Тим Северин
Синът на Один (13) (Сага за героите на Севера)

Глава единадесета

— Три години извън закона не са болка за умиране, но това не е живот за един младок — обясни по-късно същата вечер Кари. Не ме бе забравил въпреки пролятата през деня кръв и ме извика в шатрата си. Там ми каза каквото помнеше за майка ми Торгуна от Оркни — включително подробностите, които разказах по-рано — и сега се опитваше да ме накара да проумея, че трябва да се погрижа за себе си. Когато годарите обявиха решението си при Скалата на закона, само Кари оспори присъдата и отказа да приеме, че убийствата и раните от сблъсъка могат да бъдат поставени на една везна с предишните убийства на Подпалвачите.

— Пред най-влиятелните годари в страната обявих, че ще продължа да преследвам Подпалвачите — продължи той. — Това значи, че рано или късно ще ме обявят извън закона и ще ме принудят да напусна Исландия. В най-добрия случай ще е за три години. Ако се върна преди изтичането им, тогава присъдата ще бъде увеличена на пълно обявяване извън закона и ще ме осъдят на доживотно изгнание. Човек, обявен извън закона и открит в Исландия, се третира като престъпник. Всеки може да вдигне ръка насреща му, освен ако няма приятел, готови да поемат риска и да го защитят. Могат да го убият без предупреждение, а екзекуторът прибира имуществото му. Това не е живот за теб.

Аз все пак попитах Кари дали мога да продължа да му служа. Но той отказа. Не искал нито свита, нито последовател. Щял да продължи сам да търси мъст и едно тринадесетгодишно момче само би го спъвало. По-добре да отпътувам за Оркни и сам да открия повече подробности за майка си.

— Човекът, който може да ти даде повече сведения, е майката на графа, ако още е жива. Казва се Ейтне и двете с Торгуна се спогаждаха що-годе добре. И двете бяха ирландки и понякога с часове седяха и си говореха тихо на ирландски.

След което обеща, че ако тръгне към Оркни, ще ме вземе със себе си. Това бе наградата ми, задето шпионирах Подпалвачите.

Разкритието, че в лицето на майката на графа в Оркни бих могъл да открия източник на директна информация за майка ми, напълно измести полуоформения ми план да търся Гудрид и Торфин. Оставаха броени дни до закриването на Алтинга и хората започваха да се разотиват. Прекарах тези шест дни в обикаляне от шатра на шатра, за да търся работа при по-крупните земевладелци. Нямах нищо против да прекарам есента и зимата в някой чифлик, зает с все същата монотонна работа, която вършех и в Гренландия. В замяна исках легло и храна, и скромно заплащане напролет. Знаех, че заплащането най-вероятно ще е в натура, не пари в брой, но все пак трябваше да стигне да платя пътя си до Оркни. Тъй като изглеждах малко хилав, чифликчиите не посрещаха въодушевено предложението ми. Зимата не е сезон, когато трябва допълнителна работна ръка още едно гърло, което да изхранват със зимните запаси. Никой не знаеше кой съм, а това е огромен недостатък в изграденото на основата на близки роднински връзки общество в Исландия. Хората, с които говорех, знаеха само, че съм отраснал в Гренландия и съм живял във Винландия, място, за което малцина бяха чували. Оставаха озадачени защо не говоря като обикновените ратаи — за което трябваше да благодаря на Гудрид. Определено не бях и роден в робство, макар и на няколко пъти хората да коментираха, че пъстрите ми очи ми придават чуждоземски вид. Предполагам, че бях наследил цвета от Торгуна, но нямаше как да им кажа, че съм неин син, последиците биха били катастрофални. Бях разпитал дискретно за майка си и реакциите бяха силно отрицателни. Човекът насреща обикновено измърморваше нещо за „чуждоземски вещици“ и „привидения“. Не исках да изглеждам твърде любопитен и не настоях, и с изключение на Кари, не разкрих на никого произхода си.

Анонимността, която помогна, когато Кари ме изпрати да шпионирам Подпалвачите, сега бе спънка. Започнах да се притеснявам, че няма да намеря къде да прекарам есента и зимата. И все пак един човек бе предположил много правилно кой съм и ме държеше под око.

