Тим Северин
Кралска стража (11) (Сага за героите на Севера)

Глава девета

Като подхванат от огромна вълна кораб, империята на ромеите се олюля, едва не се преобърна. През дните, които последваха ослепяването на Михаил и чичо му Константин, из цял Константинопол имаше брожения. Гражданите се питаха дали е възможно две възрастни жени да управляват империята. Бюрократичната машина със сигурност щеше да се запъне и в крайна сметка да спре. Чуждите врагове щяха да се възползват от шанса да нападнат границите на империята. Ще последва гражданска война. Но дните минаваха, без да се случи нещо катастрофално и напрежението постепенно отслабна. В архива, по трибуналите и различните кабинети на властта работата се върна към обичайното си русло. И все пак не всичко бе като преди. По време на въстанието тълпата бе нахлула в двореца. Повечето търсеха какво да плячкосат, но в една малка, но мотивирана групичка се бяха насочили към архивите и както откриха служителите на хазната впоследствие, бяха изгорили данъчните отчети.

— Симеон Лихваря ни го подсказа — каза ми Халдор в казармата, когато отново поехме задълженията си. — Съмнявам се, че Харалд щеше да се сети сам, но Симеон ни изнамери в суматохата и обясни къде да открием документите. — След което през смях добави: — Това, разбира се, значи, че сега няма доказателства срещу обвинените в съучастие с бирниците.

— Изненадан съм, че сте намерили време да изгорите архивите и да изпълните и заповедта да арестувате Михаил и нобелисимуса.

— Време имаше предостатъчно — каза Халдор. — Сестрите императрици с часове спориха какво да правят с бившия василевс. Зоя искаше да го прати в затвор, след което да бъде съден. Теодора обаче беше за това да бъде ослепен, и то колкото се може по-скоро.

— Трябва да е било обратното. Теодора е, или поне беше, монахиня.

— Не — каза Халдор. — Теодора беше кръвожадната.

Измърморих нещо, че християните, особено монасите и монахините, се предполага да вярват в прошката и милосърдието. Същата вечер, от другата страна на Галата, Пелагея бързо поправи заблудата ми.

— Още ли не разбираш, Торгилс? Опре ли се до преследването на властта, нищо не може да спре истински амбициозните. Виж Аралт. Ти толкова го цениш и всячески му помагаш. И все пак той няма да се спре пред нищо, за да постигне амбициите си и един ден може да съжалиш, че си му бил предан.

Хрумна ми, че Пелагея ревнува от Харалд.

— На следващия наряд огледай хубаво двете императрици, заради мен, става ли? — рязко смени темата тя. — Ще ми е интересно да чуя мнението ти.

Изпълних молбата й и на следващото заседание на върховния съвет в Златната зала се постарах да застана точно до императорския трон. Сега те всъщност бяха два, този на Теодора бе дръпнат леко назад, знак, че тя е по-малката сестра. Видях, че дворцовият протокол се е пригодил учудващо добре към новата подредба. Както обикновено присъстваха висшите държавници, облечени в официалните си роби от брокат и коприна, и със символите на властта си. Най-близо до императриците бяха любимците им, зад тях министрите. Следваха нов кръг сенатори и патриции и най-далеч, група високопоставени държавни служители. Сред тях разпознах Селус, който съдейки по туниката в зелено и златисто, сега бе старши служител в архива.

Внимателно попивах подробностите, за да ги разкажа на Пелагея. Зоя бе по-пълна от сестра си и учудващо добре запазена, може би в резултат на всичките помади и парфюми, за които бях чувал. Кожата й беше мека и гладка. Трудно ми бе да свържа измъчената молителка, която прогоних от смъртното легло на съпруга й със съвършено облечената жена на трона. Развличаше се от скуката, като оглеждаше по-красивите мъже в залата, от което си извадих заключението, че още не се е отказала от мъжете. Теодора, обратното, се въртеше на мястото си. Беше по-висока от сестра си, хърбава, с глава, която изглеждаше твърде малка за тялото. Останах с впечатлението, че е лишена от интелигентност и подвластна на настроенията си.

