Тим Северин
Кралска стража (10) (Сага за героите на Севера)

Глава осма

Михаил нанесе следващия си удар пет седмици след като елиминира Орфанотропа. Отряд евнуси нахлуха в гинекума, обръснаха косата на Зоя и я принудиха да надене расото. После грубо изведоха възрастната жена от двореца и я подкараха към Буцефалон, откъдето кораб я отведе на около ден път, в един манастир на островите Принкипио, където по традиция заточваха нежеланите членове на кралското семейство.

Отвличането щеше да мине успешно, ако Михаил не се беше надценил. Патриарх Алексей от край време се месеше в политиката и бе известен като поддръжник на Зоя, чийто брак с предишния василевс лично бе сключил. С идеята да отстрани всички източници на брожение, Михаил изпрати четирима печенеги да примамят Алексей от манастира му с богати дарове и покана за лична среща с василевса. Идеята беше златото да приспи подозренията на патриарха и той да стане следващата жертва на мегаломанията на Михаил. Получи се обратното. Алексей избяга от манастира, но вместо на срещата, патриархът отиде в черквата „Хагия София“, свика висшите църковни служители и заклейми василевса като недостоен за трона.

Аз и другите варанги, бездействащи в казармата, научихме за всички тези събития от камбаните. Започна се, когато голямата камбана на „Хагия София“ заби тревога. После новината плъзна из столицата и към звъна се присъединиха десетки други манастири и черкви. Шумът беше невероятен, плътен, постоянен звън; отекваше из града и все по-висок и настойчив, достигаше покрайнините. Стените на казармата сякаш вибрираха. Такъв сигнал се даваше само когато Константинопол заплашва бедствие. Гражданите се стекоха по улиците, за да разберат какво става. Василевсът, казаха им свещениците, опитал да убие патриарха и прогонил в изгнание Зоя, истинската наследница на императори. Василевсът е самият дявол и ако не бъде спрян, ще погуби града.

Хората бяха любопитни и се двоумяха дали да повярват на свещениците, или да останат верни на Михаил. Някои отидоха да разузнаят и се помолят в черквите; други поеха към двореца за обяснение от императора. Той изпрати най-висшия си представител, севастократора, да им говори на Форума на Константин и тъй като печенеги останаха да пазят императора, севастократорът взе охрана варанги. Почти оглушали от камбаните, аз, Халфдан и още двайсетина наши другари ескортирахме севастократора от Месата до Форума.

Големият площад беше пълен. Видях търговци, ковачи, просяци, ножари, дърводелци, строители, зидари, хамали и рибари. Имаше и учудващо много жени и деца.

Севастократорът се качи на една платформа и викайки, за да го чуят през звъна на камбаните, се обърна към тълпата. Хората го слушаха внимателно, макар и мрачно. Зоя била изпратена в изгнание, извика той, защото е отровителка. По-добре било да я затворят на място, където да не навреди на никого. Докато слушах, помислих, че е възможно Зоя да е отровила горкия Роман, когото видях да умира, и да е премахнала и втория си съпруг, Михаил, когото също видях да агонизира в манастира. Но твърдението, че е участвала в заговор да отрови сегашния василевс ми се виждаше невероятно.

Севастократорът приключи обръщението си. Посрещна го тишина. Далеч по-страшно щеше да е, ако тълпата го беше освиркала или подиграла. Чуваше се само звънът на камбаните.

До мен Халфдан тихо каза:

— Кажи му да слиза оттам и да тръгне към двореца. Да върви бавно, все едно е приключил със задачата си. Ако те послуша, ще го опазим. Ако обаче се паникьоса, тълпата ще го разкъса. Не сме достатъчно да ги удържим.

Преведох инструкциите и севастократорът ги последва чинно. Дворецът бе близо, но аз всеки миг очаквах да усетя дъжд от камъни по незащитените ни гърбове. За първи път съжалих, че варангите не носят щитове и започнах да оценявам колко страховита може да е една тълпа.

