Тим Северин
Кралска стража (15) (Сага за героите на Севера)

Глава тринайсета

Седмица ни трябваше да стигнем Фекам. През деня вървяхме или при сгода се качвахме на талиги. Нощем отсядахме при селските свещеници; два пъти спахме на открито, вече беше началото на лятото и нощите бяха меки. През цялото пътуване си отварях очите на четири и се опитвах да преценя богатството на района. Видяното ме впечатли. Земята беше плодородна и добре стопанисвана. Ниските хълмове бяха пригодени за отглеждане на жито, всяко село обграждаха грижливо гледани овощни градини. Имаше и големи гори, основно дъб. Често срещахме групи мъже със секири и въжета или чувахме топори в далечината и подминавахме теглени от волове талиги, натоварени с трупи, стъбла и корени. Разпознах дърветата, които щяха да послужат за построяване на кораби и си отбелязах, че всички товари отиват на север, към „Ръкава“, разделящ Франкия от Англия.

На няколко пъти ни подминаха малки групи въоръжени мъже. Оръжията им изглеждаха добре поддържани и предположих, че са наемни войници. Надавах ухо и разбрах, че са от Лотарингия, Фландрия, дори Швабия. Всички бяха тръгнали да се цанят при Уилям. Когато споделих това с Маурус, той с гримаса каза:

— Няма нищо лошо, стига да държат мечовете си в ножниците, докато са сред нас. Човек никога не знае помислите на херцога. Донесе на тази страна мир, но на солена цена.

Бяхме стигнали един малък хълм. На бреговете на реката долу се виждаше малък, ограден с крепостна стена град.

— Веднъж минах през точно такъв град — мрачно отбеляза Маурус. — Беше на границата и жителите му направили грешката да откажат да приемат властта на херцога, който не закъснял да ги обсади. Мислели, че крепостната им стена не може да бъде разрушена и сглупили да обидят самия Уилям. Някои от по-смелите застанали на стената, подигравали се и обиждали дъщерята на кожаря. Херцогът стегнал обсадата и когато храната в града свършила и жителите замолили за милост, накарал да отрежат ръцете на изпратените големци, после ги обесил точно срещу портата. Градът се предал, естествено, но херцогът пак не показал милост. Пуснал войниците си да вилнеят, после го подпалил. Когато минах оттам, видях само пепел и овъглени руини.

Уилям Незаконородения и моят господар Харалд явно не се различаваха много по жестокост.

— Не се ли намесиха свещениците? — попитах аз.

— Има го божието милосърдие и милостта на херцога — сурово заяви Маурус, — и земните грехове могат да стигнат до небето. Бедствията, които изстрадахме след хилядната година от възкресението на Спасителя са знак, че сме се отклонили от праведния път.

— Вярно е, че на Север има глад — казах, мислейки за жалката смърт на Руна.

— Това е наказанието ни — мрачно обяви Маурус. — И няма да се спре дотук. Приятелят ми Глабер писа за това. Цели три години времето бе така непредсказуемо, че не бе възможно да се сее. После реколтата беше унищожена от наводнения. Толкова много измряха от глад, че в черковните дворове не остана място и ги хвърляха в ями, по двайсет-трийсет наведнъж. В отчаянието си хората започнаха да копаят и ядат бяла пръст, която приличаше на глина. Смесваха я с останалото им брашно или трици, и правеха хляб, но той не ги засищаше. Други започнаха да ядат леш и човешка плът. Пътниците като нас ставаха жертви на разбойници, които ги избиваха и продаваха месото им. Един търговец даже продаваше готвено човешко. Когато го арестуваха, не отрече срамното си деяние. Изгориха го на кладата. Месото беше заровено, но после пак го изкопаха и изядоха.

Маурус замълча за момент. Запитах се дали не се чуди каква е на вкус човешката плът. Забелязал бях, че обръща голямо внимание на храната и напитките, и дори в най-скромния дом караше домакинята да овкусява гозбите със сосове и все се оплакваше за готварските умения в Нормандия, които, ако можеше да му се вярва, не можели да се сравнят с това, на което бил свикнал в Бургундия.