Това бе Снори Годи, същият влиятелен старейшина, чиято полусестра Турид Баркадотир на времето бе откраднала постелята на майчиното ми легло във Фродривър. Когато пристигнах в Исландия с името Торгилс и на възраст да бъда сина на Торгуна, Снори Годи веднага отгатнал истинската ми самоличност, но типично за него не споделил откритието си с никого. Беше мъж, който винаги внимателно премисля действията си, претегля всички за и против, и избира точния момент за действие. Изчака да го навестя в шатрата му на предпоследния ден на Алтинга. С нищо не издаде, че знае кой съм, просто ми каза да отида в чифлика му в местността Тунг на пет или шест дни разстояние на северозапад, в една долина на име Селингсдейл.

На Снори трудно биха дали прякор, като се има предвид физиката му. Безличният му външен вид не издаваше с нищо репутацията му на мъж, ползващ се с добро име и влияние. Вече на средна възраст, беше ненатрапчиво красив мъж, светъл и с правилни черти. Косата му, някога пясъчноруса, по времето когато го срещнах сивееше, а същото важеше и за брадата, която някога трябва да е била червеникава. Всичко у Снори бе сиво, дори очите му. Но когато човек погледнеше в тях, осъзнаваше, че тази сивота не е безлична, а камуфлаж. Когато спокойните сиви очи те погледнеха от каменното му лице, бе невъзможно да отгатнеш за какво точно мисли Снори, но хората казваха, че каквото и да е, ще е най-добре да си на негова страна. Съветите му бяха разумни и враговете му се страхуваха от него.

В деня на пристигането си заварих Снори на пейка в най-отдалечения сенчест ъгъл в къщата.

— Ти трябва да си синът на Торгуна — ми каза тихо той. Усетих как стомахът ми се стяга. Кимнах. — Притежаваш ли дарбата? Тя ли те изпраща?

Не знаех за какво говори, затова не отговорих.

— Искам да ти кажа — продължи Снори, — че майка ти ни напусна много неохотно. С месеци след смъртта й във Фродривър бродеха духове. Всички знаят, че когато отнасяли да погребат тялото й, призракът на майка ти се явил чисто гол. Но това не е всичко. Много хора умряха във Фродривър. Скоро след това при тайнствени обстоятелства умря един овчар и неговият дрогар, неумрелият му дух, се върна в чифлика и ужаси всички там. Дрогарът дори преби един от ратаите. Срещнал го в мрака на двора пред конюшнята и го ударил толкова силно, че го сложиха на легло. Човекът така и не оправи, умря няколко дни по-късно, според някои, от уплахата. Дрогарът му се присъедини към дрогара на овчаря и също започна да тормози хората. Скоро половин дузина от помощниците в чифлика повечето жени, се разболяха и умряха в леглата си. После Тород, мъжът, подслонил майка ти, потъна с целия екипаж на лодката си и неговият призрак и призраците на шестимата му моряци също започнаха да витаят в къщата. Влизаха и сядаха пред огъня с подгизналите си дрехи и оставаха там до сутринта, после се изпаряваха. А дълго време след това нощем се чуваше тайнствено шумолене и скърцане.

Запазих мълчание, чудейки се накъде бие Снори. Той замълча за миг и ме огледа преценяващо.

— Познаваш ли племенника ми Кяртан?

— Май не.

— Той бе единственият, който като че ли успя да прогони привиденията — продължи Снори. — Затова съм сигурен, че духът на майка ти стои зад това. Приживе силно желаеше този младеж. Мисля, че е изгаряла по него и като привидение, докато накрая не е осъзнала, че той не иска и да я знае. Върнала се за последен път, в образа на тюлен, и провряла глава през пода на къщата във Фродривър. Гледала го умолително и Кяртан трябвало да вдигне тежкия чук и да смаже главата й с няколко силни удара, за да го оставят най-после на мира.

Все още не знаех какво да кажа. Наистина ли майка ми е била толкова заслепена по младеж, само три години по-голям от мен сега? Мисълта бе обезпокоителна, но и бях твърде наивен, за да знам, че и жените могат безнадеждно да загубят ума си по мъж.

Снори ме изгледа проницателно.

— Почиташ ли Белия Христос?

