Тим Северин
Кралска стража (17) (Сага за героите на Севера)

Глава петнайсета

Стиркар умоляваше Харалд:

— Да се изтеглим, господарю. Да се оттеглим с бой. Най-добре ще е да заемем позиция до корабите, за да се присъединят към нас и останалите.

— Не! — рязко отвърна Харалд. — Оставаме тук. Нека останалата част от войската дойде при нас. Изпрати конници да ги повикат. Да дойдат веднага, иначе ще изтърват победата.

Изражението на лицето на Стиркар издаваше, че е напълно против решението на Харалд, но нямаше как да спори с краля.

Махна на трима от конниците ни.

— Тръгнете към корабите. Разпръснете се така, че поне един от трима ви да стигне — заповяда той. — Кажете на принц Олаф да изпрати останалата част от армията и да не губи нито секунда. Трябва да са тук преди здрач.

Маршалът погледна нагоре. Пладнешкото слънце напичаше от ясното, синьо небе. Видях, че движи устни и се зачудих на кой точно бог се моли. Не споделяше пълната убеденост на Харалд, че зле подготвената ни армия ще устои на английското нападение. Докато тримата пратеници пришпорваха конете в галоп по пътеката, по която бяхме дошли, аз преброих колко конници ни остават. Нямаше и петдесет.

Харалд напротив, се държеше така дръзко и самоуверено, сякаш преимуществото бе на негова страна. Изглеждаше царствен в наметалото си от богато украсен син брокат и обичайната лента от пурпурна коприна, с която прибираше рядката си руса коса. Не стига това, ами и яздеше лъскав черен жребец с бяло петно на челото, трофей от победата от преди три дни и единственият чистокръвен кон в армията ни. Само дето не беше с „Ема“, прочутата плетена ризница, за която се говореше, че отблъсква всяко оръжие. И тя като повечето ризници и щитове, бе останала при корабите.

— Оформете стена от щитове! — провикна се Стиркар. Призивът му се поде от ветераните. Мъжете започнаха да пристъпват един до друг, рамо до рамо, и вдигнаха покритите си с кожа щитове. — Разтегни редицата!

Маршалът, яхнал жилаво норвежко пони, излезе пред войниците, обърна се с лице към мъжете и с жестове показа, че стената от щитове трябва да е колкото се може по-дълга.

Харалд изведнъж извика:

— Чакайте! — Излезе и обръщайки се към мъжете, извика: — В чест на тази битка съчиних поема. — После за мое най-голямо изумление и гордост, изрецитира:

Влизаме

в битка

без доспехи

срещу сините остриета.

Шлемовете лъщят.

Ризницата ми

и доспехите

са на корабите.

В гърлото ми заседна буца. От цяло едно поколение в северните земи не бе имало владетел, запознат със старите традиции дотам, че да съчини поема в навечерието на битка. Харалд зачиташе един почти забравен обичай. В това прозираше искреният му копнеж да възстанови величието на Севера, и при цялата му суета и арогантност не можех да не го обичам за това. И все пак в мига, в който ме бодна гордост и си спомних дадената клетва, дълбоко в себе си знаех, че всичко е само привидно. Харалд искаше да окуражи мъжете си, но жестоката истина щеше да лъсне, когато полетят стрелите.

Харалд не бе свършил. Конят му играеше на място, затова последва кратка пауза, докато Харалд го укроти. После извика на войниците:

— Стихотворението не подобава за такъв велик случай! Това е по-добро. Помнете го в боя!

Никога не коленичим в битка

и не се крием зад щитовете

пред оръжията на врага;

така ми каза една благородна девица.

Каза ми в битка

да държа глава изправена,

когато мечовете разсичат

черепите на обречените воини.

След думите му настана странна тишина. Част от воините ни или поне по-старите, схванаха мрачния смисъл на поемата и тихо замърмориха. Други, сигурен съм, бяха твърде далеч да чуят краля, докато трети не разбраха стиховете. Харалд ни предупреждаваше, че може би предстои последната ни битка. За миг настана затишие на размисъл, след което се разнесе зловещ звук. Някой в редиците засвири на арфа. Вероятно бе от малките, леки инструменти, популярни в Северна Англия, и арфистът я бе взел от предишната битка и донесъл вместо оръжието си. Първите ясни ноти увиснаха във въздуха като печален стон, сякаш свирнята ознаменуваше предстоящия разгром.

