Тим Северин
Синът на Один (8) (Сага за героите на Севера)

Глава шеста

Седемгодишните се приспособяват забележително бързо. Ратаите в Лийсфиорд съвсем разбираемо отказаха да прекарат зимата на място, където са се случили такива злокобни събития. Ние се върнахме в Братахлид и няколко дни по-късно аз се върнах към обичайното си всекидневие и игри. Тук децата бяха повече, отколкото в Лийсфиорд, затова и игрите ни бяха по-сложни и шумни. Бях по-дребен от повечето си връстници, но компенсирах ръста си с живо въображение и бърза мисъл, а открих и че притежавам талант на имитатор. Затова и в бандата обикновено аз измислях нови игри или варианти на старите. Когато дойде пролетта и денят нарасна, ние децата се прехвърлихме навън за по-буйните игри, забранени ни от възрастните през зимните месеци вкъщи. Пресъздавахме разни случки, с крясъци, дървени щитове и тъпи дървени мечове. То се знае, централно място в драматизациите ни заемаше героичната смърт на Торвалд. Главната роля играеше най-голямото и силно момче — доколкото си спомням, се казваше Храфн. Залиташе из двора, драматично стиснал мишницата си и се преструваше, че вади от там стрела.

— Скрелингите ме уцелиха — викаше с пълно гърло. — Умирам. Никога няма да видя отново родния си дом, но ще умра с чест.

После се извърташе на пети, размахваше ръце и „умираше“ в пръстта, а ние се преструвахме, че трупаме камъни покрай тялото му. Моят час дойде, когато се качихме на въображаемия си кораб и отплавахме от непознатия бряг. Изобретих гигантски водовъртеж, който едва не ни засмука, и лигаво морско чудовище, което се опитваше да ни издърпа през борда с пипалата си. Приятелите ми се преструваха, че оглеждат бреговете и с викове съобщаваха какво са видели — прегладнели вълци, огромни мечки, дракони и прочее. Един ден им измислих чудовищен мъж, който уж гримасничеше насреща ни от брега. Беше трол само с един крак, при това голям колкото голяма чиния. За да покажа как точно подтичва по залива успоредно с нас, се отделих от другарите си и събрал крака, заподскачах покрай тях, докато се уморих и се отказах от представлението.

Беше съвсем невинна игра, която най-неочаквано ме направи център на вниманието.

На следващия ден ме чакаше голяма изненада. Минавах край отворената врата на големия обор, когато една ръка се пресегна от тъмнината и ме сграбчи за рамото. Грубо ме издърпаха вътре и в полумрака се озовах втренчен в зловещото лице на Тиркир. Сигурен бях, че ще ме наплеска за някоя беля и се вкочаних от страх, но той, без да се церемони ме вдигна на една от дървените прегради и ме извъртя с лице към себе си.

— Кой ти разказа за еднокракия? — попита строго със силния си акцент. — С някой от екипажа ли си говорил?

— Обърни момчето, за да го погледна в очите — обади се боботещ глас и видях втори мъж, седнал на сеното в дъното на обора. Не го бях забелязал, но сега дори без да поглеждам лицето му, го познах и страхът ми се усили. Беше Торвал, на когото викахме „Ловеца“.

От всички мъже в Братахлид ние момчетата най-много уважавахме и се страхувахме от Торвал. Той просто биеше на очи сред останалите фермери и рибари. Огромен, обрулен от вятъра вече към края на петдесетте, но все още стегнат и жилав като двадесетгодишен, Торвал бе обезобразен от белег, който минаваше през крайчеца на лявото му око към ухото. Клепачът висеше, а ухото беше отчасти откъснато и недобре зараснало по краищата, от което Торвал приличаше на котарак, участвал в безброй битки. Белегът беше резултат от злобна злополука, при която Торвал бил обезобразен от млада бяла мечка. Застанал пред него в обора, се мъчех да не гледам към ужасния белег, и в същото време си мислех, че е имал късмет, че не е ослепял напълно.

Торвал беше облечен в обичайните си ловни дрехи, тежки легинси, привързани с каиши, солидни ботуши и късо кожено палто с качулка. Не го бях виждал облечен в друго и дрехите наистина намирисваха дори при силната воня в обора. Никой не переше Торвал. Беше ерген и живееше в малка къща в края на селото, и идваше и си отиваше, когато си поиска. Единственият му накит беше огърлица от зъбите на убитите от него бели мечки.