Главната порта на двореца, Бронзовата, се открехна да ни просне. Когато се вмъкнахме вътре, Халфдан облекчено въздъхна.

— Василевсът трябва да направи нещо, и то бързо, иначе ще се зовем пред истински бунт — загрижено обясни той.

Реакцията на Михаил бе да преразгледа политиката си спрямо Зоя. Веднага след като севастократорът доложи за настроението на тълпата, отряд варанги бе отпратен да придружи висш служител на архива до Буцефалон. Патрулен кораб ги откара до островите Принкипио, където угодлив служител обясни на Зоя, че синът й желае тя да се върне в града, за да потърси съвет от нея.

Докато чакахме завръщането й, в града започнаха размирици. Изплашени вестоносци пристигаха със съобщения за плячкосващи банди; подбирали къщите на най-близко свързаните с василевса. Най-многобройна била тълпата, обсадила чичото и съветник на императора, Константин, който бе издигнат до ранг нобелисимус, втори само след василевса. Това ни притесни, защото отряд варанги бе натоварен да пази Константин; чудехме се какво ли правят другарите ни. Присъединиха се към нас към средата на сутринта, със синини и драскотини. Константин решил да избяга от резиденцията и поискал варангите да го ескортират до Големия дворец, където потърсил закрила при племенника си.

— Как е вън? — попита някой.

Изтощен на вид страж, с дълбока рана от камък на едното око, сви рамене.

— Никой не знае какво става. Тълпата още не е организирана. Съгласни са само в едно, че василевсът не е трябвало да се отнася така със Зоя. Крещят, че тя е истинската наследница, а Михаил и роднините му са самозванци. Най-зле са жените. Пищят и крещят обиди. Хората от гинекума очевидно пуснали слух, че печенегите са пребили Зоя. Тълпата не прави разлика между печенеги и варанги. Точно жена хвърли камъка, който ме улучи в окото.

— Зоя ли е истинската императрица? — попита някой. — Какво ще правим сега? Май не дължим нищо на императора. Той ни заряза заради онези голобради печенеги. Нека те го пазят.

— Достатъчно! — сопна се Халфдан. — Стражата винаги е вярна на императора. Докато Михаил е василевс, ние ще му служим. Клели сме се в това.

— А какво ще стане, ако тълпата реши, че не той е императорът? Кого ще последваме тогава?

— Ще следвате заповедите — каза Халфдан, но аз видях, че много от другарите ми не са убедени.

Тази нощ оставихме двойни постове по валовете и портите. Дворецът бе труден за охраняване; през вековете го бяха разширявали и променяли толкова много, че нямаше единен отбранителен периметър. Най-добрата защита, според събралите се набързо съветници на василевса, бе някак да се отклони гневът на гражданите. Затова и когато на другата сутрин Зоя пристигна в двореца Михаил й се извини за поведението си и я изведе в ложата си на хиподрума, за да я покаже на хората. Ако обаче смяташе, че този цирк ще успокои тълпата, грешеше.

Хиподрумът побираше четирийсет хиляди души. Този ден нямаше и едно свободно място, дори пясъчната арена, където обикновено се състезаваха каляските, бе претъпкана. Хората чакаха Михаил да се покаже още от призори и дългото забавяне увеличи недоволството им. Когато той най-после се появи на балкона, много бяха твърде далеч да разпознаят дали именно Зоя е с него. Познавайки двуличието на двора, други сметнаха, че старицата до василевса изобщо не е императрицата, а пременена в императорски одежди самозванка. Слушах от парапета, където бе разпределена частта на Халфдан — печенегите бяха на стража и камбаните най-после бяха млъкнали — и чух нещо, което преди свързвах с неудоволствие от изпълнителите на арената: дюдюкания, примесени с гневни възгласи и обиди.

Погледът ми бе привлечен от раздвижване — към изхода на двореца се бе отправила малка група манглабити, пазители на портите. Потайността им ми подсказа, че се канят да зарежат поста си.

В далечината се разнесоха объркани викове. Василевсът трябва да бе напуснал хиподрума.