— Но всичко това е минало — казах аз. — Сега хората ми се струват нахранени и доволни.

— Не трябва да си затваряме очите пред поличбите — отговори Маурус. — В един град в Оксер изложената на пазара дървена статуя на Христос се разплакала, вълк влязъл в черквата, хванал въжето на камбаната със зъби и започнал да я бие. А и сам можеш да видиш ярката звезда, която се появи в края на април, и сега гори всяка нощ и бавно се мести по небето.

Преди години един мой учител, мъдър ирландски друид, ми беше разказал за тази странстваща звезда. Но си премълчах, за да не реши Маурус, че съм вещ в магиите.

— Светът е покварен от безогледна сласт, грях и прелюбодеяния — продължи той. — Слугите на дявола не се свенят да се покажат. Аз самият съм ги виждал. В моя манастир в Бургундия той ми се яви като джудже с мършав врат, черни като въглени очи и набраздено, сбръчкано чело, голяма уста със синкави устни и остри космати уши под раздърпана мръсна коса. Краката му бяха покрити със спечена от мръсотия остра кафява козина. Пищеше и ломотеше към мен, сочеше ме с пръст и сквернословеше. Бях толкова ужасен, че побягнах в параклиса, хвърлих се по лице пред олтара и замолих за закрила. Истина е това, което казват, че Антихриста скоро ще бъде пуснат на свобода, нали гнусното джудже е един от предвестниците му.

Другите монаси в манастира на Светата неделима троица, когато най-после пристигнахме във Фекам, като че ли не споделяха песимизма на Маурус. Впрегнали бяха усилия да украсят черквата си по начин, определено замислен да издържи векове. Огромната сграда се пръскаше от зидари, дърводелци и стъклари. Главната забележителност бе гробницата на абат Уилям, чийто живот бе описал Рудолфус Глабер. Там се случвали чудеса, ми каза шепнейки един монах. Отчаяна майка завела болното си десетгодишно момче и го оставила пред гробницата. Детето се огледало, видяло малкия гълъб на гроба и след известно време заспало.

— Когато се събудило — ми каза монахът, — било съвсем здраво.

По-голям интерес за мен представляваха клюките. Монасите на Светата Троица бяха в течение с всичко, което ставаше по земите на херцога. Имаха информатори навсякъде, от най-малките селца до самия двор, и оживено обсъждаха военната подготовка на Уилям — колко кораба се очаква да предостави всеки благородник, колко войници ще са нужни, за да се увенчае с успех начинанието, колко вино и зърно се товари и прочее. Монасите бяха силно въодушевени от готвещата се кампания и аз скоро разбрах защо: манастирът притежаваше плодородни земи в Англия, а откакто на престола дошъл Харолд Годуинсън, спрели да получават рента от тях. Сега се надяваха Уилям да възстанови правата им. Манастирът дори бе обещал да даде на флота на херцога кораб, за който щяха да платят от дълбоката си хазна.

Споменах на Маурус, че някои могат да сметнат за неуместно божия дом да заплаща за война. Той се засмя.

— Ще ти покажа нещо, което ще помогне още повече на кампанията. Ела, наблизо е.

Отведе ме при една странична врата и по изровена пътека до овощна градина, която за моя изненада, бе обградена от солиден каменен зид.

— Виж там!

Надникнах над зида. Под ябълковите дървета пасяха необикновени животни. Разпознах, че са коне, но не приличаха на конете, които бях виждал досега. Бяха масивни и набити, с къси мускулести крака и широки гърбове.

— Жребци са, и трите — одобрително отбеляза Маурус. — Манастирът ще ги дари на армията на Уилям.

— За товарни животни?

— Не, не, това са дестриери, бойни коне. Могат да носят рицар в пълно снаряжение. По света няма пешак, който да се опълчи яхнал такъв звяр рицар.

Спомних си случилото се пред стените на Сиракуза и ясно си представих как бронираната конница на Уилям помита стената от щитове на пехотата.

— Но как ще успее Уилям да превози тези тежки животни с корабите и да ги свали благополучно на английския бряг?