Гледаше ме упорито и за миг ми се стори, че ме разглежда някаква хищна птица.

— Може жената да му е казала. Тя има дарбата и познава много от ритуалите — каза той.

Тиркир още стискаше рамото ми, в случай че реша да избягам през отворената врата.

— Тя му е само приемна майка, а и не беше там. Мисля, че момчето наистина е видяло еднокракия. Казват, че оная оркадка на Лейф притежавала дарбата. По-вероятно е момчето да я е наследило от нея. — Разтърси ме леко, сякаш проверяваше дали, дарбата няма да подрънка.

— Не го друсай така, ще го изплашиш още повече. Остави го да обясни сам.

Тиркир леко отпусна хватката, но не пусна рамото ми.

— Говорил ли си с Гудрид за унипеда?

Изгледах го озадачено. Нямах представа какво е унипед.

— Онова създание, което подскачаше само на един крак.

Сега схванах за какво е разпитът, но не разбирах как така Тиркир и Торвал се интересуват от детинските ми лудории. Определено не бях направил нищо лошо.

— Какво друго виждаш? Присънват ли ти се странни неща? — Тиркир бе толкова развълнуван, че едва разбирах какво говори заради немския му акцент. Не знаех какво да кажа. Разбира се, че сънувам, си помислих. Имах кошмари, че се давя или че ме преследват чудовища, или че стаята се свива и ме смачква, обичайните страхотии. В действителност се срамувах от кошмарите си и не ги бях споделил с никого. Нямах представа откъде се появи така нареченият унипед. Не го бях сънувал. Той просто се появи в главата ми, докато играех с другите деца.

Още бях твърде изплашен, за да говоря.

— Има ли нещо друго необичайно в главата ти? Странни видения? — зададе по друг начин въпроса си Тиркир, опитвайки се да говори с по-успокояващ тон.

Сякаш някой бе изтрил съзнанието ми. Отчаяно исках да отговоря, само за да се отърва, но не можех да си спомня нито един сън. В същото време започвах да проумявам, че двамата навъсени мъже не ми мислят злото. Изострената детска интуиция ми нашепваше, че по някакъв тайнствен начин те се нуждаят от мен. Усещах нотка на уважение и нещо друго — страхопочитание — в отношението им. Впримчен в грубата лапа на Тиркир и вторачен в белязаното лице на Торвал, осъзнах, че двамата мъже очакват от мен нещо, което те самите не могат да постигнат и че то е свързано с начина, по който виждам нещата.

— Не мога да си спомня нито един сън — заекнах. Имах достатъчно мозък да гледам Торвал право в очите. Това много помага да убедиш човека насреща, че казваш истината, дори и да не е така.

Торвал изръмжа.

— Говорил ли си за унипеда или за друг сън с майка си?

Отново поклатих глава, като се опитах да разбера защо двамата мъже толкова се интересуват от Гудрид.

— Знаеш ли какво е това? — Тиркир изведнъж тикна свободната си ръка в лицето ми. Върху набитата му със сажди и мръсотия длан лежеше тумбест метален медальон с формата на буквата Т.

— Мьолнир — пробвах.

— Знаеш ли за какво го използва Тор?

— Донякъде — измърморих.

— С този чук разцепва главите на непокорните и поразява враговете си. Ще застигне и теб, ако разкажеш на някого за малкия ни разговор.

— Остави момчето — каза Торвал и без да сваля поглед от мен, попита спокойно: — Искаш ли да научиш повече за Тор и другите богове? Интересно ли ще ти е?

Предложението му кой знае защо ми допадна. Вече бях овладял страха си и кимнах в знак на съгласие.

— Добре тогава — каза Тиркир. — С Торвал ще те обучаваме, когато имаме време. Само че не трябва да казваш на никого. И ще ни описваш всичките си сънища. А сега бягай.

Връщайки се към този толкова отдавнашен епизод и двамата големи мъже, разпитващи мен, изплашеното момче в обора, разбирам целта на Тиркир и Торвал и защо се държаха толкова странно. Страхували са се, че старата вяра изчезва от Гренландия и са решили да действат, когато са открили в мен човек, евентуално притежаващ дарбата. Може дори да са чули за християнските мисионери, които събираха накуп децата и жените и им проповядваха, и да решили да постъпят по същия начин, но тайно, като изберат дете притежаващо по-специални дарби и следователно вече белязано от боговете. Ако намеренията им са били наистина такива, то поне част от живота ми впоследствие оправдава избора им, но биха ме изгледали с презрение, ако ме видеха сега — да се спотайвам в християнски манастир и да се преструвам на вярващ.