— Идват — предупреди Халфдан. — Ларс, вземи десетина мъже, при портата и виж дали е залостена. Торгилс, ти стой до мен. Може да ми потрябва преводач.

Когато пак надникнах през парапета, предните редици на тълпата вече се блъскаха по площада пред Бронзовата порта. Повечето бяха въоръжени с камъни, лостове и факли. Някои носеха и мечове, и пики. Това бяха войници, не граждани. Дворецът заплашваше не прост метеж, а военен бунт.

— Трябват ни лъкове, прашки и копия, не секири — измърмори Халфдан, пак поел инициативата в поредната дворцова криза. — Торгилс, иди намери някой, който да може да ни обясни общия защитен план. Не драскач, а военен.

Забързах по коридорите на двореца. Навсякъде ме посрещаше паника. Служители, още в официалните си костюми, подтичваха, някои натоварени с вещите си и явно отчаяно търсещи начин да напуснат сградата. Два пъти подминах отряди екскубитори, гръцките дворцови части, и изпитах облекчение, че поне част от местния гарнизон още е верен на трона. В крайна сметка попаднах на един от офицерите им. Отдадох чест и го помолих да изпрати стрелци на Бронзовата порта, тъй като тълпата може всеки момент да я разбие.

— Разбира се — сопна се той. — Ще изпратя стрелци. Имате ли нужда от нещо друго?

— Два-три „скорпиона“ няма да са ни излишни. Може да ги разположим високо на стената, откъдето ще имат добър обсег и ще попречат на тълпата да се струпва пред портата.

— Не мога да ти помогна. В Стражата няма хора, които да управляват балистите. Никой не е мислил, че ще са ни необходими. Пробвай Армаментона. Може някой там да ти помогне. Знам, че държат на съхранение „скорпиони“.

Бях забравил оръжейницата. Дворецът бе като миниатюрен град, с кралски покои, официални помещения, архив, хазна, данъчна служба, кухни, тъкачници за коприна и разбира се, голям склад за оръжие. Хукнах обратно към Бронзовата порта.

Заварих Халфдан предпазливо скрит зад една амбразура, загледан в тълпата, която междувременно се бе удвоила и станала далеч по-войнствена.

— Стой назад, Торгилс — предупреди ме той.

По каменната стена изтрака стрела.

— Можеш ли да ми дадеш десетина мъже? — питах аз. — Искам отида до оръжейницата и да пробвам да докарам един-два „скорпиона“.

Халфдан ме изгледа подозрително.

— Откога стана артилерист?

— Взех някой и друг урок в Сицилия.

— Добре, вземи колкото мъже са ти нужни. Тълпата още не се е разбунтувала дотам да организира единна атака.

Отправих се към оръжейницата с десетина варанги по петите Тропах на тежките двойни врати, докато един пазач предпазливо отвори. Определено изглеждаше сприхав. Без съмнение се бе надявал, че е в безопасност, далеч от неприятностите.

— Искам оръжия — избъбрих, останал без въздух.

— Къде ти е писменото разрешение? За да издам оръжия, трябва да имаш заповед, подписана от аркон стратегоса.

— Къде да го открия?

— Не мога да ти кажа. Не съм го виждал цял ден — каза домакинът самодоволно.

— Случаят е спешен — настоях аз.

— Няма ли документ, няма оръжия. Такива са заповедите ми — бе лаконичният отговор.

Отблъснах го назад.

— Не е позволено да правиш така — протестира той, но аз вече бях вътре и се оглеждах.

Оръжейницата бе добре заредена, от парадно снаряжение с позлатени ножници и цветни копринени пискюли, до бойни мечове и пики. До едната стена бяха подпрени малките кръгли щитове на леката пехота.

— Вземете колкото успеете да носите — казах на мъжете си, — и ги отнесете на валовете. Вземете и от лъковете ей там, и колкото се може повече стрели. Кажете на Халфдан, че има още много.

