Тихомир Димитров
Ново небе и нова земя (16)

Адам почука на вратата и отвътре се чу:

— Влез!

Той натисна бравата и влезе. Въвеждащият психолог седеше зад добре познатото му бюро.

— Адаме! — възкликна той. — Колко се радвам да те видя! Заповядай, седни! Какво те води насам?

— Дойдох да ти благодаря за търпението да отговаряш на всичките ми въпроси. Ти си невероятен човек! Все още се чудя как издържаш.

— Вярно, че поемам само най-тежките случаи, — усмихна се въвеждащият психолог — но поне съм сигурен, че и да не успея да помогна през будната фаза, още първият сънен цикъл ще заличи амнезията без следа. Поне мога да внеса комфорт в ежедневието на току-що излезлите от Симулацията. Както направих с теб.

— Изключително съм ти задължен — кимна Адам.

— Няма защо, обичам си работата! Знаеш го от самото начало.

— Ама и номерата ти си ги бива!

— Имаш предвид това ли? — въвеждащият психолог посочи металическата сфера, която левитираше над бюрото му.

— Виж, не искам да ти взимам занаята, но за какво точно служи тази джаджа? — попита Адам.

— Просто дребен психологически трик! Повечето пациенти, с които работя, идват от Симулации, където компютърните терминали все още имат някакво материално изражение. Трудно им е да навлязат в света на мисловните команди изведнъж. Използвам кълбото като приемливо за сетивата им устройство. Това улеснява процеса по адаптация — каза въвеждащият психолог.

— Не, имах предвид, за какво наистина служи? Ползваш ли кълбото с някаква друга цел, освен да заблуждаваш пациентите?

— О, да! Използвам го да ми носи чехлите! — засмя се събеседникът му. — Шегувам се! Няма друго приложение. Дори никога не напуска кабинета ми, защото само тук посрещам пациенти.

— Помня, че от него вадеше да ми даваш хранителните таблетки.

— Аз и сега си ги държа там — въвеждащият психолог почука кълбото и едно синьо хапче падна в шепата му. Той го сложи в устата си и преглътна.

— Онзи номер с гледката към Земята също много ми хареса! — каза Адам.

— Яко е, нали! Целта ми отново беше същата. Да ти представя лесен за възприемане вариант. Не исках още в самото начало да те шокирам с истината за Унищожението. При кризата на идентичността, която изпитват повечето пациенти, това винаги е лош избор. Дори да не навреди, може да увеличи дискомфорта им, а аз съм тук точно с противоположната цел.

— Много си добър, признавам си! Още веднъж ти благодаря!

— Вече знаеш как действително изглежда Земята, погледната от Станцията, нали? Доста по-малка е, защото сме далеч от нея. От 35000 километра няма как да заема целия прозорец — усмихна се въвеждащият психолог. — Пък и няма как да виждаш континентите, заради гъстата облачна покривка. Всъщност, гледката е тъжна. Вместо ведрата синя планета от илюминатора ти се мръщи една сива топка, като това кълбо тук, по чиято повърхност проблясват светкавици.

— Задължен съм ти за това, че направи всичко възможно да ме подготвиш! — каза Адам.

Въвеждащият психолог се облегна назад в креслото си.

— Знам, че не си дошъл само за да ми благодариш. Наистина оценявам жеста, но има и нещо друго, нали?

— Пак позна. Както винаги — отговори Адам.

— Свързано ли е с партито по посрещането? Всъщност, какво точно се случи там? Аз не успях да отида. Не съм преглеждал и записите. Но чух някои слухове!

— От онзи клюкар Николай, нали? — попита Адам.

— Само донякъде! — ухили се въвеждащият психолог. — Кажи ми какво се случи там? Искам да го науча лично от теб.

— Ами, нищо особено. Новодошлите бяха като замаяни, въпреки че 01 се беше постарал да ги подготви с подсъзнателните си програми за предстоящия им живот на Станцията. По време на карантината. С подменени наноботи изглеждаха пращящи от здраве, но все пак имаха леко объркан вид. Като току-що излезли от Симулация с особено драматичен Сюжет.