Еднокракия, разказа ми на един от първите ни уроци Тиркир, бил създание, което видял по време на пътешествието на Торвалд Ериксон във Винланд. Унипедът се спотайвал в крайбрежна гора. Изглеждал точно така, както го описах на другите деца — причудливо, прегърбено мъжко тяло с един-единствен дебел крак, завършващ с огромно стъпало. Създанието подскачало успоредно с кораба съвсем като мен в детската ни игра. Само че когато обърнали кнора към брега, с намерение да слязат на сушата и да заловят Еднокракия — така и не разбрали дали е звяр или човек, — нещото рязко се извърнало, на подскоци се шмугнало в храсталака и сякаш изчезнало вдън земя.

Унипедът бил нещо любопитно и необяснимо. Може би Тиркир просто разказваше някое от „виденията“ си, но няколко души от екипажа също твърдяха, че са видели странното създание, макар и не така ясно като Тиркир, и не можеха да го опишат в такива подробности. Никой не спомена унипеда от страх, че разказът им ще бъде посрещнат с насмешка. Затова и имитацията ми — дори начина, по който създанието подскачало успоредно с кнора — накарало и Тиркир, и Торвал да решат, че някак си духът ми е бил на кораба край бреговете на Винланд и в същото време у дома в Братахлид. А — както е известно на всеки староверец — способността да си на две места едновременно, е сигурен признак, че притежаваш дарба за сейдура. Родиш ли се с нея, духът ти кръжи невидим във въздуха и е способен да прелети със свръхестествена скорост до далечни места и пак да се върне в смъртното тяло. Съдейки по това, което впоследствие ми се случи във Винландия, Торвал и Тиркир съвсем правилно бяха открили духовна връзка между мен и непознатата земя на запад. От друга страна трябва да призная, че това че имитирах подскоците на Еднокракия може и да е било чиста случайност, тъй като никой повече не видя унипед.

Това не означава, че унипеди не съществуват. Наскоро попаднах на един тук, в библиотеката на манастира. Изстъргвах старото мастило, преди да промия страницата на лист велен (пергамент). Веленът е толкова ценен, че използваме повторно страниците, когато писаното по тях избледнее и се замаже, или текстът е остарял или маловажен. Тази страница някак се бе откъснала от оригиналната книга; беше от Йезекиил, относно демоните Гог и Магог. Докато отстранявах старите букви, забелязах малка, проста рисунка в полето. Беше унипед, точно както Тиркир ми го описа в онзи обор преди шестдесет години, само дето този на листа, освен огромен крак имаше и гигантски уши, и вместо да подскача, лежеше по гръб на земята, вирнал единствения си голям крак във въздуха. Едва успях да разчета бледото, „… пед пазещ се от…“, останалото беше замацано и не ми стана ясно от какво точно се пази. Ако беше винландски унипед, може да е било от снега и дъжда. Нищо в текста на страницата не обясняваше загадката.

През следващите месеци Торвал и Тиркир често ме викаха, уж за да им помагам, а всъщност за да ми разказват тайно за вярата си. И двамата не бяха учени мъже, а Тиркир бе почти наивен, но на тяхна страна бе огромното предимство, че в убежденията им нямаше и капка лицемерие, а това ми направи по-силно впечатление от всякаква софистика. А и само наистина тъп ученик не би откликнал на старанието им, толкова лесно бе да си представиш езическия свят на старата вяра, толкова логичен и завладяващ, и така пригоден за живота ни по далечните брегове на Гренландия, с огромните, тайнствени ледове и планини.

Тиркир ми разказа за аезирите, народът от герои, които преди много години пристигнали на изток и под предводителството на Один установили столицата си в Азгард. С двата гарвана Хугин и Мунин — Мисъл и Памет — кацнали на раменете му, Один бил — и все още е, настояваше Тиркир — хитър и безмилостен, истински крал. Отдаден на преследването на знание, дори пожертвал едното си око за правото да отпие от извора на мъдростта. Один броди по света под всевъзможни форми, вечно търсещ нови и нови знаци. Но и е обречен, защото чрез мъдростта си знае, че води останалите аезири на безнадеждната мисия да защитават света от силите на мрака, ледените и планински гиганти и другите зловещи чудовища, които накрая ще победят под отвратителния лай на чудовищната хрътка Горм. В двореца си във Валхала Один посреща мъртвите герои от човешката раса, доказани воини, които пируват там ядат и пият в компанията на прелестни жени, докато не ги призоват отново за последната, решителна битка при Рагнарок, на която те и всички богове ще бъдат разгромени.

