първия си учител, Тиркир Германеца. Докато ковеше желязото в работилницата си, ми разказваше как майсторът ковач Волунд бил нарочно осакатен от злия крал Нидуд и изоставен да работи за него на един остров.

— Куц ковач? Как се казва?

— Хефест, богът на ковачите — отговори Трдат. — Този остров с Демнос. Според легендата там живее Хефест. Има светилище и култът към него е още жив, въпреки че според това което чух, го почитат тайно.

— Защо е бил куц Хефест? Нарочно ли са го осакатили?

— Не. Доколкото знам, бил роден куц, а и бил доста грозноват. Само че бил превъзходен ковач, най-добрият в света. Можел да направи всичко. Дори мрежа, която метнал над леглото, когато заподозрял, че жена му изневерява с друг бог. Престорил се, че излиза, после се върнал тайно и когато заварил жена си и любовникът й, Хефест спуснал върху им мрежата и ги хванал чисто голи. После повикал другите богове да се посмеят. Чувал съм, че станало на този остров, в една горяща планина.

— Странно. И ние имаме история за куц ковач, който отмъстил на врага си. Само че го направил, като убил синовете му и направил бокали от черепите им и бижута от очите и зъбите им, и ги поднесъл на нищо неподозиращите родители.

— Доста са кръвожадни твоите богове — свъси нос Трдат.

— Май да. Могат да бъдат жестоки, но са винаги справедливи. Като Локи, когото наказали за безкрайните му измами, като го завързали към една скала с червата на собствения му син. Когато Локи се опитва да се освободи, земята се тресе. Видях статуя на Локи в базиликата.

Трдат се изсмя на глас.

— Не е Локи. Помня тази статуя. Преди беше във Форума на Константин, но после на някой му дотрябва мястото и я изхвърлиха в базиликата. Това е един от по-ранните богове, син на така наречените титани. Казва се Прометей. Често правел номера и накрая ядосал Зевс, главния бог, който за наказание накарал Хефест да го прикове към една скала. Зевс всеки ден изпращал орел, който кълвял дроба на Прометей, но той пак пораствал през нощта. Така мъките му са безкрайни.

— Боговете ти май не са отстъпвали по жестокост на моите — отбелязах аз.

— Също толкова са били и човечни, бих казал. Или не са били, зависи от гледната точка.

— Дали пак греша или в базиликата имаше мраморен барелеф на норните?

— Не съм ги чувал. Кои са те?

— Жените, които определят съдбата при раждането ни. Познават миналото, настоящето и бъдещето и могат да изтъкат хода на живота ни.

— Не помня да съм виждал точно този барелеф, но трябва да говориш за трите мойри — отговори след миг размисъл Трдат. — Едната преде нишката на живота, втората я измерва, а третата я прерязва. Норни или мойри, посланието е едно и също.

Достигнахме крайната си цел, пристанището Йопа на палестинския бряг^[1]. Там се оказа, че местният управител не знае нищо за мисията ни. Докато провери в столицата Рамла дали да позволи да слезем на брега, ние три дни се потихме на лятната жега на дромона.

Накрая не приказливият Трдат, а Харалд пое нещата в свои ръце. Вбесен слезе на брега и аз го придружих до дома на управителя, където гневът на исполина северняк с дългите мустаци и странните криви вежди подтикна управителя да се съгласи една малка група да слезе и огледа Анастасис, а основната част майстори и занаятчии на Трдат да изчакат на кораба.

Когато излязохме от кабинета му, ни обгради шумна тълпа старци, всеки от които предлагаше да ни стане водач. От години си изкарваха прехраната, като водеха набожни християни из светите места, а забраните на Мурад Лудия бяха съсипали поминъка им. Сега предлагаха да ни наемат талиги, палатки, магарета, всичко на специални цени. Харалд безцеремонно каза да им преведа, че няма да се движим с талиги, да не говорим за магарета. Ще бъде нает този, който пръв дойде на кея с две дузини коне.