Докато се чудех коя от двете жени е доминиращата, чух да споменават името на Харалд. Аколутосът, командирът на Хетайра, четеше официална молба от името на спатарокандидата Аралт, който искаше позволение да напусне поста си. Логотетът на дромоса се обърна да се допита до Зоя, мазно се поклони и поиска да чуе решението й. Зоя в този момент зяпаше един млад красив сенатор и едва ли знаеше за какво става дума.

— Отказвам — каза разсеяно. Логотетът пак се поклони и се обърна към аколутоса. — Отказваме — повтори и мина нататък по дневния ред.

— На Харалд това никак няма да се хареса — каза Халдор, когато същата вечер му предадох решението. — Чу, че са коронясали племенника му Магнус за крал на Норвегия.

— И?

Халдор ме изгледа така, сякаш съм идиот.

— Харалд има същите права над трона, дори по-основателни. Затова и беше всичко. С парите ще закупи оръжия, ако реши да се бори за това, което смята, че по право му принадлежи. Рано или късно ще го потърси и колкото по-дълго отлага, толкова по-трудно ще бъде да защити претенциите си. Предполагам, че сега просто ще си затвори очите пред решението и ще замине.

— Но откъде ще намери кораби, които да го отведат обратно по проливите на Понтийско море и по реките до Гардарики? Хората, които останаха в армията му, сега са пешаци. Ако опита да замине без позволение, ще го арестуват и тогава никога няма да си възвърне трона.

— Първо ще трябва да го хванат — каза упорито Халдор виждах, че и той не разполага с разрешение на проблема.

— Ще видя какво мога да уредя — казах аз. Нещо ми нашепваше, че това е моят шанс да стана незаменим за Харалд и окончателно да спечеля доверието му.

Селус беше толкова затънал в работа, че трябваше да умилостивя картулариуса на службата му с малък подкуп, за да ми назначи среща.

— Чудесно е, че имаме две императрици — оплака се Седус, когато най-после се добрах до него, — но това удвоява работата ни. Всичко се изготвя в два екземпляра и копията се изпращат до подчинените на двете императрици, но пристигнат ли бумагите, те общо взето не проявяват особен интерес към досадните страни на управлението. Предпочитат по-фриволната страна на титлата. Много е приятно да организираш пирове, приеми и шествия, но администрацията се е затлачила, затънала е в мед, може да се каже. — Въздъхна и отмести хартиите по бюрото си. — Как е онзи твой приятел, спатарокандидатоса?

— Позна. Тук съм заради него. — Снижих глас. В стаята нямаше никой, но знаех, че малко неща остават тайна в двореца. — Аралт спешно трябва да се откаже от поста си и да напусне Константинопол, но Зоя не му позволява.

Селус стана от мястото си и отиде да провери дали някой не се мотае пред вратата.

— Торгилс — каза сериозно, — едно беше да предложа от Аралт да бъдат снети обвинения в присвояване на данъци. Това можеше да се разреши със съответните подкупи. Съвсем друго е да си затвориш очите пред явно неподчинение на решението на императрицата. Това ще доведе до отстраняване от длъжност и — в най-лошия случай — смъртна присъда. Нямам желание да бъда бичуван, пъхнат в чувал и хвърлен в морето.

— Знам — казах. — А това още не е всичко. Да замине трябва не само Аралт, а и оцелелите от воините му, около осемдесет мъже, ще искат да тръгнат с него. Получиха това, за което дойдоха. Натрупаха богатство.

Селус въздъхна.

— Това си е чисто дезертиране. По законите на армията наказанието е ослепяване или смърт.

— Знам. Нямаш ли някакво предложение как да им се размине?

Селус помисли малко.

— В момента не, но те уверявам, че ако Аралт все пак успее да замине без позволение, ще се вдигне шум до небесата. Ще започнат да издирват хората, които са му помогнали. Близките му приятели ще бъдат арестувани и разпитани. Ти работиш с Аралт от вече няколко години и теб първи ще заподозрат. Предлагам ти, ако Аралт действително напусне града, да заминеш с него.

— Вече си го помислих — казах.

Селус взе решение.