Междувременно забелязах по-тежките оръжия в дъното на склада. Разпознах железните дръжки и масивните триножници на поне десетина чинно подредени „скорпиона“. През дървените рамки бяха прекарани специалните тетиви от животински черва. Опитвайки да си спомня точно видяното в Сиракуза, успях да събера части за три „скорпиона“. Дадох и трите триножника на най-силния от мъжете ни, швед с бича сила. На другите раздадох останалите части, и два големи чувала железни стрели. Аз взех пусковите механизми, които ми се сториха чупливи.

— Слава на механика — подигра ме Ларс, когато оставихме чатите зад парапета, а аз започнах да се мъча да ги сглобя.

Оказа се, че „скорпионите“ се монтират лесно. Всеки, свикнал със сложните сглобки по корабите, би се справил. Затрудниха ме само спусъците. Трябваха ми два-три опита, докато най-после ги монтирам и „скорпионите“ станат готови за употреба.

— Хайде, Торгилс, на теб се пада да запратиш първата стрела — предложи Халфдан, когато вдигна готовото оръжие на стойката му.

— Не, благодаря. Ти навий и дръпни спусъка. Аз ще следя дали натягането е правилно.

Халфдан огъна дръжката, която извиваше назад лъка, постави металната стрела в улея, прицели се и натисна спусъка. За мое удоволствие стрелата полетя право напред, нищо че Халфдан надцени ъгъла и тя прелетя над главите на тълпата и се разби във фасадата на отсрещната сграда.

— Мощно нещо — коментира доволно Халфдан. — И все пак ако ще убивам някой, предпочитам да го направя в ръкопашен бой, за да видя кого изпращам на оня свят.

Задоволството ми след монтирането на балистите бе заменено с ужас. В тълпата забелязах Харалд. Стърчеше с глава над останалите и нямаше как да объркам дългата му коса и мустаци. После разпознах и Халдор и още няколко от мъжете му, всички с шлемове и секири, да си проправят път през навалицата. Очевидно тълпата бе нахлула в тъмниците и освободила затворниците. Метежниците бяха открили и изкупителна жертва. „Дайте ни Калафатаря!“, крещяха те.

— Не стреляй към тях — примолих се на Халфдан.

— Да не си луд? Защо беше целият този труд, ако няма да използваме оръжията? — Презареди, завъртя „скорпиона“ на поставката му и се прицели. Шансът да удари Харалд бе нищожен, но аз все пак дръпнах ръката му от спусъка.

— Там, вляво. Това е Харадд Норвежки, а зад него са варангите му.

— Значи са нарушили клетвата и са се присъединили към бунтовниците — изсумтя Халфдан.

— Не можеш да стреляш по своите.

— Не, така правят страхливците. Бих го направил само в ръкопашен бой. Те са предатели.

Заряза „скорпиона“ и извади секирата си.

— Време за нападение. Покажете им, че не се шегуваме.

Гледах реакцията на другарите ми: сякаш се поколебаха дали да последват Халфдан. Последва неловка пауза, прекъсната от шума на приближаващи по парапета стъпки. Появи се гръцки офицер, когото познавах бегло от битката при Сиракуза. Изглеждаше компетентен, а и намеренията му бяха ясни. Махна ни да се изтеглим от парапета.

— Оттук нататък поемаме ние — каза на гръцки, а аз преведох на Халфдан.

— Питай го какво да правим ние — каза Халфдан.

Гъркът измърмори нещо, че варангите щели да бъдат задържани като стратегически резерв и да чакаме в двора зад Бронзовата порта в случай на челна атака. Халфдан ми се стори разочарован, но покорно поведе отряда си към двора.

— Това е — каза един от мъжете, докато гледахме как редица гръцки пехотинци се изкачват по стълбите към досегашната ни позиция. — Излъгаха за стратегическия резерв. Просто не ни вярват. Мислят, че ще се присъединим към сънародниците си отвън и ще заложим на бунтовниците. — Той гневно се подпря на една пейка, пусна секирата си на плочките и седна. — Не знам за вас, но аз ще изчакам тук гърците да решат кой точно ги управлява.