— Нямам представа — призна Маурус, — но начин ще се намери, не се и съмнявам. Започне ли война, Уилям не оставя нищо на случайността, а и има добри съветници, дори от този манастир. — Трябва да го изгледах скептично, защото добави: — Помниш ли ковчежника, с когото се запозна вчера? Седеше до нас на вечеря, слаб мъж с три липсващи пръста на лявата ръка. Изгубил ги е в битка, преди да постъпи в манастира, бил наемен войник. Съветник е на херцог Уилям. Манастирът притежава земя на английския бряг. Мястото ще е идеално за акостиране, а братът — казва се Регимус — ще придружи флота и ще покаже най-добрите места, на които да разтоварят войските и, разбира се, тежките коне.

Върнах се замислен в манастира. Всичко, чуто за херцога на Нормандия сочеше, че съвсем сериозно възнамерява да нападне Англия и че подготвя кампанията си, без да пренебрегне нито една подробност. Останал бях с впечатлението, че реши ли нещо Уилям, не се отказва до победен край. Не дяволският му късмет го бе довел дотук, а силната воля и хитрост, и жестокостта му. Опасенията ми, че Харалд може би прибързва, като търси съюз с Уилям, отново бяха потвърдени.

Поднесох на Маурус извиненията си, обяснявайки, че смятам да продължа за Рим и го оставих във Фекам. Вече имах опит от пътуването с него и бях по-сигурен в прикритието си. Въпреки това когато тръгнах от манастира в една слънчева утрин, внесох важна промяна в костюма си. Откраднах от пералнята едно черно расо и бяла туника, и на тяхно място оставих захабеното от път кафяво расо. От тук нататък щях да се представям за монах на Реда.

Сега гледам на кражбата като на поредния знак, че съм бил твърде стар за мисията. Ставах невнимателен.

За да предложа на херцога съюз с Харалд Норвежки, трябваше да получа аудиенция, но не бях преценил колко трудно ще е да се добера до Уилям, който щеше да е твърде зает с плановете си, за да изслуша един прост свещеник. Или необмислено си изработих стратегия, която се надявах да доведе до среща с херцога и само няколко от най-близките му съветници. Този лекомислен план се зароди след една случайна забележка на монах във Фекам. Когато Маурус описа как ме открил полуудавен на брега, монасите разказаха, че Харолд Годуинсън бил застигнат от подобно нещастие и след това прекарал няколко месеца в двора на херцога. Там с него се отнасяли подобаващо и в резултат той се заклел във вярност на херцога и обещал да подкрепи кандидатурата му за английския трон. „Годуинсън подло наруши клетвата и си присвои престола. Той е един узурпатор и трябва да бъде разобличен“, заяви монахът. „В Юмиеж има един брат, който пише книга за вероломството му и скоро ще я представи пред херцог Уилям, също както брат Маурус донесе на нас животоописанието на абат Уилям, с толкова любов изготвено от приятеля му Рудолфус Глабер в Бургундия. Херцог Уилям дълбоко цени тези, които пишат истината.“

И така, когато стигнах двореца на херцога в Руен, се престорих, че отивам към черквата, после свърнах и се ориентирах към преддверието, в което се трудеха секретарите. Изправих се пред тях в черното си расо и обявих, че искам да видя херцога лично, по важен въпрос.

— Какъв точно? — предпазливо попита един младши секретар. По лицето му прочетох, че ако не бе черното ми расо, щеше да ме изхвърли веднага.

— От много години събирам материали за делата на велики мъже — отговорих, позволявайки в гласа ми да се промъкне лицемерна нотка, — а славата на херцог Уилям е такава, че вече го включих на няколко места. Сега, ако херцогът бъде така добър да откликне на молбата ми, искам да опиша как е наследил трона на Англия, въпреки лъжливите претенции на неговия васал Харолд Годуинсън. Така идните поколения ще могат да отсъдят кой е прав.

— За кого да съобщя? — попита водещият си бележки секретар.

— Името ми — казах, без дори да се изчервя, — е Рудолфус Глабер. Идвам от Бургундия.