Не изпитвам никакво съмнение, че странните истории на Тиркир за Один и подвизите му първи разпалиха у мен преклонението пред Всемирния баща, както го наричаше Тиркир. За едно седемгодишно момче е съвсем нормално да прояви нездрав интерес към това, как Один разпитва мъртвите, стои до умиращите на бесилките, за да научи последните им тайни или разговаря със сакатите. Не по-малко примамлива бе способността му да се въплъщава във всевъзможни форми. С лекота си представях как Бащата на боговете се превръща според случая в сокол, червей, змия, ритуална жертва. Тъй като бях още малък, тъмната му страна — това, че мами и лъже, и че името му значи „ярост“ — не ме привличаше особено.

Любимецът на Торвал, естествено носещ неговото име, бе червенокосият Тор, синът на Один, който язди по небето в теглената си от кози колесница. Пътят му бележат светкавици и гръмотевици, и има власт над морето, по което бие с Мьолнир, прочутия си чук. Торвал беше страстен последовател на култа към Тор и истински се разгорещяваше, подхванеше ли някоя от любимите си истории. Помня деня, в който ми разказа как Тор отишъл да залови змията Мидгард, като използвал за стръв волска глава. Когато змията лапнала въдицата, Тор задърпал толкова силно, че кракът му пропаднал през дъските на кораба. Тук Торвал се изправи и — намирахме се в обора — вдигна крак на една от дървените прегради и задърпа назад, за да покаже как точно го е направил богът. Само че преградата беше зле скована и се сгромоляса в облак прах и трески. Още чувам гръмовния смях на Торвал и триумфалното му „Точно така е станало!“

Въпреки ентусиазма на Торвал — и момчешкото ми преклонение пред закаления ловец — аз все пак предпочитах Один. Харесваше ми идеята да се промъквам дегизиран, да събирам тайно сведения, да наблюдавам и да манипулирам. Като всички деца обичах да подслушвам възрастните и да научавам тайните им, и за да го постигна, се скриех зад някоя врата или колона, затварях очи също като едноокия герой-бог. Стига приемната ми майка да бе преровила под дюшека ми, щеше да открие квадратното парцалче, което бях скрил там. Представях си, че е Скидбладнир, вълшебният кораб на Один, който винаги се радва на попътен вятър и побира всички аезири, в пълно бойно снаряжение, а когато не му е нужен, Один го сгъва и го слага в джоба си.

Няколко години по-късно малко по-малко осъзнах, че аз самият може би съм част от великия план на Один. Вече ми се струваше, че пътят на живота ми все повече се води от прищевките на Всемирния баща и при възможност му отдавах дължимото, не само с молитва и тайни приношения, но и като му подражавах. Това е единствената причина и като зелен още младеж да се опитам да стана поет, защото Один, превъплътен в орел, бе откраднал медовината на поезията от пазителя й Сутунг. А и което е по-важно, растящата ми почит към Один подхранваше естествената ми любов към пътешествията. Започвах всяко от тях с ясното съзнание, че над мен бди Всемирния баща, най-великият от всички пътешественици. И той не ме предаде, след като оживях там, където много от спътниците ми изгубиха живота си.

* * *

Тиркир ми разтълкува и подробностите на мистериозното предсказание, което Гудрид спомена пред одъра на мъртвия Торстайн. Гудрид ме бе изпратила да занеса вечерята на дребния германец, окъснял в работилницата, където правеше и поправяше металните ни сечива.

— Добра жена е приемната ти майка — каза Тиркир, когато отмести празната купа и облиза пръстите си. — Твърде добра, за да изпадне под влиянието на онези луди поклонници на Белия Христос. Никой друг не пее магическите песни по-добре от нея.

— Какви са тези песни?

Тиркир ме изгледа изпод издаденото си чело и в очите му за миг проблесна подозрение.

— Искаш да ми кажеш, че майка ти не ти е разказвала за Малката сибила?

— Не. Коя е тя?

— Старата Торбьорг. Беше малка сибила, волва. Умря преди четири години, така че няма откъде да я познаваш. Но много хора още я помнят, помнят и нощта, когато Гудрид Торбьорндотир разкри дарбата си.

