Тим Северин
Синът на Один (7) (Сага за героите на Севера)

Глава пета

Независимо от първоначалните планове, цял месец измина, преди чичо ми Торстайн да опъне платна към Винланд. Беше истинско разхищение да се измине цялото това разстояние и да не се донесе дървен материал или риба, затова плановете само да се прибере тялото на Торвалд бяха променени. Трябваше да се събере екипировка, да се привикат мъже от пасищата, където се бяха качили с добитъка, да се натоварят запасите. После някой предложи, че е по-добре една малка група да остане през зимата в колибите на Лейф и този план допълнително забави нещата. Когато най-после потеглиха, старият кнор приличаше повече на имигрантски кораб. В трюма имаше шест крави и няколко овце, бали сено за тях, купища земеделски сечива, а на борда пътуваха и няколко жени, в това число и Гудрид, която бе помолила да придружи съпруга си. Аз останах у дома с баща й.

И докато подготовката приключи, вече бе прекалено късно. Торстайн Ериксон може да имаше изострено чувство за семейна чест, но му липсваха както далновидност, така и най-важното качество на всеки добър морски капитан — късмет с времето. Той и екипажът му поеха от Братахлид, но се сблъскали с толкова силен насрещен вятър, че прекарали по-голямата част от лятото в безцелно лутане в океана. В един момент виждали Исландия, в следващия засичали птици, които според тях идвали от ирландския бряг. Върнали се в Гренландия към края на мореплавателния сезон, без дори да стъпят във Винландия. Простите хорица твърдят, че корабът мисли и чувства самостоятелно. Вярват, че може да „открие“ като изгубена котка, куче или кон пътя, и никога не забравя маршрутите, по които е минал. Това са глупости, измишльотини на сухоземни плъхове. Кораби, правили по няколко последователни пътувания, обикновено успяват, защото се управляват от все същите опитни моряци или корабът се отличава с нещо — гази ниско, лесно хваща посоката на вятъра и така нататък, — което го прави най-подходящ за конкретната задача. За успешно второ или трето пътуване по даден маршрут допринасят опитните екипажи и късметът с времето, не придобитите „знания“ на кораба. Неуспехът на Торстайн да върне костите на брат си само доказва това.

Те в крайна сметка акостирали не в Братахлид, а в Лийсфиорд, на около три дни с кораб на северозапад, където малка група викинги били основали няколко крайбрежни чифлика. Торстайн завързал приятелство с един свой съименник, който го поканил да остане и му помогне за обработката на не малкото му земя. Може би чичо ми се срамувал да се върне след провала и без тялото на Торвалд, затова и приел поканата. Тази есен от Лийсфиорд пристигна малък крайбрежен кораб. В донесеното от него съобщение чичо ми молеше да изпратим в Лийсфиорд неговия дял от стадата на семейството и други неща, а в бележката — добавена от Гудрид, която явно все още ме обичаше — имаше покана да изпратят и мен.

Новият съдружник на чичо ми беше забележително мургав за викинг, оттам е и прякорът му, Торстайн Черния. Прякорът, който го отличаваше от всички други Торстайн, в това число и от чичо ми, е местен обичай. Повечето викинги просто носят името на родителите си. Аз например съм Торгилс Лейфсон, син на Лейф Ериксон, син на Ерик. Но при толкова много Лейф, Ерик, Грим, Од и прочее, често помага да разполагаш с още едно описателно прилагателно. Най-лесно — не и в моя случай обаче — е да кажеш откъде е съответният човек или да опишеш някоя негова особеност. На младини косата на дядо ми Ерик Червения била с цвят на морков, а както видяхме, Лейф Щастливеца на времето си е извадил изключителен късмет, като винаги попадал на подходящото място по точното време. При престоя ми в Исландия щях да срещна Торксл Плешивия, Гизур Белия и Халфдан Черния, и да слушам разкази за Торгрима Вещерското лице, женена за Тород Кривокракия, и как Олаф бил наречен Пауна заради суетата си, а Гунлаг Змиеустия имал отровен език.

Да се върна към Торстайн Черния. За петте или шестте години от пристигането си в Лийсфиорд бил разчистил обширна територия, издигнал голяма къща и няколко обора, заградил пасище и наел половин дузина ратаи. Част от успеха му се дължал на енергичната му и практична жена Гримхилд. Тя въртяла много вещо домакинството, което позволявало на Торстайн Черния да се посвети на чифлика и местния рибарник. Къщата им била достатъчно голяма да приюти и чичо ми, и Гудрид, така че вместо да губят време да строят свой дом, те се нанесли при тях. Когато пристигнах, заварих двете семейства сговорчиво да си поделят къщата.

