Тим Северин
Кралска стража (16) (Сага за героите на Севера)

Глава четиринайсета

Пътуването на север за мен бе цяло изтезание. Не спирах да съжалявам за лековерието си, после се измъчвах, представяйки си как точно е трябвало да прозра измяната на Уилям. И не само това. Вече знаех докъде се простира подлостта му и следващата му стъпка ми беше ясна: Годуинсън щеше да внедри шпионите си в лагера на херцога и Уилям щеше да ги остави да съобщят на господаря си, че до този момент нормандското нападение се отлага. Сигурен, че нормандците не представляват непосредствена заплаха, Харолд щеше да се отправи на север, за да отблъсне норвежците. Мисълта какво ще последва един норвежки разгром, ме изпълваше с отчаяние. От деня, в който срещнах Харалд в Миклагард, си го представях като последния, най-достоен защитник на старата вяра. Независимо от арогантността и деспотизма си, той си оставаше символ на моя блян да възстановя величието на миналото.

— Флотът ни тръгна от Норвегия към Шетландските острови късно през август — разказа ми по време на пътуването Скуле Конфросте, добавяйки за мое успокоение. — Двеста бойни и товарни кораба, най-големият флот, който Норвегия някога е събирала. Каква гледка само! Харалд заложи всичко на тази кампания. Преди да отплаваме, отиде в гробницата на предшественика си Св. Олаф и се помоли за успех. После заключи вратата и хвърли ключовете в река Нид с думите, че няма да се върне, докато не завладее Англия.

— Щом вярваш в Христос, значи скоро ще се озовеш срещу други християни — казах сприхаво. — Ако Харалд победи англичаните, следващите му врагове ще са нормандският херцог и рицарите му, които са убедени, че Белия Христос е на тяхна страна. Самият херцог не сваля реликвата от врата си, а висшият му военачалник е епископ. Той пък му е доведен брат, така че едва ли дължи поста на религиозността си.

— Не съм християнин — упорито зави Скуле. — Както казах, Харалд не остави нищо на случайността. Не забрави и старите богове. Принесе им жертви и преди да отплаваме, отряза косата и ноктите си, за да не отидат при Наглафар в случай на провал.

Потреперих, защото младият норвежец засегна едно от най-мрачните ми предчувствия. Наглафар е корабът на труповете. При Рагнарок, деня на последната велика битка, в която ще бъдат разгромени старите богове, Наглафар ще заплава по надигналата се от гърчовете на змията Мидгард вълна. Построен от ноктите на мъртъвците, Наглафар е чудовищно голям, по-голям от всеки друг кораб и ще събере всички врагове на старите богове към битката, в която светът такъв, какъвто го познаваме, ще бъде разрушен. Щом, преди да отплава за Англия, Харалд е отрязал ноктите си, може би е предчувствал собствената си смърт.

Думите на побелелия ни капитан само усилиха унинието ми.

— Кралят изобщо не трябваше да отплава — прекъсна ни той. — По-добре да се беше вслушал в знаменията. Християнски или не, всички сочат провал. — Капитанът, като много моряци, вярваше в поличби и мълчанието ми само го окуражи да продължи: — Самият Харалд имал сън. Явил му се Олаф, посъветвал го да не заминава и му казал, че така ще привлече смъртта. А и това не е всичко. — Погледна ме, още носех расото. — Нали не си свещеник на Белия Христос?

— Не. Вярвам в Один.

— Тогава ще ти кажа какво видял военачалникът Гирдир в самия ден, в който отплава флота ни. Гирдир стоял на носа на кралския кораб. Погледнал назад и му се сторило, че на носа на всеки кораб е кацнала птица, или орел или черен гарван. А когато погледнал напред към Солундските острови, над тях се извисявала огромна великанка. Държала в една ръка нож и ведро, в което да събира кръвта в другата, и пеела:

Кралят-моряк на Норвегия

бе подлъган на запад,

да напълни гробищата на Англия.

Това е в моя полза,

ще го последват лешоядите,

ще пируват с храбрите моряци.

Трупове ще има много,

а аз ще съм там да помагам.

