Тихомир Димитров
Ново небе и нова земя (13)

Екипът мина през камерата за почистване на костюмите, преди да влезе в жилищните помещения. Всеки имаше задължението внимателно да дезинфекцира повърхността на предпазното си облекло със специално приготвените за целта препарати. Падаше голямо търкане! После влизаха с костюмите под химическия душ, а накрая ги напръскваха с бял прах. Целта беше да внесат колкото се може по-малко фактори от околната среда вътре в бункера. След това складираха костюмите в предназначените за целта вакуумни камери и идваше ред на вътрешната профилактика. Тя включваше продължителен студен душ и напръскване на тялото с друг вид бяла пудра. Едва тогава, след като минеха през всички тези процедури, хората от екипа можеха да облекат чисти дрехи и да се присъединят към останалите обитатели на бункера. Всичко отнемаше около час.

Хулио наблюдаваше как мъжете работят машинално, усърдно и в пълно мълчание. Бяха го правили толкова пъти преди. Никой не повдигаше темата за случилото се горе. Накрая предадоха оръжията си, Хулио ги заключи в оръжейната и нареди на всички да се строят в заседателната зала. По съвместителство това беше и столовата, в която се хранеха. Най-голямото помещение на бункера. Липсваше само Алехандро Валеро, който продължаваше да стои на наблюдателния си пост при перископа.

Хулио огледа останалите обитатели на убежището един по един. Трябваше да започне да говори, но си даваше време. От опит знаеше, че тези паузи са важни. Помагаха на подчинените му да се съсредоточат, изпълваха ги с очакване, а на него му осигуряваха възможност да изучи преобладаващите настроения.

Определено не бяха доволни, задето беше позволил на гризача да преодолее загражденията и да проникне от вътрешната страна на защитения им периметър. Това беше прецедент, който излагаше на опасност всички. Безотговорно поведение за един командир, да! Но само на пръв поглед. Те не знаеха това, което той беше видял. Нито знаеха за връзката със сателита, осъществена от Бернехо преди няколко дни. Или поне се надяваше да не знаят. Налагаше се да им даде нещичко в замяна. Трябваше да ги утеши. Това беше козът му в опасната игра на надмощие и контрол. Нужно беше да задържи контрола, за да оцелеят всички! Не го правеше само за себе си.

Що се отнасяше до недоволството, той самият също беше недоволен. От проявата на неподчинение там горе. Ето защо реши да започне първо със затягането на дисциплината.

— Карлос, две крачки напред!

Знаейки какво предстои, Карлос излезе пред строя с наведена глава. Хулио въздъхна и каза с възможно най-мекия си тон:

— Знам, че положението беше опасно и не ти издържаха нервите, но правилата са си правила! Не можем да правим изключение за никого! Подадох заповед да не се стреля, а ти натисна спусъка. Ще бъда великодушен този път и ще ти позволя да прекараш в изолатора само два дни. Но без никаква храна. Нека това да бъде урок за всички!

— Алехандро и Джилберто, придружете го до ареста, оставете му пластмасова бутилка с вода и заключете вратата — той им подаде ключа. — Вътре да бъде само по тениска и по бельо! Не ме интересува колко е студено! След това се върнете веднага тук. Заседанието не е приключило. Имам да ви съобщавам важни неща!

— Да, сър! — отговориха и двамата в един глас.

Карлос тръгна с тях, без да се съпротивлява. Когато те се върнаха отново, Хулио прибра ключа от тежката стоманена врата на бившия склад, използван като арест, прибави го към останалите ключове, закачи връзката на колана си и продължи:

— Знам, че ме мразите заради инцидента, но сега ще ви обясня защо позволих на гадината да прескочи оградата и да се приближи на опасно разстояние до нас!

Огледа ги отново. Един по един. Слушаха с повишен интерес. „Добре! — каза си Хулио — дотук добре!“. Налагаше се да продължи:

— Нямам намерение да ви се оправдавам за решенията си, просто искам да сте запознати с причините. Смятам, че имате право на това!