Тиркир седна на ниското столче до наковалнята и ми махна да се настаня на купчината чували от въглищата, с които захранваше простата си пещ. Очевидно беше, че историята ще е дълга, но той сметна, че трябва да науча истината за приемната си майка. За мен бе важно всичко за обожаваната от мен Гудрид, затова слушах толкова внимателно, че още помня всяка подробност от разказа на Тиркир.

* * *

Малката сибила, започна Тиркир, дошла в Гренландия в първите дни на основаването на колонията, за да избегне ревностните последователи на Белия Христос, предизвикали такъв раздор в Исландия с настояването си всички да приемат техния Господ. Била най-малката от деветте сестри; всички притежаваш силата, но като девета при нея дарбата била по-силна от дарбата на всички, взети заедно. Предсказвала времето на чифликчиите, а съпругите им се допитвали до нея, когато кръщавали децата си. Младите жени тайно искали съвет за любовните си трепети, а моряците насрочвали плаванията си за посочените от нея благоприятни дни. Торбьорг знаела молитвите и ритуалите на старата вяра и какви точно дарове се принасят на боговете.

През есента на годината, в която мама Гудрид пристигнала в Гренландия, се случило така, че в колонията настъпил страшен глад. След оскъдния сенокос ловците, навлезли във вътрешността или по крайбрежието да търсят тюлени и дивеч, се завърнали с почти празни ръце, а двама изобщо не се върнали. Дошли мрачните зимни месеци и хората ни започнали да измират от глад. Положението станало толкова тежко, че един от най-крупните чифликчии, Херолф, решил да се допита до Малката сибила. Херолф устроил пир в нейна и на света на духовете чест; посегнал на последните запаси от храна, един вид сигнал за боговете, че хората поставят съдбата си в техните ръце.

За пира Херолф извадил последната сушена риба и тюленова мас, заклал последните животни и извадил скътаните сирене и хляб. Естествено поканил всички, и не само за да напълнят изгладнелите си стомаси, но и да чуят какво ще каже сибилата. Съпругата на Херолф подредила дълга маса, простираща се по цялата дължина на банкетната зала. В началото на масата, леко издигнато, за да я виждат всички, било почетното място за Малката сибила — резбован дървен стол и възглавница, пълна с кокоши пера.

Гостите започнали да пристигат и изпратили мъж да придружи Торбьорг от дома й. Повикат ли я за магии, тя обикновено се явявала във всекидневните си ръчно тъкани дрехи, със сейдурския жезъл, дълга около метър дървена пръчка, по която били резбовани руини и увесени избелели парчета плат. Когато я въвели в залата онази вечер обаче, Торбьорг била облечена в невиждани досега дрехи: дълго тъмносиньо, почти черно наметало, което се спускало почти до земята и било препасано през гърдите й със сложно изтъкани от червени и сребърни нишки ширити. Цялото наметало било обсипано с малки камъчета, не скъпоценни, а речни, на разноцветни жилки изгладени от водата, под която са лежали. Блестели, сякаш са още мокри — вълшебни „водни камъни“, в които се смятало, че живеят речните духове. На врата си волвата носела огърлица от цветни стъклени мъниста, повечето червени и сини. Коланът й бил изплетен от сушени гъбени пънчета и от него висяла голяма платнена кесия със сушени билки, амулети и други неща, които използвала при заклинанията си. Краката й били стегнати в тежки обувки от телешка кожа, с козината навън, овървени с дебели каиши с калаени топчета в края. Главата си била скрила под тъмна качулка от агнешка кожа, обточена с козината на бяла котка. На ръцете си носела ръкавици също от котка, но с козината навътре.

Гостите трудно биха разпознали Торнбьорг без жезъла й от светло дърво с цвят на мед, износен и лъскав от пръстите й, а по месинговата топка в края били инкрустирани още „речни камъни“. По жезъла имало, поне така се сторило на събралите се, повече панделки от обикновено.

Когато пристигнала, Херолф, който очаквал да я приветства на вратата, с изненада установил, че гледа обратната страна на черната й качулка. Торнбьорг вървяла заднешком. Всички събрали се се смълчали, когато домакинът я превел, все още обърната с лице към вратата, през цялата зала. Изравнели ли се с някой от гостите, Херолф го назовавал по име. Сибилата надничала изпод черната си качулка, но почти не продумвала, само от време на време поемала въздух, сякаш подушвала присъствието им.

