Тим Северин
Синът на Один (18) (Сага за героите на Севера)

Глава шестнадесета

Събудих се от внезапна пронизваща болка в рамото. Първо реших, че идва от раната в ръката, но болката сега бе от другата страна. Отворих очи и видях надвесен над мен войн непохватно да набива нита на оковите на дясната ми китка. Не бе улучил и дръжката на меча, която използваше вместо чук, се бе стоварила върху рамото ми. Извърнах глава, за да се огледам. Лежах в калта не далеч от храста, от който ме бяха измъкнали. С гръб към мен стояха около дузина ирландски и викингски воини, загледани в нещо в подножието на един от дъбовете. Беше трупът на Бродир, разпознах го по разкошната дълга черна коса. Бяха разпорили корема му. Впоследствие ми казаха, че е станало по настояване на наемниците в охраната на Брайън. Според тях нападението от засада над невъоръжения крал било дело на страхливец и следвало Бродир да се накаже по традиционния начин — докато е още жив, да разпорят корема му и извадят червата. Сега те висяха заковани за дъба. Истината, подозирам е, че наемниците целяха да отклонят вниманието от собствената си немарливост.

Ирландецът грубо ме вдигна на крака и на веригата на оковите ме отведе от лобното място на Бродир.

— Име? — попита с грубоват глас. Беше дребен, жилав мъж на около четиридесет години, облечен в обичайните за ирландците легинси с гамаши и широка риза, над която носеше късо наметало в кафяво и черно. В едната си ръка още стискаше меча; преметна малкия си кръгъл щит през ремъка му на рамо, за да си освободи другата за оковите.

— Торгилс Лейфсон — отговорих аз. — Къде ме водиш?

Казах го на ирландски и човекът ме изгледа изненадано.

— От хората на Сигтригур от Дъблин ли си? — попита.

— Не, дойдох с корабите от Ман, но не спадам към хората на Бродир.

Ирландецът кой знае защо ми се стори доволен да го чуе.

— Защо тогава си се бил с тях? — попита.

Беше твърде сложно да обясня как попаднах сред хората на Бродир, затова казах само:

— Грижих се за двете му бойни хрътки. — С което съвсем неволно реших съдбата си.

Не след дълго стигнахме мястото, където остатъците от армията на върховния крал трупаше трофеите от битката. Простото правило бе, че плячката отива у първия, стигнал до вражеския труп. Много от победителите вече бяха навлекли по няколко ката дрехи и безразборно натрупани едно върху друго всевъзможни бижута, много от които опръскани с кръв. Други носеха по четири-пет меча, сякаш се връщаха с дърва за огрев от гората, другарите им тъпчеха в мешките си плячкосани обувки, колани и ризи, свалени от мъртви, били се на тяхна страна. Един ирландец се фукаше със зловеща композиция от три отрязани глави с омотана една в друга коси. Мъжете на групички се караха за по-ценните предмети — брони или бижута. Споровете бяха най-често между войници на Малаки и окървавените воини на Борума, на чиито плещи основно падна битката. Последните обикновено и печелеха, най-вече заради грозния, изтощен блясък в очите им, говорещ, че след толкова много кръв са готови да задържат заграбеното дори и ако трябва да пролеят кръвта на своите.

Ирландецът ме отведе при насядалите край един открит огън малка група мъже. До тях бе разхвърляна сравнително оскъдната им плячка — предимно оръжия, няколко шлема и остменски дрехи.

— Гледайте — каза и подръпна веригата ми. — Залових аркогада на предводителя от Ман.

Другарите му бяха впечатлени. Аркогад, както скоро щях да науча, значеше човек, грижещ се за хрътките, официална длъжност при ирландците, и то само в свитите на големците. Или за тях аз спадах към личната свита на Бродир, явявах се плячка и сега бях роб на пленилия ме.

Малката ни група не се бави много на бойното поле. Бързо се разнесе слух, че Малаки, сега на практика предводител на армията победител, вече води преговори с все още скритата зад дъблинските стени Гормлейт, и че градът няма да бъде нападан, следователно няма да има трофеи. След смъртта на Брайън Борума Малаки моментално бе предявил претенции за титлата върховен крал и Сигтригур бе обещал да го подкрепи, ако Малаки пожали Дъблин. Или истинските победители от историческата битка бяха двамата командири, взели най-малко участие на бойното поле и разбира се, Гормлейт. Нещата се развиха така, че Гормлейт прекара следващите петнадесет години в Дъблин като безспорната сила зад трона, диктуваща всяка стъпка на крал Сигтригур.

