Тим Северин
Кралска стража (3) (Сага за героите на Севера)

Глава първа

Императорът си играеше на кит. Потопяваше глава, поемаше вода, после излизаше на повърхността и хвърляше пръски из басейна. Гледах го с крайчеца на окото си, чудейки се презрение или съчувствие да изпитвам. Беше стар човек, все пак. Минаваше седемдесетте и сигурно се наслаждаваше на допира на топлата вода с покритата му с петна кожа и на усещането за лекота. Страдаше от аназарка, от която тялото и крайниците му бяха подпухнали толкова, че трудно ходеше. Само преди седмица го видях да се връща в двореца толкова изтощен след поредната безкрайна церемония, че припадна в ръцете на един слуга в мига, в който огромните бронзови врати се затвориха зад гърба му. Днес се падаше празникът, който християните наричат Разпети петък и следобедната служба щеше да продължи с часове. Реших, че императорът заслужава да отпусне, въпреки че детинските забавления в басейна сигурно щяха да изненадат онези негови поданици, които го приемаха за наместник на своя бог.

Наместих тежката секира на рамото си. Под нея на пурпурната ми туника остана влажно петно. Изпод железния шлем със сложни златни инкрустации се стичаше пот, от жегата в банята ме избиваше на сън. С мъка стоях нащрек. Като страж от Хетайра, телохранителите на императора, мой дълг бе да браня живота на Роман III властелин на Византия и равен на апостолите. Ведно с другите петстотин дворцови варанги се бях клел да пазя императора от врагове, за което василевсът ни заплащаше царски, а и ни имаше — и с пълно право — повече доверие, отколкото на сънародниците си.

В дъното на банята чакаха скупчени пет-шест придворни. Много разумно те стояха встрани от господаря си, не само от дискретност, а и защото болестта го бе направила сприхав. Василевсът се бе прочул с избухливостта си. През трите години, откакто служех в двореца, го бях виждал от уравновесен и щедър да става хаплив и отмъстителен. Критикуваше или обръщаше гръб на мъже, свикнали да получават богати дарове от хазната. За щастие, още не се отнасяше така с телохранителите си и ние продължавахме да му бъдем верни. Не участвахме във вечните сплетни и кроежи на придворните. Обикновените стражи дори не говореха езика. Командирите ни бяха гърци от благородни семейства, но редовите членове се набираха от северните земи и помежду си говорехме на нордически. Предполагаше се да ни превежда придворен с титлата Велик преводач, но постът съществуваше само на хартия, поредната гръмка титла в двор, обсебен от рангове и церемонии.

— Стража!

Призивът прекъсна мислите ми. Викаше ме мъж от групата придворни. Разпознах Пазителя на императорската мастилница. Постът бе важен, въпреки помпозното си име. Официално Пазителят държеше съда с пурпурно мастило, с което василевсът подписваше държавните документи. В действителност се явяваше негов личен секретар, с постоянен достъп до императора, привилегия, отказвана дори на министрите, които трябваше да се записват за аудиенции при василевса.

Пазителят пак ми махна. Погледнах Роман, продължаваше да се върти и да плиска, със затворени очи, щастлив в топлия си воден свят. Наскоро бяха разширили басейна в средата, но пак бе толкова плитък, че изправеше ли се човек, главата му оставаше над повърхността. Не виждах опасност там. Отидох при Пазителя, подаде ми пергамент, на който мярнах императорския подпис с пурпурно мастило, после ми махна да отнеса документа в съседната стая, в която чакаха писарите.

Не бе необичайно да използват стражите за вестоносци. Придворните бяха така погълнати от собственото си достойнство, че считаха за унизително да вършат дори най-простите задачи, като да отворят врата или да отнесат документ. Затова взех пергамента, хвърлих пак бърз поглед през рамо и излязох. Василевсът продължаваше блажено да се наслаждава на банята си.