Стомахът ми се преобърна. Сетих се за посланието, което изпратих на Харалд, там го нарекох „мъжа, който храни орела над морето от лешояди“. Имах предвид, че Харалд е морски орел, на какъвто ми заприлича в деня, в който го видях в Константинопол. Сега разбрах, че писмото ми може да се тълкува и в смисъл че той ще нахрани гарваните и орлите с труповете на собствените си мъже. В такъв случай аз бях този, който с писмото си от Нормандия го подмами към сигурна смърт.

— Спомена ли и други знамения? — попитах с разтреперен глас.

— Няколко — каза морякът, — но помня само още един сън. Сънувал го един от хората на краля. Плавали сме към суша, начело с кораба на Харалд с развято знаме. Земята била Англия. На брега чакали много войници, а пред тях имало великанка — може би същата, не знам. Този път яздела огромен вълк, който стискал в челюстите си кървящ човешки труп. Започнала битка и норвежките воини падали като снопи. Великанката събрала труповете им и ги мятала, един по един, в устата на огромния вълк. Звярът поглъщал алчно жертвите си и кръвта течала от пастта му.

Сега вече знаех, че дарбата ми да виждам бъдещето се е възвърнала. В писмото нарекох Харалд морски орел, а херцог Уилям — вълка на великанката Игур. Неволно бях надникнал в бъдещето: смъртта на хората на Харалд щеше да нахрани вълка, името, което избрах за Уилям. Сега треперех пред мисълта, че прозрението ми ще се окаже вярно. Ако Уилям победи, аз ще съм този, който ще го възкачи на трона.

Дори времето сякаш нарочно ме потискаше. Продължаваше да духа лек югозападен бриз и корабът ни бързо прекоси краткото разстояние между Англия и Франкия. Знаех, че същият този вятър е идеален за Уилям, но когато подминахме Св. Валери и капитанът ни пое риска да приближи към рейда, видяхме корабите на Уилям, полюляваха се кротко на котва или чакаха изтеглени на брега. Херцогът на Нормандия очевидно нямаше намерение да прекоси протока, докато не чуе, че Хародд Годуинсън е прегрупирал силите си срещу норвежката заплаха.

Благодарение на благоприятния вятър направихме почти рекорден преход. Надеждите ми да избегнем катастрофата се възвърнаха, когато срещнахме един от бойните кораби на Харалд. Патрулираше до устието на реката, по която Харалд бе повел флота преди по-малко от три дни. Със Скуле бързо се прехвърлихме на бойния кораб. Капитанът, схващайки колко важна е мисията ни, се съгласи да влезе в устието през нощта. Или малко след пукването на зората на двайсет и пети септември видях калните речни брегове, покрай които бе закотвена внушителната норвежка флота. За мое облекчение я заварихме невредима. Брегът гъмжеше от мъже. Армията на Харалд като че ли бе непокътната.

— Къде да открия краля? — попитах първия попаднал ми на брега войник. Той се стресна от заповедния ми тон и ме изгледа изумено. Трябва да съм изглеждал нелепо — стар, плешив свещеник с окаляно бяло расо и затънали в тинята сандали. — Краля! — повторих. — Къде е?

Войникът махна към хълма.

— Най-добре питай някой от съветниците му. Ще ги откриеш там.

Подхлъзвайки се, заизкачвах калния бряг. Зад гърба си чух Скуле да казва:

— По-бавно, Торгилс. Кралят може да е зает.

Не му обърнах внимание, макар и да се задъхвах и напредващите години болезнено да напомняха за себе си, така отчаяно исках да поправя ужасната си грешка.

Видях палатка, по-голяма и пищна от останалите, и забързах към нея. Отпред разговаряха група мъже, сред които познах няколко от съветниците на Харалд. Слушаха младия син на Харалд, Олаф.

Грубо го прекъснах.

— Кралят, трябва да говоря с него.

Разтревоженият ми тон отново стресна събралите се, после един от съветниците ме огледа по-внимателно.

— Торгилс Лейфсон! Не те познах, извинявай.

Прекъснах извиненията му. Струваше ми се, че всички са отчайващо бавни. С треперещ от обхваналите ме емоции глас повторих молбата си.

— Трябва да говоря с краля. Проблемът не търпи отлагане.

— О, кралят — каза съветникът, който сега разпознах като един от упландските наемници. — Няма да го намериш тук. Тръгна при зазоряване.

Отчаян стиснах зъби.