В очите им се четеше съгласие.

— Сто процента сте наясно, че гризачите никога не нападат сами. Така ли е? — попита Хулио.

Мъжете кимнаха в знак на съгласие. Нямаха разрешение да говорят. Все още.

— Но този се нахвърли като подивял върху оградата! Защо мислите, че се случи това? Какво е вашето обяснение? Говорете!

Чуха се различни предположения. Сред тях преобладаваше хипотезата, че плъхът сигурно е бил доста изгладнял — до степен такава, че да изгуби инстинкта си за самосъхранение, да пренебрегне вродената си подозрителност към човешките съоръжения и да отхвърли доводите на изкуствено увеличения си интелект, за който имаха отговорност изследователите от Пърт. Всички тези предположения бяха верни, естествено. Но имаше и нещо друго! Заповяда им да млъкнат и заговори:

— Естественото състояние на rattus superioris е да изпитват непрекъснат глад. Именно гладът ги тласка напред! Кара ги да се изяждат помежду си, ликвидирайки по-слабите. Да унищожават всеки друг биологичен вид, който срещнат по пътя си. Да ликвидират реколтите за отрицателно време чрез огромната си популация. Само инстинктът им за размножаване е по-силен от жестокия глад. Което ме подсеща да ви съобщя, че освен гладен, мутантът беше и бременен. Видях ембрионите през дупката в разпорения корем. Нали помните как онзи шип го изкорми, докато се катереше? Всъщност, време е да започнем да говорим за „него“ като за „нея“!

Отново кимане на глави в знак на съгласие. Доволен, Хулио Алварез продължи със своята беседа:

— Плъховете имаха една забележителна особеност още преди да ги превърнем в мутанти човекоядци. Когато остане продължително време без кльопачка, бременната самка започва да разгражда ембрионите в тялото си, за да ги усвои като храна. Оцеляването на майката е с предимство, тъй като без нея поколението също е обречено, но оцелее ли самката, тя ще се размножи отново. При това — многократно! Така ще компенсира загубите в популацията. Генетиците и наноинженерите от Пърт не промениха това свойство на плъховете. Всъщност, те избраха плъха за биологично оръжие, сред всички останали видове, именно заради невероятната му способност да оцелява и да се адаптира успешно към всякакви екстремни условия и към всевъзможни промени в околната среда. Това, което направиха, беше само да ударят едно рамо на Майката Природа, увеличавайки и без това забележителните качества на този адаптивен гризач. Първо създадоха мутанти с размер многократно превишаващ нормалния. После увеличиха тяхната агресивност. Стимулираха развитието на интелекта им. Снабдиха ги с резистентност към почти всички видове познати на човечеството отрови. Направиха така, че тази резистентност да се предава от поколение на поколение. Насърчиха безпрецедентната им издръжливост на глад, болка, температурни амплитуди и така нататък. Видяхте какво се случи горе преди малко. Но най-важното е, че дадоха на мутантите възможност да се размножават в невероятни мащаби. Естествено, че не можеха разчитат само на генетични експерименти, за да постигнат всичко това. Веднъж създадени в първоначалния си размер, мутантите бяха заразени с наноботове. Океанските учени от град Пърт си въобразяваха, че могат да „изключат“ цялата популация, когато вече не им трябва. Или, ако ситуацията излезе извън контрол. Но не получиха този шанс. Бяха унищожени заедно с кода за въздействие върху гризачите. Не унищожени, а заличени! Лазерният лъч, изпратен от космоса, беше с температура 50000 градуса. Той превърна на молекули тях, заедно с разсекретената им лаборатория и всичко в нея. Накратко, създателите на биологичното оръжие отнесоха тайната в гроба си. След това ситуацията действително излезе извън контрол. И ето ни къде се намираме днес! Но вие знаете всичко това прекрасно! Онова, което не знаете, е, че в корема на нападателката преди малко имаше шест-седем ембриона, не повече! Матиас Бернехо, колко трябваше да са ембрионите в стандартния случай? — обърна се Алварез към инженера.