* * *

В съседната стая чакаше Орфанотропа. Отговаряше за градското сиропиталище, за което заплащаше хазната. И тук титлата не издаваше истинската значимост на поста. Йоан Орфанотроп бе най-могъщият човек в империята след василевса. Благодарение на природната си интелигентност и навременните си мъдри решения, Йоан се бе издигнал в йерархията и се явяваше — по всичко, освен по име — пръв министър на империята. Всички се бояха от него. Беше слаб мъж с изпито лице и хлътнали дълбоко очи под почти неестествено черни вежди. Беше голобрад, евнух.

Застанах мирно пред него, но не отдадох чест. Такава се полагаше само на василевса и членовете на императорското семейство, а Орфанотропа определено не беше от царско потекло. Семейството му бе от Пафалагония, на Черно море, и се говореше, че когато дошли в Константинопол, били сарафи, а според други, фалшификатори.

Подадох му документа. Орфанотропа го прегледа и ми каза бавно, произнасяйки нарочно отчетливо всяка дума:

— Отнеси това на логотета по финансите.

Не отстъпих и отговорих на гръцки:

— Моите уважения, ваше превъзходителство, но съм на пост. Не мога да изоставя императора.

Орфанотропа надигна вежди.

— Гледай ти, страж, който говори гръцки — измърмори той. — Дворът най-после започва да се цивилизова.

— Дали не следва някой да повика декан — предложих прибързано. — Те пренасят съобщения, това им е задължението.

— Да, а твоето е да пазиш василевса — отвърна хапливо Орфанотропа.

С пищящи уши се обърнах кръгом към банята. Още с влизането в дългото помещение с високия сводест таван и стени, облицовани с мозайка на вълни и делфини, интуитивно разбрах, че нещо не е наред. Василевсът продължаваше да е в басейна, но сега лежеше по гръб и немощно помахваше с ръце. Само прекомерното му тегло го държеше на повърхността. Придворните бяха изчезнали. Пуснах секирата на мраморния под, захвърлих шлема и хукнах към басейна.

— Тревога! — изкрещях с все сила. — Стражи, при мен!

След няколко крачки бях при басейна и с все дрехите, се бухнах вътре и заплувах към василевса, мислено благодарейки на моя бог, Один, че всички викинги плуваме от малки.

Василевсът като че ли не ме усети. Едва помръдваше и от време на време главата му потъваше под водата. Подхванах с ръка брадичката му, стъпих на дъното на басейна и гледайки да държа главата му над водата, го завлачих навън. Лежеше отпуснат, е опряна на рамото ми глава, по която бяха останали само няколко кичура.

— Стражи, на помощ! — извиках пак. После на гръцки: — Повикайте лекар!

Този път на виковете ми откликнаха. Няколко служители — писари, слуги, придворни — дотичаха в стаята и се скупчиха при басейна. Някой коленичи, хвана василева под раменете и го извлече, подгизнал, от водата. Василевсът, изтегнат до мраморния край на басейна, повече от всякога приличаше на кит, изхвърлен на брега и умиращ.

Изскочих от водата и разбутах придворните.

— Помогнете да го вдигнем — казах аз.

— Какво, в името на Тор, става тук?

Най-после пристигна декурион, дребният ми пряк началник. Изгледа толкова свирепо зяпналите придворни, че те му направиха път. Двамата вдигнахме безжизненото тяло на императора и го пренесохме на една мраморна пейка. Някой бе проявил достатъчно разум да я застеле с хавлии, върху които сега положихме стареца, който едва помръдваше. Декурионът се огледа, смъкна брокатената роба от раменете на един придворен и прикри с нея голотата на императора.

— Пуснете ме да мина, моля.

Говореше нисък, закръглен мъж, един от дворцовите лекари. Надигна с късите си пръсти клепачите на императора. Виждах, че е нервен. Дръпна ръце така, сякаш се бе опарил. Вероятно се страхуваше василевсът да не умре в ръцете му. Очите на Роман обаче останаха отворени и той леко обърна глава, за да се огледа.