— Не знам — заеквайки, казах аз. — Баба ми му построи черква в Братахлид, но не я използвахме много, не и докато Гудрид, която ме гледаше, започна да ходи там. Във Винландия нямахме черква, но пък нямахме и храм на старите богове, само малкия олтар, който построи Торвал.

— Разкажи ми за Торвал — подкани ме Снори и аз усетих, че описвам сприхавия стар ловец как се бе оставил на милостта на Тор, За тайнственото му изчезване и как вярвахме, че скрелингите са го убили. Снори мълчеше, само от време на време вмяташе по някой въпрос, с който ме окуражаваше да продължа. Когато разказах на Снори за Тиркир и как му помагах в ковачницата и покрай него усвоих нещо от старата вяра, Снори ме подложи на кръстосан разпит за миналото на Тиркир, какво точно ми е разказал сбръчканият германец за различните богове, за свързаните с тях легенди и за сътворението на света. На места ме караше да повтарям. Трудно ми бе да отгатна замисъла на Снори, докато той най-после не се изправи и нареди да го последвам. Безмълвно ме изведе от къщата и пое към един от оборите. Беше малко по-голям от барака и отвън приличаше на обикновен обор, само дето беше кръгъл, не правоъгълен, и покривът бе по-висок и заострен от обичайното. Снори бутна дървената врата и я затвори зад гърба ни.

Когато очите ми свикнаха с мрака, видях, че липсват преграждения за животните. Постройката беше празна, само с гол пръстен под с кръг от дървени колове, които крепяха конусовидния покрив, с отвор за светлината на върха. После осъзнах, че постройката не би рухнала и без пръчките.

— Построих го преди четири години, когато се прехвърлих тук от дома на баща ми — каза Снори. — Малко по-малък е от оригинала, но няма значение. Важното е това. — Отиде в центъра на пръстения под и сега видях, че там има нисък, кръгъл камък, много стар и почти черен, поставен точно под дупката в тавана. Камъкът изглеждаше естествен, без да е оформян или гравиран допълнително. Беше леко безформен, с неправилни издатини и грапавини. Отгоре имаше плитка вдлъбнатина, подобна на легенче.

Снори бавно се приближи и вдигна някакъв предмет от легенчето. Беше гривна, очевидно желязна, без знаци по нея. Снори погали гладката й повърхност — беше силно износена, — след което я надяна на дясната си ръка, затъкна я над лакътя си и се обърна към мен:

— Това е пръстен на жрец, пръстенът на Тор. Беше на баща ми и за мен е също толкова скъп, колкото е кръстът за последователите на Белия Христос. Продължавам да го използвам, защото знам, че идват времена, когато Тор и другите богове ще ни помогнат тук, в Тунг, така както са помагали на баща ми и на дядо ми преди него.

Стоеше в снопа светлина, нахлуващ през отвора на покрива, за да виждам изражението му. Тонът му бе напълно безразличен, лишен от всякаква тайнственост или благоговение.

— Когато Кяртан и другите дойдоха да търсят съвета ми за привиденията, дойдох в храма и надянах пръстена. Както мислех за случилото се, ми хрумна, че морът може да има нещо общо с постелята на майка ти. Тя е пожелала да я изгорят, но Тород, подстрекаван от жена си Турид, не изпълни молбата й. Запази част от чаршафите и това по някакъв начин доведе смъртта и болестите. Затова наредих всяко парцалче, драпериите, балдахина, всичко, да бъде изнесено и хвърлено в огъня. Направиха го и болестите и смъртта секнаха. Ето как Тор ми прати прозрение.

— А успяхте ли да прогоните привиденията? — попитах аз.

— Никой повече не видя призрака на майка ти. Другите духове избягаха, когато свещениците на Белия Христос дойдоха и отслужиха в къщата служба за прогонване на дрогари и привидения, или пъклени демони, както ги наричат те. Излязоха достатъчно умни да изпълнят ритуалите съгласно старата вяра. Призоваха духовете да се явят на съд, след което им заповядаха да напуснат къщата. Един по един призраците идваха и всеки обеща да се върне в страната на мъртвите. Християните вярват, че самият Бял Христос се е явил като дрогар след смъртта си и не им е никак трудно да повярват и в привидения, които излизат от пода, приели формата на морж.