Загубите сред истинските участници в битката бяха потресаващи. Почти всеки член на семейството на Борума бе убит, в това число и двамата му внуци. Безразсъдният кураж на Мърчад в крайна сметка го погуби. Повалил на земята един от хората на Бродир и се навеждал да го довърши, но викингът замахнал с камата си и изкормил ирландеца. Една трета от воините на краля лежаха мъртви по бойното поле, почти същите бяха пораженията и сред врага. Ленстърската армия на Майл Морда бе напълно изличена, а само шепа викинги оцеляха след отчаяното отстъпление към корабите. Най-зле бяха пострадали оркнитата на граф Сигурд. По-малко от един на десет успя да спаси живота си. Загинала бе цялата свита на Сигурд, включително петнадесет от Подпалвачите, слабо утешение за мен.

Докато напредвахме към вътрешността на Ирландия, научих, че собственикът ми се казва Донакад Уа Далей и е това, което ирландците наричат „ри“ или „крал“. Титлата малко подвежда. Донакад стоеше начело на малък туат, миниатюрно кралство, разположено някъде в центъра на страната. В йерархията на други племена стоеше над дребен старейшина, но ирландците са горди, склонни към раздори хора и ревниво пазят разделението и отличителните белези на властта си, без значение колко скромна е тя. Имат няколко подразделения крале и Донакад стоеше на най-ниското стъпало, просто ри туат, или глава на малко племе, което вярва, че произлиза от един прародител, с легендарните подвизи на когото естествено  силно се гордее. Донакад бе твърде незначителен, за да има аркогад. Имаше късмет дори с това, че притежава възрастен слуга, който носеше оръжията и очуканата му тенджера.

Пътувахме на запад с двадесетината мъже на Донакад, който пък гордо водеше окования си роб. В живота си не бях виждал по-зелена страна. Растенията бурно се разпъпваха, имаше огромни гористи отсечки, най-вече дъб и ясен, а между тях се простираха потънали в зеленина поляни. Почвата бе предимно мочурлива, но нашата пътека следваше едно по-добре дренирано, издигнато било от двете страни на което се откриваше гледка към ширналата се долина, обрасла с обсипан с цветове татул. Бе толкова много, че вятърът на моменти вдигаше по пътеката истинска снежна буря от бели листенца. Пътеката ни обграждаха малки пролетни цветя, обагрени в тъмносиньо, светложълто и пурпурно, а във всеки храст като че се криеха най-малко по две пойни птици, дотам погълнати в любовните си песни, че ни обръщаха внимание чак като приближихме на ръка разстояние, а и тогава само подскачаха на горните клонки и продължаваха да тръбят чувствата си. Времето бе напълно непредсказуемо и в рамките на един-единствен ден се сблъскахме с всички сезони. Притъмнялото утро привика есенен вятър, който ни брулеше с такава ожесточеност, че трябваше да вървим приведени. Вихрушката последва пролетен промеждутък, който трая поне час, след което вятърът изведнъж изчезна и чухме отново песента на птиците, миг след което раздут черен облак изля върху ни страховита зимна градушка, която ни накара да вдигнем качулките на наметалата си и да потърсим прикритие под едно голямо дърво. До средата на следобеда облаците напълно се бяха разнесли и слънцето напече толкова силно, че сгънахме наметалата си и ги привързахме над раниците си, без да спираме, потни, да газим през локвите от пороя.

Донакад се оказа мъж с благ характер и съвсем не злопаметен. На третия ден заряза веригата и ми позволи да вървя с хората му. Не свали оковите от китките ми обаче, което бе особено тежко за лявото ми рамо — ръката, с която носех знамето с черния гарван, когато ме удариха, бе подута и отекла, и придобила грозен пурпурно жълтеникав оттенък. В началото си мислех, че повече няма да мога да си служа с пръстите, защото не можех да ги свивам и бяха изгубили всякаква чувствителност. Постепенно обаче отокът спадна и ръката започна да заздравява, макар и до ден-днешен да ме боли преди дъжд. Предполагам, че малките кокалчета са се счупили и впоследствие заздравели накриво.