Тук сред придворните настъпи суматоха, кръгът се отвори и пропусна жена — Зоя, императрицата. Трябва да я бяха повикали от гинекума, женското отделение на двореца. За пръв път я виждах отблизо и останах впечатлен от маниерите й. Държеше се с невероятно достойнство, независимо от възрастта си. Вероятно прехвърляше петдесетте и поначало не беше красавица, но лицето й още притежаваше фините контури, които издаваха аристократичен произход. Беше дъщеря и внучка на императори, и надменността й го доказваше.

Зоя мина величествено през тълпата и застана на около ръка разстояние от изтегнатия си на мраморната пейка съпруг. Лицето й, когато погледна пепеляво бледия и едва дишащ император, не издаде никаква емоция. Един кратък миг просто го гледаше. После, без да продума, се обърна и напусна банята.

Придворните избягваха погледите си. Всички, дори и аз, знаеха, че императорът и съпругата му не ги свързва любов. Бракът им бе уреден от предишния василевс, Константин. Зоя беше любимата му дъщеря и през управлението си й бе търсил подходящ съпруг сред константинополската аристокрация. Баща и дъщеря искаха трона да остане в семейството, макар и Зоя да бе твърде стара да има деца. Това не попречи нито на нея, нито на Роман, когато двамата наследиха престола, да се опитат да основат нова династия. Роман се тъпчеше с афродизиаци — причината, според някои, да оплешивее, — а застаряващата му съпруга се кичеше с талисмани за зачеване и се допитваше до шарлатани, които предлагаха все по-нелепи начини за гарантирано забременяване. Когато опитите им се провалиха, двамата започнаха да се отнасят един към друг с взаимна ненавист. Роман си взе любовница, а отвратената и озлобена Зоя отпратиха в гинекума.

Историята не свършваше дотук. Преди по-малко от две години Зоя също си намери любовник. Някои стражи бяха попадали на двамата и съответно се престорили на слепи, такт, породен не от уважение към императрицата — тя не криеше аферата си, — а защото любовникът й бе по-малкият брат на Йоан Орфанотропа. Политиката се преплиташе с амбициите и плътските желания, и бе най-разумно човек да стои настрани.

— Отдръпнете се! — нареди декурионът.

Зае позиция на едно копие разстояние от плешивата глава на василевса; аз инстинктивно застанах мирно при краката на императора. Секирата ми още се въргаляше някъде на мраморния под, но на колана си носех кама. Хванах дръжката й. Лекарят нервно крачеше напред-назад и притеснено кършеше ръце. Изведнъж Роман силно изстена. Надигна глава на милиметър от хавлията, която му служеше за възглавие и леко махна с дясната си ръка. Сякаш викаше някой да се приближи. Не знаехме на кого махна и никой не посмя да помръдне. Погледът на императора бавно премина по лицата на зяпналите го царедворци. Като че ли се опитваше да каже нещо, да помоли за нещо. Гръклянът му помръдна, но звук не излезе. После очите му се затвориха, главата се отпусна назад и килна на една страна. Не му достигаше въздух и дъхът му започна да излиза на кратки, немощни пресекулки. Изведнъж дишането замря. От устата му потече гъста, тъмнокафява течност и след още две задавени вдишвания императорът почина.

Стоях застинал в поза мирно. Последва шум от бягащи нозе, суматоха, писъци и ридания. Не им обърнах внимание. Докато коронясваха нов василевс, дълг на стражата бе да пази тялото на мъртвия император.

— Торгилс, приличаш на идиот с тази подгизнала униформа. Върви да рапортуваш в караулното.

Заповедта дойде на нордически. Разпознах гласа на командира ми Халфдан. Набит ветеран, вече бе отбил десет години в Стражата и можеше да се пенсионира и да прибере малкото състояние от заплатите си, но харесваше живота на страж, а и бе прекъснал връзки с родна Дания и нямаше къде да отиде.