Имах чувството, че цялата армия е затаила дъх пред меланхоличната мелодия. Англичаните също слушаха или поне от редиците им не долиташе нито звук. После мелодията пресече друг, също така неочакван звук. В горещия, задушен следобед пропя петел. Птицата трябва да бе избягала от преобърнатата талига при моста и сега реши да пусне дрезгавия си глас, пресичайки риданието на арфата.

— Разтегни редиците! Фланговете назад, оформете кръг — извика пак с цяло гърло Стиркар. Стената от щитове бавно се изви, крайните мъже отстъпиха назад, гледайки през рамо, за да не се препънат, докато редицата се прегрупира в окръжност. В първи и втори ред бяха мъжете с ризници и всичките ни ветерани. Зад тях, в кръга, чакаха стрелците и стотиците мъже, които бяха на практика беззащитни. Не носеха ризници, някои нямаха дори шлемове. Стискаха само мечовете и камите си, и носеха ризи и легинси, нищо друго. Стигнеше ли се до битка, щяха да са фатално уязвими.

Харалд и Стиркар обходиха стената.

— Изправени сте пред кавалерия — извика Стиркар. — Затова помнете, предната редица насочва пиките към ездачите. Втора редица, забивате дръжките на копията в земята, насочени надолу, към конете. Преди всичко не позволявайте на англичаните да разкъсат редиците ви. Ако това се случи, оставете краля и конниците да се разправят с натрапниците. Ще чакаме в готовност в кръга зад вас.

Харалд и маршалът обиколиха цялата стена. Докато яздеха към местата си в кръга обаче, черният жребец на Харалд стъпи в къртичина и се препъна. Харалд изгуби равновесие, залитна през главата на коня и се строполи на земята, а стреснатият жребец понечи да избяга. Харалд държеше здраво юздите и го укроти, но злото бе сторено. Войниците като един изстенаха при злата поличба. Харалд обратно, през смях се изправи и изтупа от пръстта.

— Няма нищо — извика, — да паднеш значи, че те чака успех. — След което влезе в кръга. Но много от войниците ми се сториха притеснени и изплашени.

Аз и малкото ми пони се озовахме с конниците в центъра на защитния кръг. Огледах се нервно, търсейки някой, който да ми заеме оръжие, но всички бяха вперили поглед във врага. Разполагахме само с Харалд, Тостиг, Стиркар и два отряда от по двайсет ездача, за да запушим пролуките в стената от щитове. Цялата останала армия бе пеша. Обратно, първата вълна англичани, които сега настъпваха към нас, бяха на коне — хускарли, въоръжени с дълги пики и копия.

Може и обречената смелост на защитника на моста да направи англичаните предпазливи. Бойното поле представляваше ширнало се пасище, под лек наклон с реката, открита местност, идеална за кавалерия. И все пак английските ездачи се бавеха с нападението. Конниците им приближаваха в лек галоп, пробно удряха с копията си по стената ни от щитове и се връщаха назад. Нямаше масирана вълна като в Сицилия, когато византийският катафракт унищожи сарацините, нито неудържимо нападение, каквото гледах да упражняват норманите. Английската кавалерия просто идваше, нападаше и се оттегляше.

Не разбирах. Защо не нападаха? Харолд Годуинсън трябва да видя, че изпратихме конници за подкрепления. Пристигнеха ли те, англичаните щяха да изгубят преимуществото си. Колкото повече си блъсках главата, толкова по-малко схващах тактиката на Годуинсън. Започнах да проумявам какво става чак на петата или шестата пробна атака. Хускарлите искаха да ни изтощят. Всеки път убиваха или сериозно раняваха по няколко от мъжете ни, докато самите те се връщаха на практика невредими. Стената ни бавно отслабваше и все повече от резервите трябваше да излизат напред и запълват празнотите. Защитният пръстен отне на Харалд и Стиркар инициативата. Англичаните сега владееха бойното поле и щяха да ни изтощят до кръв.

С напредването на дългия, жесток следобед нашият кръг бавно се стесни, а мъжете вътре все повече ожадняваха и се потяха под прежурящото слънце. Англичаните напротив утоляваха жаждата си с вода от реката и ни атакуваха, когато си поискат. Скоро обхождаха едва ли не небрежно стената и подбираха слабите точки. Армията ни приличаше на див бик, заобиколен от глутница вълци. Оставаше ни само да посрещнем врага и се отбраняваме, доколкото можем.