Подминахме няколко малки селца, обикновено разположени встрани от пътя. Изглежда се радваха на благоденствие; покритите слама чифлици и външните постройки често бяха защитени с жив плет, но зеленчуковите им градини и пасищата оставаха извън защитния периметър, или очевидно имаше някакви закони. От време на време Донакад и мъжете му се отбиваха да разкажат на чифликчиите за изхода от великата битка и да купят храна, която плащаха с дребни неща от плячката. Изненадах се, че не видях плевни, после се сетих, че ирландските зими са толкова меки, че пастирите могат да оставят добитъка да пасе навън целогодишно. Пътувахме по оживен път и често се разминавахме с други пътници — чифликчии, тръгнали с добитъка си към местния пазар, амбулантни търговци и странстващи майстори. От време на време срещахме някой ри туатри, старейшини едно стъпало по-високо в йерархията от Донакад, властващи над няколко по-малки туата. Забелязах, че Донакад и хората му отстъпват почтително встрани, за да направят път на потръсващия се на малкия си кон ри туатри и свитата му от поне двадесетина конника.

След като четвъртата или петата от тези надути кавалкади ни подмина, опръсквайки ни с кална вода, се осмелих да попитам Донакад защо ри туатри пътува с толкова голяма свита, след като местността очевидно е съвсем спокойна.

— Ритуатри не може да пътува сам. Това ще подбие цената на лицето му — отговори Донакад.

— Цената на лицето? — попитах. Донакад бе казал „лог нинек“ и реших, че не съм превел правилно думите му.

— Или честта си. Всеки човек си има стойност, на базата на която го съдят арбитраторите или хората му. Един ри — тук изпъчи гърди и опита да си придаде по-царствен вид, което бе трудно в раздърпаните му, кални дрехи — трябва винаги да постъпва съгласно цената на лицето си. В противен случай в туата му ще настъпи хаос и разруха.

— Каква тогава ще е цената на Кормак? — опитах да се пошегувам. Забелязал бях, че ирландците имат добро чувство за хумор. Кормак, един от оръженосците на Донакад, бе изключително грозен. Имаше изпъкнали очи, широки, сплескани ноздри и злощастна бенка, минаваща през цялата лява страна на лицето му, от ухото до под яката на ризата. Донакад обаче прие въпроса ми съвсем сериозно.

— Кормак е свободен пастир с добро положение — държи половин дял в един впряг за оране — или цената му е две и половина млечни крави, доста по-малко от една кумал. Изплаща ми наем на стойността на една млечна крава годишно.

Реших да насиля късмета си. Кумал на ирландски е робиня или отговорът на Донакад можеше да хвърли светлина върху собственото ми бъдеще като негова собственост.

— Извини ме, ако ти прозвучи неучтиво — казах, — ти също ли имаш цена? И как другите разбират каква е тя?

— Всеки знае цената на другия, на жената и семейството му — отговори той, без дори да се замисли. — От ритуатри, който току-що видяхме, чиято чест е осем кумала, до младока, който още живее на земята на родителите си, чието лице ще бъде оценено на по-ниска цена.

— Аз също ли имам цена?

— Не. Ти си работна ръка, не си свободен и следователно нямаш нито цена, нито чест. Разбира се, можеш да получиш обратно свободата си и с усилена работа и ум да спечелиш богатство. По-лесно е да изгубиш, отколкото да спечелиш чест. Един ри рискува цената си дори ако само хване инструмент с дръжка, било то чук, секира или мотика.

— Ами меч, ако го използваш като чук? — не се сдържах и Донакад ме перна през врата.