— Торгилс, обещах да ти помогна, но тази твоя молба надхвърля всичките ми очаквания. Трябва да мисля за себе си. Ако планът се провали и ти, Аралт и останалите бъдете заловени, не трябва да се стигне до мен. Ако се появи възможност за заминаването на Харалд, ще се свържа с теб, но не лично, твърде опасно ще е. Дори посещението ти днес тук е риск за мен. Не искам пак да идваш в кабинета ми. Аз ще ти пиша и това писмо ще е последното помежду ни.

— Разбирам. Ще чакам да получа съобщението ти.

— Такова може и да няма — предупреди Селус. — Може да ме прехвърлят от този пост или да не открия възможност Аралт да се измъкне безнаказано. А ако писмото попадне не у когото трябва, последиците ще са катастрофални и за двама ни.

Вече бях отгатнал накъде бие Селус.

— Ще използваш код? — попитах аз.

Селус изненадано премигна.

— Както вече съм отбелязвал, вие варварите сте невероятно схватливи. Сега ще ти покажа. — На лист хартия изписа гръцката азбука, подреждайки двайсет и седемте букви в три еднакво дълги редици. — Принципът е лесен. Всяка буква замества тази, която й съответства, но огледално. Или втората буква на първия ред, бета, се заменя с предпоследната от същия ред, ета. Това е много прост шифър, и всеки висш бюрократ ще го разчете незабавно, но ще озадачи простия вестоносец, ако той реши от любопитство да отвори писмото.

— Разбирам. И съм ти много благодарен.

* * *

Наложи се да чакам почти пет седмици за кодираното послание на Селус. Времето прекарах и добре, и зле. Както отбеляза и Селус, управлението на двете императрици се отличаваше с фриволност. Сякаш ужасните събития покрай падането на Михаил трябваше да бъдат последвани от веселия, за да изличат у хората спомена за въстанието. Докато с Халфдан отвеждахме василевса в манастира, хиляди бяха умрели по улиците при сблъсъци между въстаниците и верните на василевса войски, както и между бандите крадци, биещи се за заграбената плячка. Сега хората искаха да се забавляват и Зоя и Теодора бръкнаха дълбоко в хазната, за да платят за паради и състезания на хиподрума. Даваха богати банкети и дори позволиха отбрани граждани да посетят двореца и се насладят на чудесата му.

Това ми даде възможност да се отблагодаря на Пелагея за добротата и гостоприемството й. Показах й всичко, което бе позволено да се види. Като обикновена гражданка не й бе разрешено да влезе в големите приемни зали, но я заведох да види менажерията екзотични животни, в която имаше и хипопотам и дълговрат африкански камилолеопард, и гледахме състезания в Циканистериона. Младите патриции играеха една игра, целта на която бе с чукове с дълги дръжки да вкараш кожена топка с размери на ябълка във врата. Играта отегчи Пелагея, но пък остана запленена от хорологиона, сарацинската машина, която изчислява времето по водата, изтичаща от една купа и отваря врати, от които според часа излизат малки фигурки.

— Не е ли странно — коментира тя. — Дворецът се мъчи да запази всичко такова, каквото е било. И пак дворецът измерва времето. Сякаш вярват, че все някой ден ще открият как да го спрат.

Тук трябваше да й кажа, че собственият ми престой в града би наближава, че ще напусна Константинопол. Не ми стигна да го направя и вместо това я отведох в гинекума, където я чакаше сестра й. На мен ми бе забранено да влизам. Докато чаках в двора на голобрадите, пазачите евнуси, се измъчвах с мисълта, че може и да прибързах, като потърсих помощта на Селус. Може би трябваше да свържа живота си с Кралицата на градовете, като Халфдан. Вече бях на четирийсет и две, загърбил разцвета на живота и Константинопол с луксозния си начин на живот и приятен климат, силно ме изкушаваше. Пелагея така и не се бе омъжила след смъртта на съпруга си. Двамата бяхме много близки и тя по всяка вероятност щеше да ме приеме за съпруг. Не се и съмнявах, че животът с Пелагея, която дълбоко уважавах, ще е много приятен. Щях да се пенсионирам от стражата, да живея в разбирателство с Пелагея във вилата й и да се откажа от амбициите си да върна старите богове на Севера. Трябваше само да затворя очи пред съобщението на Селус, ако такова изобщо пристигнеше.