— Това е защото още не са изкарали дори първия си сънен цикъл. Ще се адаптират много бързо към обстановката, не се притеснявай за тях! — каза въвеждащият психолог.

— Аз не се притеснявам за тях, по-скоро се притеснявам от тях. Или, по-точно, по време на партито се притесних.

— Какво имаш предвид?

— Бяха разгонени — отвърна Адам — пускаха се на жените като нерези. Не, че им липсваше внимание, де! Все пак са истинска сензация на Станцията. Нови спасени не сме имали от толкова дълго време. И нямаше да ми пука, ако най-напористият от тях — мисля, че се казваше Хулио — не се навърташе постоянно около Юлия.

— Ех, ти и твоите моногамни разбирания!

— Знам общоприетото схващане, че любовта е вид самовнушение за изключителност на даден човек над всички останали, но това самовнушение е особено силно при мен, когато става дума за Юлия. Тя твърди същото и откакто се запознахме в онази Симулация не е спирала да го доказва. Заради мен се ограничава и аз съм й благодарен! Бих искал това да продължава да е така. Поне докато сме заедно.

— Какво, тя да не му е пуснала още на първата среща? — ухили се въвеждащият психолог. — Извинявай за израза! Но си я познаваш…

— Беше на косъм — каза Адам.

— Вече съжалявам, че не дойдох на купона по посрещането. Кажи ми какво се случи там! Стига си ми дразнил любопитството!

— Имам доста да ти връщам в това отношение — отвърна Адам с най-дружелюбния си тон. След това продължи:

— Беше ми неприятно да я гледам как флиртува със загорял грубиянин, който е прекарал последните осемдесет години в занимания по дератизация в изцяло мъжка среда. Опитах да поговоря с нея, но нямаше никакъв ефект. По едно време те дори изчезнаха някъде заедно. След малко тя се върна разплакана. Онзи взел нещо да й заповядва, да се разпорежда с нея. Несвикнала с подобно отношение, Юлия му отвърнала по-рязко и той се опитал да я удари, представяш ли си?

— Съвсем лесно ми е да си го представя. Прояви малко разбиране, Адаме! Тези хора са имали наистина труден живот. Не са свикнали с нашите порядки. А и не е успял да я нарани физически със сигурност — каза въвеждащият психолог.

— Не, естествено, но както казваха едно време в моята малка страна: „Жестът е по-важен“!

— Хаха, Адаме, ама и ти си голям психолог! Не само, че не си дошъл тук, за да обсъждаш професионалните ми номера, но не си дошъл тук и да си говорим за Юлия. Дошъл си, за да се сбогуваш, нали? Защо не караш направо? Давай по същество!

— Човече, ти не спираш да ме изумяваш! Как се досети?

— Професионално изкривяване. Не забравяй, че задачата ми е да усещам вибрациите по-лесно от теб. Всъщност, по-лесно от болшинството обитатели на Станцията. Има само един колега, който ме превъзхожда. От него се уча.

— Добре, де, хвана ме! Дошъл съм да се сбогуваме.

Въвеждащият психолог изведнъж стана сериозен:

— Сигурен ли си, че наистина го желаеш?

— Няма да съм сам. Заминаваме тримата с Юлия и Николай.

— Не мога да повярвам, че си успял да ги убедиш да те последват!

— В началото малко се дърпаха, но после се съгласиха. Сега караме подготвителния курс с още двеста кандидати, които не познавам. Заминаваме веднага, след като го приключим!

— В неизвестна посока! — въздъхна въвеждащият психолог.

— В неизвестна посока — потвърди Адам. — Никой не знае координатите на крайните дестинации. Нито продължителността на полетите. Закодирани са от Учените, които ни напуснаха първи, след като задействаха 01.

Въвеждащият психолог се намръщи:

— Не бих бил готов за подобно решение и след хиляда години! Какво точно те привлича в идеята да се затвориш в пространство по-тясно дори от пренаселената ни Станция и да прекараш цяла вечност там? Можеш ли да ми отговориш категорично на този въпрос? Защото после, след задействането на свръхускорителите, вече ще бъде късно да си променяш решението. И връщане назад няма да има!