— Къде отиде? — попитах, опитвайки се — неуспешно — да говоря спокойно.

— Навътре — небрежно каза норвежецът, — към уреченото място, където ще приеме пленниците и лептата си от англичаните. Взе половината армия със себе си.

Сграбчих го за рамото.

— Къде точно отиде? — попитах умолително. — Трябва да говоря с него или поне с маршал Улф.

Този път реакцията бе друга. Онзи поклати глава.

— Улф Оспаксон. Не знаеш ли? Умря в края на пролетта. Голяма загуба. На погребението му кралят го нарече най-верния и доблестен воин, който познава. Сега маршал е Стиркар.

По гърба ми отново пробягаха тръпки. Улф Оспаксон бе главнокомандващ, откакто Харалд се качи на трона. Падаше се най-уравновесеният от съветниците му. Точно Улф се противопостави на идеята да нахлуем в Англия. След смъртта му нямаше кой да укроти безумната амбиция на Харалд.

Кръвта блъскаше в ушите ми.

— Спокойно, Торгилс. Спокойно — обади се зад гърба ми Скуле.

— Трябва да говоря с Харалд — повторих. Имах чувството, че газя сред тресавище от безразличие. — Трябва да прекрои кампанията си.

— Защо се палиш толкова, Торгилс? — успокоително попита един от съветниците. — Едва пристигаш и вече искаш да променяш решенията на краля. Всичко засега върви по план. Тези англичани не са чак толкова страшни. Натупахме ги само преди пет дни. Настъпихме към Йорк още щом слязохме от корабите. Гарнизонът, воден от няколко от местните благородници, излезе да се бие. Препречиха пътя ни и последва честен двубой, макар и ние малко да ги надвишавахме като брой. Харалд както обикновено ни предвождаше превъзходно. Те нападнаха първи. Удариха ни здраво с дръзка атака по десния фланг. За малко изглеждаше, че може и да победят, но Харалд поведе контраатака и разкъса редиците им. Докато се усетят, ги бяхме притиснали към мочурищата и нямаше накъде повече да отстъпват. Тогава им дадохме да разберат. Избихме толкова много, че вървяхме по труповете им като по твърда земя. Градът естествено се предаде и Харалд отиде да прибере откупа и храната, обещана му от големците, както и заложниците за добро поведение в бъдеще. Няма да се бави. Остани тук, докато се върне в лагера. Или може би предпочиташ да предадеш информацията си на принц Олаф.

— Не — казах твърдо, — посланието ми е лично за Харалд и не може да чака. Ще ми намериш ли кон? Искам да опитам да настигна армията?

Съветникът сви рамене.

— Не взехме много коне — трябваше ни място за войниците и оръжията. Заловихме няколко тук, ако се поогледаш из лагера, може и да откриеш нещо по свой вкус. Харалд не може да е далеч.

Изгубих още време в опити да открия кон. Накрая изнамерих едно изпосталяло черно пони, но и хърбавото дребосъче бе по-добре от нищо и преди войниците да приключат със закуската си, вече яздех по пътеката, по която Харалд и армията му бяха поели на север.

— Кажи му, че ни трябват охранени животни — извика ми на изпроводяк един войник. — Нещо свежо, не сух хляб и мухлясало сирене. И колкото бира успее да донесе. Това време те избива на жажда.

Войникът беше прав. Въздухът беше сух, с някак металически привкус, небето — безоблачно. Скоро жегата щеше да стане непоносима. Почвата на много места вече бе напукана, спечена от слънцето. Чувах как копитата на понито тракат по твърдата пръст.

С лекота следях оставената от войниците следа. Прахът още не се бе слегнал съвсем след пешаците, а на места имаше купчинки тор от конете. Пътят следваше издигнатия ляв бряг на малка река, обградена от ниски хълмове, изсъхнали и покафенели от сушата. На места виждах как мъжете са се отделяли от колоната, за да утолят жаждата си в реката. После се натъкнах и на малък отряд мъже, пазеха купчина оръжия и брони. В началото ги взех за плячка, после разпознах, че оръжията, щитовете и дебелите кожени елеци с пришити метални плочи са наши. Беше твърде горещо да маршируваш с тях и мъжете трябва да ги бяха свалили и оставили под охрана.