— Предай, че при тялото на императора всичко е под контрол. Може да намекнеш да отцепят достъпа до двореца.

Зашляпах, спирайки само да взема шлема си и секирата, която някой грижливо беше вдигнал от пода и подпрял на стената. До казармите се стигаше през паяжина от проходи, приемни и вътрешни дворове. Роман III можеше да умре, в който и да е от палатите си — всичките имаха басейн, — но бе избрал да предаде богу дух в Големия дворец. Разположен в края на полуострова, той бе разширяван и пристрояван толкова много пъти, че се бе превърнал в лабиринт от стаи и преддверия. Да издигат великолепни сгради, бе любимо занимание, граничещо с мания за седналите на пурпурния трон. Всеки василевс искаше да обезсмърти владичеството си, като остави поне една екстравагантна постройка — нова черква, манастир, дворец или набиваща се на очи обществена сграда. Роман с лека ръка бе прахосал милиони златни монети за колосална нова черква на майката на своя бог, нищо че според мен на нейно име вече имаше достатъчно черкви и манастири. Новата черква на Роман щеше да бъде осветена като Мария Блажена. При всичките й околни градини, алеи и фонтани — и постоянните промени в проекта — строежът до такава степен бе надхвърлил бюджета си, че Роман бе принуден да въведе нов данък, за да го изплати. Черквата още не бе завършена, а подозирах и че никога няма да бъде.

— Преоблечи се и иди при главната порта — нареди младичкият ни командир. Заварих го стреснат почти колкото лекаря, погрижил се за умиращия император. Беше от виден константинополски род и семейството му сигурно бе платило щедро за поста в Стражата, с надеждата там да привлече вниманието и благоразположението на василевса. Парите им щяха да отидат нахалост, ако новият василевс решеше като предпазна мярка да подмени всички гръцки командири. Поредната измама, така присъща на дворцовия живот. Византийците още се преструваха, че Хетайра е гръцка. Синовете им се фукаха с командирските си постове и се обличаха в униформи на старите дворцови части — Екскубия, Нумери, Школа и т.н. — но всъщност василевсът се уповаваше само на нас чужденците.

Присъединих се към двайсетима от другарите си. Вече бяха затръшнали вратите, без да искат позволението на пазителя на портата, чието задължение бе да надзирава отварянето на вратата призори, да я затваря по пладне и пак да я отваря за няколко часа рано следобед. Смъртта на императора го бе лишила от правомощия и човекът се чудеше какво да прави. Декурионът взе решението вместо него, като отказа да пропусне когото и да било да влезе в двореца.

Когато пристигнах пред портата вече цареше олелия. Чувах гневно чукане и нетърпеливи викове.

— Радвам се да те видя, Торгилс — ми каза командирът. — Можеш ли да ми кажеш какво искат тия побеснели мъже вън?

Заслушах се.

— Май ще е най-добре да ги пуснеш — казах. — Това като че ли е Великия патриарх.

— Великия патриарх! Онзи черен козел — изръмжа командирът, заклет староверец. — Момчета, отворете страничната врата и пуснете поповете. Първо обаче си поемете дълбоко въздух. Тия не се къпят често.

След миг разгневените монаси, всички дългобради и с черни раса, нахлуха през открехнатата врата и след унищожителен поглед, забързаха по мраморните коридори под съпровода на благоверно шляпане на сандали и потракване на дървени жезли. Видях брадатата фигура на патриарха Алексей Студит.

— Какво ли ги води толкова на пожар от манастира — измърмори един варанг, докато връщаше резето.

Въпросът му намери отговор по-късно, когато сдадохме поста и се върнахме в казармата. Там вече почиваха, ухилени, пет-шест от другарите ми.

— Старата кучка вече си е намерила нов съпруг. Повикала първосвещеника в мига, в който се убедила, че Роман е поел към отвъдното.

— Знам, пуснахме него и гарваните му.