— Между деветдесет и сто и двадесет, сър!

— На какво се дължи фактът, че самката, която убихме, носеше толкова малко в утробата си, според теб? Бъди кратък!

— Може би е комбинация от фактори, сър, като липсата на храна и лошите условия на живот в ядрената зима, но най-вероятно определяща е липсата на редовен достъп до слънчева светлина!

— Точно така! — Хулио плесна с ръце. — Липсата на редовен достъп до слънчева светлина! Понякога чакаме с месеци само за да зърнем парченце синьо небе между облаците. Не можем да разчитаме повече на слънчевата радиация, за да зареждаме наноботовете в телата си, но ние сме си добре тук, защото имаме електричество от бурите и се поддържаме в нашия солариум. Лукс, с който врагът ни не разполага.

Сред присъстващите настъпи оживление. Започнаха да шушукат помежду си. На лицата им се появиха усмивки. „Ето така изглежда надеждата!“ — помисли си Алварез, но трябваше да възстанови реда:

— Не съм приключил още!

Мъжете млъкнаха и отново впериха погледите си в него. Сега там се четеше не упрек, а одобрение! Заради смелостта му да НЕ задейства електрическата защита, както правеха обикновено, още щом зърнеха гризачи на хоризонта. Заради куража му да изчакат със стрелбата. Заради дързостта му да се приближи до все още живия мутант и не само да го довърши лично, но и да осъществи своите наблюдения. Заради откритието, което беше направил!

— Сега, на всички ви е ясно, че трябва да мине доста време преди нанобответе да спрат да действат поради липсата на енергия. Но, ние се крием тук вече 85 години! Тръгне ли процесът веднъж, тялото започва да изхвърля мъртвите наноботи, да чисти системата от тях. Нови няма откъде да се появят, ако самките не притежават вече такива, които да прехвърлят на новородените по време на кърменето. Какво значи това? — попита Хулио. И си отговори сам:

— Значи, че враговете ни ще изгубят огромна част от свръхспособностите си и ще деградират до най-обикновени лабораторни мутанти, каквито бяха в самото начало, преди да ги заразят с наноботовете. Значи, че радиацията и гладът ще стават все по-опасни за тях! Значи, че популацията им ще започне да намалява прогресивно — не само заради спада в раждаемостта, но и заради канибализма, който е основен източник на храна за гризачите след Унищожението. Значи, че продължителността на живота им също ще започне да се скъсява. Значи, че ще станат податливи към болести и, може би, дори, към някои отрови! Значи, че ядрената зима е в състояние да ги довърши сама, без повече никога да ни се налага да воюваме с тях! Представяте ли си как ще се зарадват онези от Станциите, когато научат това? Може би те също имат какво да добавят към уравнението, за да изчистим планетата веднъж и завинаги от гнусната твар!

— Сър, разрешете да доложа! — обади се Гуилермо.

— Разрешавам! — отвърна командирът.

— Но ние дори не знаем дали Станциите все още са обитаеми! Може пък оцелелите да са се пренесли да живеят на друга планета. Или да са измрели, избивайки се помежду си. Все пак, преди 85 години горе се качиха не само хората, но и конфликтите, които ги разделяха. Не сме имали доказателства за живот на Станциите досега.

— Отлично наблюдение! — зарадва се Алварез. — Матиас Бернехо, ако обичаш, разясни на нашия приятел тук и на всички останали за твоето малко откритие, което направи онзи ден!

Инженерът пристъпи напред, изпъчи се гордо и заобяснява:

— При едно от излизанията ми на повърхността с радио апаратурата успях да засека сигнал от преминаващ в ниска околоземна орбита спътник. Щом има спътник, значи има и кой да го управлява! Ако нямаше, спътниците отдавна щяха да са изгорели в атмосферата, привлечени от земната гравитация. Те непрекъснато се снишават, нали знаете? Някой трябва да коригира височинната им траектория, за да продължават да стоят в орбита. Това няма как да се случва от Земята след Унищожението. Следователно на Станциите има хора, които поддържат сателитната мрежа!