Конете се оказаха толкова дребни и изпосталели, че се изплаших Харалд да не ги приеме за обида. Но също толкова хилавият им и недохранен собственик ме увери, че ще се справят и че до крайната ни цел има само два дни път. И все пак, когато Харалд възседна коня си, краката му почти се влачеха по земята, а и другите варанги изглеждаха също толкова нелепо. Или в много нестройна процесия излязохме от града, прекосихме малка, безводна крайбрежна равнина и заизкачвахме скалистите хълмове към мястото, което гидът ни ентусиазирано нарече Обетованата земя.

Трябва да призная, че бях разочарован. Пейзажът бе безличен и гол, с по някоя нивичка по хълмовете. Малкото села представляваха просто скупчени квадратни пръстени къщурки, а странноприемницата, в която отседнахме, беше пред разпадане и зле поддържана. Предложиха ни мръсен двор, в който да завържем конете, безвкусна грахова супа и клисав хляб, и пълни с бълхи постели. А ако слушаше човек водача ни, който излезе приказлив и с еднаква лекота говореше латински и гръцки, нямало по-благословена от тази попарена, кафеникава земя. Редеше светии и чудеса, свързани с всяко място, което подминахме, започвайки с Йопа, на чийто бряг твърдеше, огромна риба изплюла някакъв пророк.

Когато преведох на Харалд и варангите, те ме изгледаха абсолютно невярващо.

— После християните ни се подиграват задето вярваме, че змията Мидгард живее на дъното на океана — беше коментарът на Халдор. — Торгилс, не си хаби въздуха да превеждаш дрънканиците на този дърт глупак, освен ако не каже нещо разумно.

Следобед на втория ден прекосихме едно било и там, на следващия склон, бе целта ни: свещеният град на християните, който те наричат Йерусалим. Не по-голям от един квартал на Константинопол, изцяло заграден от висока крепостна стена, по която стърчаха десетина наблюдателни кули. Вниманието ни привлече извисяващият се над града купол, пред който всички околни сгради бледнееха. Най-странното бе, че изглеждаше от чисто злато.

— Това ли е Анастасис, мястото, където е погребан Белия Христос? — попитах гида ни.

Той подскочи при тази проява на невежество.

— Не — възрази той. — Това е най-светото място за последователите на Мохамед и на еврейската вяра. Анастасис е ей там — посочи вдясно. Погледнах натам, но видях само невзрачна група покриви.

Влязохме през градските порти, прекосихме голям открит форум с висока колона в средата и продължихме по обградена с колони улица, която водеше към посоченото от гида място. Екзотичният ни вид привличаше любопитни и нерядко враждебни погледи. Зяпачите представляваха странна смесица — сарацински чиновници в бели туники и тюрбани, търговци в черни наметала и кафеникави сандали, забулени жени и полуголи хлапета.

На средата на улицата стигнахме до голяма пролука между сградите и гидът ни обяви:

— Тук е.

Пред нас стоеше олицетворение на пълното разрушение. Мястото на стените очертаваха единствено съборените и натрошени камъни. От покривите бяха останали само купчини тухли. Овъглени дървени колони сочеха къде за унищожението е помагал и огън. Всичко бе покрито с мазилка и мръсотия. Без да каже и дума, ужасеният Трдат се наведе, вдигна едно малко камъче от плевелите, които растяха над руините и тъжно го превъртя из пръстите си. Беше тъмносиня тесера. Някога трябва да бе красила мозайка в базиликата, приютявала богомолците. От самата черква не бе останало нищо.

Гидът ни подхвана широката си туника, изкатери се над купчината тухли и ни махна да го последваме. Харалд и другите останаха зад нас. Дори претръпналите северняци си глътнаха езиците при вида на разрухата.

Догоних Трдат и гида тъкмо когато последният казваше:

— Тук беше. — Сочеше надолу към отпечатъците върху голата скала. На мен ми приличаше на нащърбените нарези в Проконесос, след като каменоделците извлечаха нужния им камък, само дето следите от длетата и кирките бяха неправилни.

— Какво е имало тук? — попита тихо Трдат.

— Гробницата. Хората на Мурад я насякоха на парчета.

Трдат като че ли онемя. Гидът ни изведе обратно през улиците, за да потърсим странноприемница, в която да отседнем. Протомайсторът не каза нищо няколко часа, само ме помоли да изпратя съобщение в Йопа майсторите да останат на дромона. Нямаше смисъл да слизат на сушата. Великолепните сгради, издигали се някога около Анастасис, определено не можеха да бъдат поправени.