— И да знаеш, че определено не го повика, за да даде на съпруга й последно причастие. Още докато монасите бяха на път насам, дъртата свика спешно заседание на съветниците, в това число и онзи подъл вампир, Орфанотропа. Каза им, че иска да направи възлюбеното си момченце василевс.

— Не онзи красив малоумник!

— Измислила е всичко. Казала, че по силата на императорската си кръв тя представлява приемствеността в държавата и че в интересите на империята е „моят любим Михаил“, както му казва, да заеме трона ведно с нея.

— Шегуваш се! Откъде научи всичко това?

Стражът подигравателно подсмръкна.

— Орфанотропа нареди четирима от нас да придружим императрицата, в случай че някой посегне на живота й. Беше уловка, разбира се. Когато другите придворни понечиха да спорят, видяха стражите и решиха, че всичко вече е решено.

— И какво стана, когато пристигна патриархът?

— Без да губи време подхвана сватбената церемония на дъртата. По-малко от час след това тя естествено му изплати тлъста сума.

Тази странна история бе прекъсната от пристигането на поредния от гръцките ни командири, който нахлу в помещението и нервно заръча пълен ескорт. Натруфени в парадните си униформи, трябваше незабавно да го придружим до Триклиниума, голямата зала за аудиенции.

Трийсетина стражи се строихме и поехме стегнато по коридорите към огромната зала, покрита с мозайка, окичена с копринени знамена и украсена с ярки икони. Там василевсът приемаше официално министрите, чуждите посланици и другите високопоставени лица. На платформа в дъното на залата имаше два богато украсени трона. Командирът ни поведе право към мястото ни — в полукръг зад платформата, с лице към залата. Десетина адютанти и церемониалмайсторът, щурайки се, проверяваха дали всичко е в ред за пристигането на техни величества. След секунди императрица Зоя и Михаил, новият й съпруг, влязоха в залата и бързо заеха троновете. Зад тях вървяха Орфанотропа, високопоставени свещеници и шумна тълпа придворни от дворцовата клика на императрицата. Зоя и Михаил се качиха на пиедестала, нашият гръцки командир изсъска заповедта и ние, стражите, покорно вдигнахме секири за поздрав. Императрицата и императорът се обърнаха с лице към залата. Тук настъпи миг напрежение. По обичай Стражата отдава чест на василевса, когато той заеме мястото си на престола. Докато сяда, стражите преместват секирите на дясното си рамо, сигнал, че всичко е наред и делата на империята могат да продължат по руслото си. Докато Зоя и Михаил се готвеха да седнат на възглавниците на троновете, с другарите ми въпросително се спогледахме. За части от секундата не се случи нищо. Усетих как гъркът командир застина нервно, после стражите отривисто метнаха секири през рамо. Едва ли не чух облекчената въздишка на свитата на Зоя.

След като кризата бе благополучно овладяна, церемонията бързо се изроди във фарс. Хората на Зоя трябва да бяха разпратили вест из двореца и свикали министрите и приближените им. Сега те влизаха един по един. Подозирах, че много от тях идваха с мисълта, че ги викат да засвидетелстват уважение към тялото на мъртвия император. Вместо това ги посрещна невероятната гледка на вдовицата, отново омъжена и седнала до съпруга си, който можеше да й бъде внук. Нищо чудно, че няколко от новопристигналите, занемели, се поколебаха на вратата. Застаряващата императрица и младият й консорт стискаха държавните символи в отрупаните си със скъпоценности ръце, лъскавите им туники бяха старателно аранжирани от пажовете, а изражението на лицето на Зоя подсказваше, че очаква да й се засвидетелства безпрекословна почит. Гледах как придворните попиват гледката — гордата императрица, младоликият й съпруг, чакащата група високопоставени служители и заплашителната, мрачна фигура на Йоан Орфанотропа, брата на Михаил, следящ как реагира всеки новопристигнал. След няколко мига колебание и пресмятане, министрите и придворните идваха при двата трона, покланяха се дълбоко на императрицата, после коленичеха и целуваха пръстена на изпадналия й в блаженство съпруг, който допреди по-малко от шест часа бе известен само като неин любовник.

