Тихомир Димитров
Ново небе и нова земя (3)

Заля го вълна от топъл въздух, примесена с аромат на цветя. Гледката, която се разкри пред очите му, беше крайно различна от това, което очакваше да види. Той пристъпи напред.

Намираше се в нещо като гигантска градина или по-скоро огромен парк, разположен на няколко нива и обхващащ различни тераси, които се разпростираха във всички посоки. Паркът преливаше от цветни лехи. Адам забеляза виещи се вертикално нагоре и надолу стълби с парапети, обрасли в зеленина, дървени пейки и тухлени стени, опасани в бръшлян, чакълести алеи, изобилие от дървета и много, много цветя. Тук-таме се мяркаше по някое езерце, в което плуваха лебеди и патици, а от по-високите етажи на градината се спускаха водопади, които потапяха атмосферата в успокояващия си ритъм. И зад всичкото това беше Космосът. Съзвездията безшумно следваха своя път в посока обратна на въртенето на Станцията. Адам преглътна и установи, че този път не му се гадеше.

„Добре, че няма гледка към Земята!“

Наоколо беше пълно с хора. Някои седяха на пейките и разговаряха. Други се разхождаха по алеите. Имаше двойки, хванати за ръце, имаше и самотници като него. Почти всички носеха сини нощници, на места забеляза и облечените в бяло представители на („медицинския?“) персонал. „Значи така изглежда градината на лудницата“ — засмя се Адам. Сигурно тук някъде го очакваше Николай.

Без да разсъждава излишно, той пое напред по първата алея, която му се изпречи пред очите. Подмина поляна, където няколко души седяха мълчаливо в кръг, държаха се за ръце и медитираха. Николай не беше сред тях. Плясък на криле привлече вниманието му. Ято птици прелетя горе между терасите, които се издигаха толкова високо, че почти му се губеха от погледа. Шумът от водопадите и ароматът на цветя го заливаха отвсякъде.

Подмина и една пейка, на която две прекрасни момичета от азиатски произход разговаряха помежду си. Те го удостоиха с лъчезарните си усмивки за миг, след което продължиха да общуват на език, който той не разбираше.

Почиващите „или може би починалите?“ в парка идваха от различни раси, но всички имаха перфектно телосложение, бяха млади, изглеждаха красиви и самоуверени, но без излишна надменност. По-скоро излъчваха някакво странно усещане за съпричастност.

„Като заговорници в перфектното престъпление“ — помисли си Адам, но си припомни, че трябваше да спре да разсъждава, за да открие приятеля си в този лабиринт от природна и човешка красота, разположени на фона на космическата пустота.

Той затвори очи, вдиша бавно от аромата на близкия розов храст през ноздрите си, повика отново образа на Николай зад затворените си клепачи, издиша, отвори очи и зави на ляво по пътеката, която се отклоняваше след пейката с красивите азиатски момичета.

И тогава го видя.

Николай седеше по турски върху зелена поляна до едно от езерцата, вадеше парчета сухар от голям хартиен плик, разположен в скута му, и ги подхвърляше на патиците във водата, които лакомо ги поглъщаха. Няколко лебеда надменно плуваха отстрани и разсеяно си чоплеха перата с червени клюнове. Адам се затича.

В този миг Николай вдигна поглед и се усмихна. Стана, за да поеме развълнувания Адам в обятията си.

Дълго време стояха прегърнати, без да си кажат нищо. Адам усети, че от очите му върху рамото на Николай се стича поток от горещи сълзи. Той се отдръпна назад, за да огледа приятеля си.

Беше променен, да, но пак си беше същият Николай… до известна степен. Липсваха белезите от едрата шарка, прекарана в детството. Нямаше го и лекото изкривяване на носа, което Николай си беше докарал при едно спускане с шейна в планината. Косата му беше черна и късо подстригана, както обикновено, но следите от ранно оплешивяване и белите косъмчета отсъстваха. Адам прецени, че приятелят му изглежда с няколко сантиметра по-висок от обичайното и с няколко години по-млад. Носеше широки панталони и блуза с дълги ръкави в светло сив цвят, които изглеждаха доста удобни. Не ставаше за фотомодел, но при всички случаи беше с една-две идеи по-красив от онзи Николай, когото Адам помнеше от Симулацията.

— Ей, знаех си, че ще успееш! Лесно ли ме намери?

— Ти шегуваш ли се? — Адам изтри сълзите от лицето си с ръкава на нощницата: — Истински късмет след лабиринта, който преминах, за да стигна до тук. Но не се изгубих никъде!

— Браво, това показва, че се възстановяваш успешно!

— За разлика от теб. Би трябвало вече да си напълно готов, поне според въвеждащия ми психолог.

— Ах, да! И аз бях при него. Голям симпатяга! — усмихна се Николай и го подкани да седнат заедно на поляната пред езерото, след което му подаде хартиения плик със сухарите.

Адам извади филия твърд хляб, разчупи я на две и я подхвърли на патиците във водата. Николай продължи:

— Нормално е, все пак излязох преди теб, а и нямах твоите травми. Въпреки че и моето излизане си го биваше! Е, как е, харесва ли ти „новият“ ни дом?