Войниците казаха, че Харалд и армията му не са много напред и когато изкачих следващото възвишение и погледнах отвъд завоя на реката, ги видях на отвъдния бряг. Страничните пътеки се сливаха малко преди дървен мост, оттам пътят продължаваше по отсрещния хълм към град Йорк.

Сритах понито и се спуснах в долината. Една малка част от хората на Харалд още не бяха прекосили моста. Повечето се бяха изтегнали на слънце, много бяха съблекли ризите си и лежаха голи до кръста. До тях се трупаха мечове, шлемове и щитове. Няколко мъже се плискаха в плитчините на реката.

С тропот минах по износените сиви дъски на моста; беше зле поддържан и между дъските имаше широки процепи, но малкото пони уверено го прекоси и след миг отново яздех по склона към скупчилите се под кралския флаг мъже. Щях да ги разпозная като свитата на краля и без знамето, Опустошителя. Самият Харалд се извисяваше над останалите, нямаше как да сбъркам русата му коса и дългите, увиснали мустаци.

Смъкнах се от седлото и залитнах. Половин сутрин ми бе нужна да настигна Харалд, и бях схванат от дългата езда. Отблъснах стража, който понечи да ме спре и закрачих към малката групичка. Изглеждаха напълно спокойни, без съмнение обсъждаха приятната задача как най-добре да поделят плячката. Сред тях видях Тостиг, доведения брат на английския крал, доскоро управлявал тези земи. Желаейки да възвърне титлата си херцог, сега бе заложил на Харалд.

— Господарю — извиках, когато приближих. — Радвам се да те видя. Имам новини от Франкия.

Всички се обърнаха към мен. Гърлото ми беше сухо и прашно от ездата и гласът ми трябва да прозвуча дрезгаво.

— Торгилс. Какво те води насам? — попита сприхаво Харалд. Гледаше ме отвисоко, очевидно подразнен. Сигурен съм, мислеше, че съм зарязал ролята си на посредник в преговорите с херцог Уилям.

— Нямах избор, господарю. Има някои неща, които трябва да научиш незабавно. Не можах да се доверя на друг да ти донесе новината.

— Каква новина? — Харалд гледаше намръщено.

Реших да говоря направо. Трябваше да стресна Харалд дотам, че да промени плановете си, дори и това да значеше да си навлека гнева му.

— Херцог Уилям те предаде, господарю — казах и бързо добавих: — Грешката е моя. Използва ме, за да те измами. Накара ме да повярвам, че приема предложението ти и че ще нагласи нападението си така, че да съвпадне с твоето. Само дето изобщо не е възнамерявал да го прави. Флотът му още не е отплавал. Нарочно се бави, давайки време на английския крал да те нападне.

Изражението на Харалд дълго не се промени. Продължи да се мръщи, после — за моя изненада — отметна глава и се разсмя.

— Значи Уилям Копелето ме измами, така ли? Ами, добре. Сега знам какво представлява и това ще ми е от полза, когато се срещнем лице в лице. Ще го накарам да съжали за двуличието си. Само че си е правил криво сметките. Този, който победи Хародд Годуинсън, ще се ползва с преимущество. Нищо не окуражава войската като скорошна победа, а англичаните ще последват първия победител. Веднага щом се отърва от Хародд Годуинсън, ще изтикам Уилям Нормандски обратно в морето. Ако изобщо дръзне да слезе на сушата. Когато чуе за победата ми, може направо да се откаже.

За пореден път усетих, че плавам срещу развоя на събитията, но и не ми оставаше друго.

— Херцог Уилям няма да отмени нападението, господарю. Планирал го е до последната подробност и войските му са добре обучени. Няма да се учудя, ако е събрал осем хиляди мъже. За него няма връщане назад.

— За мен също — тросна се Харалд. — Дойдох да завладея Англия и това и смятам да направя.

Замълчах, защото не знаех какво да отговоря.

Намеси се Тостиг:

— Харолд е далеч. Ако иска да се срещнем в битка, ще трябва да прекоси цяла Англия. Междувременно нашата армия ще расте. Когато чуят за нас, хората ще се присъединят към каузата ни. Тук много са с нордическа кръв, родовете водят началото си от времето на великия Кнут. Ще предпочетат да заложат на нас, не на шайка норманди.