На следващия ден погребахме Роман. През нощта някой — сигурно вездесъщият Орфанотроп — бе наредил подутият труп да бъде облечен в официалната пурпурна копринена туника и положен на носилка. Час след изгрев-слънце погребалната процесия вече бе събрана и всеки зае полагащото му се според ранга място. Отвориха парадната врата на двореца и излязохме на Меса, широката главна улица, която дели на две града. Аз бях един от стоте стражи, които според традицията крачеха непосредствено преди и след мъртвия василевс. Бях изненадан да видя колко много граждани на Константинопол са напуснали леглата си в този ранен час. Слухът за внезапната смърт на василевса трябва да бе плъзнал светкавично. Тези в челните редици на гъстата тълпа можеха лично да видят восъчнобялата кожа и подутото лице на мъртвия император, главата и ръцете на когото бяха оставени открити. Един-два пъти чух викове „Отровен!“, но през повечето време хората бяха неестествено смълчани. Не чух нито една дума съжаление или мъка по мъртвия. Роман III не бе особено популярен в Константинопол.

При големия Форум на Амастратиона свърнахме вляво и след още половин миля кортежът навлезе във Виа Триумфалис. Обикновено по тази широка улица императорът, под овациите на тълпата, върви начело на победните си войски, и показва пленената плячка и окованите врагове. Сега отнасяха Роман в обратна посока, сред тишина, нарушавана само от проскърцването на каляската с тялото му, конските копита и приглушените стъпки на стотиците обикновени жители на Константинопол, които от чисто любопитство се бяха присъединили към процесията. Придружиха ни чак до огромната недовършена черква на Мария Блажената, великият проект на Роман. Тук свещениците набързо го положиха в зелено-белия саркофаг, който си бе избрал — любопитният императорски обичай василевсът да избира къде да го погребат в деня на коронясването си.

После, докато изпадналата в траурна апатия тълпа се разпръскваше, се върнахме по същия път към двореца. Нямахме нито миг за губене.

— Два парада в един ден, ама си струва — каза весело Халфдан, свали тъмния ешарф и го смени с друг, златотъкан. — Благодаря на Христос, че разстоянието следобед ще е кратко, а и бездруго щяхме да излизаме за Цветница.

Халфдан, като още няколко стражи, беше полухристиянин, полуезичник. Водеше се поклонник на Белия Христос, кълнеше се в него и ходеше на служби в новата черква на Св. Олаф, наскоро построена до щаба ни на Златния рог, най-голямото константинополско пристанище. Това не му пречеше да носи на кожен каиш амулет с чука на Тор. Когато пийнеше повече, често обявяваше, че като умре, предпочита да пирува и се бие във Валхала, не да свърши като безтелесно крилато същество или гълъб в рая на християните.

— Торгилс, как така говориш толкова добре гръцки? — Въпросът зададе варангът, пазил портата предишния ден. Беше отскоро в Стражата.

— Облизал капка от кръвта на Фафнир, ето как — намеси се Халфдан. — Дай на Торгилс няколко седмици и ще научи всеки език, дори този на птиците.

Не обърнах внимание на тромавата му шега.

— Като малък ме принудиха да уча гръцки — отговорих, — в един манастир в Ирландия.

— Бил си монах? — попита изненадан стражът. — Мислех, че вярваш в Один. Поне така ми казаха.

— Така е. Один се грижеше за мен, докато бях при монасите, и ми помогна да избягам.

— Значи разбираш тази работа със свещените рисунки, които разнасят, когато излезем на парад, реликвите, костите на светци и прочее.

— Някои, да. Но християнството, което аз трябваше да изучавам, се различава от това тук. Богът е същият, разбира се, но го почитат по различен начин. Трябва да призная, че не бях чувал и за половината от светците им.