Бях на прага да взема това решение, когато Пелагея излезе от гинекума. Дивеше се на лукса, с който се е обградила Зоя, но бе и поразена от скучния живот в женските покои.

— Хранят се със златни вилици — ми обясни тя, — но храната има вкус на пепел.

Забележката й ме накара да се почудя дали избирайки по-лесния път, животът ми нямаше да се лиши от смисъл и дали Пелагея нямаше да обвини себе си, ако някога научеше, че съм захвърлил съкровената си амбиция.

И все пак щях да остана в Константинопол, ако Локи не опита да се освободи от оковите си. Вечерта след посещението ни в двореца стана земетресение. Беше леко и едва се усети в казармите. Няколко статуи паднаха от пиедесталите си по Меса, няколко блока бяха унищожени, а на следващия ден градските инженери трябваше със стълби и куки да съборят по-опасните сгради. Разрушенията обаче бяха много по-сериозни откъм Галата. Няколко нескопосано построени нови сгради се срутиха. Една от тях бе вилата на Пелагея. Тя и няколко души от прислугата й бяха премазани.

Чух за смъртта й от сестра й Мария, която дойде да ме вземе следващата сутрин и заедно прекосихме Златния рог. Докато гледах срутените останки от къщата, се почувствах неизказано самотен, сякаш стоях на ръба на дълбока пропаст, в която Пелагея бе изчезнала и от която нямаше да се върне. Налегна ме дълбока тъга, че толкова жив човек си бе отишъл и се зачудих дали Пелагея, която не вярваше нито в спасението на Белия Христос, нито моите богове, се е пренесла в някой друг свят.

Смъртта й прекъсна единствената ми истинска връзка с Великия град и ме убеди, че Один има други планове за годините, които ми оставаха.

Семейството на Пелагея се събра, за да приключи с делата й от тях научих, че тя много умело е влагала заплатата ми и благодарение на нея съм сравнително богат, дори без дела ми в откупа на емира и откраднатото от арабската галера, по-голяма част от които вече бе отнесено на север от корабите на Харалд. През следващата седмица дискретно отидох да се срещна с представителя на гилдията на банкерите, на когото Пелагея бе поверила парите ми. Споделих, че планирам да пътувам в чужбина и попитах дали мога да изтегля парите си.

— Няма нужда — отговори той. — Ако носиш твърде много монети, те ще те забавят, а и може да бъдеш ограбен. Мога да уредя да получиш парите си в крайната точка на пътуването ти от друг банкер. Стига мястото да не е много отдалечено.

— Град Киев далеч ли е? — попитах аз.

— Съвсем не. Ще уредя да изтеглиш парите си в Киев. През последните няколко години ни се отваря все повече работа там, покрай парите на търговците на кожа, които всяка година идват в Константинопол. Не всички искат да се връщат натоварени със стоки, които с мъка да превозват нагоре по реката. Взимат от мен кредитни писма, които после осребряват.

Думите на банкера облекчиха страховете ми, че заминаването на Харалд може да доведе до финансови затруднения. Той също можеше да прехвърли парите си от Константинопол. Сега всичко зависеше от Селус и плана, който щеше да измисли.

Криптограмата му, когато най-после пристигна късно през май, бе съвсем кратка:

„Две усиаи, Нейрон, прасковена коприна, Рождество.“

Първата част ми бе ясна. Усиаи са малки дромони, с размерите на горе-долу викингски кораб. Обикновено са с екипажи от около петдесетина души и служат за бърз ескорт. Нейрон бе военният арсенал на Златния рог, или предположих, че двата кораба ще бъдат закотвени там около великденските празници. Бях обаче озадачен и разочарован от това, че Селус споменава Рождество. Ако предлагаше Харалд и мъжете му да напуснат Константинопол тогава, значи бе по-задръстен бюрократ, отколкото го мислех. Великден или раждането на Белия Христос, се пада в средата на зимата, а Селус, си казвах, сигурно знае, че през декември е твърде късно да отплаваш от Константинопол. Времето става убийствено, а докато стигнем реката към Киев, тя щеше да е или преляла, или замръзнала. Трябваше да заминем през лятото или поне ранната есен.

