Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2016 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,5 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Форматиране и корекция
- zelenkroki (2017)
Издание:
Автор: Тихомир Димитров
Заглавие: Аварията; Ново небе и нова земя
Издание: първо
Издател: Издателство „Илия Вълчев“
Година на издаване: 2016
Тип: два романа
Националност: българска
Редактор: Павлина Върбанова; Адриана Вълчева
Коректор: Петър Енчев; Елена Начева
ISBN: 978-619-7287-02-8
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1469
История
- — Добавяне
Хулио Алварез долепи лице в перископа. Двадесет и три метра по-горе, над дебелите бетонни плочи на противоатомното убежище, светът изглеждаше черно-бял. Върху овъглената земя се сипеше фин, радиоактивен прах. Тъмно сиви облаци покриваха следобедното небе. В далечината проблясваха мълнии. Задаваше се поредната буря.
За Хулио Алварез тя имаше положително значение. Старите дизелови генератори бяха мъртви отдавна, за електричество можеха да разчитат единствено на светкавиците, които гръмоотводът колектор привличаше по време на честите бури. А електричество им трябваше в бункера. Трябваше им и още как! За отопление. За осветление. За хладилните камери. За климатичната инсталация, която изпомпваше и пречистваше въздуха. За подземната им зеленчукова градина. За напоителната система. За пречиствателната станция. За електрическата ограда. Колкото и допотопна да беше техниката в старото скривалище, строено някога, много отдавна, още през 20-ти век, в годините на „Студената война“, колкото и мизерни да бяха условията на живот в него, колкото тясно и клаустрофобично да беше пространството, което делеше с още десетима, то им гарантираше оцеляване, когато навсякъде другаде властваше смъртта.
Дебелите колкото осем етажна сграда бетонни плочи ги предпазваха не само от ядрената зима на повърхността, но и от ноктите и зъбите на зловещите гризачи. Бяха недосегаеми тук. Поне засега. Но им трябваше енергия. Освен за поддържане на живота, тя им трябваше и за „солариума“, в който задължително прекарваха всяка седмица по 15 минути, за да зареждат наноботовете в телата си. Без тях щяха да започнат да стареят необратимо, имунитетът им щеше да се сломи и да ги направи уязвими към всякакви зарази, към вирусите и бактериите, към минималните дози радиация дори, въобще — към отрицателните условия на заобикалящата ги среда. И раните щяха да станат опасни. Да заздравяват бавно. Всяка инфекция можеше да се окаже последна. Без електричеството от мълниите бяха обречени на сигурна смърт — заровени в бетонния си ковчег дълбоко под земята.
Макар усилията на военни инженери и архитекти отпреди столетия да се струваха смешни на Хулио, той оценяваше техния гений, заради изобретяването на гръмоотвода колектор до входа на убежището и заради връзката му с гигантския акумулатор долу. Така убежището се захранваше от честите бури на самата ядрена зима, срещу която беше създадено да пази живота на своите обитатели. Без тази предвидливост на онези далечни предци, той и другарите му отдавна да бяха приключили земните си дни!
Хулио завъртя дръжките на перископа. Огледа повърхността на 360 градуса. Не се забелязваха гризачи. Но това никога не беше повод за успокоение! Може пък да копаеха вече тунел! Може би хиляди гнусни, космати тела се блъскаха едно в друго някъде съвсем наблизо под земята, разширявайки и задълбочавайки своя подземен лабиринт, в сляпо търсене на заобиколен път през меките пластове към бетонното убежище. Към мястото, където се криеше храната. Чуеха ли лапите и резците им през стените, вече щеше да бъде късно! Знаеше го от личен опит. Хулио потръпна от отвращение.
За всеки случай огледа отново предпазните заграждения около гръмоотвода. Мощните проводници бяха яко закрепени към стабилната електрическа ограда. Бодливата тел по върховете й се лашкаше под напорите на вятъра.
Супер плъховете имаха навика да нападат инстинктивно всякакви съоръжения и техника, останали от човека, защото знаеха, че това са нещата, които превръщат хората от опасен противник в лесен обяд. Програмирани бяха да нанасят щети върху инфраструктурата от своите създатели, да се продънят в ада дано! Хулио се изплю върху сивия бетонен под на бункера и си погледна часовника. Оставаше само половин час до края на смяната му на наблюдателния пост. Той заби отново поглед в перископа.
