Тихомир Димитров
Ново небе и нова земя (18)

Бяха зачервени, потни и голи в леглото. Когато дъхът й най-сетне се успокои, тя го попита:

— Колко време ни остава още?

Адам погледна календара на стената, пресметна нещо наум:

— Една година и осем месеца. Това значи, че от Полета ще са минали стотици години, когато излезем. А не само 60 часа, колкото минаха на Станцията, докато участвахме в същата тази Симулация предишния път. Без да го знаем. Можем да правим каквото си пожелаем с времето до края. Но после ще трябва да сменим Симулацията. Няма нужда да преживяваме целия ужас отново. Просто се изключваме преди от небето да започнат да падат самолети и птици.

— Не можем ли да променим и тази част от Сценария?

— Не. Има някои детерминанти, които са непоклатими.

— Някой явно е доста запознат с правилата — усмихна се Юлия.

— Не забравяй, че говориш с истински професионалист, скъпа!

Адам се изправи на лакти и я целуна по бузата.

— Къде смяташ да прекараме година и осем месеца? — попита тя.

— Може да е на някое по-топло място. Където преценим.

— Без Индия!

— Без Индия — съгласи се Адам.

Двамата се разсмяха.

— А какво ще кажеш за Мексико? — поинтересува се Юлия.

— Защо точно Мексико? — попита Адам.

— Има много готини курорти там. Но, като се замисля, едва ли ще ни стигнат парите за толкова дълъг престой — каза тя.

— О, не се безпокой за това! Този път романът ми ще стане световен бестселър! И Чобанов няма да може да направи нищо по въпроса. Ще си живеем като царе! Нанесох нужните корекции в Сценария, още преди да влезем. Което ми напомня, че имам важен издателски имейл от Лондон, който само чака да му отговоря — Адам стана от леглото, прекоси чисто гол стаята и седна пред компютъра.

Писмото действително беше в папката с входящи съобщения, но до него се мъдреше още едно. Беше изпратено само преди няколко секунди. Адам зачете новото съобщение:

„Здравейте, гълъбчета! Още щом разбрах за безкрайните възможности на Симулациите и за това, че шантавата хубавица Юлия се опитва да ми избяга чак в далечния Космос, веднага се записах в групата на полета. Без вашето знание, естествено! Едно птиченце ми каза, че обмисляте да дойдете тук, в Мексико, при мен. Ще си изкараме чудесно! Е, поне някои от нас… Притежавам хотел на океанския бряг и нямам търпение да ви предоставя президентския си апартамент. Напълно безплатно, при това! Ако пък се откажете, защото нещо не съм ви симпатичен, ще взема аз да си вдигна задника и да дойда при вас! Какво ще кажете, а? Няма къде да се скриете от мен. Нито в друга Симулация, нито на борда на кораба, нито когато пристигнем Там. Навсякъде ще ви намеря! Аз съм човек, който е свикнал да получава това, което желае. А сега то се казва Юлия. Поздрави и до скоро!

Завинаги ваш, Хулио Алварез“