— Какви травми? Ти прекарваше цялото си време в пушене на трева на балкона! — засмя се Адам.

— Като стана въпрос — Николай бръкна в джоба на панталона си и извади една свита цигара — да си припомним доброто старо време, а? Не мога да пуша всеки ден, пазя си го специално за срещата ми с теб!

— Първата работа на въвеждащия психолог беше да ме напие с уиски — въздъхна Адам — мога да си представя как е посрещнал теб!

— Беше разпалил наргилето, да. Казах си, ако съм мъртъв, значи съм попаднал в някакъв Рай, все пак. Раят на злетата! — Николай извади запалка от другия си джоб, щракна и поднесе огънчето към цигарата.

Дръпна си три пъти шумно, дълбоко и с наслада, точно както правеше в Симулацията. Подаде му димящата цигара.

— Какво пък! — каза Адам — Имам среща в космическа станция с автор на клюки за жълтата преса, който по някакъв начин се оказва герой от напълно измислен филм, който ми се е присънил наяве. Едно напушване едва ли ще ми навреди. Колко по-абсурдно може да стане?

Двамата се засмяха. Адам дръпна от цигарата, опита да задържи острия, лютив дим, закашля се, издиша, но упорито си дръпна отново, въпреки кашлицата. След втория опит, вече насълзен и тресящ се от леки спазми в диафрагмата, той върна цигарата на Николай:

— Чудя се откъде се снабдявате с тези неща?

— Какви неща?

— Уиски, марихуана, абе тук всички ли са безделници, пияници и тотални напушалки като теб?

— О, има още доста неща да научаваш, пардон, да си припомняш, а точно това е един от баналните детайли. Но не, не сме такива, каквито ни описваш. Живеем в изобилие, без да злоупотребяваме.

— Какво имаше предвид, когато каза, че не ти разрешават да пушиш редовно? — попита Адам.

— Не съм казал, че не ми разрешават. Казах само, че не мога да се напушвам всеки ден, както правех в Симулацията.

— Защо?

— Забраненият въпрос! — отвърна му Николай с пресипнал глас — Никога не питай „Защо?“, освен ако не искаш да си нарушиш душевния комфорт!

Адам усети приятно отпускане да завладява тялото му. Сякаш самият той беше вана, пълна с мръсна вода и някой току-що бе издърпал тапата. Цялото напрежение, всички объркани въпроси, стресът от изненадващия преход към това необичайно място, съмненията, отчаянието, болката и страха, които все още носеше със себе си от Симулацията, всичко това изгуби своята сериозност.

Той огледа сюрреалистичния пейзаж около себе си — две палми в далечината се поклащаха на фона на съзвездието Орион. Нямаше как това да е сериозно! „Животът е една шибана игра!“ Не само Симулацията, но и това тук! Стана му смешно. Той се излегна по гръб и започна да се смее с всички сили, от все сърце. Николай сякаш само това чакаше. Започна да се киска като гном, а това само усили смеха на Адам. Скоро смехът им зарази и насядалите по поляната наоколо.

След като се успокоиха, Николай доизпуши цигарата и попита:

— А знаеш ли кое е най-смешното?

— Не знам, ти ще ми кажеш.

— Че по време на излизането ми от Симулацията бях напушен като гъз! Искаш ли да прегледаш Доклада?

— Какво имаш предвид?

— Да видиш как приключих. Без излишните усещания, де, само звук и картина, окей?

— О, ама да не вземе да ми навреди! — Адам отново се разсмя, този път не така силно.

— Слушай сега, — подхвана делово Николай — както си се излегнал така, искам да затвориш очи и да фокусираш цялото си внимание върху гласа ми. Даже е хубаво, че си пафнал, защото няма да имаш излишна съпротива от волята и от разума. Отпусни се, затвори очи и следи внимателно гласа ми. Готов ли си?

Адам се намести още по-удобно върху тревата, пое си дълбоко дъх, издиша, отпусна се и затвори очи.

— Ще преброя бавно от десет до нула — започна Николай — и вместо нула ще произнеса ключовата дума. Ти няма да я чуеш, но това ще бъде сигнал да задействаш Доклада. Веднага, след като го прегледаш, ще се събудиш свеж и отпочинал. А сега се съсредоточи!

Адам се остави на шума на водопадите да го погълне изцяло. След малко към тях се присъедини и гласът на приятеля му.

— Десет. Краката ти натежават. Вече не усещаш ходилата си. Девет. Тежестта се разпространява нагоре, обхваща коленете и бедрата, постепенно се обездвижваш от кръста надолу. Осем. Коремът ти е празен, лек си като перушина. Седем. Дишаш бавно. Равномерно. Потъваш в дълбок сън. Шест. Мускулите по раменете и по гърба ти се отпускат. Усещаш облекчение, все едно си свалил тежка раница, която си носил цял ден. Пет. Отпускат се всички мускули по врата ти. Четири. Лицевите мускули се отпускат. Три. Езикът се отлепя от небцето и си ляга удобно в устата. Две. Потъваш в дълбок сън. Едно. Намираш се в състояние на пълен покой…