Да, самата ограда се нуждаеше от леко почистване и от допълнително подсигуряване тук-таме, но като цяло всичко беше ОК. Засега. Думата „засега“ се беше превърнала в мотото на новия им живот под земята. Никога не бяха сигурни в утрешния ден. Винаги бяха нащрек за изненадващи обрати. Всяка непредвидена ситуация можеше да се окаже фатална. Нямаха право на грешки!
През изминалите десетилетия, които бяха прекарали тук, оградата беше ставала обект на многократни нападения от страна на гризачите. Всеки път се повтаряше един и същ сценарий:
Първо, супер плъховете се появяваха отнякъде и започваха да се събират на огромни групи около нея. Достатъчно беше да премине само един, за да повика цяла тълпа след себе си. После хората пускаха електричеството. После плъховете пускаха най-слабите от тях да се опитат да прегризат загражденията.
Шокът ги поразяваше на място и телата им оставаха да лежат безжизнени около оградата. Някои от гадините даже не умираха веднага, но въпреки това се превръщаха в храна за своите другари, заедно с мъртвите си събратя. В света на супер плъховете място за слабите и за ранените нямаше! След време насъбралото се множество обикновено разбираше, че загражденията са опасни и че с хапане и с дърпане просто нямаше да стане.
Настъпваше период на затишие, понякога с дни, а понякога със седмици и месеци, в което плъховете ядяха труповете и наблюдаваха съоръженията около входа на бункера, но без да ги приближават. И раждаха. Всяка бременна самка изпускаше стотина малки пъргави мишленца от туловището си, които само за няколко седмици се превръщаха в гиганти и от своя страна започваха да се размножават. После труповете свършваха, настъпваше глад и идваше ред на атаката.
Нахвърляха се едновременно върху оградата в опит да я съборят под тежестта на многобройните си тела. Хората на Алварез обикновено изчакваха няколко минути след началото на атаката, преди да задействат електричеството. Беше рисковано, но така елиминираха повече жертви наведнъж, тъй като виждайки, че нищо не се случва с първите, следващите се впускаха още по-ожесточено да се катерят. Купчината от трупове ставаше трамплин, от който гризачите скачаха в опит да прехвърлят оградата. Някои се оплитаха в бодливата тел по върховете й, други увисваха безжизнени по загражденията. Губейки бързо численост плъховете обикновено прекратяваха атаката.
След това идваше ред на контранападението. Алварез и хората му обличаха защитните си костюми, грабваха огнехвъргачките, излизаха на повърхността и извършваха „прочистване“ на района. Накратко, устройваха си една голяма клада! Безопасният им престой на повърхността не можеше да продължава дълго заради радиацията. А и заради високата температура. Керосиновите огнепръскачки с напалм превръщаха всичко наоколо в огнен ад. Въпреки че разполагаха с предпазни костюми и въпреки че защитните съоръжения около входа на бункера имаха здрава огнеупорна конструкция, издържала даже на непреките попадения на атомните бомби, екипът по прочистването трябваше да гаси „кладата“ с химически препарати, преди да се върне обратно долу. Запалителната смес полепваше лесно не само по телата на плъховете, но и по решетките на оградата. Огънят с температура над хиляда градуса, оставен без надзор в продължение на часове, можеше да предизвика евентуални проблеми.
Нямаха право на никакви рискове!
Кладата, която изпепеляваше всичко в радиус от 80 метра около загражденията, обикновено слагаше край на атаката и малцината оцелели гризачи се разотиваха. До следващия път. Когато историята се повтаряше отново. И отново. Без електричеството, което генерираха редовните бури, Алварез и хората му щяха да са обречени на провал още след първата миша атака. Разбира се, на плъховете щеше да им е необходима доста упоритост, за да пробият входа на бункера и да проникнат надолу, към жилищните помещения, но това беше само въпрос на време, а времето работеше на тяхна страна. Никой не искаше да рискува да ги допуска от вътрешната страна на оградата. Все щяха да намерят начин да влязат в убежището, докато хората нямаше къде да избягат. Крепостта им беше и техен капан. Скривалището разполагаше само с един изход. Ето защо, той трябваше да се охранява зорко.
А излизанията на повърхността бяха опасни. Ако нападението съвпаднеше с гръмотевична буря, електрическият заряд от мълниите, които привличаше колекторът, можеше да убие някого от екипа или дори целия екип. Ако в подземната им химическа лаборатория не бяха подготвени с достатъчно средства за гасене на пожара, той можеше да стане неконтролируем и да повреди съоръженията.
Излизаха не само когато трябваше да отблъскват атаки, но и защото се налагаше да почистват оградата след това. По този начин си гарантираха, че ще е достатъчно проводима за следващото нападение. Самото им присъствие на повърхността, обаче, можеше да привлече гризачите, което не беше желателно, така че ограничаваха броя на излизанията до абсолютно необходимия минимум.