Това за прасковената коприна си оставаше пълна загадка. Не виждах връзка с бойните кораби в арсенала, затова отидох в Къщата на светлината, най-луксозният магазин в столицата и най-големият пазар на коприна в целия познат свят. Разположен бе на чудесно място от модната страна на Меса, отворен беше денонощно, а аркадите му осветяваха стотици свещи. Продаваше се само едно — коприна. Скъпоценната материя се предлагаше във всевъзможни качества и цветове, на топове, шита или скроена. Продавачите бяха най-богатите търговци в града и най-строго контролираните. Длъжни бяха да докладват всяка сделка, надвишаваща десет нумизми в градската епархия, за да могат служителите там да знаят откъде е дошъл всеки метър плат и при кого е отишъл. Ако чужденец поискаше да купи коприна, търговецът можеше да му предложи плат само от сравнително долно качество, и бе длъжен да докладва за заминаването на клиента си от Константинопол. Не го ли направеше, търговецът биваше бичуван, главата му публично обръсната, а всичката му стока конфискувана.

Имайки предвид стриктните разпоредби, избрах най-малкия магазин и поисках да говоря със собственика. Появи се белокос мъж с мазно лице. Още щом видя, че съм чужденец, предложи обсъдим нещата насаме, в задната стаичка.

— Интересува ме какво количество висококачествена коприна за продан имаш — обясних.

Той ми направи комплимент за добрия гръцки и попита къде съм се научил да го говоря така.

— Покрай търговията — отговорих уклончиво.

— Значи си запознат с ограниченията да продавам определени категории коприна на хора, които не са жители на града — измърмори той. — Винаги може да се измисли вратичка. Имаш ли предвид нещо специално?

— Повече печалба изкарвам от ярко оцветената коприна. Зависи с какво разполагаш.

— В момента съм добре запасен с тъмнозелено и жълто.

— А други цветове? Оранжево, например. Много се търси по моите земи.

— Зависи от нюанса. Вероятно мога да открия светло лимоново. Колкото повече боя отива за оцветяването, толкова по-трудно се намира материята. И, разбира се, става по-скъпа.

— Можеш ли да изпълниш поръчка за определен цвят?

Той поклати глава.

— Законът забранява на търговците да се занимаваме с боядисване на коприната. Това е отделен занаят. Нямам достъп и до суровата коприна. Това също е друга професия.

Придадох си разочаровано изражение.

— Надявах се да намеря коприна, боядисана в прасковено за един много специален клиент. Мога да платя отлична цена.

— Ще изпратя някой да провери.

Повика един слуга и му даде нареждания. Докато го чакахме да се върне, ми показа мостри от стоката си.

— Съжалявам — каза, когато слугата се върна с нужната информация, — но няма да можеш да откриеш коприна в прасковено, поне за известно време. — Изгледа ме многозначително и продължи: — Носят се слухове, че августа Зоя щяла да се жени пак… за трети път, представяш ли си! Императорските работилници работят денонощно, за да подготвят дрехите и драпериите за церемонията, и прасковената коприна е едно от основните неща в списъка им.

— Нали императорският цвят беше пурпурното?

— Да, и тъмночервеното и някои оттенъци на виолетовото, които избиват на пурпурно. Всички те са стриктно запазени за двореца. Продаваш ли такъв материал, те чакат неприятност. Копаната с цвета на праскова се прави със същите бои като забранените нюанси. Зависи точно колко ще смесиш със съответните багрила, температурата на ваната и други тайни на гилдията. Затова прасковеният цвят се счита за много рядък и обикновено се изпраща в дар на чуждите владетели, и ги информира за важни дворцови събития, като сватби и коронации.

Въздъхнах.

— Предполагам, че не си струва да чакам пак да заредят коприна с този цвят?

— Даровете за чужбина няма да са на първо място — каза търговецът. — В работилниците ще гледат да разчистят първо нещата за церемонията, след това ще използват остатъците от боята.

— И кога ще стане това? Трябва да замина преди Великден.