— Не издържам вече — каза един ветеран норвежец. Беше в предната редица, но отстъпи назад, след като получи рана с копие в ръката, с която държеше щита. — Само да можех да приближа тези английски конници, щях да им разхвърлям костите. — Стегна импровизираната превръзка около кървящото си рамо и преди да се върне обратно на мястото си в стената от щитове, ме погледна. — Случайно да имаш вода, старче? Направо се изпържихме.

Поклатих глава. Чувствах се изморен и безполезен, твърде изтощен за битка и обременен от мисълта, че затрудненото ни положение се дължи и на моите грешки. Скоро последва нов боен вик и хускарлите отново се спуснаха към нас. Забелязах, че този път ги посрещнаха много по-малко стрели. Амунициите ни привършваха.

Пред мен изведнъж се озова Харалд. Във вида му имаше нещо почти налудничаво. Потеше се обилно, потта се стичаше по лицето му и бе избила и под мишниците. Черният жребец бе също толкова обезумял; устата му бе запенена, а по набития врат, там където минаваха юздите, имаше бяла пот.

— Стиркар — сопна се Харалд, — трябва да направим нещо. Трябва да нападнем!

— Не, господарю. По-добре да удържим, докато пристигнат подкрепленията. Само още няколко часа.

— Дотогава всички ще умрем, ако не от копията на англичаните, то от жажда — каза Харалд, хвърляйки поглед към хускарлите. — Една добра атака и ще смажем врага.

Докато говореше, конят му наведе глава и опита да отхвърли ездача си. В гнева си Харалд изръмжа от гняв и перна жребеца между ушите с опакото на меча си. Конят само се раздразни още повече и започна да се изправя на задните си крака и да мята къчове. Харалд, вече паднал веднъж днес, опита да го укроти. Мъжете от свитата му се отдръпнаха, за да избегнат нервното животно. Само моето товарно пони, изтощено от дългия преход, остана на място. Жребецът на Харалд хукна към нас и едва не ме събори от седлото.

— Махни се от пътя ми — изръмжа Харалд.

Докато скачах на земята, погледнах лицето му. Видях блясъка в очите — Харалд губеше контрол над себе си, също както бе изгубил контрол над битката.

В този момент от войските ни се понесе все по-силен екзалтиран вик. Махаха триумфално с мечове и щитове, сякаш бяхме победили. Видях гърбовете на оттеглящите се хускарли, чиято поредна атака бе отблъсната. И тук дали заради гнева на Харалд, недоразумение или нервите на мъжете не издържаха, но мъжете ни взеха отстъплението за пълно изтегляне. Стената ни от щитове се срина. Войниците, ветерани и новобранци, напуснаха местата си, забравиха всякаква дисциплина и се втурнаха в нестройна маса след англичаните, крещейки им да се върнат и се бият. На бегом приближиха готовата да встъпи в битката английска пехота. Това вече беше катастрофална грешка.

Мисля, че Харалд все още можеше да промени хода на битката, да излезе пред войската и им заповяда да се върнат. Щяха да го послушат. Но в точно този критичен момент черният му жребец се стрелна напред. Подплашеният кон излезе право пред норвежците и всички решиха, че сам Харалд предвожда нападението. От тук насетне битката бе изгубена.

Гледах като втрещен. Рицарите на Уилям упражняваха разкъсването на стена от щитове, като се престорват, че отстъпват, след което се обръщат към напусналите местата си преследвачи. Онова обаче беше учение, а сега го гледах на бойното поле. Английската кавалерия избяга от преследващите я норвежки пешаци, после се изтегли встрани, оставяйки пехотата да поеме основния удар на нападението. Мъжете на Харалд вече бяха изтощени, когато стигнаха пешаците и съответно действаха хаотично. Двете страни се омесиха в кипяща маса побеснели тела и започнаха да раздават напосоки удари. Нямаше цел, просто и двете пехоти отчаяно се стремяха да си нанесат възможно най-големи щети.