Сред присъстващите настъпи оживление. Хулио им заповяда да мълчат и кимна към инженера да продължи своя разказ:

— Успях да предам координатите на бункера многократно, заедно със SOS сигнала. Почти съм сигурен, че спътникът ги улови. Друг е въпросът дали в точно този момент е имало кой да проследи комуникацията на конкретния сателит с повърхността и дали сигналът ни е успял да стигне до хората на Станцията, намираща се на хиляди километри над нас, в геосинхронна орбита със Земята над Екватора. Залагаме всичките си надежди на вероятността това да се е случило!

— Достатъчно, благодаря ти, Матиас! — пое Хулио. — Момчета, трябва да благодарим на самката, която днес ни поднесе втора прекрасна новина в рамките само на една седмица! Освен това вече знаем кога сателитът минава точно над нас и ще продължаваме да търсим контакт с него всеки път, когато атмосферните условия го позволяват! Въпрос на време е само да разберат за нашето съществуване, и ако горе има живи хора, а не само автоматизирани системи, помощта няма да закъснее, обещавам ви! А сега идва ред на третата добра новина — всичко това заслужава да се полее!

Думите му бяха заглушени от викове „Ура“. Хората му се прегръщаха помежду си, повтаряха си новините един на друг, сякаш за да се убедят, че са реални.

Хулио държеше строг контрол върху живота в бункера, в това число влизаше и консумацията на домашно приготвената им текила. Но сега имаха повод за празнуване и той реши да им отпусне малко юздата. Ясно беше, че на дисциплината и на йерархията, които беше установил още в самото начало, се дължеше тяхното оцеляване до момента, но момчетата имаха нужда да изпуснат парата. Беше им приготвил още един подарък за целта. Хулио бръкна в джоба на панталона си и постави върху масата за хранене вакуумиран прозрачен плик, който съдържаше някакъв бял прах:

— Чист колумбийски кокаин! Наследство от създателите на бункера! Последният от запасите! Виждате, че командирът ви не е чак толкова лош човек, нали?

Останалите се хвърлиха да го целуват и прегръщат, качиха го на ръце, започнаха да го подхвърлят към тавана и да скандират името му.

Веселбата им беше прекъсната от изпращяването на уоки-токито, с което Хулио никога не се разделяше.

— Алехандро Валеро от наблюдателния пост вика командира. Повтарям: Алехандро Валеро от наблюдателния пост вика командира. Извънредно положение. Повтарям: Извънредно положение. Край!

Хулио им направи знак да мълчат и натисна копчето за свръзка:

— Командирът слуша, край!

— Капитане, около загражденията се събира огромна група гризачи. Не мога да преценя колко са на брой, но числеността им надвишава всичко, което сме виждали досега! Толкова са много, че вече си ходят по гърбовете. Трупат се един върху друг! Котилото е на няколко нива и продължава да расте. Край!

— Всичко наред ли е с оградата? Край.

— Електрическата защита работи. Не съм я изключвал, откакто слязохте долу. Край.

— Нападението започна ли? Има ли вече трупове около оградата? Колко са първите жертви? Край.

— Не, интересното е, че не смеят да приближават, дори не изпращат ранените и слабите, както обикновено. Все едно знаят, че оградата е електрифицирана. Какви са вашите заповеди? Край!

— Ще се свържа с теб след малко. Дръж ситуацията под око и ако се случи нещо ново ме алармирай незабавно. Край!

— Слушам! — отвърна Алехандро Валеро и прекъсна връзката.

Усмивките по лицата им бяха помръкнали. От празничното настроение не беше останала и следа.

— Разрешавам по една линия за кураж и по едно канче текила на всеки! После обличаме костюмите и приготвяме огнепръскачките. Ще се редуваме да излизаме на две смени, знаете протокола. Чака ни доста работа, така че не губете време, а донесете канчетата. Плъховете може да започнат да налитат всеки момент.