— Зависи кой Великден имаш предвид. Предполагам, че си от Венеция или може би Генуа. На запад празнувате раждането на Христос също като нас. Само че този град празнува още едно рождество, на Мария, нашата закрилница. А той се пада през септември.

Дълбоко си поех въздух, с което сигурно озадачих търговеца. Подценил бях Селус. Докато забързан напусках Къщата на светлината, вече смятах колко време имам да подготвя бягството на Харалд от Константинопол. Ако информацията на Селус беше вярна, значи разполагах с три месеца да уредя всичко.

* * *

Пет нумизми ми бяха нужни да подкупя чиновника в дромоса, за да ме държи в течение на новините относно пратката от коприна. Селус трябва да имаше добри агенти. На единайсети юни Зоя действително се омъжи отново — за патриций на име Константин, който на следващия ден бе провъзгласен за василевс. Почти три месеца по-късно корумпираният чиновник в дромоса ме увери, че трийсет топа коприна в прасковен цвят са готови да заминат като дарове за халифа на Египет. Коприната щяла да бъде отнесена от императорски конвой.

— Според информацията ми — казах на Харалд, — две усиаи приберат коприната и другите дарове от Нейрон и ще изчакат императорския пратеник. Той ще се качи на борда веднага, щом архивът подготви официалните писма, удостоверяващи коронацията на новия василевс.

— Предлагаш да отвлечем корабите?

— Да, господарю. Тези кораби са бързи и маневрени, и могат да отведат теб и мъжете ти до Понтийско море.

— И как предлагаш да го направим? Арсеналът се пази денонощно.

— Господарю, помниш ли мисията в Божи гроб, когато ескортирахме архитекта Трдат?

— Разбира се.

— Предлагам ти и мъжете ти да се престорите на конвоя на новия посланик.

Харалд веднага хареса подмолния ми план.

— А откъде си сигурен, че служителите на доковете ще ни повярват?

— Остави това на мен, господарю. От теб искам само ти и мъжете ти да се държите като обикновен ескорт и когато дойде време, да сте готови да превземете двата дромона.

— Тази част от плана няма да е проблем.

Никога не бях подправял официален документ, но бях запазил заповедите, които получих, когато придружавахме Трдат и сега ги използвах за модел. Хванах се, че благодаря на ирландските монаси, които навремето ме научиха на краснопис. Изписах видимо официален документ, постановяващ, че Харалд и хората му следва да ескортират конвоя с дарове за египетския халиф. За хартия използвах пергамента, който закупих от моя човек в дромоса. Платих му още две нумизми за мастило — черно за текста и червено за обръщението към Светата троица, с което започва всяка заповед. Подписът на министъра прекопирах от оригиналния документ, а печатът със сивата копринена пандела просто отрязах и залепих наново. Накрая внимателно сгънах листа точно на същите места, защото бях чувал, че това е таен метод, с който писарите гарантират автентичността на даден документ. И така, в деня преди празненството по случай раждането на Мария, Харадд, останалите му мъже и аз пристигнахме на главната порта Нейрон и поискахме да ни бъде позволено да пренесем екипировка си на борда на двата дромона. За щастие арконът, директорът на пристанището, отсъстваше. Заместникът му бе твърде изнервен, за да пита защо са необходими толкова много души ескорт, а и си глътна езика пред царствените маниери на Харадд. Едва хвърли поглед към подправените заповеди, преди да ни прехвърли на поредния заместник, който ни отведе на дромоните. Минахме корабостроителниците такелажниците и бояджиите ни оглеждаха любопитно, учудени да видят толкова много чужденци в арсенала. Накрая стигнахме късия дървен кей, на който бяха закотвени двата кораба. Както и очаквах, екипажите им бяха разпуснати за празника.

— Греблата и платната са на палубата, слава богу — промърмори Халдор, а аз се сетих, че в еуфорията покрай подправянето на писмата бях забравил възможността дромоните да не са напълно готови за отплаване.

— Ще качим нещата си и ще пренощуваме тук — казах на заместника.

Той ме изгледа изненадан.

— Няма ли да ходите на празненството утре?