— Знам, знам — отвърна Адам. — Както ти правилно отбеляза преди време, аз съм ескапист. По характер. Доказва го целият ми живот. Доказват го изборите, които правя в Симулациите. Доказва го и това решение. Винаги съм предпочитал бягството. Или, хайде нека го наречем по-ласкаво, промяната. Пред завареното положение. Особено когато то е далеч от съвършенството. Ти ще се съгласиш, че тук животът ни съвсем не е съвършен. Има си някои ограничения. Има и безкрайна скука. По време на полета поне няма да скучаем. Знаеш за будните Симулации, нали? Служат за убиване на времето, а излизането от тях е мигновено, без възстановяване. Времето тече на обратния принцип в будната Симулация. Влизаш вътре за малко, а от полета вече са минали години! Това е напреднала технология, която учените са оставили само за смелите астронавти, които ще дръзнат да ги последват в колонизацията на Космоса. Един вид стимул да предпочетат пътуването пред монотонния живот тук, на Станцията.

— Всичко това ми е известно, но все още не ми е ясно как си успял да убедиш Юлия и Николай да те последват — каза въвеждащият психолог.

— Ами, човек привлича хора със сходен характер, предполагам. И те са ескаписти като мен. Може би в по-слаба степен. И макар не толкова осъзнати. Но са напълно подходящи за това начинание. Помолих ги да се явим на тестовете за майтап. Знаеш, че нямат обвързващ характер. Всички се изненадахме от резултатите. Оказа се, че тримата притежаваме отличните качества и черти на характера за заселници. Какво по-яко приключение от колонизирането на непознати светове? Пък и там липсват ограниченията, които важат тук. Ще ни бъде разрешено да се размножаваме, когато пристигнем! Дори ще ни насърчават да го правим. Поне в началото. С Юлия никога няма да имаме собствено дете, ако останем тук. Аз знам какво възпира повечето хора. Опасностите. И полетът, и самото заселване може да съдържат куп опасни ситуации. Но, кажи ми, кое е най-лошото, което може да ти се случи? Героят, с когото избягахме от военния лагер в „Аварията“, ми отговори на този въпрос преди време. Каза ми: „Най-много да умреш, приятелю!“. Умирал съм толкова много пъти и насън, и наяве, че вече дори не ми пука! Най-малкото, ако не бях се съгласил да легна в онзи „ковчег“ от Старата епоха, сега въобще нямаше да съм тук. И нямаше да водим този разговор. Представяш ли си още колко много неща ще пропусна, ако не замина?

Вдъхновен от собствения си монолог, Адам се замисли. За невероятната си съдба. За последната Симулация, която беше направил по нея. Тя щеше да накара мнозина да преживят същото, все едно бяха на неговото място! Дори това нямаше да бъде възможно, ако навремето не беше дръзнал да погледне смъртта в очите.

— Извинявай, дано не съм те отегчил! — каза Адам. — Наистина дойдох само да се сбогуваме. Това е всичко. Беше привилегия да имам приятел и въвеждащ психолог като теб! Прощавай!

— Основното, което ни отличава, са характерите, формирани през дългия ни житейски път, Адаме. Успя да ме убедиш. Ти наистина си замесен от подходящо тесто за колонизатор. Но аз продължавам да твърдя, че не бих направил твоите избори за нищо на света! Само не забравяй да ми пратиш картичка, когато пристигнеш!

— Е, така те харесвам! — отвърна му Адам.

Той стана от стола и се запъти към вратата. Тъкмо се канеше да отправи едно последно сбогом, когато въвеждащият психолог го изненада за пореден път. Той чукна по левитиращата металическа сфера и в бюрото му зейна квадратен отвор. От отвора се издигна масичка, върху която бяха поставени бутилка уиски, две малки, пластмасови чашки, кутия жълт Camel, пепелник и запалка.

— Няма да си тръгнеш, преди да сме вдигнали един последен тост в твоя чест, нали? — каза му въвеждащият психолог с типичната за него подкупваща усмивка.