Знаех, че останалите са съгласни с него и че след секунди Халфдан изцяло ще изгуби авторитета си. Винаги го смятах, че е свестен, макар и лишен от въображение командир. За да спася достойнството му, казах:

— Защо не опитаме да открием някой офицер? Ще спестим време, ако Халфдан дойде с мен и обясни положението.

Без да чакам отговор, се отправих към службата на Селус. Той бе единственият човек в двореца, за когото вярвах, че ще ми даде честен отговор. Тълпата навън изчакваше нещо, а аз не знаех какво. Гръцката пехота, която ни смени на парапета, ми се стори странно примирена, а не знаех защо. Може би Селус щеше да ми обясни.

С Халфдан го срещнахме в коридора още преди да стигнем кабинета му. За мое изумление той ни посрещна като спасители.

— Сигурно ви изпраща сам благословеният Деметриос — възкликна. — Печенегите избягаха, до един, точно когато василевсът най-много се нуждаеше от тях. Има ли още от варангите?

— Да — казах аз, — но чакат заповеди до Бронзовата порта, и откровено казано, не съм сигурен, че ще им се подчинят. Моля те, кажи ми какво става. Защо дворцовите части не защитават двореца и защо тълпата още не се е впуснала в атака?

— Императорът се отказа от титлата си — каза спокойно Селус. — Иска да се оттегли към живот, изпълнен с кротка размисъл. Ще стане монах.

Трябва да си глътнах езика, защото Селус продължи:

— Абдикира в полза на „майка си“, императрица Зоя и сестра й, императрица Теодора.

— Тя не беше ли в манастир?

— До вчера вечерта. Патриарх Алексей предложи тя да се откаже от обета си и да влезе в политическия живот. В действителност тя в началото отказваше, но в крайна сметка я убедиха. Патриархът я короняса няколко минути след полунощ. Предполагам, че двете със Зоя ще управляват съвместно империята, стига да стигнат до устройващо ги споразумение.

— Ами Михаил? Къде е сега? — Едва следях неочакваните промени в политиката.

— Наблизо, затова и толкова се радвам да ви видя. Михаил и чичо му, нобелисимуса, чакат незабавно екстрадиране до манастира на Студит.

Тук вече се предадох.

— Това не е ли резиденцията на патриарха? И не бе ли той човекът, който поведе въстанието срещу василевса?

— Забележително добре осведомен си за варварин, Торгилс. Манастирът е единственото място, до което василевсът може да стигне, без да го разкъса тълпата, която, както сам забеляза, е жадна за кръвта му. Ще поеме от Буцефалон, преди хората да разберат, че заминал. Предполагам, че можеш да управляваш малка лодка.

— Разбира се.

— Ще има само трима пътници, Михаил, чичо му Константин и един церемониалмайстор. Останалите служители ще отидат в манастира пеш, дискретно и на малки групи, за да уредят приемането му. През последните седмици имах привилегията да бъда личен секретар на василевса, затова смятам за свой дълг да се намеся в полза на новите императрици и да организирам плавното предаване на властта. Ще дойда в манастира веднага щом техни величества излязат със становище. Междувременно знам, че мога да разчитам на теб и другаря ти да превозите техни величества до манастира.

Ето как стана така, че аз, Торгилс Лейфсон и командирът ми Халфдан спасихме Михаил IV от гражданите на Константинопол. Беше странно да превозваш мъж, който допреди само ден бе смятан за полубог и дори най-близките му слуги трябваше да носят в присъствието му ръкавици, за да не би случайно да докоснат свещеното му тяло. Сега той и чичо му, облечени като прости монаси, седяха при кърмата на малката гребна лодка. Церемониалмайсторът беше на носа и направляваше курса през закотвените рибарски лодки и търговски кораби. Сякаш всички екипажи се бяха присъединили към въстанието на брега.