На четвъртия ден от похода ни се сблъсках с любопитен пример за тази странна ирландска идея за определена от тях цена за всеки в йерархията. Пристигнахме в едно малко село, където би било съвсем нормално да спрем и да купим храна, а не го направихме, нищо че запасите ни бяха на привършване. От бързия ход ме заболя гърбът, все още бе натъртен от онзи удар в битката, но спътниците ми само казаха да побързам и да не се мая, и че скоро ще получа лек за болката. Самите те ускориха крачка и изглеждаха определено доволни, сякаш очакваха да им се случи нещо приятно. Малко по-късно пред се появи постройка, по-голяма от обикновена ферма и разложена доста по-близо до пътя. Видях и няколко малки външни бараки, покрай които обаче нямаше нито обори, нито признаци за земеделие. Липсваше и защитна ограда от жив плет. Напротив, сградата изглеждаше отворена за всички и много приветлива. Без и миг колебание, спътниците ми кривнаха от пътеката към вратата и без дори да почукат, влязоха вътре. Озовахме се в голяма, уютна стая, пълна с пейки и столове. Над огнище в средата висеше казан, от който се издигаше пара. Мъж, очевидно собственикът на мястото, пристъпи напред, поздрави топло Донакад, с няколко официални фрази го приветства с добре дошъл и го покани да седне и да се отпусне след уморителното пътуване. След това се обърна и прикани по подобен начин всеки от оръженосците — без мен и прислужника на Донакад, разбира се. Едва бяхме седнали и домакинът им донесе гарафи медовина и бира. Питиетата скоро бяха последвани от самуни хляб, домашно масло и сушено месо. Храна получихме дори аз и възрастният прислужник.

Ядох бързо, предполагайки, че скоро отново ще се отправим на път. Но за моя най-голяма изненада Донакад и оръженосците му като че ли имаха намерение да останат и се позабавляват. Домакинът им обеща топло ястие веднага, щом готвачът разпали фурната. После сервира още пиене, последвано от гозбата, и ново щедро разливане на медовина и бира. Оръженосците вече бяха започнали да си разказват истории — любимо забавление на ирландците, при които — също като на пира на граф Сигурд в Оркни — от всеки се очаква да забавлява останалите с някой интересен разказ. През цялото това време в стаята влизаха още пътници, които също биваха настанявани и нахранени. До вечерта залата бе вече пълна и ми стана ясно, че малката ни група ще пренощува в тази странна къща.

— Кой е собственикът на къщата? — попитах прислужника на Донакад. — От туата на Донакад ли е?

На човека очевидно му се спеше от умора и от силните питиета.

— Даже не е тукашен. Пристигна преди около четири години и много му потръгна — каза старецът и тихо се изкашля.

— Искаш да кажеш, че печели, като продава храна и пиене пътниците?

— Не, той не печели, а пилее пари — отговори старецът. — Вече натрупал богатство, гледал е крави някъде на север. Сега цената на лицето му е много по-висока и напълно заслужено. — Реших, че старецът е изглупял и няма смисъл да го разпитвам повече. Щях да разреша загадката на сутринта.

Оказа се, че следващата сутрин също не е подходящо време за въпроси. Всички страдаха от убийствено главоболие, а когато се наканихме да поемем по пътя, слънцето бе вече високо. Изостанах малко, чакайки Донакад да плати на домакина ни за всичката храна и пиене, но той дори не го направи на въпрос, а домакинът ни изглеждаше също толкова приветлив, както когато пристигнахме. Донакад само измърмори няколко засукани благодарности, после настигнахме останалите, които вече мрачно влачеха крака по пътя. Присламчих се до стария слуга и го попитах защо си тръгнахме без да платим.

— Гостоприемството на бругу не се заплаща — отговори ми той, леко шокиран. — Ако платиш, ще го обидиш. Даже може да те дадат под съд.

— В Исландия, откъдето идвам, от чифликчията, особено ако е богат и може да си го позволи, се очаква да бъде гостоприемен и да предостави на потропалите на вратата му пътници подслон и храна. Само че не видях никой да работи около къщата. Изненадан съм, че не е избрал за дома си по-закътано място.

— Нарочно я е построил до пътя — обясни старецът, — за да го посещават повече хора. Колкото повече хора приеме, толкова повече се покачва цената му. Така увеличава честта си, която за него е по-важна от богатството.

Какво ще прави бругу, когато спестяванията му свършат, старецът не обясни.

— Един бругу се нуждае само от три неща — приключи с една от любимите на ирландците сентенции, — винаги пълен казан, къща край оживен път и сърдечен поздрав за всеки.