— Торгилс, никога не съм мислил, че ще се изправя пред подобно предизвикателство — призна архитектът. — Задачата ми е дори по-дръзка от тази на дядо. Той поне е имал с какво да работи. Тук аз трябва да започна от нищото. Ще ми трябва помощта ти.

И така стана, че аз, Торгилс, последовател на Один, участвах във възстановяването на това, което гидът ни наричаше Светата гробница. Задачата ми отчасти бе практическа — помагах на Трдат да снема мерки и разравя основите на срутените стени, за да проследи плана на по-ранните сгради и ги сравни с архитектурните планове, които носеше от архивите в Константинопол. Направих списък и на наличните ни материали, които можеха да бъдат отново използвани — оцелелите части от колони, по-големите камъни и прочее. Но най-ценният ми принос бе да му помогна да разпита всички, които са виждали святото място, преди то да бъде унищожено по заповед на Мурад Лудия.

Основен източник ни бе приказливият гид, но слухът за нас плъзна из града и се появиха потайни силуети, последователи на Белия Христос, които можеха да ни кажат как изглеждало мястото, преди да бъде изравнено със земята. Следвайки думите на християните, разчистихме част от камънака и с тебешир описахме очертанията на гробницата. Била е малка, издялана в скалата постройка, облицована с мрамор и увенчана със златен кръст. Пещерата вътре била толкова голяма, че деветима мъже можели да влязат и да се молят, а в дъното имало ниша, в която лежало тялото на Белия Христос.

Трдат искаше мерки и подробности. Казаха му, че пещерата била толкова висока, че от главите на мъжете до тавана имало стъпка и половина; нишата била дълга седем стъпки; входът на пещерата гледал според едни на изток, според други на юг. Седем мъже едва успели да помръднат голямата скала, избутана пред пещерата при погребението на Христос, която обаче се строшила на две. Двете части били издялани и превърнати в олтари, и били поставени в голямата кръгла черква, която някога покривала цялото място. Мъжът, който ни разказа тази подробност, ни заведе на безуспешно търсене на олтарите из камънаците.

Трдат не се отказа. Набързо скицира квадратен камък и го посочи на християнина:

— Така ли изглеждаше?

Мъжът погледна рисунката.

— Да, точно така — съгласи се той с готовност.

Трдат ме изгледа въпросително и нарисува нов каменен олтар, този път с малко по-различна форма.

— А другият, такъв ли беше?

— Да, съвсем точно го нарисува — отговори мъжът. От желание да угоди, почти не погледна рисунката.

После в странноприемницата питах Трдат дали наистина им вярва.

Той сви рамене.

— Това няма значение. Хората вярват на това, което им харесва. Когато изготвям проектите, аз естествено ще направя всичко което мога, за да възпроизведа оригинала. Но с течение на времето съм сигурен, че богомолците ще започнат да вярват, че виждат оригинала, а не моето копие.

През цялото това време Харалд и другите варанги проявиха забележително търпение. Прекарваха повечето време в странноприемницата в игра на зарове или идваха с Трдат на работната площадка. Присъствието на брадатите воини ни бе от полза, възпираше зяпачите и обезкуражаваше сарацините, които ни засипваха с клетви и камъни. Вечер Трдат неуморно чертаеше планове или драскаше диаграми и изчисления. От време на време някой варанг приближаваше масата и надникваше през рамото му, после се връщаше на мястото си. Аз обаче усещах, че търпението им няма да трае вечно.

Тогава гидът предложи да ни разведе из християнските свети места във и около града, до реката, където бил кръстен Белия Христос. Трдат предпочиташе да го оставят на мира с чертежите му и с готовност се съгласи Харалд, Халдор и другите да се възползват от предложението на гида, а аз да отида като преводач.

За мен това посещение на светите места бе изумително. Почти нямаше сграда или улица, която да не е по някакъв начин свързана с Белия Христос и последователите му. Видяхме Голгота, където бе разпънат на кръст Христос и водачът ни показа едно кърваво петно на скалата, което ако можеше да му се вярва, така и не изличили. Наблизо имаше една пукнатина, за която ни увери, че ако приближиш ухо, ще чуеш вода, а ако пуснеш ябълка, тя ще се появи в едно езеро на около миля извън градските стени. На осемдесет крачки в тази посока бил самият център на земята и оттам тръгвали четири големи подземни реки.