Настанили волвата на издигнатото място и поднесли храната. Всички й се нахвърлили жадно, макар и много крадешком да поглеждали към Торбьорг. Тя не ядяла с обикновените прибори, а извадила от кесията си пиринчена лъжица и стар нож с дръжка от моржова кост, прикрепена с два медни пръстена. Острието на ножа било много изтрито и вдлъбнато, сякаш дълго време било лежало заровено в земята и присъстващите забелязали, че върхът му е счупен. Волвата не яла от храната на другите. Поискала козе мляко и да й сготвят сърцата на всички животни, заклани за пиршеството.

Когато масите били раздигнати, Херолф се изправил.

— Сибила, дано всичко тази вечер е било по вкуса ти — обявил с глас, който се разнесъл ясно из цялата зала. — Събрали сме се тук с надежда, че мъдростта ти ще ни каже колко дълго още ще трае гладът и дали може да направим нещо, за да сложим край на страданието.

— Трябва да прекарам още малко време в тази къща — отговорила тя. Гласът й бил тънък и свистящ, сякаш дишала трудно. — Тепърва трябва да се слея с духа му, да науча поличбите, да почувствам душата му. Твърде рано е за отговор. Ще остана на мястото си през цялата нощ, а утре след обяд мисля, че ще мога да отговоря на въпроса ти.

Хората въздъхнали обезкуражени. Живеещите достатъчно близо да се приберат в тъмното, напуснали сградата. Останалите се настанили за през нощта и нетърпеливо зачакали дългата, бавна зора, която през този сезон идва толкова късно, че светлината започва да избледнява почти в мига, в който докосне земята.

На следващия следобед хората отново се събрали. И тогава се появила засечка. Сибилата изведнъж обявила, че докато духът й се отделя от тялото, някой трябва да пее магическите напеви, които да помогнат на духа й да се освободи и да поеме към отвъдното. Настъпил смут. Сибилата никога не била искала помощник. Херолф се обърнал към хората с призив някой ако може да помогне, да пристъпи крачка напред. Призивът му бил посрещнат с мълчание.

Сибилата стояла на издигнатото си място и нетърпеливо се взирала надолу. Херолф повторил молбата си и за всеобща изненада Гудрид тихо пристъпила напред.

— Знаеш магии? — изумен попитал Херолф, зяпнал от изненада.

— Да — тихо отговорила Гудрид. — Израснах в Исландия, в дома на бащините ни приятели Орм и Халдис, и Халдис ме научи на магическите песни. Ако беше тук днес, тя щеше да ги изпее по-добре, но мисля, че още помня думите.

Малката сибила невярващо изсумтяла и махнала на Гудрид да се приближи. Навела се и накарала младата жена да изрецитира свещен стих, сигурно за да я изпита, защото Гудрид го изпяла толкова тихо, че никой не хванал повече от няколко думи, повечето от които на някакъв странен език.

Сибилата кимнала отсечено, после се отпуснала назад на възглавницата си.

В този момент се намесил бащата на Гудрид, Торбьорн, обикновено много сговорчив мъж.

— Няма да позволя дъщеря ми да се набърква в магии — обявил той високо. — Започнеш ли веднъж, не знаеш кога ще спреш.

— Не съм нито вещица, нито магьосница, но ако с това ще помогна, съм готова да участвам — твърдо му казала Гудрид.

Торнбьорн приел неподчинението й присърце, завъртял се на пети и разблъсквайки тълпата, напуснал, мърморейки, че поне не е длъжен да присъства на срама на дъщеря си.

— Духовете се колебаят дали да се явят — казала сибилата след кратко мълчание, когато хората отново заели местата си. — Трябва да ги успокоим, за да ги повикаме при нас. — Махнала на Гудрид, която разменила поглед с няколко от събраните жени, които под погледа на сконфузените си или любопитни съпрузи, разбутали тълпата и следвайки напътствията на Гудрид, оформили малък кръг. Гудрид застанала в средата и когато тълпата утихнала, запяла магическа песен. Имала висок, ясен глас и пеела без следа от срам. Жените около нея започнали тихо да се поклащат в такт, после се хванали за ръце и кръгът им започнал бавно да се извива встрани, в посока обратна на слънцето. Съпрузите и синовете им гледали, изпълнени с полустрах, полуизумление. Гудрид пеела, куплет след куплет, и по-възрастните жени, в началото тихо, после все по-високо, започнали да повтарят припева. За някои от събралите се напевите на места звучали като приспивните песни, които били слушали като деца, макар и само Гудрид да знаела всички думи и кога да смени ритъма. Гласът й не трепнал до самия край на песента.

