Тихомир Димитров
Ново небе и нова земя (15)

Всички, с изключение на арестанта бяха облечени в защитните си костюми и се намираха при поста за наблюдение, където дежуреше Алехандро Валеро. Не бяха спуснали шлемовете си още, за да могат да разговарят помежду си. Алварез погледна през перископа и видя планината от плъхове, която ги заобикаляше отвсякъде. Мутантите действително се тълпяха един върху друг! Телата им закриваха гледката наоколо, нямаше как да прецени колко още има зад тях. Видимостта се затрудняваше допълнително заради спускащия се мрак. Бяха хиляди, стотици хиляди, може би дори милиони!

Алварез потръпна. Никога досега не беше виждал толкова голямо множество! Определено нещо не беше наред. Плъховете предпочитаха да се тълпят един върху друг и да премазват под тежестта си останалите долу, вместо да атакуват оградата, както правеха обикновено. Той завъртя перископа. Направи му впечатление, че разстоянието между тях и загражденията е еднакво във всички посоки. Реши да коригира плана. Обърна се с лице към осмината готови за излизане на повърхността, въоръжени до зъби и облечени в защитни костюми мъже, които тревожно очакваха неговите заповеди:

— Няма да се справим на две смени този път. Прекалено са много! Излизаме всички заедно. Щом като те не искат да нападат, ще започнем с атаката ние. Спускайте шлемовете и да изпратим тези изчадия обратно в Ада, откъдето са дошли!

Когато излязоха на повърхността, Алварез видя още нещо необичайно. Кървясалите очи на гризачите не гледаха стръвно към хората, както обикновено, а бяха насочени нагоре. Той проследи с поглед високия гръмоотвод, около който се виеше разширяващата се спирала на колектора за мълнии, но този път тя не се протягаше към намръщеното небе над главите им. Точно над нея във въздуха висеше неподвижно голямо черно кълбо!

Алварез погледна с неразбиране към инженера. Онзи му направи с дланите си жест, наподобяващ купол. Хулио разбра на какво се дължеше странната форма на планината от гърчещи се един върху друг гризачи, която ги заобикаляше. Тълпяха се върху невидим купол.

— Силово поле? — попита Алварез зад прозрачния шлем.

Инженерът очевидно разчете думите по движението на устните му и кимна в знак, че е на същото мнение. После посочи нагоре. Кълбото беше очевидният източник на силовото поле. Намираше се точно над върха на невидимия купол. Матиас Бернехо почука от двете страни на шлема си, посочвайки слушалките на интеркома. Само той поддържаше връзка с бункера. Хулио му направи знак, че слиза при наблюдателния пост долу, за да може да разговаря с него.

— Можеш ли да общуваш с кълбото? — попита след малко.

— Не си нося куфарчетата, защото съм натоварен с автомат, четири пълнителя, ръчни гранати, огнехвъргачка и химически препарат за гасене на пожари, но бих могъл да опитам, ако ми донесеш някое от тях, предполагам — отвърна Бернехо.

Хулио се замисли дали да не грабне едно от куфарчетата и да побегне обратно нагоре, но тогава само инженерът щеше да разговаря с посетителите. А и цялата операция можеше да отнеме време. Хулио не знаеше колко дълго ще издържи полето. Не знаеше и какви са намеренията на посетителите. Нямаше да рискува излишно живота на хората си. Куфарчето отпадаше засега. Хрумна му друга идея. Той се наведе към предавателя, за да я продиктува на Бернехо по интеркома:

— Използвай фенерчето си. Опитай да осъществиш контакт посредством морзовата азбука!

— Какво ще бъде първото ни съобщение? — попита инженерът.

— Кои сте вие, естествено! — отговори му Алварез.

През перископа видя как Матиас Бернехо подава светлинни сигнали нагоре към неподвижното тъмно тяло. Известно време не последва никакъв резултат. После в долната част на сферата се появи малка червена точица. Тя замига бързо в отговор.

— Какво казват? — попита Алварез.

— 01. Нула Едно. Подават ми го като цифри и думи. Какво пък значи това? — зачуди се Матиас Бернехо.

— Тук въпросите ги задавам аз! — сопна се Алварез. — Попитай ги защо са дошли?

Инженерът засвятка с фенерчето отново. След кратка пауза каза въодушевен на командира:

— Продиктуваха ми координатите на бункера и SOS сигнала! Уловили са нашето съобщение! Знаех си! Успяхме! Нали ти казах, че…

— Колко души са на борда? — прекъсна го Хулио.

— Нула — прозвуча отговорът в интеркома.

— Значи е непилотиран апарат, който е дошъл да ни прибере — заключи Алварез. — Увери се дали това наистина е така!

— Потвърждават — отговори му Матиас Бернехо. — Казаха да пристъпваме в лъча един по един.

— Какъв лъч? — учуди се Алварез.

И после го видя през перископа. От тъмната сфера до земята се спусна сноп синя светлина.

— Провери дали е безопасно! — заповяда Хулио. — Може да е някакъв капан! Хвърли предмет в обсега на синята светлина!

Матиас Бернехо заопипва джобовете на защитния си костюм. Извади химикал, приближи се внимателно към лъча и го подхвърли напред. Химикалът попадна в снопа светлина. Остана за миг на място. Висеше във въздуха. После бавно се заиздига нагоре към сферата.

— Спасени сме! — крещеше Бернехо. — Идвайте бързо горе! Да се махаме от тук! Ура! Спасени сме, Хулио, чуваш ли? Качвайте се горе!

— Май забрави много бързо кой командва парада! — сряза го командирът. — Накарай ги да унищожат плъховете в знак на добра воля! Искам да видя как умират!

Матиас Бернехо отново засвятка с фенерче, насочено към тъмната сфера. Червената светлинка му отговори с мигане. Инженерът започна да превежда:

— Казват, че в момента не ни застрашават по никакъв начин. Чакай, има още нещо… Насилието и агресията са забранени. И още… Момент… Не причинявай вреда или нещо такова! Прекалено бързо премигва, не съм сигурен дали успях да преведа всичко.

— Окей, качваме се горе! Стойте нащрек! — каза му Хулио.

Обърна се към дежурния по наблюдателен пост Алехандро Валеро, подхвърли му връзката с ключовете и заповяда:

— Отивай да измъкнеш Карлос от ареста! Кажи му, че ще го водим на разходка в Космоса. — Хулио се наведе и целуна изумения Алехандро по челото.

Двамата избухнаха едновременно в смях. Смях на облекчение, който бяха трупали цели осемдесет и пет години. На излизане тримата с Карлос дори не се обърнаха, за да погледнат бункера за последно.