После, озъртайки се непрекъснато, за да се увери, че не ни следят, ни отведе в едно хранилище, където ни показа чашата, която Белия Христос благословил на последната си вечеря и копието, на което му поднесли гъба с вода на кръста, както и самата гъба, съвсем спаружена и суха. За мен най-интересно бе едно подпряно в ъгъла ръждясало копие. Според гида ни с него проболи Христос, докато висял на кръста; било спасено от Анастасис, преди хората на Мурад да осквернят мястото. Вдигнах копието — стори ми се твърде запазено, за да е толкова старо — и си помислих, че на нас, староверците, никога не би ни хрумнало да изкопаем копието, проболо Один, докато висял на дървото на познанието. Това, което принадлежи на боговете, си е само тяхно.

Чудесата продължаваха и извън стените на града. Видяхме следите от коленете на Христос, когато коленичил да се моли, камъкът бе запазил отпечатъка като разтопен восък. Имаше го смокиновото дърво, на което се обесил предателят Юда; гидът вече ни бе показал желязната верига, с която се самоубил. В Маслинената планина имаше още скални отпечатъци, този път оставени, когато Христос бил отведен на мястото, съответстващо на Валхала за поклонниците му. Спомних си Пелагея и питах дали мога да видя къде е живяла, преоблечена като евнух, нейната съименница. Без колебание бях отведен до малка, влажна пещера. Надникнах вътре, но веднага се отдръпнах. Някой я бе използвал за кошара, смърдеше на кози.

Колкото повече неща виждах, толкова повече ме озадачаваше успеха на християнството. Питах се как хората могат да вярват на такива очевидни измислици като смокинята на самоубиеца. Изчаках Харалд да изпадне в добро настроение и му зададох въпроса исках да разбера дали е податлив към учението на Белия Христос.

Той ме изгледа с хищния си, орлов поглед и каза:

— Не разбираш най-важното, Торгилс. Не физическите неща имат значение, не копието, гъбата и другите неща, които ни показаха. Силата лежи в идеите. Христос вдъхва надежда на обикновените хора. Това е тяхната награда.

— А за тези, които стоят над обикновените хора, господарю? — осмелих се да попитам.

Харалд се замисли за момент.

— И за тях има нещо. Забеляза ли колко покорни са християните пред единствения си Господ. Следват само него, никой друг. А точно това иска да постигне от поданиците си всеки владетел.

Мислех върху отговора на Харалд, докато напускахме града през източната порта. Козма, водачът, ме накара да предупредя Харалд и останалите, че някои от хората, които ще срещнем, може да се окажат враждебно настроени. Най-лоши излязоха самаряните. Изпитваха ужас от неверници, без значение дали са християни или евреи. Когато купувахме нещо от тях, трябваше да оставяме монетите в купа с вода, защото отказваха да приемат каквото и да било направо от ръцете ни, смятаха ни за мръсни. А след като заминехме, изгаряха слама над отпечатъците от копитата на конете ни.

Предполагам, че водачът ни се зарадва, когато действително срещнахме група самаряни до реката. Държаха се точно както ни предупреди, препречиха пътя, плюеха и кълняха, заканваха се с юмруци и се докараха до бяс от омраза. После откриха покрай пътя камъни и започнаха да ни замерят с тях, много точно. Тук Харалд и варангите не изтърпяха. Пришпориха дребните коне и разпръснаха пищящите фанатици, които подплашени от такова безцеремонно отношение, побягнаха нагоре по хълма.

Пейзажът тук ставаше още по-гол. След като пресякохме платото, пътят се спусна през стръмна котловина. Единствената сграда бе манастир, впримчен в скалата като лястовиче гнездо. Там още живеели монаси, ни каза гидът, до полуразрушената постройка се стигало толкова трудно, че сарацините ги оставили на мира. След котловината се озовахме сред пустиня, само пясък и буренак; хора нямаше, с изключение на група номади, разпънали шатрите си сред дюните и напалили огън с трънаци. Бях виждал вързаните им животни в императорската менажерия и се зачудих как така камилите, които привличаха такова внимание в Константинопол, тук бяха не по-необичайни от магаретата и катърите.