Някъде зад нас изцвили кон, един от малкото, които Харалд бе довел от Норвегия. Бяха набити животни, идеални за дълги преходи през голи мочурища, но далеч не толкова силни, колкото бойните машини, които видях в Нормандия. Чудех се как ще посрещнат атаката на нормандските рицари, когато някой каза:

— Най-после! Добрите жители на Йорк решиха да се появят.

Всички погледнахме на запад, по хълма към невидимия за нас град. Зад далечното било се бе надигнал едва забележим облак прах. Конят пак изцвили.

Първите фигури по хълма бяха неясни, тъмни силуети. Изтрих потта, която се стичаше в очите ми. Трябваше да си намеря лека памучна риза и широки панталони, и да се отърва от расото.

— Това не са крави — коментира Стиркар, новият маршал на Харалд. — Прилича повече на войска.

— Подкрепления, изпратени от принц Олаф, за да не изтърве подялбата на плячката — каза жлъчно друг.

— Чудно откъде са взели всички тези коне? — намеси се озадачен един ветеран. — Това е кавалерия, и то солидна.

— Стиркар — попита тихо Харалд. — Поставихме ли часови по хълма?

— Не, господарю, не сметнах за необходимо. Съгледвачите ни докладваха, че в района има само няколко селяни.

— Това там не са селяни.

Тостиг също наблюдаваше новодошлите. Билото прехвърляха нови и нови мъже, пеша и на коне. Първите редици започваха да слизат, разгръщайки се така, че да направят място на тези зад тях.

— Ако не беше невъзможно, щях да кажа, че това са кралски хускарли — каза Тостиг. — Но Харолд Годуинсън винаги държи хускарлите при себе си. Полагали са клетва да служат на краля и да го пазят. — Обърна се към мен: — Кога каза е разбрал Харолд, че нормандската флота ще се забави във Франкия?

— Не съм казвал — отговорих, — но предполагам, че Уилям нарочно е подал тази информация на Харолд малко след като замина от Див. Или преди дванайсет дни.

Стиркар правеше свои си изчисления.

— Да кажем преди десет дни, което дава на Годуинсън два дни да се допита до съветниците си и малко повече от седмица да стигне дотук. Трудно, но не и невъзможно. Може дори лично да предвожда войската.

— Ако е Харолд — каза Тостиг, — ще е най-разумно да се изтеглим към корабите.

Харалд не се трогна.

— Да, ако наистина излезе Харолд, значи е стигнал дотук с бърз ход и мъжете му ще са изтощени и с разранени крака. Ще ги смажем като нищо.

Изсумтя самоуверено, а аз видях, че вярата в бойния му успех е непоклатима. През миналото десетилетие не бе изгубил нито една битка и сега бе сигурен, че късметът няма да му изневери. Харалд смяташе, че Годуинсън му се предлага на тепсия. Обхванат от все по-лоши предчувствия, аз мислех другояче. Спомних си нощта преди Харалд да се върне от Киев с великолепния кораб с копринените платна. Сънувал бях голяма флота, предвождана от висок командир, когото в мига на победата порази стрела. Когато дадох воля на страховете си, ми казаха, че съм видял смъртта на гръцкия генерал Маниакес, почти двойник на Харалд. Сега, твърде късно, си спомних викингските кораби на Харалд, закотвени в плитчините на реката или изтеглени на брега само на десет мили от тук. Точно това, сигурен бях, бе мястото от съня ми. Ето че пак се провалих. Трябваше да предупредя Харалд за зловещото знамение още преди години.

— Ако е Харолд Годуинсън, най-добре да приключваме с любезностите — продължи Харалд. Огледа се, улови погледа ми и каза: — Торгилс, точно ти и расото ти ми трябвате. Ти ще си ми говорител. — Усмихна се мрачно. — Няма да нападнат свещеник, даже и да е самозванец. Иди и поискай да говориш с тях.

С ясното съзнание, че ме повличат събития, над които нямам контрол, се върнах при понито, което се мъчеше да изтръгне снопчета суха трева от пръстта. Чувствах се като марионетка в мащабна, жестока игра на невидими сили. С мъка се метнах пак на самара и дръпнах юздите. Понито неохотно надигна глава. Бавно изкачихме хълма. Пред нас по билото се появяваха и заемаха позиции все нови и нови английски пешаци. Норвежците долу вече не се излежаваха на слънце. Бяха скочили на крака и търсеха разхвърляните си оръжия и щитове. Не внушаваха ред или дисциплина. Гледаха с очакване Харалд и съветниците му, и мен, бавно кретащ към врага.