Пристигнахме в туата на Донакад през втората седмица на белтейн, месеца, който в Исландия наричат времето за прибиране на агнетата в кошарите. След уморителното газене с неугледната команда на Донакад през калта на половин Ирландия, не очаквах дома му да е нещо особено, и въпреки това останах поразен от нищетата. Къщата представляваше просто малка, кръгла постройка с кирпичени стени и островръх сламен покрив, а вътрешността бе по-гола и от крайпътния хан. Имаше няколко стола и пейки, спеше се върху тънки дюшеци, напълнени с изсушен папрат, а утъпканият пръстен под бе покрит с шавар. Навън имаше няколко обора, хамбар и малка ковачница, и къса редица конюшни, с които Донакад се гордееше, но в които понастоящем нямаше коне.

От разговорите на оръженосците му подразбрах, че Донакад и воините му са отишли да се бият за върховния крал не от вярност, а с надежда за плячка, с която да облекчат несгодите на всекидневието си. Земята на клана поначало била неплодородна, а през последните три лета валяло толкова много, че нивите били наводнени и реколтата — погубена. Стадата пък нападнала чума и тъй като дребните крале като Донакад отчитаха богатството си в глави добитък, загубата силно бе снижила положението им в йерархията. Битката при Клонтарф, както вече я наричаха, бе единственият светъл лъч за последните пет години.

Донакад ме зачисли да работя на полето и се отнасяше с мен добре, въпреки че бях роб. Позволяваше ми да почивам по обяд и вечер, а храната ми — черен хляб, масло и сирене, и от време на време месо — не бе много по-различна от това, което ядеше самият той. Имаше съпруга и пет деца, и ръчно изтъканите им дрехи издаваха ограничените им средства. Въпреки това не видях Донакад да отпрати странник — в Ирландия гостоприемство се очаква не само от бругу — и на два пъти през лятото прислужвах в къщата на пировете, които Донакад както подобава на един крал, даваше на поданиците си. Знаех, че храната и медовината за тях са едва ли не всичко, скътано в килера му.

Пасях кравите, грижех се за овцете и прасетата, правех и поправях огради. Лятото на открито ме промени физически и морално. Укрепнах и заякнах, гърбът ми оздравя, познанията ми по ирландски бързо се задълбочиха, а и открих, че имам дарба за езиците. Безпокоеше ме единствено раната в ръката. Макар и да ги раздвижвах и масажирах, пръстите оставаха изтръпнали и трудно си служех с тях, особено когато трябваше да хвана мотиката, за да режа торфа за зимния огън на Донакар или да се преборя с камъните, които вадехме от каменистите ниви и трупахме по синорите.

Жътвата бе слаба, но не катастрофална. Скоро забелязах Донакад започва да нервничи. Спря да подхвърля остроумните си забележки и понякога по цял час стоеше, притеснен и разсеян на едно място. От време на време нощем се будех и чувах как тихо разговаря с жена си, Шанейд, в преградената със завеси част от къщата, която наричаха свои покои. Сред откъслечните думи често чувах непозната дума — манчун. Когато питах за значението й Маркан, възрастния прислужник, той се намръщи.

— Това е данъкът, който Донакад трябва да изплати на манастира през есента. Събират го всяка година и от пет години насам Донакад не може да го плати. Отпуснаха му още време, но дългът толкова нарасна, че ако изобщо успее да го изчисти, ще му трябват години.

— Защо дължи пари на манастира? — попитах.

— Туат като нашия трябва да има господар — отговори Маркан. — Много сме малки да оцелеем сами, затова полагаме клетва за вярност на някой крал, който ни защитава при нужда, в местните войни, споровете за пограничните земи и прочее. Ние му даваме подкрепата си, а него провъзгласяват за върховен крал на няколко туата или рангът му пораства. Дава ни и добитък, за който се грижим вместо него. Когато работата по полето приключи, му връщаме уговорената лихва в натура, под формата на мляко, сирене или телета, и помагаме с други неща.

— Но каква роля играе тук манастирът?

— Уговорката изглеждаше разумна по времето, когато я сключи дядото на Донакад. Според него абатството щеше да е по-умерен господар от предишния ни ри туатри, който вечно искаше войници за безкрайните си сръдни с околните крале или пък цъфваше със свитата си и оставаше със седмици, чувстваше се като у дома си и ни докарваше до просешка тояга. Дядото на Донакад измисли да преминем към манастира. Монасите нямаше да искат войници и нямаше да ни навестяват толкова често.

— И какво се обърка?