Лагерувахме в покрайнините на порутен град, напълно разрушен преди четири години от голямо земетресение. Гледката на руините подтикна Козма да заяви, че много отдавна се случило същото. Защитата на града била разгромена, когато обсадилите го надули тръби и призовавали своя бог на помощ.

— Шумотевицата сигурно е събудила Локи и той се е усукал в оковите си — саркастично измърмори Халдор, който намираше историите на гида за все по-смехотворни.

Поредното разочарование ни чакаше при реката. Оказа се не по-голяма от потоците, край които бях играл като дете в Гренландия. Калната вада, която течеше между тръстиките, пък беше песъчлива и неприятна на вкус. Да, това е реката, увери ни гидът, в която е кръстен Христос. Показа ни няколко каменни стъпала, които водеха надолу към брега. Някои липсваха, други бяха разклатени; имаше и полуизгнило въже, за което да се хванеш. Там вярващите преди идвали да подражават на Белия Христос.

Сякаш по команда — дори заподозрях, че Козма го е нагласил — от тръстиките излезе опърпан свещеник, който предложи срещу малко възнаграждение да проведе същата церемония, с обещанието, че покръстеният ще бъде възнаграден с „богатства в царството небесно“. Преведох думите му и за мой ужас Харалд прие.

Свали дрехите си, струпа ги до брега и само по широка риза. Слезе по стълбите в реката и позволи на свещеника да го напръска с вода и да каже молитва. Бях потресен. До този момент бях сигурен, че ще мога да върна Харалд към старата вяра.

Халдор видя изражението ми.

— Не го приемай толкова навътре, Торгилс. Когато опознаеш Харалд като мен, ще разбереш, че единствените богатства, които го интересуват, са тук, на земята. Ще направи всичко, за да сложи ръка на тях. Сега сигурно си мисли, че Белия Христос е извадил късмет с такъв нов поклонник.

Измъчвах се през целия път обратно към Елия, както гърците наричат Светия град и само възбудата на Трдат успя да прогони разочарованието ми.

— Никога няма да познаеш какво стана във ваше отсъствие — каза вместо поздрав Трдат. — Не се е случвало, поне от времето на дядо ми насам.

— Кое? Изглеждаш така, сякаш си открил имане.

— По-хубаво. Докато ви нямаше, се върнах в Анастасис, за да проверя някои подробности по чертежите. Един стар сарацин дойде да види какво правя. Държеше се с достойнство и беше много добре облечен. Аз, разбира се, му показах работата си и с жестове се опитах да обясня каква е целта ми. Оказа се, че говори няколко думи арменски и достатъчно гръцки, за да ми каже, че е един от служителите, отговорни за поддръжката на Златния купол. Покани ме да го посетя, ако обещая да бъда дискретен. Можеш ли да си представиш! От години никой християнин не е бил допускан до чудесата там.

— Не ми говори за местните чудеса — казах аз. — Достатъчно се разочаровах през последните няколко дни.

— Стига, Торгилс. Това е възможност, каквато няма да ми се отвори пак. Ти, разбира се, ще ме придружиш. Посещението е насрочено за утре.

Когато последното ехо от молитвата на сарацините замря, дойде да ни вземе един слуга. Трябва да призная, че бях развълнуван, когато двамата с Трдат тръгнахме, облечени в сарацински туники.

Пред нас огромният лъскав купол искреше на ранното слънце и сякаш плаваше над покривите на града. На портата към светото място слугата ни накара да се събуем и ни подаде чехли, после ни преведе през облицована с гранитни плочи широка платформа. Там чакаше познатият на Трдат. Трдат ме представи като свой помощник. После, преди домакинът ни да успее да се обади, протомайсторът сграбчи ръката ми и избъбри, „Кулата на ветровете!“ За моя изненада не гледаше великолепната сграда пред нас, а една много по-малка постройка до нея.