Мярнах няколко знамена сред английската кавалерия и поех към тях. Докато яздех край първата редица на вражеските линии, пешаците се провикваха да питат какво искам. Около знамената имаше групичка от около двайсетина мъже, всички на коне. Отбелязах си да предам на Харалд, че много от войниците зад тях също са на коне. Това обясняваше бързината, с която бе пристигнал Годуинсън. Поне една трета от армията му бе кавалерия, а предполагам, че останалите бяха селяни, събрани на място.

Вниманието ми привлече жълтеникаво сияние сред ездачите — проблеснала дръжка на меч. Погледнах пак и разбрах, че редиците ездачи най-близо до знамената са хускарли, личната гвардия на Годуинсън, най-добрите воини на Англия. От времето на Кнут носеха мечове с позлатени дръжки. Мнозина бяха и с копия, от седлата на други висяха бойни секири с дълги дръжки. Зачудих се дали ще предпочетат да се бият пеша или на коне.

— Крал Харалд Норвежки желае да говори с предводителя ви — провикнах се, когато приближих мъжете край знамената достатъчно, за да ме чуват ясно. Бяха английски благородници, всички със скъпи плетени ризници и украсени според ранга им шлемове. Конете им бяха високи животни с едър кокал, не така масивни като норманските дестриери, но далеч превъзхождащи по-дребните норвежки коне на Харалд.

Дръпнах юздите и зачаках на безопасно разстояние. Видях как мъжете се посъветваха помежду си, после напред в тръс излязоха около петима-шестима конници. Сред тях се отличаваше висок мъж с бухлати мустаци, яхнал красив млечнокафяв жребец. Гледаше да не се отлъчва от спътниците си, но в стойката и маниерите му имаше нещо, което веднага ми подсказа, че това е самият Харолд Годуинсън, кралят на Англия.

— Кажи на Харалд, че няма какво да обсъждаме. Но кралят на Англия ще го изслуша и ще предаде отговора си на своя глашатай — извикаха отсреща.

Бях почти сигурен, че го каза Годуинсън. Беше стар трик предводителят да се представи за своя говорител. Харалд сам често го бе използвал.

Обърнах се и махнах на Харалд и свитата му да приближат.

Двете групи, равни на брой, се срещнаха на средата между двете армии. Дръпнаха юздите, внимавайки да не се приближат на по-малко от меч разстояние, а аз си помислих колко много си приличат. Всички бяха с бради и мустаци, и руса или светлокестенява коса. Основната разлика беше в щитовете. Мъжете на Харалд, проявили здравия разум да тръгнат с оръжието си, носеха кръгли щитове с ярки изрисувани символи, докато тези на английските ездачи бяха по-дълги, тесни и източени в края. Бях ги виждал сред хората на Уилям и знаех, че защитават краката на ездача и уязвимите слабини на коня. Още едно нещо, си казах, за което трябва да предупредя Харалд.

Срещата бе кратка. Ездачът, който се представи за говорител — и за когото бях повече от сигурен, че е самият английски крал — поиска да знае с каква цел е нахлула на английска земя норвежката армия. От страната на норвежците говореше Стиркар.

— Крал Харалд дойде да предяви претенции над английския трон. Неговият съюзник Тостиг също търси полагащото му се по право — херцогство Нортумбрия, от което е бил несправедливо лишен.

— Тостиг и хората му могат да останат, ако не нарушават мира — дойде отговорът. — Кралят на Англия дава дума, че ще му бъде върната титлата. В добавка ще даде на Тостиг една трета от кралството.

Вече бях сигурен, че говори самият Годуинсън, защото мъжът не си направи труда да се допита до останалите. Хрумна ми и че срещата не е само задължителна размяна на реплики. Тостиг трябва да разпозна брат си, но не се издаде.

— Ако приема предложението — обади се Тостиг, — кои земи ще даде на Харалд Сигурдсон, кралят на Норвегия?