— Нищо чудно — изръмжа варангът. — На пазара миналата седмица един мошеник се опита да ми пробута човешки кокал. Каза, че бил от дясното рамо на Св. Деметриос, и трябвало да го купя, защото съм войник като светията. Твърдеше, че ще ми гарантира победа във всяка битка.

— Дано не си го купил.

— Как не! Един зяпач ме предупреди, че онзи е продал толкова кости, че светият мъченик трябва да е имал повече и от стоножка. — Изсмя се той студено.

Изпитах съчувствие към войника още същия следобед, докато марширувахме за акламацията на младия нов василевс, който щеше да бъде провъзгласен за Михаил IV пред събралите се големци в черквата „Хагия София“^[1]. Напредвахме бавно заради свещениците, издигнали икони на светците. Залитаха под тежките знамена, бродирани със свещени символи, носеха и скъпоценни реликви, запечатани в златни и сребърни ковчежета. Точно пред мен бе най-почитаната — парче от дървения кръст, на който висял Христос преди смъртта си. Зачудих се дали в този техен Христос не се е въплътил Один Измамника. В търсене на познание Бащата на боговете също бе висял от дърво, прободен с копие. Колко жалко, помислих, че християните смятат своята за единствената права вяра. При малко повече търпимост щяха да приемат, че и другите религии имат своите достойнства. Староверците оставяхме хората да почитат боговете си и не им натрапвахме своите. Но поне християните в Константинопол не бяха така лицемерни като братята си на север, които правеха и невъзможното да изкоренят според тях езическите обичаи. В Константинопол цареше такава поносимост, че имаше джамия за сарацините в шести район, и няколко синагоги.

На стотина крачки от вратите на „Хагия София“ стражите спряхме на място. Останалата част от процесията тържествено продължи и влезе в черквата. Свещениците не обичаха варангите и обикновено изчаквахме свършването на службата вън. Предполагаше се, че никой няма да посегне на живота на василевса на такова свято място, но аз имах едно наум.

Халфдан даде команда свободно. Лениво разговаряхме в очакване службата да свърши и да върнем новия василевс в двореца. Тогава забелязах млад мъж, който, съдейки по дрехите трябва да бе писар. Заговаряше страж след страж, сигурно на гръцки, защото те или клатеха неразбиращо глава, или му обръщаха гръб. Накрая някой посочи към мен и той ме заговори. Представи се като Константин Селус, студент, който се готвел да встъпи в служба на императора. Реших, че е на не повече от шестнайсет или седемнайсет години, на половината на моята възраст.

— Решил съм да напиша история на империята. По една глава за всеки император. Много ще съм благодарен, ако науча подробности за последните дни на Роман.

Харесах официалната му учтивост и бях впечатлен от излъчващата се от него интелигентност, затова реших да му помогна.

— Аз бях там, когато се удави — казах и набързо описах случилото се.

— Казваш, че се удави — попита внимателно младежът.

— Да, така ми се стори. Въпреки че всъщност предаде богу дух на пейката. Може да е било удар. Все пак беше стар.

— Видях тялото му снощи, на погребалната процесия. Стори ми се много странно, подуто и сиво.

— О, от доста време насам беше така.

— Не мислиш ли, че е умрял от нещо друго, някаква бавно действаща отрова? — попита младежът кротко, сякаш обсъждахме времето. — И че умишлено са те отстранили от банята, за да може някой да задържи главата на императора под водата и да му докара удар.

Теорията за отровата отдавна се обсъждаше в казармата и някои стигнаха дотам да се карат каква точно отрова са дали на Роман. Но не беше наша работа да любопитстваме: нашата задача бе да пазим императора от физическо нападение, от тия, които можеш да блокираш с щит или отбиеш с премерен удар на секирата, не коварни отрови в храната и питиетата. За това василевсът наемаше дегустатори, нищо че те можеха да бъдат подкупени, а и всеки умен убиец би гледал отровата да е толкова бавно действаща, че да бъде открита чак когато вече е прекалено късно.