Снори изхлузи пръстена на Тор от ръката си и го върна върху олтара.

— Какво накара Торвал и Тиркир да се захванат с неблагодарната задача да те обучат в старата вяра?

— Стана заради унипеда — казах аз и обясних как детската ни игра ги бе накарала да повярват, че духът ми може да се отделя от тялото.

— Значи излиза, че и ти като майка си имаш дарбата. Обикновено е така, предава се по наследство.

— Да, но Тиркир каза, че моят дух би трябвало да може да накара тялото, да пътува в пространството и да вижда какво се случило на други места. А това никога не се е случвало. Само от време на време виждам хора или места по начин, недостъпен за другите.

— Кога беше последния път? — тихо попита Снори.

Поколебах се, защото беше много наскоро. По пътя към Тунг пренощувах в един голям чифлик, наречен Карстад. Когато потропах на вратата чифликчията отсъстваше и отвори жена му. Обясних, че съм тръгнал към Тунг и помолих да ме пуснат за през нощта в някое ъгълче. Жената беше старомодна; според нея на един странник винаги трябва да се предостави подслон, затова и ме настани при прислужниците, които ми дадоха дървена купа суроватка и къшей хляб. Малко преди здрач се върна стопанинът. Когато свали наметалото си, с изненада видях, че лявата страна на ризата му е подгизнала от прясна кръв. Но вместо да разпита какво се е случило, жена му се държеше така, сякаш нищо не се е случило, сложи вечерята и мъжът й яде и пи съвсем невъзмутимо. След вечерята се присламчи по-близо до огъня и се захвана да оправя някакви конски юзди. Докато прекосяваше стаята, мина точно край мен и аз просто не можах да откъсна очи от окървавената му риза. Петното още искреше.

— И ти ли я виждаш? — попита тих, малко налудничав глас, толкова близо, че подскочих от страх. Обърнах се и видях старица, която седеше до мен и ме гледаше със сълзливите си очи. Кожата й бе на петна от старост. — Аз съм му майка — каза и кимна към чифликчията, — но не иска да ме послуша.

— Странник съм по тия места — извиних се. — За какво не иска да те послуша?

Очаквах да чуя обичайното опяване за отдавна порасналия й син и се подготвих да изнамеря някакво извинение — че трябва да прескоча до нужника например, — за да се отърва от досадната старица, но тя продължи:

— Предупредих го, че ще пострада и раната ще бъде тежка.

Изведнъж усетих, че ми се завива свят. Дали пък не искаше да ми каже, че и тя вижда шуртящата кръв? И защо говори в бъдеще време? Раната ми изглеждаше съвсем истинска.

Погледнах към чифликчията. Продължаваше невъзмутимо прокарва шилото през скъсаната юзда. Ризата лепнеше за тялото му, толкова бе подгизнала от кръв.

— Защо не свали ризата, за да прегледат раната и спрат кървенето? — попитах тихо.

Жената положи изтънялата си ръка на китката ми и здраво я стисна.

— Знаех си, че ще видиш — каза пламенно. — Гледах лицето ти така, както гледам това петно на ризата му вече почти три години, а той все така отказва да се вслуша в предупреждението ми. Казах му да убие онова създание, но той не го направи.

Нищо не разбирах и започнах да се връщам към първото си предположение, че старицата е побъркана.

— Не чу ли? — попита тя. Все още ме държеше в изкривената си като птичи нокти ръка и проточи врат напред, така че лицето й се озова само на сантиметри от моето.

Сега вече съвсем се разколебах; чувствах се неловко и се въртях на мястото си. Седналият до огъня чифликчия сигурно го забеляза, защото извика:

— Майко! Пак ли започна с Глезир. Остави младока на мира, за Бога. Казах ти, не вярвам животното да е опасно, а и така да е, мога да се справя с него.

Старицата изсумтя отвратено, бавно се изправи на крака и се премести в дъното на помещението.

— Не й обръщай внимание, млади момко — каза чифликчията. — Желая ти благополучно да стигнеш там, за където си тръгнал.

— Чифликчията Тород ли се казваше? — попита Снори, който до този момент мълчаливо бе слушал разказът ми.