Отговорът последва безпрекословен като юмрук в зъбите:

— Ще получи седем фута английска земя. Достатъчно да го погребат.

Двете групи замръзнаха на седлата си. Конете, почувствали внезапното напрежение, започнаха да нервничат. Един от англичаните перна жребеца си през врата, за да го укроти.

Трябва да призная, че Тостиг укроти нещата, преди да се е стигнало до кръвопролития.

— Кажи на краля на Англия — провикна се, поддържайки илюзията, че не познава брат си, — че никой никога не ще каже, че Тостиг, истинския херцог на Нортумбрия, е довел дотук крал Харалд Норвежки, за да го предаде.

После обърна коня си и пое надолу по хълма. Срещата бе приключила.

Сритах понито в тръс и се присъединих към хората на Харалд, тъкмо навреме, за да го чуя да пита Тостиг:

— Кой беше този, който говореше от името на англичаните? Биваше си го с думите.

— Това беше Годуинсън.

Харалд очевидно не очакваше такъв отговор. Не бе имал намерение да прави комплименти на врага.

— Не изглеждаше зле — призна, после се изправи в цял ръст на седлото си, — но е малко дребен.

Суетата на Харалд може да бъде опасна, особено на прага на битката, помислих. Тя и самочувствието му щяха да ни отведат към провал. Малко вероятно бе да потъпче гордостта си и да заповяда да се изтеглим към флота. В неговите очи това би изглеждало като позорно отстъпление.

Върнахме се при войските. Стиркар викаше на мъжете да се изтеглят през моста и заемат защитни позиции по другия хълм. Поне маршалът ни оценяваше опасността. Ако останехме на място, англичаните щяха да ни нападнат по надолнището. Изтеглянето ни бе нестройно, мъжете грабеха оръжията и се трупаха на малкия мост без ред или дисциплина. Прекосиха разхлабените дъски на моста в хаотичен порой, изкачиха хълма и започнаха да се прегрупират там.

Английските сили се вкопчиха във възможността да превърнат изтеглянето на норвежците в безредно бягство. Една кавалерийска част се спусна по хълма и застигна изостаналите ни войници. Аз вече бях прекосил моста с Харалд и свитата му и се обърнах да наблюдавам хаотичния сблъсък. Отделни норвежки групи или воини се навеждаха и лавираха в опит да избегнат копията и мечовете на английските конници. Тук-там се разнасяха епизодични дръзки възгласи и гневни викове, когато мъжете ни се обърнеха да се отбраняват срещу качените си на коне врагове. Англичаните изцяло се възползваха от преимуществото на изненадата. Знаеха, че са хванали норвежците неподготвени и това им дава мощно предимство.

Докато гледах хаотичния бой, вниманието ми привлече необикновена гледка. През хаоса бавно си проправяше път обикновена селска талига, теглена от един кон. Возеше няколко чувала жито, варели и увесени с главата надолу пилета. Единственото ми обяснение бе, че селянинът е бил нает да докара припаси за норвежката армия и неволно е попаднал в сблъсъка. Сега мъжът стоеше като вкаменен пред опасността, сред която се бе озовал; конят му пък бе полусляпа, глуха кранта. Талигата стигна моста и старият кон спря озадачен, втренчен в мелето биещи се мъже на пътя му.

Норвежкият ариергард — тези, пътят на които не бе пресечен от англичаните — достигна моста. Бяха по-дисциплинирани от другарите си и се групираха в отряд, който се обърна да посрещне врага. Докато подминаваха талигата, един от норвежците се пресегна и издърпа водача й, запращайки нещастника във въздуха. Миг по-късно някой преряза юздите и освободената кранта побягна в галоп. Десетина ръце грабнаха талигата и я изтеглиха на средата на моста, където я обърнаха като барикада.

Преобърнатата талига не препречваше напълно моста: до края му оставаше по-малко от ръка разстояние, но достатъчно, за да премине мъж. В тази пролука сега с лице към врага застана един норвежки воин. В една ръка държеше бойна секира, в другата — тежък меч. Така и не научих името му. Трябва да знаеше, че позицията му е самоубийствена. Ясно показа, че сам ще удържи пролуката, докато другарите му се прегрупират. Предизвика англичаните да излязат и се бият. В един кратък миг се запитах дали този самотен воин не прилича на мен, обречен мечтател, отлагащ неизбежното.