Три дни бяха нужни молбата ми да се придвижи през чиновниците на херцога. Прекарах ги в наблюдение на подготовката на предстоящата кампания. След Константинопол не бях виждал така добре смазана военна машина. Пред градската стена бе разчистено място, дето всяка сутрин се упражняваха стрелците. Тяхната задача щеше да е докато рицарите нападат, да засипват с дъжд от стрели врага. Следобед същият „плац“ използваше за учения пехотата.

На север от града имаше поле, където гледах маневрите на голямата кавалерийска част, изпратена от херцога на Мортан. Конвоят наброяваше около десетина рицари, придружени от също толкова оръженосци. Всички носеха ризници, но само шестима от рицарите яздеха солидните дестриери, останалите бяха на нормални коне. Упражняваха нападението си. По-леката кавалерия пришпорваше конете до редица сламени чучела и мяташе по тях копия, след което се изтегляха и позволяваха на другарите си на по-тежките коне да напреднат в тромав тръс и да прободат мишените с по-дебелите, тежки копия или да ги съсекат с дългите си мечове. Когато тази част от упражнението бе оттренирана, леката кавалерия слезе от конете и смени металните мечове с учебни оръжия с дървени остриета. Конвоят сега се раздели на две и се впусна в учебна битка. Командирите им от време на време издаваха заповеди, при които някоя от страните се извръщаше и се преструваше, че побягва, повличайки „врага“ след себе си. Следваше нова команда, бегълците спираха отстъплението си и тежката кавалерия, която чакаше по конете в тил, се втурваше напред за решаващия удар.

Присламчих се да огледам един от оставените бойни мечове. Беше по-тежък и по-дълъг от оръжията, с които бях свикнал като страж в Константинопол, и по цялата дължина на правото острие минаваше улей. Имаше и бронзов надпис, INNOMINIDOMINL.

— Много уместно, а, отче? — чух нечий глас. Надигнах глава и срещнах погледа на мускулест мъж с кожена престилка, без съмнение оръжейник.

— Да — съгласих се. — В Божието име. Хубаво острие.

— Направено е в земите край Рейн, като повечето от мечовете ни — продължи оръжейникът. — Германците ни ги носят с дузини. Ако острието се строши, не си струва да го поправяш, направо отделяш дръжката и прикрепяш ново.

Спомних си остриетата, които качихме на кога.

— Сигурно не е лесно да се намери ново.

— Не и сега — каза оръжейникът. — Служа на херцога от почти двайсет години, правя ризници и поправям оръжията за кампаниите му, и досега не съм виждал толкова много снаряжение — не само остриета за мечове, а и шлемове, накрайници на копия и стрели, с талиги. Започвам да се чудя как ще вместим всичко на корабите — ако ги осигурят навреме. Носят се слухове, че ще ни пратят в Див да помагаме на корабостроителите.

— Див? Къде е това?

— На запад. Оръжията се прехвърлят надолу по реката. Корабите се строят направо на брега.

Хрумна ми, че Харолд Годуинсън трябва да знае какво се готви и че англичаните могат да предотвратят нападението, като прекосят морето и разрушат нормандските кораби, още преди да са потеглили. Щяха да са лесна мишена, за разлика от корабите на Харалд, които сега се събираха в Трондхайм, твърде далеч, за да бъдат повредени.

Канех се да питам дали херцог Уилям взима мерки срещу евентуални английски набези, когато един паж спешно ме привика в двореца.

Последвах момчето през града и поредица коридори към сърцето на двореца и залата за аудиенции на херцог Уилям. Пажът ме предаде на рицар, който изпълняваше ролята на пазач, и влезе след мен в залата. Озовах се в голямо, мрачно помещение, оскъдно осветено от тесни отвори в дебелите каменни стени. На резбован дървен стол в центъра седеше набит мъж горе-долу на моя ръст, но пълен, с късо подстригана коса и заядливо изражение. Предположих, че е към средата на четирийсетте. Знаех, че трябва да е херцог Уилям Нормандски, но ми заприлича повече на опак бирник, свикнал да тормози селяните си. Гледаше ме с неприязън.