И ето че стигам до случая, който ме кара да вярвам, че появата на тайнствения дух след смъртта на майка ми не е толкова невероятна, колкото изглежда. Онази зима чумата се завърна в Гренландия за втори път за по-малко от пет години. Откъде идеше, не знаехме. Знаехме само, че избухва внезапно, причинява големи страдания и също толкова внезапно си отива. Може и да е от значение това, че и двата пъти чумата ни навести през есента и началото на зимата, когато живеехме натясно в хамбарите, в мрак и задух. Първият, който този път се разболя в Лийсфиорд, беше надзирателят на чифлика, Гарди. Честно казано, той не липсваше на никого. Гарди беше груб, безотговорен и злобен. Трезвен можеше да се държи и учтиво, но пиян ставаше отвратителен и истински дявол на следващата сутрин. Когато се разболя, решихме, че страда от поредния зверски махмурлук. После се появиха признаците на чумата — белезникава кожа, хлътнали очи, затруднено дишане и сух език. По цялото му тяло избиха пурпурночервени петна. Когато след много кратко боледуване умря, нямаше кой знае колко опечалени. Живеещите край Лийсфиорд вече гадаеха коя ще бъде следващата жертва. Болестта винаги избираше жертвите си произволно. Може да повали мъжа, но да остави непокътната жена му, или да отнесе две деца от пет, без останалите три дори да кихнат. Чичо ми Торстайн се зарази, на Гудрид й се размина. Торстайн Черния оцеля, но жена му, Гримхилд, бе заразена. Болестта протича също толкова непредсказуемо, колкото произволни са и жертвите й. Понякога болният линее със седмици, други умират двадесет и четири часа след избиването на първите петна.

Гримхилд бе една от жертвите. Един ден се оплака от главоболие и замаяност, на следващия вече едва ходеше. Движеше се толкова несигурно, че до вечерта не можеше да стигне до нужника няколко крачки от къщата. Гудрид предложи да я придружи, и когато се намирах наблизо, ми махна да й помогна. Тримата вече прекосявахме двора, когато Гримхилд се закова на място. Беше мъртвешки бледа и се клатеше толкова силно, че двамата с Гудрид трябваше да я прегърнем, за да не падне. Беше ужасно студено и Гудрид искаше да преведе Гримхилд до нужника, колкото се може по-бързо и да я прибере пак на топло. Но Гримхилд сякаш се бе вкочанила. Ръката й, вкопчена в рамото ми, трепереше.

Усетих как целия настръхвам.

— Хайде — подкани я Гудрид. — Не можем да останем навън в тоя студ, няма да е добре за треската ти.

Но Гримхилд не помръдваше.

— Виждам Гарди — прошепна ужасена. — Там е, до вратата, държи камшик. — Гудрид се опита да прилъже Гримхилд да направи крачка напред, но Гримхилд сякаш се бе вкаменила. — Гарди е там, на не повече от пет стъпки — изломоти тя ужасено. — С камшика удря една група ратаи, а до него виждам и съпруга ти. Виждам и себе си. Как може да съм едновременно там и тук? Ами Торстайн? Всички изглеждаме сивкави и странни.

— Нека те отведа на топло — каза Гудрид и само дето не вдигна на ръце бълнуващата жена. Тримата някак се прибрахме в къщата, където сложихме Гримхилд да легне в спалното помещение, сега превърнато в лазарет. Чичо ми Торстайн също лежеше там. Трескав от една седмица, трепереше и често изпадаше в делириум.

Гримхилд почина същата нощ, а призори дърводелецът на чифлика вече рендосваше дъските за ковчега й. Погребалните ни обичаи са много прости. При нормални обстоятелства за богат чифликчия или жена му, особено ако почитат старата вяра, се дава погребален гуляй, след което ги погребват под малка погребална могила на някое видно място като хълм или често посещаван бряг. Но по време на чума никой не се главоболи с подобни неща. Поверието е, че колкото по-скоро труповете напуснат къщата и бъдат заровени, толкова по-бързо лутащите се духове ще освободят дома. Не се церемоняха дори с християните. Погребваха ги в набързо изкопан гроб, над сърцето на трупа забиваха в земята кол и при следващото посещение на свещеник в селото, той казваше няколко молитви, изтегляше кола и през дупката изливаше светена вода. Понякога, но не често, полагаха и малък надгробен камък.

Онази сутрин съпругът на Гримхилд се зае със задълженията си в чифлика така, сякаш нищо не се е случило. Това бе неговият начин да преодолее шока от внезапната смърт на жена си. Каза на четирима ратаи да отидат на брега, където държахме малките лодки, и да се приготвят за риболов. Опитвайки се да бъда полезен — а и не исках да остана под един покрив с трупа на Гримхилд, — тръгнах с рибарите. Вече бяхме приготвили и натоварили мрежите и въдиците в две малки скифи, когато от чифлика тичешком пристигна запотен пратеник и ужасен каза на Торстайн Черния да се върне бързо, защото нещо много странно става в болничната стая.