Англичаните все така се колебаеха. После един от конниците излезе на моста с вдигнато копие. В мига, в който стъпи на дъските обаче, конят се подплаши и отказа да продължи напред. Гневно дърпайки юздите, англичанинът обърна животното и се върна на твърда земя. Втори ездач се качи на моста, но и неговият кон се запря. И така да отговори на предизвикателството на норвежеца излезе английски пехотинец. Съдейки по дългата му ризница, беше от професионалните войници на Хародд, кралски хускарл. Напредваше със сигурна стъпка, твърде горд дори да вдигне меча си. Това и бе фаталната му грешка. Още не бе достигнал норвежеца, когато без предупреждение, врагът му метна секирата си. Оръжието прелетя делящото ги разстояние, порази хускарла в устата и го уби на място. С доволен възглас норвежецът изтича, наведе се да прибере секирата си и миг по-късно отново тичешком се прибра зад талигата. Там предизвикателно удари меча в секирата си, призовавайки следващия, дръзнал да се изправи срещу му.

Още трима хускарли приеха предизвикателството, без да успеят да разчистят пътя. Норвежецът се оказа майстор на ръкопашния бой. Прободе единия хускарл с меча си, втория обезглави със светкавично замахване на секирата, хитро спъна третия, след което го метна през моста в реката. Всеки двубой бе посрещан с окуражителни възгласи или ропот от армиите от двете страни на реката. Засега изглеждаше, че норвежецът е непобедим.

— Не може да удържи вечно — измърмори някой до мен. — Английските стрелци рано или късно ще го отстранят.

— Не — коментира друг глас. — Хускарлите искат победата да е тяхна. Няма да оставят един обикновен стрелец да обере лаврите. Виж там, нагоре по реката.

Погледнах надясно. По лекото течение се носеше малка лодка, в която стоеше въоръжен хускарл. Тежестта му почти преобръщаше лодката; гребеше с ръце, за да я задържи в средата на реката, така че да мине точно под позицията на норвежеца.

— Внимавай. Погледни на дясно — извика някой. Но нашият защитник бе твърде далеч да го чуе, а и събралите се в края на моста хускарли оглушително удряха по щитовете си, за да приглушат предупрежденията ни.

Когато малката лодка приближи моста, двама хускарли излязоха напред и бавно започнаха да настъпват към барикадата. Този път не поеха никакъв риск. И двамата носеха дълги щитове, зад които приклекнаха, за да се скрият от секирата. Норвежецът можеше само да чака да стигнат в обсега на меча му. Тогава замахна, удряйки с все сила с меча и секирата, с надеждата да преодолее защитата им, но двамата хускарли останаха приклекнали зад щитовете.

Знаейки какво ще се случи, ние безпомощно наблюдавахме от хълма. Издръжливостта на норвежеца бе изумителна. Продължи да засипва с удари двамата хускарли, докато дойде мигът, в който противниците му прецениха, че мъжът в лодката е точно под моста. Тогава се метнаха напред. Норвежецът отстъпи крачка, така че да застане в най-тясната част на пролуката, точно където им трябваше. В мига, в който започна да отвръща на атаките им, видяхме как хускарлът в лодката се хвана за един от пилоните на стария мост и спря лодката, след което се изправи и без да се пуска от моста, с една ръка вдигна копието и го пъхна в пролуката между дъските. Там зачака другарите му бавно да изтикат норвежеца, вдигна копието и острието се заби право в незащитените от дългата плетена ризница слабини на норвежеца. Внезапният удар поби нещастника като на кол. Той се преви напред и стисна слабините си, при което един от нападателите му пристъпи напред, с все сила замахна с меча си към пролуката под шлема и съсече врата на врага си. Двубоят приключи. Докато тялото с плясък се стоварваше в реката, група хускарли вече тичаха към каруцата, изтикаха я до края на моста и я метнаха в реката.

Миг по-късно водени от редица хускарли на коне, челните редици на армията на Харолд затрополиха по моста. Гледайки увереното им настъпление, си спомних думите на Улф Оспаксон, че на един хускарл се носи слава на добър колкото двама норвежци. Скоро щяхме да проверим на практика предупреждението на мъртвия хускарл.