Самият Харалд бе като фар сред бурно море. Изправен на коня, чийто сляп галоп бе препречен от мелето, кралят се биеше като берсерк. Нямаше нито щит, нито ризница, но във всяка ръка стискаше секира с дълга дръжка и едно острие, любимото му оръжие от дните с варангите. Крещеше от гняв. Секирата по принцип се държи с две ръце, но Харалд бе такъв великан, че се справяше и с една. Опитах се да преценя накъде се е отправил и дали в сляпата сеч изобщо има цел, но не видях мишена на яростта му. Английската кавалерия се бе изтеглила встрани и се прегрупираше, изчаквайки момента да се втурне на помощ на пехотата. Стори ми се, че разпознах Харолд Годуинсън, но бе твърде далеч, за да съм сигурен. Никъде не видях бойното му знаме.

Като стотици от мъжете ни, и аз гледах Харалд, очаквайки сигнал какво да правя. Без предводителството му бяхме изгубени. Тогава дойде стрелата. Може и да си въобразявам, но съм сигурен, че видях как над главите на пешаците към високата фигура на черния жребец се плъзна синьо петно. Запечатало се е в паметта ми: алената превръзка на Харалд, синята пелерина, отметната през рамо, за да даде свобода на ръцете, и двете смъртоносни секири, които безмилостно се вдигат и стоварват по плътната стена войници. Телохранителите му бяха изостанали в мелето, но и да бяха наблизо, едва ли щяха да спасят господаря си. Стрелата порази Харалд в гръкляна. По-късно чух, че бойният му вик бил пресечен до един-единствен хлип, който после преминал в хъхрещ стон. От мястото си видях само как Харалд изведнъж се олюля в седлото, остана изправен още няколко секунди, после бавно се отпусна назад и високата му фигура изчезна сред хаоса на битката.

Норвежците покрай умиращия крал замръзнаха ужасени и точно в този съдбовен миг Харолд Годуинсън пусна срещу северния ни фланг хускарлите. Новината, че Харалд Сигурдсон е улучен, се понесе по бойното поле, повдигна духа на притиснатата английска пехота, и обезкуражи нашите мъже. Никой дори не си бе представяш, че Харалд Жестокия ще бъде убит в битка. Изглеждаше неуязвим. Беше победител в поне десетина големи и безброй по-малки битки. А сега изведнъж го нямаше и нямаше кой да заеме мястото му.

Англичаните се впиха в обезверената ни пехота и разбиха и последното подобие на строй. Конниците оставяха големи пролуки в хаотичната маса мъже и ги посичаха като овце. В началото хускарлите използваха пиките като копия, после направо ги зарязаха и извадиха мечовете и секирите. Мъжете ни бяха объркани и беззащитни. Опитаха се да отблъснат атаката с каквото имаха — тояги, ками, — но не можеха да се мерят с един брониран хускарл, на кон, размахващ тежък меч или смъртоносна секира. Беше същинска касапница. Хускарлите яздеха сред мъжете ни като косачи сред житно поле; към тези, които все пак останаха на крака, се втурна триумфалната пехота, която се включи в клането.

Седях на понито си, без оръжие и още облечен в расото. Въпреки предчувствията си, не бях готов за размера на катастрофата. Знаех, че разгромът е непоправим. Моите хора никога повече нямаше да съберат толкова голяма армия, нито да последват водач, който да им предложи толкова много. Това бе пълно унищожение. Тъгувах за Харалд, и в същия този миг намирах утеха в това, че мъжът, на когото се бях клел във вярност, би предпочел да умре с чест на бойното поле, вместо да изтлее, стар и разкъсван от болки, в леглото си, със съзнанието, че не е изпълнил великата си амбиция да възроди най-великото кралство на Севера. Разочарованието щеше да вгорчи остатъка от дните му. Казвах си, че дори и победен, той бе спечелил точно това, което искаше: слава, която никога нямаше да изтлее.

С тази мисъл сритах понито в ребрата и се спуснах по хълма да прибера тялото на Харалд.

От край време на моменти ме обхваща странно усещане за физическа неуязвимост. Сякаш крайниците ми се движат без мое съгласие. Съзнанието ми се оттегля и имам чувството, че крача по дълъг, ярко осветен тунел, в който нищо не може да ме нарани. Така се чувствах и докато в онзи горещ следобед яздех умореното пони през останките от разгромената ни армия. Едва забелязвах обезобразените трупове на войниците ни и потъмнялата от кръв и урина пръст под тях. От време на време чувах стоновете на ранените. Тук-там засичах слабо движение, когато някой нещастник се опитваше да се изправи или да изпълзи и се скрие. В далечината групи норвежци продължаваха да се съпротивляват, но бяха обградени от настъпващия далеч по-многоброен враг. На мен никой не обръщаше внимание.