— Май да — отговорих.

— Чифликът му наистина е в Карстад и в стадото му има млад бик на име Глезир. Няма как да не го забележиш, петнист, истински красавец, но своенравен. Според някои животното е обладано от духа на един друг Тород, Тород Куция. На няколко пъти се карах с него, най-сериозно за правото да сечем дърва в една малка горичка, негова собственост. Така се разпали, че когато се прибрал у тях, получил пристъп. На другия ден го намерили мъртъв в стола му.

Погребваха го два пъти. Първия път духът му започна да тормози собствения му чифлик. Изкопаха трупа му, прехвърлиха го на върха на един хълм и го погребаха под голяма каменна могила. Когато това не помогна и духът му пак се появи, пак го изровиха. Тялото не се било разложило, само било почерняло и миришело. Тогава изгориха трупа му на клада. Според някои пепелта му отлетяла към близкия бряг и била изблизана от изведена на паша крава. Кравата после родила две телета, женско и мъжко. Мъжкото кръстили Глезир. Онзи Тород, който си срещнал, има майка ясновидка или поне така се говори, и откакто бикът е в чифлика им, тя настоява да го убият, защото в противен случай ще се случи нещо ужасно. Видя ли телето? Вече е млад бик. С доста странни шарки.

— Не, тръгнах си призори на следващата сутрин. Исках да потегля рано и повече не видях майката на Тород. Сигурно още е спяла. А и нямаше никой друг, само няколко ратая. За първи път чувам за Глезир. Просто знам, че чифликчията имаше сериозна рана.

Снори се опитваше да осмисли думите ми.

— Може и наистина да си ясновидец — каза, — но дарбата ти е по-различна от обичайното. Не знам. Като че ли се проявява само когато си с други, които я притежават. Като огледало. Млад си и това сигурно ще се промени. Или ще стане по-силна, или напълно ще я изгубиш.

Сви рамене.

— Нямам дарбата, макар и някои да мислят обратното — каза той. — Разумът ми подсказва какво ще се случи и в резултат мнозина вярват, че мога да виждам бъдещето и да чета мислите на хората.

Не знам дали Снори повярва, че притежавам дарбата, но от този момент нататък се отнасяше с мен не като с обикновен пътуващ ратай. Привечер ме слагаха да седна не при наемните работници в дъното, а при голямото, шумно семейство на Снори. А когато имаше свободно време — което не беше често, защото той бе зает човек, — подхващаше наново образованието ми в легендите за старите богове. Беше по-сведущ от Тиркир и Торвал Ловеца, и далеч по-стегнато обясняваше тънкостите на старата вяра. А, и очакваше да го придружавам в храма на Тор.

Тези посещения бяха учудващо чести. Местните фермери идваха да отдадат уважение на Снори като на местен старейшина и да го помолят за съвет. Вечер с часове говореха за политика, уговаряха поземлени права, обсъждаха времето и предстоящия риболовен сезон или разсъждаваха какво ще ни навлекат пътешествениците и търговците. Но свършеха ли разговорите и особено ако гостите бяха довели семействата си, Снори ми даваше знак и двамата прескачахме до храма, където той изпълняваше кратка церемония в чест на Тор. Слагаше желязната гривна, казваше молитви над каменния олтар и оставяше на Тор малките дарове, донесени от чифликчиите. Полагаше на олтара или провесваше на пироните по дървените колони сирене, кокошки, сушени агнешки бутове. Колоните бяха овързани с панделки, донесени от жените на фермерите, ведно с парцалчета от дрехите на децата им, увити във вързопчета млечни зъби бродирани колани и други лични вещи. Жените често молеха Снори да им гадае бъдещето, да предскаже за кого ще се оженят децата им и прочее. При тези случаи Снори улавяше погледа ми и като че ли леко се сконфузваше. Както ме бе предупредил, предсказанията му се базираха основно на трезвата му преценка. Забелязах например, че ако някоя майка питаше за кого ще се ожени младият й син, Снори често посочваше — макар и не по име — дъщерята на съсед, наминал през храма предната седмица със същия въпрос за младата си дъщеря. Така и не открих дали брачните предсказания на Снори се сбъдват, но самият факт, че от там нататък родителите са обмисляли възможността за съответното сватосване, трябва да е дало тласък на връзката между чадата им.