През цялото кратко пътуване Михаил седя със сведена глава, мълчаливо загледан в събралата се на дъното на лодката вода, която се просмукваше в пурпурните му ботуши. Чичо му, напротив, живо се интересуваше от всичко. Тайно го наблюдавах, докато залягах над греблото. Нямаше как да не забележиш приликата с брат му, Орфанотропа. И двамата имаха хлътнали дълбоко очи и проницателен поглед, и излъчваха усещането, че знаят как точно да постигнат това, което искат. Какво талантливо семейство, помислих. Бе дало император, нобелисимус и надарен управник в лицето на Орфанотропа. Тълпата погрешно ги бе отписала като самозванци, авантюристи, това да, но не повече от огромния Маниакес, когото тълпата обожаваше. Само племенникът, Михаил, седнал сред облак самосъжаление, ги разочарова. Беше пропилял наследството заради неопитността и необузданите си амбиции.

Церемониалмайсторът извика, че е време да се насочваме към брега. Погледнах през рамо и видях, че сме стигнали манастира. Масивните му стени от червени и сиви тухли се извисяваха над пристана. Представляваше комплекс параклиси и галерии, увенчани с покрити с мозайка куполи, всеки завършващ с кръст. Манастирът имаше свой собствен пристан, с Халфдан удържахме лодката докато пътниците ни слязат. По силата на навика се въздържах да докосна бившия василевс дори когато той се подхлъзна на покритите с водорасли стълби и едва не падна.

Чакаше ги група монаси и придворни, които поведоха двамата мъже нагоре.

— Завържете лодката — нареди церемониалмайсторът, — и придружете техни величества. Може да потрябвате.

С Халфдан последвахме малката групичка в манастира и оттам в голямата черква, в която влязохме през една полускрита странична врата.

Огледах с интерес главния корпус, който определено бе впечатляващ. Над главата ми се издигаше огромен купол, обточен с мозайка. От него ме гледаше гигантски Христос, изпит и строг, с огромни тъмни очи. Изглеждаше скован и тъжен. В едната си ръка държеше свещената си книга, другата бе вдигнал предполагам за благословия или поучение. По суровото му лице блещукаха пламъците на стотиците свещи от увесените на вериги свещници. Куполът почиваше на големи колони, по които висяха дървени подложки с изписани на тях изображения на най-известните последователи на Белия Христос. Прозорците бяха малки и високо разположени, и лъчите светлина достигаха само горната част на огромната черква. При пода осветлението бе поверено на още свещи в огромни свещници, някои с човешки ръст, други подредени в редици от поне сто. Впечатлението бе за тъмнина и сенки, прорязани от ярка светлина. Миришеше силно на тамян. В дъното бе олтарът, от двете страни на който имаше още свещи и две дърворезбовани и позлатени платформи, на които сигурно стояха свещениците на Белия Христос по време на молитва. Сега бяха заети от няколко дузини придворни, монаси и бюрократи. Напомниха ми за селяните, които по пазарите се тълпят да видят по-добре изпълнението на жонгльорите. Не свалиха поглед от Михаил и Константин, докато двамата прекосяваха черквата към олтара.

— Искам убежище от манастира — пискливо извика Михаил Стигна до олтара и се обърна към монаха, застанал малко пред останалите.

Последва дълго, дълго мълчание, после сенките от всички страни на черквата помръднаха. Покрай стените, осъзнах, се бяха скупчили хора. Чакаха, по трима или четирима един зад друг, тихо — дали от уважение, или в засада, не разбрах. Сега издадоха нетърпелив, гневен ропот. Присвих очи и видях, че няколкостотин от жителите на Константинопол вече са в черквата. Трябва да им бяха казали или се бяха досетили, че бившият василевс и чичо му ще се отправят насам и ни бяха изпреварили.

Михаил ги чу, хвърли изплашен поглед назад и пристъпи още крачка към олтара.

— Убежище — почти изпищя той. — Имам право на убежище. Пак се надигна гневен ропот. Михаил рухна умолително на колене и сграбчи покривката на олтара. Чичо му пристъпи към него, но остана прав.