Жените се шмугнали обратно в тълпата, а волвата погледнала надолу към Гудрид.

— Поздравявам те. Който и да те е учил, те е научил добре. Духовете откликнаха. Усещам ги, събират се около нас и са готови да отнесат духа ми при боговете.

Махнала на Гудрид да се приближи и изтананикала нещо. Гудрид сигурно разпознала напева, защото му откликнала, хванала припева, повтаряла куплетите, променяла или добавяла думи после запели заедно и волвата започнала да се полюшва напред-назад в стола си. Песента сякаш обгърнала двете в невидим кръг. Имало повторения и дълги паузи. Хората започнали да пристъпват от крак на крак и да се споглеждат, после пак се обръщали към високия стол и фигурата в синьото наметало. Най-после, след малко повече от половин час, гласът на сибилата притихнал. Гудрид, още до нея, като че ли усетила, че ролята й наближава своя край. Главата на волвата клюмнала на гърдите й и отстрани изглеждало, че е едновременно будна и че спи. В продължение на един дълъг миг нищо не се случило, после волвата много бавно надигнала глава и погледнала право надолу, към претъпканата стая. Кимнала на Гудрид и Гудрид се върнала на мястото си, обърнала се и застанала с лице към Малката сибила.

Херолф нервно попитал:

— Научи ли отговора на въпроса ни?

— Да — отговорила спокойно волвата. — Сънят ми беше ясен. Духът ми се извиси в небето и видях ледът на фиорда да се топи. Видях първите стръкчета трева, макар и птиците още да не са се върнали, за да построят гнездата си. Денят бе още къс, но беше топло. Тази година пролетта ще подрани. Изпитанието ви ще свърши до няколко дни. Гладът няма да отнесе повече жертви. Уповавайте се на боговете и ще бъдете възнаградени.

Неочаквано волвата се обърнала към Гудрид и й заговорила:

— Имам предсказание и за теб. Вестоносците от света на духовете останаха толкова очаровани от знанията ти и песните, които изпя, че ми донесоха новини за съдбата ти. Сега мога да те възнаградя за помощта ти. Орисана си да сключиш брак с високопоставен мъж тук, в Гренландия, но той няма да трае дълго. Виждам как всичко те води към Исландия и народа й. В тази страна ще поставиш началото на славен род и името ти ще се предава от поколение на поколение.

* * *

Това бе краят на разказа на Тиркир.

— Разбра ли сега — каза той, — защо Торвал реши, че имитираш подскачането на Еднокракия. Мислеше, че си наследил дарбата от приемната си майка. Гудрид може да стане много могъща волва, стига да не се сдушва толкова с последователите на Белия Христос.

Знаех за какво говори. Откакто Гудрид се върна от Лийсфиорд, прекарваше много време със съпругата на Лейф Гида, фанатична християнка. Двете жени често посещаваха заедно дупката на Белия заек. За Тиркир и Торвал бе обезпокояващо да изгубят толкова надарен човек за новоизлюпената християнска вяра. Интересът на Гудрид към християнството разклащаше собствената им вяра в старите богове, а това ги притесняваше. За разлика от мен сега, те не осъзнаваха истината, че от добрите езичници излизат добри християни и обратното. Изборът на религия не е толкова важен, колкото достойнствата на човека, който я проповядва.

При пътуванията си забелязах, че същото важи и за генералите и политиците. Бях свидетел как няма никакво значение дали някой изключителен военен е облечен в кожа или носи позлатен шлем и красива копринена униформа, и двамата може да са еднакво гениални при воденето на битките и да взимат брилянтни, експресни решения. При политиците е същото. Слушах речи на въшливи племенни събрания около лагерния огън на гола горска поляна, които, разкрасени с няколко красиви фрази, биха повторили дума по дума речите на напарфюмираните съветници на василевса, предполагаемия наместник на Христос на земята, който седнал на позлатения си трон в обточена с порфир стая си дава вид, че олицетворява хилядолетието наука и цивилизация.