И все пак имаше един случай, който винаги ще помня. Малка група от около осмина чифликчии дойдоха да говорят със Снори за сенокоса. Онази година се случи мрачна и сеното растеше изключително бавно, но в крайна сметка дългата трева по ливадите бе готова за жънене и сушене и всички с нетърпение очакваха сухо време. Само че дните продължаваха да се точат облачни и влажни, за все по-голямо притеснение на чифликчиите. Ако не приберяха сеното, липсата на зоб за зимата щеше да ги принуди да заколят голяма част от добитъка си. Лошата реколта сено или — още по-лошо — провалената, беше истинска катастрофа. Затова и дойдоха да молят Снори да се застъпи за тях, защото както всички знаят, Тор е бог на времето. Снори заведе чифликчиите в храма, принесе жертви, доста по-едри от обикновеното и повика Тор с красивите, звучни фрази и архаични скандинавски думи, отличителен знак на уважението към боговете. Този път обаче не спря дотук. Накара фермерите да застанат в кръг около каменния олтар и да се хванат за ръце и ги призова да танцуват. Беше съвсем прост танц, две стъпки вляво, пауза, стъпка назад, пауза, после още две стъпки вляво. Мъжете се привеждаха напред, после в края на всяка двойна стъпка отново изпъваха гърбове. Сключените им ръце се поклащаха в такт с простия ритъм.

Когато се хванах в кръга, изпитах странното чувства, че всичко това ми е вече познато. Бях чувал този ритъм и преди. В началото не можах да си спомня кога и къде, после се сетих за гората във Винландия и странният звук, който ме отведе в колибата от клони на болния скрелинг и стареца, който пееше над тялото и потракваше с дрънкалката си. Тактът беше същият, само думите бяха различни. Снори подхвана припева, като повтаряше отново и отново едни и същи фрази, вече не на архаичен нордически. Използваше език, който не разбирах, но в който отново като че ли имаше нещо познато. Няколко от чифликчиите трябва да го знаеха, защото започнаха да припяват. Накрая, след като обиколихме девет пъти олтара, извърнати с лявата си страна към слънцето, танцът свърши. Снори се обърна на северозапад, вдигна ръце, повтори нова фраза на същия странен език и с това магическият сеанс приключи.

Случи се така, че следващите четири дни бяха ясни и слънчеви. Излезе изключително подходящ за сушене вятър и всички тръгнахме на сенокос. Нямам представа дали това стана заради онова заклинание, но фермерите в Западните фиорди до един успяха да приберат сено за зимата, и съм сигурен, че вярата на всеки от тях в Тор укрепна. По-късно вече насаме се осмелих да попитам Снори дали според него хубавото време е било резултат от напевите ни. Той бе уклончив.

— Имах предчувствие, че най-после се задава сухо време — ми каза. — Въздухът се промени, луната навлизаше в нова фаза, птиците летяха по-нависоко. Може би сухото време е било вече на път и с молбата си към Тор само сме му показали, че не сме разочаровани от него.

— На какъв език говореше, докато танцувахме около олтара? — го попитах.

Той ме изгледа замислено.

— При други обстоятелства не би ме питал — каза. — На този език са много магии и заклинания, но аз знам само няколко думи. Това е родният език на майка ти, езикът на ирландците.

Четири дни по-късно от Карстад пристигна пратеник с молба Снори да извърши едно погребение. Фермерът Тород бе мъртъв. Затворили за сенокоса младият бик Глезир в обора, като го пуснали на окосената ливада веднага, щом прибрали сеното на купи. Взели предпазни мерки и привързали за рогата му тежко дървено блокче, за да го озаптят и изтощят. Доволно, че е отново на свобода, животното загалопирало из ливадата и след секунди вече отърсило дървения блок и макар и никога преди да не го било правило, започнало да „напада“ внимателно подредените купи сено. Бикът забивал рога в купите, разтърсвал глава и разпилявал сеното във всички посоки. Ратаите се ядосали, че работата им отива на вятъра, но от страх не се намесили, а проводили човек при Тород. Той пристигнал, светкавично преценил ситуацията, грабнал един тежък дървен кол, прескочил ниското заграждение към ливадата и тръгнал към Глезир.