— Не. Тези мъже са неверници, а и секретонът на дромоса ме информира, че самият посланик ще пристигне утре вечер и ще отплаваме незабавно.

— Но екипажите са в отпуск на сушата — възрази мъжът.

— За което ще бъдат наказани — вметнах аз.

Човекът схвана намека.

— Много добре. Ще уредя утре да качат на борда още прясна вода и запаси. Но тъй като е празник, не мога да гарантирам, че ще е възможно да се достави всичко необходимо. Не знаех посланикът ще има толкова многоброен ескорт.

— Направи каквото можеш — успокоих го. — Донесли сме достатъчно припаси за няколко дни.

Следобед пристанището започна да замира. Хората си тръгваха рано, за да се подготвят за празника и шумът от чукове, триони виковете на работниците отслабна. Скоро на Нейрон останаха само пазачите, чието задължение бе да държат под око запалимите складове, и нощна стража от около десетина мъже.

Хората на Харалд се престориха, че се установяват за през нощта, но повечето бяхме твърде нервни, за да заспим. Тревожех се, че стражата ще заподозре нещо. Не следваха определен маршрут и нямаше как да предвидим кога точно ще се появят, затова казах на младия им командир, че ще поставим свои постове, както ни е обичаят, и го убедих, че няма нужда неговите хора да приближават повече от подножието на вълнолома.

Сега всичко зависеше от добрия синхрон.

Призори Харадд тихо даде заповед да отвържем кораба. Вторият дромон ни последва. Възможно най-тихо се отблъснахме от кея и загребахме към Златния рог. Свеж бриз от север надигаше вълни в протока, но те едва достигаха закътаното огромно пристанище.

Бяхме на повече от една стрела разстояние от брега, когато в Нейрон обявиха с тръба тревога. Нощната стража бе открила отсъствието ни.

Всеки кораб бе с по един ред гребла, като викингите и хората на Харалд, по два на всяко, с удоволствие си спомниха забравеното. Самият Харалд не се поколеба да седне зад греблото до руля и да гребе наравно с мъжете.

— Дайте всичко от себе си! — викаше Халдор. Откъм кърмата чувах виковете на кормчията на втория кораб зад нас. Зад тях пък ехтяха алармени камбани и още тръби.

Набрахме скорост. Ставаше все по-светло и скоро щяхме да сме напълно видими откъм стените на пристанището. Ако обявяха тревога, сигналните огледала щяха да започнат да предават съобщения към патрулните кораби в залива.

Харалд ме сграбчи за рамото и посочи напред.

— Гледай! Още не са вдигнали веригата.

Присвих очи срещу белезникавата светлина. Планът ми се бе провалил. Точно пред нас се точеше редица дървени салове, подредени на около петнайсет крачки един от друг. Снишени така, че и най-малката вълна ги заливаше, те мрачно се поклащаха. Под тях бе веригата, която всяка нощ отцепваше Златния рог и го превръщаше в езеро. Вдигаха я призори или пътят ни за отстъпление щеше да бъде чист, но бях забравил, че е празник и пазачите може да закъснеят с изпълнението на задълженията си. Бяхме попаднали в капан.

Харалд забеляза ужаса ми, остави греблото на мъжа до него на пейката и излезе на палубата.

— Какво има?

Нямаше нужда да обяснявам. Посочих редицата салове. Той спокойно огледа преградата.

— На каква дълбочина стига веригата? — попита той.

— Не знам. Единият й край е прикрепен към брега. При залез я изкарват със саловете. — През дните прекарани при Пелагея, често бях наблюдавал как работниците привечер се мъчат с веригата.

Харалд погледна нагоре. Вече бе достатъчно светло да видим сглобките на веригата там, където пресичаха саловете.

— Какво мислиш, Халдор? — попита, обръщайки се към исландеца.

— Не съм сигурен, но все трябва да увисва малко между всеки сал.

Отново чухме сигналите от брега. Сега удряха гонга за по-: жар, познах го дори при това разстояние.

Харалд отстъпи към края на платформата на кормчията и огледа по дължина кораба ни. Вече се носеше плавно по водата и четирийсетината гребци бяха наложили по-равен ритъм. Отстрани може и да изглеждаше, че са намалили усилията си, но всеки на борда знаеше, че няма смисъл да опъваш показно веслата. Нужен е строен, мощен замах.