В стаята имаше още петима мъже. Трима очевидно бяха високопоставени благородници и като херцога бяха облечени в препасани с колани туники от скъп плат, тесни чорапи и високи кожени ботуши. Държаха се като воини, но явно си падаха и контета, защото носеха косата си ниско подстригана от средата на главите, на паница, мода, както впоследствие разбрах, внесена от юг, от Оверн и Аквитания. И те ме гледаха враждебно. Другите двама мъже бяха свещеници. За разлика от скромните ми черно-бели дрехи, носеха дълги бели роби, с бродирани копринени кантове по врата и ръкавите, а увесените на гърдите им кръстове бяха обсипани с полускъпоценни камъни и приличаха повече на бижута, отколкото на символи на вярата им.

— Разбрах, че искаш да пишеш за мен — заяви херцогът. Гласът му беше рязък и гърлен, и подхождаше на грубото му излъчване.

— Да, господарю, с твое позволение. Аз съм хроникьор, написах пет исторически книги и — ако е рекъл Господ — замислям шеста. Казвам се Рудолфус Глабер и идвам от моя манастир в Бургундия.

— Това е лъжа — обади се глас зад мен. Извърнах се. От сенките излезе мъж със същите прости черно-бели дрехи като мен. Погледът ми попадна на лявата му ръка, от която липсваха три пръста. Беше Регимус, ковчежникът на Светата троица във Фекам. В същия миг рицарят, който стоеше зад мен, ме сграбчи и притисна ръцете към тялото ми.

— Брат Маурус не спомена да идваш от Бургундия, а и не говориш с бургундски акцент — каза ковчежникът. — Братът, който отговаря за пералнята, докладва и че са му изчезнали расо и туника, но чак когато чух за мистериозния облечен в черно монах тук, в Руен, заключих, че трябва да си същият човек. Не очаквах такава дързост, да се представиш за самия Рудолф Глабер.

— Кой си ти, старче? — прекъсна го Уилям, с още по-рязък тон. — Шпионин на Харалд? Не знаех, че наема и изкуфели старци.

— Не съм шпионин на Харолд, господарю — казах с мъка. Едва дишах. Рицарят ме стискаше толкова силно, че имах чувството, че ще строши ребрата ми. — Изпраща ме Харалд, Харалд Норвежки.

— Оставете го да говори — заповяда Уилям.

Болезнената хватка се охлаби. Поех си няколко дълбоки глътки въздух.

— Името ми е Торгилс и съм пратеник на крал Харалд Норвежки.

— Ако си негов посланик, защо не дойде открито, вместо да се промъкваш под прикритие?

Бързо прецених. Щеше да е катастрофално да призная, че Харалд ми е заповядал първо да разузная плановете на Уилям.

— Посланието ми е толкова поверително, че заповедите ми са да го предам лично. За тази цел се дегизирах.

— Мърсиш дрехите, които носиш — изсумтя един от богато облечените свещеници.

Херцогът нетърпеливо му махна да мълчи, явно изискваше и получаваше безпрекословно подчинение от свитата си. Повече от всякога ми заприлича на бирник грубиян.

— Какво е това послание от Норвегия?

Бях събрал смелост достатъчно да стрелна с поглед останалите в залата и да кажа:

— Предназначено е само за твоите уши.

Уилям започваше да губи търпение. Една малка вена вдясно на слепоочието му започна да пулсира.

— Кажи каквото имаш да казваш, преди да накарам да те обесят като шпионин или да изтръгна истината с мъчения.

— Моят господар Харалд Норвежки предлага съюз — започнах бързо. — Събира флот, с който ще нападне Северна Англия и знае, че ти планираш да стовариш силите си в южната част на страната. Имате общ враг и предлага двете армии да координират нападението. Така Харолд Годуинсън ще бъде принуден да се бие на два фронта и ще бъде разгромен.

— И после? — в гласа на Уилям прозираше презрение.

— След победата над Годуинсън, ще си поделите Англия. Южната част ще се управлява от Нормандия, северната — от Норвегия.

Херцогът присви очи.