— Всичко вървеше добре почти двадесет години. После на новия абат започнаха да му идват велики идеи. Той и съветниците му започнаха да изкарват патрона си по-свещен от останалите светци, а манастирът им трябваше да превъзхожда другите манастири. Абатът започна да събира зидари и работници, да изгражда нови параклиси и да наема най-добрите ювелири за витражите. А това струва много пари.

Още лог н-енек^[1], помислих.

— Манастирският ковчежник започна да изисква по-големи налози от добитъка, който ни бяха наели, тъй като нашите стада измряха. Наследникът му на поста пък измисли нов начин за набиране на средства. Сега всяка есен монасите правят обиколка из туатите и показват свещените си реликви. Богобоязливите трябва да изплащат манчуна, данъка за манастира, за да продължи строежите си абатът. Ако питаш мен, дотогава ще минат още няколко поколения. Искат пари дори за мисионерите, които изпращат в чужбина.

Забележката на Маркан ми напомни за Тангбранд, войнствения мисионер на крал Олаф, който така се изложи в Исландия. Само че не знаех каква точно е религията на стареца, затова си замълчах.

— Кога се очаква да бъде следващото посещение на монасите?

— Патрон им е свети Киеран, празнуват деня му на деветия ден от септември. Така че вероятно ще ги видим през следващите седмица-две. Едно е сигурно: Донакад не може да погаси дълга си.

Някак очаквах реликвите на св. Киеран да са части от тялото му — бедрена кост или може би череп. Чувал бях, че поклонниците на Белия Христос боготворят тези зловещи останки. Оказа се, че нещата, които монасите донесоха след десетина дни са просто лични вещи — извитата глава на владишки жезъл и кожена торба, в която твърдяха, че се намира Библията на светеца. Жезълът определено бе доказателство на думите на Маркан, че манастирът е изхарчил големи суми за облажаването на светеца си. Закривеното парче старо дърво лежеше в изработено във формата на конска глава разкошно посребрено сандъче, обсипано със скъпоценни камъни. Вдигнаха лъскавото украшение така, че всички събрали се пред дома на Донакад да го видим и му се поклоним.

За моя изненада се отнасяха с още по-голямо благоговение към книгата. Твърдяха, че е същата чудотворна Библия, която св. Киеран винаги носел със себе си и изучавал през всеки свободен миг. Ставал да я чете при изгрев-слънце и залягал над страниците и късно през нощта, без почти да се отделя от нея. Разказът им неволно ми напомни за онзи ден през сенокоса, когато майка ми така и се изсушила след проливния дъжд във Фродривър. Един ден Киеран безразсъдно оставил книгата си отворена на земята. В отсъствието му паднал тежък дъжд. Когато светецът се върнал да прибере книгата, земята била подгизнала от влагата, но крехките страници били сухи като прахан и нямало нито петънце размазано мастило.

За да ни го докажат, монасите развързаха кожените ремъци на торбата, тържествено извадиха книгата и благоговейно ни показаха непокътнатите страници.

Подобни истории силно впечатляваха хората на Донакад, независимо че те не можеха да четат, нито да преценят колко стара е книгата. Последва доста неловък момент, когато групичката монаси в бозавите си дрехи, застанали насред пръстения под на дома на Донакад, поискаха да им се изплатят задълженията. Абатът се представляваше от ковчежника, висок, мрачен мъж, който с прискърбен, но категоричен тон отправи искането си. От мястото си до стената, при Маркан, видях, че Донакад изглежда сконфузен и засрамен. Предположих, че се решава съдбата на лог н-енека му. Донакад смирено помоли монасите да позволят на него и хората му да изплатят задълженията си на части. Обясни, че жътвата за пореден път ги е разочаровала, че ще остави за себе си колкото да не умре от глад и през цялата идеща зима ще доставя храна на манастира. После извади най-силния си коз: като задатък за намеренията си ще заеме на манастира единствения си роб и изработеното от него ще послужи за гаранция срещу годишния дълг.

Тъжният ковчежник погледна към мястото ми до стената. Вече не носех верига или окови, но белезите по китките издаваха, че съм роб.

— Много добре — каза, — ще приемем младежът да дойде да ни работи временно, макар и това да не е манастирска практика. Но самият благословен Патрик някога е бил роб, значи има прецедент.

Така от собственост на Донакад, ри туати на Уа Далай, преминах в ръцете на монасите на манастира „Св. Киеран“.