Торстайн захвърли веслата, които тъкмо товареше в лодката и хукна по тясната пътека към чифлика.

— Какво става? — попита някой пратеника, който съвсем не бързаше да се върне в чифлика.

— Трупът на Гримхилд се размърда — отговори той. — Седна в леглото, пусна крака на пода и се опита да стане. Аз самият не я видях, но една от жените изтича, пищейки от спалното.

— По-добре засега да стоим настрана — каза един от ратаите. — Ако историята е вярна, нека съпругът на Гримхилд се оправя. Чувал съм за оживели трупове, нищо добро не носят. Хайде, дайте да отблъснем лодките и да ходим за риба. Без друго скоро ще разберем какво се е случило.

Само че онзи ден умът ни бе далеч от риболова. Непрекъснато се обръщахме към чифлика, който се виждаше в далечината. Мъжете бяха много мълчаливи. Когато не закачах стръвта — ръцете ми бяха сръчни, — аз помагах да изгребват водата с дървен черпак. Всеки път, когато засичах някой от мъжете да надзърта назад към чифлика, настръхвах от мрачно предчувствие.

Към средата на следобеда се върнахме на брега, почистихме и нарязахме няколкото уловени риби и ги увесихме в бараката за сушене. Поех много бавно към къщата, в самия край на проточилата се по пътеката група. Стигнахме до вратата, но никой не влезе. Ратаите се отдръпнаха назад, пристъпяха от крак на крак и ме гледаха многозначително. Бях само момче, но ме възприемаха като член на семейството на господаря им и следователно аз трябваше да вляза първи.

Побутнах тежката дървена врата. Вътре бе непривично пусто. По пейките в ъгъла се бяха сгушили три-четири от съпругите на ратаите. Изглеждаха много притеснени, а едната тихо ридаеше. На пръсти приближих вратата на спалното и надникнах вътре. Торстайн Черния седеше на пръстения под с присвити към гърдите крака, сведена глава и боднат в земята поглед. На леглото пред него лежеше тялото на жена му. В гърдите й бе забита секира. Вляво от мен Гудрид седеше на крайчеца на леглото на мъжа й. Торстайн Ериксон лежеше подпрян на една възглавница, но изглеждаше много странно.

Изтичах при Гудрид и я прегърнах през кръста. Беше мъртвешки спокойна.

— Какво се случи? — изхриптях.

— Гримхилд стана на крака. Духът й трябва да се е върнал обратно в тялото й — отвърна Гудрид. — Бавно залиташе из стаята. Блъскаше се в стените като сляпа. Тогава изпратих да повикат съпруга й. Страхувах се да не напакости на някого. Торстайн влезе, взе една секира и я заби в гърдите й, за да я приспи завинаги. Оттогава не е помръдвала.

Гудрид ме прегърна още по-силно.

— Чичо ти Торстайн също е мъртъв — каза тихо тя. — Спря да диша следобед и реших, че е починал. Но после се възстанови за малко. Повика ме и каза, че знае, че ще умре и че не иска да го погребваме тук, а в Братахлид. Обещах му, че така ще бъде. После ми каза да не забравям предсказанието на волвата за бъдещето ми и че не той е бил обещаният ми мъж. Това бяха последните му думи. Отпусна глава и повече не помръдна.

Бях полуколеничил до Гудрид, с глава в скута й.

— Не се тревожи — й казах, опитвайки се да я утеша. — Сега всичко ще бъде наред. Ти няма да умреш от чумата. Нито Торстайн Черния. Само старият Амунди ще умре, и Свертинг, който беше с мен в лодката днес. Само те бяха с Гарди на двора снощи.

Тя подхвана с длан брадичката ми и нежно повдигна главата ми, за да ме погледне в очите.

— Откъде знаеш — попита меко.

— Защото и аз ги видях, точно както ги описа Гримхилд снощи, на двора, всички бяха там с Гарди.

— Разбирам — каза Гудрид и бавно се обърна.

Бях твърде объркан и изплашен, за да разбера какво изобщо става. Нямах намерение да споделям с когото и да било, че и аз съм видял привиденията в тъмния двор. Това бе нещо, което не разбирах. Какво значеше това за мен, че ги виждам и връзката ми със света на духовете? Чувал бях слуховете за майка ми Торгуна и зловещите обстоятелства около смъртта й. Дали няма да видя и нейния призрак? Самата мисъл ме ужасяваше.

Стига да бях надигнал глава и да бях видял изражението на Гудрид, докато правех признанието си, щях да си отдъхна. И щях да осъзная, че Гудрид също може да вижда полуживите и че нейната дарба сейдура е много по-силна от моята.