Като се замисля сега, най-тъжното в покръстването на Гудрид бе невероятното похабяване на дарбата й. Ако бе предпочела да се обучи при Малката сибила, от приемната ми майка би излязла изключителна жрица на старата вяра. Защото това е една от най-любопитните страни на старите поверия — която би ужасила монасите около мен (повечето свещенослужители бяха жени). В нашия език има петнадесет различни думи за жените, вещи в сейдура; за мъжете думите са наполовина по-малко. Дори Один, царят на превъплъщението, има силно изразена женска страна, която те кара да се замислиш върху готовността, с която се дегизира като жена. Обратното, жреците на Белия Христос са мъже, а жените са изключени от кръга на избраниците. С други думи, Гудрид смали откритите пред нея хоризонти в деня, в който официално прие вярата на Белия Христос. Ако бе последвала старата вяра, щеше да се радва на почит и влияние, и щеше да помага на хората. Като набожна, милозлива християнка тя в крайна сметка бе принудена да се установи на едно място и се отдаде на самота. Но аз избързвам с разказа си…

Торвал и Тиркир искрено се постараха да ми обяснят, че ако хората престанат да следват ритуалите на старата вяра, тя скоро ще се претопи от настъпващото християнство. Скоростта, с която вярата на Белия Христос бе превзела Исландия, тревожеше учителите ми, които се страхуваха, че същото ще се случи и в Гренландия.

— Не знам как хората на Белия Христос имат очи да твърдят, че са мирни, добри души — кисело заяви Торвал. — Първият им мисионер в Исландия беше един нехранимайко на име Тангбранд. Кръстосваше нахално селата и изнудваше фермерите да приемат вярата му, а когато го подиграваха за налудничавите идеи, си изтърва нервите и в последвалата свада уби двама исландци. За да изобличат безхаберието му, хората го изправиха срещу една мъдра волва и тя го направи за смях. Беше толкова унижен, че се качи на първия кораб за Норвегия. Волвата доказа на какво е способна и призова Тор да изпрати буря, която за малко да потопи кораба му.

— Исландците са твърде отстъпчиви — вметна Тиркир. — Когато след няколко години мисионерите се върнали в Исландия и започнали пак да проповядват, на фермерите така им писнало от безкрайните спорове и свади, че изпратили представители на Алтинга, да помолят Говорителя на закона да излезе с решение. Той се усамотил и мислил почти цял един ден. После се изкачил на Скалата на закона и обявил, че ще е най-лесно всички да приемат формално новата религия, а който иска, да запази старата вяра.

— Бяхме слепи и не видяхме, че хората на Белия Христос няма да се откажат, преди да са се докопали до всички. Нищо против нямахме тяхната вяра; никога не сме твърдели, че нашата е единствената вярна сред тях. Направихме грешката да приемем, че Белия Христос е поредният бог, на когото другите богове ще направят място и който ще съществува в мирно съжителство с тях.

Обучението ми в старата вяра очевидно бе повърхностно. Торвал и Тиркир често бъркаха фолклора с религията, но дори и това не бе фатално. Тиркир ми показа и първите руни. Издяла ги на малки плоски дъсчици и ме накара да научи фударка, азбуката, наизуст. Научи ме и да ги чета със затворени очи, като прокарвам пръсти по резките и мислено си ги превеждам. „Това е умение, което ще ти влезе в работа, казваше, когато искаш да обмениш тайно информация или надписът е прекалено стар и изтъркан, за да го разчетеш с око.“ Наистина исках да се отплатя на учителите си, като сънувам важни неща, които те да разтълкуват, но скоро открих, че тези сънища не идват насила. Първо трябва да изучиш сложните пътеки на старата вяра, после да знаеш как да стъпиш на тях, понякога с помощта на опиати или самобичуване. Бях твърде млад за това и се обърнах към майка Гудрид и я разпитах за магическите й познания.

Направих го неохотно — тя с всеки ден ставаше все по-ревностна християнка и не бях сигурен дали ще одобри растящия ми интерес към старата вяра.

А и през следващата зима Гудрид бе заета с далеч по-прозаични неща. Баща й, старият Торбьорн, почина малко след завръщането й, от Лийсфиорд и Гудрид, единственото му живо дете, наследи всичко. Торстайн Черния обяви, че няма да се върне в чифлика си. Решил бе, че мястото не му носи късмет и не иска да започва там отначало и да търси нов съдружник. До януари намери купувач и изплати на Гудрид дела на мъртвия й съпруг. Или сега Гудрид, все още без свое собствено дете, млада и красива, беше и богата. Никой не се изненада особено, когато една година след овдовяването си моята ослепителна майка се сдоби с нов поклонник и прие предложението му за брак. Това, което изненада всички бе, че съпругът й скоро след това обяви, че подготвя нов кораб за Винландия, където ще основе ново и постоянно селище на същото място, на което двамата братя Ериксон, Лейф и Торвалд, бяха възложили надеждите си.