— Имайте срам от божия храм! — извика Михаил.

Тогава от тълпата излезе един мъж, видимо дребен служител, очевидно говорителят на хората.

— Ще бъдеш съден за престъпленията си — започна той, но Михаил бързо го прекъсна:

— Как смееш да ми говориш така?

Очевидно бе забравил, че се предполага да е скромен монах. Огледа се и видя двама ни с Халфдан.

— Стражи — заповяда с разтреперан от страх глас, — пазете ме от този луд.

Халфдан направи няколко крачки напред и застана между подплашения василевс и предводителя на тълпата. Аз го последвах, мислейки си колко абсурдно е двама мъже да служат за щит. Но поне за момента присъствието ни си каза думата. Тълпата се отдръпна и за мое облекчение видях от главната порта да влиза Селус. След него крачеше делегация придворни.

— По волята на императрица Зоя — обяви високо Селус, — нося заповед за задържането на техни величества Михаил и нобелисимуса. Те ще бъдат отведени в двореца за справедливо разглеждане на делата им.

— Ще се измъкнат със сладки приказки. Да се разправим с тях сега — извика гневен глас.

Тълпата се размърда и приближи. Чух как Михаил изскимтя от страх.

Селус звучеше успокоително:

— Уверявам ви, ваше величество, че ако дойдете с нас, ще бъдете в безопасност. — После се обърна към говорителя на тълпата. — Обещавам ви, че ще получите справедливост. Императрица Зоя обсъжда със сестра си Теодора как най-добре да възстанови мира в града. Преди да се стигне до решение, двете ще се допитат до представители на гражданите. За настоящия момент най-разумно ще е негово величество Михаил и нобелисимуса да бъдат задържани в двореца.

След известно колебание тълпата започна да се отдръпва, за да пропусне Селус и останалите придворни до олтара. Михаил продължаваше да е като вкочанен от страх.

— Ако изляза от черквата, ще ме убият — хлипаше. — Отказвам да тръгна с вас. Няма да бъда съден справедливо.

Гледайки малодушието му, аз си спомних колко безмилостно се отнесе с чичо си Орфанотропа. Йоан може и да бе суров и кръвожаден, но поне притежаваше смелост. Племенникът беше страхливец.

— Тези двама стражи ще те придружат до двореца — каза Селус. — Ще гледат да пристигнеш благополучно. — Погледна към мен. — Торгилс, ще бъдете ли така добри да ги придружите.

Михаил колебливо пусна покривката на олтара и се изправи на крака, после с чичо си прекосиха черквата, заобиколени от делегацията на Селус. Забелязах как няколко придворни, предполагам верни на фракцията на Михаил, слязоха от платформите и се присъединиха към малката ни процесия.

Когато излязохме от полумрака на черквата, разбрах, че минава пладне. Падането на василевса бе продължило три дни, от мига, в който неразумно бе изпратил евнусите си да арестуват Зоя до отчаяните му молби за убежище в манастира.

Поехме по широкия Триумфален път към сърцето на града. Спомних си как бях минал оттук с Хетайра, когато ескортирахме тялото на Роман и после, за да изпратим армията на Маниакес за Сицилия. В първия случай тълпата бе мълчалива; при втория скандираше окуражаващи слова. Сега бе изпълнена с ненавист. Блъскаха се в нас от всички страни, крещяха обиди и ни плюеха. Едва си проправяхме път.

Бяхме стигнали откритото пространство, което наричат Сигма, защото е с формата на тази буква, когато забелязах, че през тълпата към нас с лакти си проправя път друга възбудена група. Няколко стъпки по-късно разпознах и водача й: Харалд, с дузина от мъжете му. Ескортираха висш придворен, облечен в официална копринена роба в бяло и синьо, с отличителния знак на службата си, жезъл от слонова кост.

Харалд и мъжете му препречиха пътя ни. Ние спряхме; тълпата се отдръпна назад, за да ни направи място. Великолепно облеченият придворен пристъпи напред и разви свитъка, от който висеше сребърно пурпурен печат.