Яздех към мястото, където за последно видях Харалд. Заварих там скупчила се група мъже, които дърпаха нещо. Понито ми се спъна и когато погледнах надолу, видях счупен дървен кол. Знамето към него бе Опустошителя, личният флаг на Харолд. До него лежеше трупа на знаменосеца с огромна зейнала рана в гърдите. И той като другите не носеше ризница. Дръпнах юздите, слязох и вдигнах знамето. От дръжката бяха останали само няколко фута. С Опустошителя в ръка, поведох понито към мъжете. Противно на всякаква логика вярвах, че ще ми позволят да натоваря тялото на Харалд на понито и се върна при корабите ни невредим.

Мъжете бяха английски пешаци. Обираха скъпоценностите от тялото на Харалд. Синьото наметало вече го нямаше, един мъж дърпаше тежките златни пръстени по ръцете му, друг — обувките му от мека кожа. Тялото лежеше по гръб, през калта по бузата му избиваше голяма синина. Ясно виждах поразилата го стрела. Беше минала право през врата. Но това аз вече го бях сънувал.

— Спрете! — изгъгнах. — Спрете! Идвам да прибера тялото.

Плячкосващите ме изгледаха объркани и раздразнени.

— Махай се, отче — каза единият. — Иди да кажеш другаде молитвите си.

Извади камата си и се приготви да отсече един от пръстите на Харалд.

Нещо в главата ми прещрака и аз изпаднах от кротък унес към отявлен бяс.

— Копелета! — изкрещях. — Осквернявате труп.

Пуснах юздите на понито, вдигнах счупената дръжка на знамето и замахнах към мъжа. Само че бях твърде стар и бавен. Той презрително отблъсна кола, при което едва не изгубих равновесие.

— Махай се — повтори той.

— Не! — изкрещях. — Това е моят господар. Трябва да прибера тялото му.

Мъжът ме изгледа подозрително.

— Господарят ти! — повтори. Вместо да отговоря, пак замахнах с кола и той пак отклони удара. — Как така ти е господар, старче?

Трябва да съм представлявал странна гледка: стар свещеник с дълго, черно расо, избили по бръснатата глава косми, размахва счупен дървен кол. Останалите мъже се отдръпнаха от тялото на Харалд и ме обградиха.

Треперех от гняв и изтощение.

— Оставете ме да прибера тялото — извиках. Гласът ми излезе слаб и колеблив.

— Ела и го вземи — присмя ми се един от мъжете.

Хукнах към него, вдигнал знамето като копие, но той отстъпи встрани. Извърнах се и видях, че другарите му отново са ме заобиколили и се смеят. Пак се втурнах напред. Копието тежеше, дългите поли на расото пречеха. Спънах се.

— Насам, дядка — с подигравателен глас каза друг. Обърнах се и видях един от мъжете да поклаща алената превръзка на Харалд на върха на камата си. — Ще ти потрябва — каза ухилен.

Едва виждах от стичащата се в очите ми пот. Метнах се към него и опитах да грабна превръзката, но я изтеглиха изпод ръцете ми. Усетих глух удар в ребрата, бяха ме ударили с опакото на меч. Някой протегна крак и аз се проснах по очи в прахта. С туптяща в ушите кръв се изправих и без да знам към кого или накъде, размахах Опустошителя в кръг. Чух презрителния смях на мъчителите си, после някой трябва да ме приближи в гръб и удари, защото усетих канска болка в главата и се строполих първо на колене, после по лице.

Пред очите ми бавно притъмня. В последните мигове, преди да изгубя съзнание, се сетих за нещо, което не ми даваше мира от началото на битката. Цял настръхнах и по кожата ми изби студена пот. Докато ме обгръщаше мрак, си спомних предсказанието на моя бог, Один Всезнаещия — Рагнарок, последната голяма битка, ще извести на арфа Егтер, пазача на великаните, а петелът Гулинкамбе ще даде последното си предупреждение от Игдрасил, Дървото на живота. Старите богове си бяха отишли.