— И къде ще се пада границата?

— Това, господарю, не знам. Но подялбата ще стане по взаимно съгласие, след като отстраните Годуинсън.

Уилям пренебрежително изсумтя.

— Ще помисля, но първо искам да разбера кога Харалд планира да превози войските си?

— Съветниците му настояват да нападне Англия не по-късно от септември.

— Отведи го — каза Уилям на рицаря, който стоеше зад мен. — И гледай да не избяга.

Нощта прекарах на влажната слама в килия в затвора на херцога. На сутринта бях окуражен, когато пажът отново се появи и каза на стража да ме пусне. Пак ме отведоха в залата за аудиенции, където заварих Уилям и същите съветници. Херцогът мина направо на въпроса.

— Може да предадеш на господаря си, че приемам предложението. Моята армия ще слезе на южния бряг на Англия през първата или втората седмица на септември. Точната дата ще зависи от времето. Според информацията ми Харолд Годуинсън струпва сили на южния бряг. И е важно крал Харалд да спази обещанието си и да открие втория фронт не по-късно от средата на септември.

— Разбирам това, господарю.

— Още нещо. Ти ще останеш тук с мен. Започне ли кампанията, може да се окаже необходимо да обменям сведения с краля ти.

— Както кажеш, господарю. Ще приготвя за крал Харалд писмо с подробностите и ако осигуриш кораб, ще го изпратя в Норвегия.

Същия ден, изпълнен със задоволство, че мисията ми мина толкова леко, описах сбито случилото се. За да не поправят секретарите на Уилям доклада ми, използвах фрази, които само човек, опитен с поезията на скалдовете, щеше да разбере. Харалд стана „мъжът, който храни орела над морето от лешояди“, нормандската флота — „пришпорени от вятъра коне“. Когато стигнах до самия Уилям, станах още по-внимателен. Не бях възхитен от характера му и той се превърна в „коня на жената на Игур“ — Харалд щеше да се сети, че жената на Игур е великанка и язди вълк. Накрая, за да съм съвсем сигурен, че няма да подменят писмото ми, го сгънах по същия начин, който в Константинопол доказваше автентичността на документите и който Харалд познаваше, след което го предадох на куриер, който да го отнесе на брега. От там щяха да го пренесат по море до Трондхайм.

През следващите пет седмици се ползвах със спорен статут в двора на Уилям, нещо средно между затворник и свободен човек. Отнасяха се с мен като с дребен благородник от свитата на Уилям, но навсякъде ме придружаваше страж. Приготовленията продължаваха и когато в началото на август Уилям се прехвърли в Див, откъдето щеше да започне превоза на войските му, аз заминах с него.

Див се явяваше кулминация на месеците подготовка. Пристанището лежеше в устието на малка река и когато пристигнах, в рейда се бе събрал почти целия флот. Преброих най-малко шестстотин кораба, много от тях прости шлепове, с които щяха да пренесат войските. По брега се точеха редици палатки, военните инженери бяха построили походни кухни, нужници и конюшни. Цяла армия корабни майстори привършваха работата по корабите, идваха и заминаваха пратеници. Видях и как натовариха на дестриерите тежките коне. При прилив корабите за кавалерията бяха докарани и закотвени до леко издигнатия бряг. Отливът остави плоскодънните баржи на сухо. Дърводелците поставиха ниски рампи, по които преведоха конете — понякога трудно — в конюшните на борда. Там масивните животни като че ли се примириха и забиха нос в зоба и водата си, а приливът отново издигна привързаните към рейда кораби.

На единайсетия ден от септември херцогът отново бе споходен от дяволския си късмет. Тъкмо по времето, за което бе обещал нападението, задуха лек югозападен бриз. Привечер Уилям ме повика в палатката си и в присъствието на командирите си, махна към хоризонта на север.

— Можеш да кажеш на господаря си, че Уилям Нормандски държи на думата си. Утре ще приключим с товаренето и потегляме за Англия. Ти оставаш да изготвиш последния си доклад.