— Когато дам знак — извика Харалд, — всеки да направи двайсет загребвания с пълна сила. Когато извикам за втори път, гребците на първите пет пейки пускат греблата и се изтеглят бързо при кърмата. Другите продължават да гребат. Ясно ли е?

Гребците надигнаха глави към водача си и кимнаха.

Саловете вече бяха съвсем близо.

— Пригответе се — предупреди Харалд.

Скочих от палубата и застанах зад греблото, опразнено от Харалд. До мен седеше един швед, обсипан с белези ветеран от сицилийската кампания.

— Значи най-накрая те свалиха на греблата, да се поизпотиш, не само да сплетничиш — изръмжа доволно той. — Струваше си да се види.

— Сега! — извика Харалд и ние на глас започнахме да отброяваме двайсетте загребвания. Харалд извика пак и зад гърба си чух потракването на греблата, когато мъжете ги захвърлиха и хукнаха през дължината на галерата. Усетих как ъгълът на кораба се променя и носът се надига от тежестта на скупчилите се на кърмата мъже. Три загребвания по-късно килът на малкия дромон гръмко застърга и се плъзна по веригата. След няколко крачки спряхме. Силата на стълкновението бе запратило галерата над скритите брънки.

— Всички мъже напред! — изкрещя Харалд. Напуснахме местата си и нестройно затичахме към носа. Бавно, много бавно, галерата се наклони напред. За миг ме обхвана страх, че корабът, увиснал наполовина над водата, може да се преобърне, после тежестта на носа го изтегли напред и той проскърцвайки се плъзна по веригата в откритото пространство от другата страна.

Изгубихме равновесие, блъскахме се един в друг и се поздравявахме, като в същото време се мъчехме и да уловим плъзгащите се зад борда гребла. Бяхме минали бариерата, пред нас лежеше открито море.

Седнахме отново зад греблата и се обърнахме към приближаващата веригата втора галера. Тя последва примера ни. Видяхме как корабът се засили, чухме вика на кормчията и видяхме как мъжете скачат от предните седалки и хукват към кърмата. Ясно видяхме как носът се надига, после рязко се изправя, когато корабът закачи скритата верига и замря над брънките. Екипажът побягна напред. Затаихме дъх. Корабът се наклони, но не достатъчно. Нова команда и екипажът, около четирийсет мъже, затича към кърмата, после се обърнаха и пак запратиха тежестта си напред. Корабът пак се заклати, но остана на място.

— Патрулни кораби! — изкрещя Халдор. До брега, там където дигата бе закрепена за сушата, излизаха да ни пресрещнат четири-пет патрула.

Другарите ни на втория кораб за пореден път опитаха да освободят кораба си. Този път неистовите им усилия имаха катастрофален резултат. Като пренатоварена пръчка, килът се строши на две. Може корабът да бе стар и по-крехък от нашия, по-зле построен, или по нещастно стечение на обстоятелствата веригата да се бе паднала точно под сглобка в дъските на кила. Във всеки случай дългият тесен корпус се строши, планките се откъртиха и мъжете изпопадаха в морето.

— Гребете назад — извика Халдор. — Трябва да спасим когото можем.

Обърнахме кораба и започнахме да извличаме мъжете от водата. Лесно бе да ги изтеглим на борда, но нямаше как да стигнем нещастниците откъм кърмата на повредения кораб, които паднаха от другата страна на веригата. Няколко успяха да преплуват до нас, други се вкопчиха в дървените салове. Изтеглихме колкото можахме, но патрулните кораби наближаваха и нямаше време да спасим всички.

— Гребете! — заповяда Харалд. Започнахме да се изтегляме.

— Горките копелета — измърмори шведът до мен. — Не ми се ще да съм на тяхно място…

Не продължи.

Надигнах глава. Харалд стоеше на палубата при кърмата и ни гледаше с каменно изражение. Проблясващият в очите му гняв ни подсказа, че е време да си затваряме устите, да залегнем над греблата и го откараме към съдбата му.