Глезир досега бил проявявал непривичен респект към Тород, който единствен в чифлика можел да се справи с него. Но този път Глезир свел глава и нападнал чифликчията. Тород не отстъпил и когато бикът се приближил, с все сили стоварил дървения прът, поразявайки Глезир право между рогата. Животното спряло и замаяно разтърсило глава. Прътът се счупил на две, затова Тород — сигурен, че ще овладее бика — пристъпил напред и хванал Глезир, с идеята да извърти рогата му и да накара животното да коленичи. Стълкновението продължила няколко секунди. После кракът на Тород се плъзнал по късо окосената трева, а Глезир се отскубнал назад и разтърсил глава така, че почти се измъкнал от хватката му. Тород съумял да задържи левия рог и пристъпвайки зад бика, смело се метнал на гърба му и се навел напред, възнамерявайки с тежестта си — Тород беше едър мъж — в крайна сметка да укроти животното. Глезир се стрелнал през ливадата, лавирал и се извивал от страна на страна, в опити да отхвърли тежкия товар от гърба си. Чифликчията бил подценил бързината, гъвкавостта и силата на бика. При един злощастен подскок и последвалото го извъртане във въздуха Тород изгубил равновесие и започнал да се хлъзга встрани. Глезир сигурно усетил промяната, защото извърнал глава, подпъхнал с единия си рог Тород и като с лост изхвърлил фермера във въздуха. Докато Тород падал надолу, Глезир вдигнал глава и чифликчията се приземил право върху един от роговете, който пробол дълбоко корема му ниско вляво. Тород се свлякъл на земята и останал да лежи неподвижно, а Глезир, изведнъж укротен, се отдалечил в тръс и започнал да пасе.

Ратаите изтичали на ливадата, вдигнали господаря си и на носилка го отнесли в чифлика. Когато наближили вратата, Тород настоял да слезе и сам да влезе в дома си. Залитнал вътре с подгизнала в кръв риза и починал същата нощ.

Когато пратеникът довърши разказа си, Снори му махна да си върви и отпрати малката тълпа, събрала се да чуе мрачния разказ. После ми направи знак да го последвам в малкото спално помещение, единственото място в къщата, където можехме да останем насаме.

— Торгилс — ми каза, — на колко хора си разказвал, че си видял Тород с окървавена риза?

— Само на теб. Сигурен съм, че майката на Тород също виждаше кръвта, но я видяхме само ние двамата.

— Искам да ти дам един съвет — продължи Снори. — Не разказвай на никого, че си видял окървавената риза на Тород преди злополуката. Всъщност те съветвам да не разказваш видяното, особено ако има смърт. Хората се плашат и изнервят, а понякога мислят, че един ясновидец може да направи така, че дадено събитие да се случи, а веднъж получил видение, може да промени бъдещето така, че то да се сбъдне и че използва това, за да утвърди репутацията си на пророк. Започнат ли да мислят така обикновените хора и случи ли се някоя трагедия, нещата наистина могат да загрубеят. Страхът води до насилие. Хората си отмъщават или се опитват да отстранят източника на страха си, като посегнат на ясновидеца.

— Но нали ясновидците, волвите и сейдурмените са уважавани? Мислех, че е забранено да се пролива кръвта им.

— Така беше, докато местните хора не се обърнаха срещу Магьосника Колмек. И той беше полуирландец като теб, дребен чифликчия, който виждаше знамения и правеше предсказания. Няколко негови съседи го причакаха една вечер, метнаха чувал на главата му и го овързаха толкова здраво, че го задушиха. Не проляха кръвта му, нито неговата, нито на жена му. Нея обвиниха, че прави черни магии, отведоха я до едно блато, привързаха тежък камък за краката й и я блъснаха във водата.

Бездруго не особено словоохотлив за сънищата си, мислено си обещах, че само при изключителни обстоятелства ще разкривам виденията си, само пред себе си, не и пред другите. Започнах да подозирам, че внезапните ми видения са изпратени лично от Один и че като всички негови дарове могат както да помагат, така и да вредят.