На другата сутрин наблюдавах как целия флот вдига котва. Докато бавно крачех по брега към мястото, където чакаше охраняващия ме войник, си помислих, че заслужих доверието на господаря си, за последен път. При първа възможност щях да се откажа от службата си при краля, и да се върна и потърся близнаците в Швеция. Чувствах се стар.

Войникът нямаше нищо против да се позабавим. По крайбрежието беше приятно, затова и следващите няколко дни прекарахме в Див. След отплавалия флот мястото изглеждаше обезлюдено. По брега, там където бяха натоварили баржите, още личаха следи от заминаването им. Имаше следи и от палатките и колелата на талигите, купчини конски тор и пепел от огньовете. Усещаше се някаква безвъзвратност. Времето замря до следващите новини от нападението.

Продължаваше да е топло, слънчево и с лек югозападен бриз, и за да убия времето, уредих един местен рибар да ме взима с лодката си сутрин, когато излизаше да проверява мрежите. И така докато се поклащахме на вълните десет дни, след като бях видял да заминава нормандският флот, мярнах познат силует. Плавайки срещу вятъра, към нас бавно приближаваше малък кораб. Нямаше как да объркам, беше малък търговски кораб, построен в Дания или Норвегия. Когато влезе в пристанището, бях сигурен, че е дошъл да ме прибере и че Харалд е получил писмото ми.

Накарах рибаря да загребе натам и пресрещнахме кораба, преди да пусне котва. Изправих се в лодката и извиках за поздрав, доволен, че отново говоря нордически. Още носех откраднатото расо и капитанът сигурно се озадачи как така един християнски свещеник говори езика му, но прогони вятъра от платното и обърна кораба така, че да мога да се кача на борда. Първият, когото видях там, бе Скуле Конфросте, същата луда глава, която твърдеше, че норвежците ще премажат английските хускарли. За моя изненада бе силно развълнуван.

— Всичко наред ли е с кампанията на Харалд? — попитах, разтревожен. — Благополучно ли слезе на английския бряг?

— Да, да, флотът ни тръгна от Норвегия в края на август и стигна благополучно до Шотландия. Когато го оставих, Харалд напредваше надолу по крайбрежието. Изпрати ме да открия какво става с обещаното от Уилям нападение. Не сме чули нищо от него.

— Не се безпокой — казах помирително. — Видях как флотът на Уилям отплава за Англия преди десет дни. Вече трябва да са слезли и да напредват към вътрешността. Годуинсън е в капан.

Скуле ме изгледа така, сякаш съм си загубил ума.

— Как тогава вчера видяхме нормандският флот да лежи спокойно на котва малко по-нагоре по брега? Капитанът позна мястото, казвало се Св. Валери, в земите на херцога на Понтьо. Още дори не са прекосили морето до Англия.

Имах чувството, че някой издърпа палубата изпод краката ми. Аз, който си мислех, че съм надхитрил Уилям, бях станал жертва на много по-голяма измама. Твърде късно се сетих за деня, в който предложих на херцога плана на Харалд. Спомних си оръжейника, с когото говорих на плаца, с каква готовност сподели, че войските ще потеглят от Див и как след това веднага ме отведоха при херцога. С болка осъзнах, че дегизировката ми е била разгадана много по-рано и че Уилям и съветниците му бяха измислили план как да се възползват от присъствието ми, за да прикрият мястото и времето на нормандското нападение. Сигурно едва са повярвали на късмета си, когато се разкрих като пратеник на крал Харалд. Подмамили бяха норвежкият крал да слезе на английска земя и да се изправи пред армията на Харолд Годуинсън, а нормандите щяха да изчакат и да акостират необезпокоявани. Нямаше значение кой ще спечели първата битка — Харалд Норвежки или Харолд Английски. Победителят щеше да срещне Уилям с отслабени сили.

— Трябва да предупредим крал Харалд, че е изправен сам пред английската армия — обясних, разтреперан от мисълта какъв глупак бях излязъл. После, за да прикрия унижението, добавих горчиво: — Е, Скуле, сега ще видиш какво е да се изправиш пред хускарлите и секирите им.

Уилям, херцога на Нормандия, ме бе използвал като пионка.