Но другото предположение на младежа, че са ме подлъгали да оставя Роман беззащитен, ме стресна. Ако наистина бе така, то Пазителя на мастилницата, а може би и Орфанотропа, имаха пръст в смъртта на василевса. Спомних си как последният се опита да ме изпрати с документа при логотета, което щеше допълнително да ме забави. Изтръпнах при мисълта, че съм бил пионка при смъртта на василевса. Ако бе вярно, то бях в истинска опасност. Страж, обвинен в немарливост спрямо задължението си да пази василевса, биваше публично обезглавен от командира си. Не само това, ако Роман действително бе убит, аз се явявах потенциален свидетел или евентуално цел за елиминиране от заговорниците. Човек с властта на Орфанотропа с лекота можеше да уреди да ме убият, в пиянска свада, например.

Изведнъж ме обхвана силен страх.

— Струва ми се, че чувам свещениците — прекъсна мислите ми Селус. Пристъпваше от крак на крак, може и да си даваше сметка, че теориите му са го отвели на крачка от измяната. — Сигурно са отворили вратите и се готвят за появата на новия василевс. Време е да те оставя да си вършиш работата. Благодаря за информацията. Много ми помогна.

Заехме позиции пред Михаил IV, качен на великолепен вран жребец, един от най-добрите в кралските конюшни. Роман беше истински познавач и макар и сам твърде болен да язди, бе основал първокласен развъдник за жребци. Сега трябваше да призная, че младият Михаил, при все плебейското си потекло, изглежда царствен на седлото. Може и това да бе видяла в него Зоя. Халфдан ми беше разказвал как бил на пост, когато й представили бъдещия й любовник.

— Беше ясно като бял ден. Не можеше да свали очи от него. Запозна ги Орфанотропа. Доведе Михаил в залата за аудиенции и го отведе право при троновете. Старият Роман се държа снизходително, но Зоя зяпаше младежа така, сякаш ще го изяде на място.

Наметна беше красив, със свежо лице и румени страни, и се изчервяваше като момиче. Сигурен съм, че Орфанотропа е нагласил всичко.

— Роман нищо ли не забеляза? — попитах аз.

— Не. Старчето вече почти не поглеждаше императрицата. Гледаше навсякъде, освен към нея, сякаш присъствието й му причиняваше болка.

Премислях думите му, докато марширувахме обратно към двореца и портите се затвориха зад гърба ни. Новият василевс слезе от коня, изчака придворните и официалните лица да се строят в две редици и мина между тях, съпроводен от аплодисментите и усмивките на свитата си. Забелязах, че не го ескортират, което беше необичайно. Още по-странно бе, че придворните разкъсаха редиците и се втурнаха към палата. Халфдан ме слиса, като забравяйки всякаква дисциплина, хукна след тях. Същото направиха и другите стражи. Присъединих се към тях, сякаш бяхме тълпа зрители, напускащи хиподрума в деня на игрите.

Цялата скованост и етикетът на дворцовия живот бяха изчезнали. Тълпата, стражи, министри, придворни, съветници, дори свещеници, се изля в Триклиниума. Там, седнал на трона, ни се усмихваше младият император. Застанали от двете му страни роби държаха малки ковчежета. От едното в скута на императора се изсипа водопад златни монети. Михаил загреба шепа от тях и ги метна по тълпата. Зяпнах от изненада. Дъждът от монети, всяка на стойност шестмесечна надница на майстор, проблесна и се спуска към протегнатите ръце. Повечето се приземиха с ясен звън на мраморния под. Мъжете се хвърлиха на четири крака да ги събират, нищо че в същия този миг императорът отново загребваше от златото в скута си. Сега разбрах защо се разбърза така Халфдан. Командирът ми мъдро си бе проправил път до място, където златната арка бе най-гъста, и сега алчно събираше плячката си.

Клекнах и аз, с единствената мисъл, че ще е най-добре преди да е станало твърде късно, да намеря начин да напусна незабелязано Стражата.