С продължителността на престоя също трябваше да се внимава. Защитните облекла от Старата епоха имаха своите лимити. Повече от 20 минути облъчване можеха да предизвикат необратими изменения в човешкото тяло. Алварез се чудеше колко ли биха издържали създателите на тези костюми преди Промяната, без помощта на наноботовете в телата си. Едва ли биха могли да разчитат изобщо на предпазните си облекла! На какво са се надявали тогава? Може би е трябвало да минат няколко поколения, преди да посмеят да си покажат носовете на повърхността? Но, разбира се, те не са имали неговите проблеми! Тях никой не ги е бомбардирал с ядрени оръжия от космоса, никой не си е правил чудовищни експерименти с плъхове тогава. Изживели са си кратичкия живот щастливо, подготвяйки се за война, която им се е разминала! Късметлии!
Колкото и да мразеше онези, които си бяха спасили страхливите задници на Станциите преди 85 години и за по-лесно бяха решили след това да изхвърлят целия си ядрен арсенал върху Земята, Алварез продължаваше да търси възможност за връзка с тях. Нямаше на какво друго да се надява. Мъжете му рано или късно щяха да започнат да губят присъствие на духа в тесните помещения на подземието и щяха отново да започнат да му създават проблеми. Самоубийствата, междуличностните конфликти и бунтовете срещу властта му досега бяха отнели повече човешки животи от плъховете, мълниите и радиацията, взети заедно. От четиридесет души населението на бункера се беше стопило до единадесет през последните няколко десетилетия. Е, засега държеше нещата под контрол. ЗАСЕГА.
Надеждата беше онази „вълшебна съставка“, която правеше живота им тук възможен, дори донякъде поносим. Плюс строгия едноличен режим, който беше наложил още в самото начало. В трудни времена хората се нуждаят от твърда ръка. И Алварез го знаеше. Но на всяка цена трябваше да се свърже с онези там горе, в орбита. Само тази надежда го крепеше — него и хората му. Пък и горе имаше жени. Успееха ли да се качат по някакъв начин, щяха да си припомнят радостите от живота! И нямаше да са обсадени от вечната заплаха на мутиралите плъхове човекоядци. Нямаше да им се налага да ги виждат дори! Хулио отново си погледна часовника. Оставаха само 15 минути до края на смяната му. Представи си меките, лигави картофи, които за пореден път щеше да яде за вечеря и коремът му се сви от погнуса.
Но имаха по-големи проблеми за решаване от храната. Напалмът и керосинът в резервоарите свършваха. Скоро огнехвъргачките щяха да станат безполезни. Нямаше да са в състояние да извършват прочистванията с тях. Това щеше да създаде планина от гниещи плъхове край загражденията още след първото нападение. Тя само щеше да улесни гризачите да прескочат оградата. Минеха ли от вътрешната й страна, играта беше загубена.
Опитите за контакт трябваше да зачестят, колкото и да бяха опасни, защото се извършваха само на повърхността. Портативните радиостанции, които намериха в бункера, трябваше да им осигурят връзка с онези в орбита най-после! Но за целта се налагаше да излизат на повърхността отново и отново.
Мощният електромагнетизъм, предизвикван от гръмотевичните бури, намаляваше отрязъците от време, в които можеха да се опитват да установят контакт, ала нямаха друг избор. Пък и „скапаните куфарчета“, както ги наричаше той, често се повреждаха. Успееха ли да ги поправят, трудно се настройваха на подходящата честота. Настроеха ли ги, бързо им свършваха батериите. Заредяха ли батериите, времето на повърхността не им стигаше, за да установят контакт. Така попадаха в един затворен кръг и досега не бяха имали шанса да поискат помощ.
А той си беше заложил главата, че свържеха ли се с хората от Станцията, която трябваше да се намира някъде точно над тях, онези задължително щяха да им изпратят помощ! Щяха да направят дори невъзможното, за да ги приберат горе при себе си. Поне такива слухове се носеха из радиоефира в началото, за разни спасени. Дори след асансьорите! После настъпи пълна радиотишина и всички предаватели наоколо замлъкнаха. Алварез се съмняваше в радиус от хиляди километри да има някакви оцелели…
Длъжни бяха да ги измъкнат просто! Същите копелдаци, които ги бяха оставили тук, сега бяха длъжни да си поправят грешката! Алварез чу стъпки зад гърба си. Смяната му най-после приключваше.