Тихомир Димитров
Ново небе и нова земя (4)

— Слизам до магазина.

Адам видя себе си в панелния апартамент на Николай. Беше състарен, имаше болнав вид, кофти брада и сплескана върху челото мазна коса. Едва успя да разпознае собствения си образ. Брадата не му отиваше, недоспиването му личеше от разстояние, приличаше на бездомниците от квартала. Носеше стар анцуг, покрит с петна.

Николай седеше по турски върху водния матрак пред масичката с лаптопа. Не му отговори. Само въздъхна. Адам чу собствения си глас:

— Искаш ли нещо?

Николай се намръщи:

— В хладилника има китайско от вчера. Плюс няколко бири. Имаме си достатъчно за обяд. Какво толкова ще купуваш?

— Ами нищо, добре тогава, чао!

Фигурата на Адам излезе в коридора. Наблюдателят остана сам в стаята с Николай. Онзи се съсредоточи върху екрана на лаптопа.

Пишеше бързо върху клавиатурата, почесваше се по бедрата, шепнеше си тихичко, отваряше някакви сайтове, разглеждаше, после пак пишеше и накрая изпрати някакъв файл по имейла. След това стана и отиде до хладилника да си отвори бира. Бръкна под матрака, извади кутията от кинолента, в която държеше тревата, надроби една глава между острите зъби на гриндера, посипа я внимателно върху хартийката, добави малко тютюн, зави цигарата и я облиза. Опипа джоба на панталона си за огънче. Излезе на терасата и намери запалката там — лежеше върху перваза, а по металната й пластинка си играеха лъчите на следобедното слънце. Николай запали тревата.

Докато той пушеше, Наблюдателят хвърли поглед върху добре познатата му панорама от деветия етаж на панелния небостъргач. Трафикът по околовръстното беше натоварен. Олющените панелки наоколо мълчаха като намръщени старци сред оживлението на автомобилите, клаксоните и градската суматоха. Пешеходците бързаха за някъде. Планината се издигаше величествено над цялото това гъмжило — сякаш само тя предусещаше какво предстоеше да му се случи след малко, но нямаше никакво намерение да се издава. Слънцето блестеше високо в тъмносиния небосвод.

Николай се изкашля. Това привлече вниманието на Наблюдателя. Нещо като псувня излезе от устата на Николай. Наблюдателят проследи погледа му и видя голям пътнически самолет да извършва плавен завой в далечината. След маневрата се насочи право към тях. Колесниците се спуснаха бавно под корпуса. Приличаше на граблива птица, увиснала с разперени криле във въздуха. Зае цялото небе.

Николай изтърва цигарата, втурна се обратно в стаята, легна върху матрака по корем и закри ушите си с ръце. Минаха няколко секунди. Не се случи нищо. Николай предпазливо отвори очи, извъртя се по гръб и погледна навън. Наблюдателят отново проследи погледа му. Самолетът го нямаше там. Небето беше чисто. Вятърът полюшваше пердето на прозореца през отворената врата.

Николай въздъхна облекчено.

И в този момент се случи експлозията. Тежък тътен премина като вибрация през цялата сграда, повдигна Николай от матрака и го захвърли върху пода. Навън се чупеха стъкла. Викаха хора. Пищяха автомобилни аларми. Николай скочи и се затича към входната врата. Наблюдателят го последва. Носеше се във въздуха на няколко крачки зад него. Николай натискаше копчетата на асансьорите, но без никакъв резултат. Той хукна да бяга по стълбите надолу. Наблюдателят го следваше неотлъчно. Николай прескачаше по няколко стъпала наведнъж, хващаше се за парапетите по завоите и най-сетне успя да се измъкне от входа. Погледна в посоката на взрива. Погледът на наблюдателя също се насочи натам. Облак гъст, черен дим се издигаше зад покривите на съседните сгради. А наоколо цареше пълен хаос. Мъже и жени бягаха с писъци по улицата, някои лежаха по тротоарите. Колите се блъскаха една в друга, от небето падаха мъртви птици.

Николай вдигна крак и Наблюдателят видя как тънки нишки гума се проточват от подметката на кеца му чак до асфалта, като разтопен кашкавал…