— По волята на двете августи, Зоя и Теодора — зачете той, — бившият василевс Михаил и нобелисимусът Константин ще бъдат наказани.

— Нямате право. Обещаха ми, че ще стигна невредим в двореца — изпищя Михаил.

От тълпата се разнесе приглушено одобрение.

— Наказанието ще бъде изпълнено незабавно — приключи придворният, нави документа и кимна на варангите.

Четирима от мъжете на Харалд пристъпиха напред и хванаха Михаил и чичо му под мишниците. Ние с Халфдан не се намесихме.

Превъзхождаха ни числено, а и се чувствах изтощен. Събитията далеч бяха надхвърлили очакванията ми, а и започваше да ми омръзва. Вече не ми пукаше кой ще дърпа юздите в Кралицата на адовете. Гърците трябваше да решат това сами.

Михаил продължаваше да умолява и ридае. Въртеше се в ръцете на двамата варанги и молеше за милост.

— Пуснете ме! Пуснете ме! Обещаха ми да стигна двореца невредим — повтаряше отново и отново. Знаеше какво го очаква.

По-късно казаха, че го е ослепил Харадд Норвежки, но не беше така. Напред пристъпи дребен, женствен на вид мъж и поиска мангал. Донесоха му и го оставиха на земята, а палачът, защото такава бе ролята му, постави в центъра на огъня дълго, тънко желязо и деликатно раздуха въглените. Тълпата се приближи толкова, че трябваше да ги помоли да отстъпят, за да има място да работи. Когато върхът на желязото се нажежи до червено, дребният мъж се обърна към жертвите си. Лицето му бе лишено от всякакво изражение. Сетих се за предупреждението на Пелагея, че палачите се гордеят с работата си.

Михаил беше в истерия, мяташе се на всички страни и молеше за милост. Чичо му Константин, нобелисимуса, кротко пристъпи напред.

— Нека бъда пръв — каза тихо. После се обърна към тълпата и каза твърдо: — Искам да отстъпите още назад, за да има достатъчно свидетели, че съм посрещнал смело съдбата си. — След което спокойно легна на земята по гръб, с обърнато към небето лице и широко отворени очи.

Исках да отвърна поглед, но бях твърде ужасен да го направя. Палачът пристъпи напред и умело притисна върха на желязото към дясното око на Константин. Тялото на мъжа се изви в агония и почти в същия миг желязото порази и лявото му око. При всяко движение се чуваше тихо съскане. Константин се превъртя с притиснати към невиждащите си очи длани и агонизиращо изстена. Помогнаха му да се изправи и някой бързо върза около главата му копринен шал. Видях как двама придворни, сами ридаещи, подхванаха нобелисимуса.

Екзекуторът сега се обърна към Михаил, който се мяташе в ръцете на двамата варанги и пелтечеше от ужас. Беше се изпуснал и на туниката му имаше петно. Палачът кимна да положат бившия василевс по гръб на земята. Двамата варанги натиснаха Михаил на колене и извиха тялото му назад. Михаил продължаваше да маха с ръце и да се извива в опит да се отскубне. Още двама от мъжете на Харалд коленичиха, хванаха краката му и ги притиснаха към паважа. Варангите, които държаха ръцете му, ги издърпаха встрани, после притиснаха в китките, и го приковаха под формата на кръст.

Виковете на Михаил се извисиха до отчаян писък. Палачът пак нагорещяваше желязото и леко раздухваше въглените. Когато се приготви, тихо приближи разпънатия василевс и без да си прави труда да закрепи главата му, бодна два пъти с пламтящия ръжен. От гърлото на Михаил се надигна стон, който изплющя като ужасяващ вой.

Палачът отстъпи, все така с безизразно лице и варангите отпуснаха хватката си. Михаил се сви на хлипащ вързоп с увити около главата му ръце. Придворните му милостиво го изправиха и отведоха. Тълпата, смълчала се пред ужасяващото наказание, се отдръпваше, за да ги пропусне.