— Това е Купола на веригата — обясни домакинът ни, чието име доколкото разбрах, бе Назир. — Модел на голямата сграда, изготвен от първите архитекти. Направили го, за да може халиф Абд-ал-Малик, който поръчал джамията, да одобри проекта. Сега там складираме скъпоценности.

Но Трдат, забързан към малката постройка, не го слушаше.

— Торгилс, осемстенната основа на джамията — извика през рамо. — В древна Атина е имало същата сграда. Затова дядо ме караше да изучавам древните и да се уча от уменията им. Същото трябва да са направили и мъжете, проектирали джамията. Как ми се иска дядо ми да видеше това.

Възбудено обиколи малката постройка.

— Имаш ли нещо против да снема няколко груби мерки? — попита Трдат.

Сарацинът се поколеба за момент, после каза:

— Предполагам, че в това няма нищо лошо. Не е позволено в Куббет юс-Сахра.

Трдат обиколи Купола на веригата, броейки стъпките си. После по броя на плочките пресметна диаметъра.

— Гениално — въздъхна възхитен, когато отстъпи назад, за да прецени височината. — Това е геометрия, Торгилс. Височината на осемстенната основа е същата като ширината. Резултатът — перфектни пропорции и хармония. Който и да е проектирал сградата, е бил истински гений.

— Били са двама — обади се Назир. — Местен човек от града, на име Язид ибн-Салам и един велик учен, Абдул ибн-Хаях.

Трдат клекна и прокара пръст по една от плочите, опитвай се да остави отпечатък в прахта.

— Защо не донесох восък и стило. Но ми се струва, че зная какво ще открием вътре.

Назир изгледа арменеца, сякаш се беше побъркал.

— Тук няма да се бавим — предупреди, докато ни отвеждаше към Златния купол.

За мен това бе триумф на ювелирното изкуство. Искряща мозайка покриваше външните стени на октагона, куполът над тях блестеше като от чисто злато.

— Как го поддържате толкова чист? — попитах аз.

— През зимата, когато вали сняг или дъжд, го покриваме с животински кожи и кече — обясни Назир. — Халифът нямал намерение да го позлатява, но работата потръгнала толкова добре — всичко било построено само за четири години, — че от парите, заделени за архитектите, останали сто хиляди златни динара. Решило се монетите да бъдат претопени и с тях да се покрие куполът.

Стигнахме входа. Назир ни спря с ръка, но и от тук виждахме. В центъра, точно под купола, имаше гола скала с цвят на мед. От нея, обясни Назир, техният пророк се възнесъл на Седмото небе. Светинята бе заобиколена от кръг мраморни колони, които поддържаха огромния купол. Погледнах нагоре и затаих дъх от изумление. Вътрешността на купола бе покрита с мозайка, а от самия център на верига висеше гигантски свещник. Светлината от стотиците лампи се отразяваше и искреше по златната повърхност.

— Дишайте дълбоко — предупреди ни Назир. Във въздуха се носеше тежкото ухание на шафран, амбра и розово масло. — Това е моята задача — обясни гордо домакинът ни. — Аз надзиравам подготовката на парфюмите, които слугите разпръскват на свещения камък и изгарят в кандилниците. А сега е време да вървим.

— Двойни квадрати — замислено мърмореше Трдат на връщане към странноприемницата. — Както и мислих. Това се опитвах да разбера, докато драсках в прахта. Вътрешността представлява два преплетени квадрата. Вътрешните определят обиколката на самия купол, външните дават измеренията на октагона. Сега вече знам размера и формата на купола, който ще предложа за новата базира в Голгота. Ще го базирам на видяното днес, с дванайсет пилона, по един за всеки апостол. Разполагам с всичко, което ми трябва за проектите за възстановката на Анастасис и околните сгради. Време е да се връщаме в Константинопол.

Новината силно зарадва Харалд и варангите.

— Куполът наистина ли е от чисто злато? — попита Халдор.

— Не, сто хиляда златни динара, стопени в златен лист.

— Кой пък е имал толкова излишни пари? — зачуди се той.

— Сарацинските владетели са готови да платят огромни суми за скъпи неща — подхвърлих небрежно, без да подозирам, че забележката ми ще помогне на Харалд да изпълни съкровеното си желание — да седне на норвежкия трон.