Тим Северин
Синът на Один (16) (Сага за героите на Севера)

Глава четиринадесета

Корабът на Сигтригур по нищо не отстъпваше на великолепната му брошка. Скандинавците може да не могат да тъкат разкошни, ефирни коприни или да издигат величествени позлатени кубета и огромни палати, каквито по-късно видях при пътешествията си, но пък нямат равни в строенето на кораби. Този на Сигтригур беше дракар, изящен, страховит и бърз, истински шедьовър. Строен бе на бреговете на Черната река в Ирландия, не спираше да се хвали с екипажа. Корабите на остмените, както се наричат скандинавците в Ирландия, по нищо не отстъпват на излезлите от корабостроителниците в Норвегия и Дания, тъй като ирландският дървен материал е също толкова, ако не и по-добър от дървото на север. Идвах от две страни, където масивните дървета са такава рядкост, че е немислимо да построиш голям кораб и в мига, в който се качих на борда на дракара, не можах да устоя и прокарах пръсти по внимателно подбраните една по една дъбови напречни греди и перфектно пасващите сглобки. Само пълен невежа не би оценил грациозно източения корпус и идеалната симетрия на редиците метални скоби, оригиналната дърворезба по дървените сглобки за мачтата и такелажа, и очевидната грижа, с която екипажът обсипваше кораба. Дракарът — казваше се „Спиндрифтър“ — целеше да заслепи с пищността си. При спусната котва екипажът опъваше в средата на палубата платнена тента, съшита от пет различни цвята плат, изпънати до такава степен, че заприличвахме на плаваща панаирджийска шатра. Веднага щом уловихме попътен вятър и излязохме в открито море, моряците опънаха платно с подобен цвят; корабът ни се носеше по вълните като пъстра, екзотична птица. Както подобава на един кралски кораб, „Спиндрифтър“ бе покрит със сложна дърворезба и ярка боя. Острият нос завършваше с озъбена фигура, от двете страни на която имаше виртуозна резба, греблата бяха нашарени със сини, златни и червени орнаменти, сложно преплетените декоративни въжета по кормилото всеки ден търкаха с бяла креда. Позлатен бе дори медният ветропоказател с формата на гарван. Целта на „Спиндрифтър“ бе да впечатли и определено го постигаше.

Забелязал съм, че повечето мореплаватели страдат от моментна слабост, която настъпва през първия час, след като корабът благополучно излезе в открито море. Моряците, особено ако вече са плавали заедно, си отдъхват от облекчение, че отново са в затворения си, малък, познат свят. Когато и последното въже е навито и корабът се отправи по курса си, те се разприказват за престоя си на брега, сравняват преживяванията си, коментират видените места и хора, евентуално се хвалят със завоеванията си и гадаят какво ги чака в близкото бъдеще. Това е моментът, в който екипажът отново да се сработи и докато вътрешното течение ни отнасяше от Оркни, моряците на „Спиндрифтър“ като че ли забравиха, че сред тях има външен човек. Твърде незначителен да бъда забелязан, необезпокояван слушах коментарите им за успеха на посещението в Оркни и мнението им за задаващата се война и маневрите на краля и господаря им Сигтригур.

Чутото ме озадачи. Кралството на Сигтригур, Дъблин, бе малко, но същевременно най-богатото и стратегически най-добре разположено от викингските владения по периферията на Ирландия. Сигтригур извличаше максималното от царящия в него просперитет. Процъфтяващата търговия бе като златна кокошка и точно тя му позволяваше да се наслади на възлюбения си лукс — бижута и елегантни дрехи, разкошен кораб и подбрани храни и вина от Франция. Доходите му бяха толкова високи, че дори сечеше свои собствени пари. Никой друг владетел в Ирландия, дори върховният им крал, не можеше да си позволи подобна стъпка, а ето че видях как един от моряците извади кожена кесийка и преброи надницата си в малки фишеци сребърни монети, изсечени в двора на Сигтригур.

Колкото повече слушах моряците да се фукат с богатството на краля си, толкова по-прибързано ми се струваше решението му да се присъедини към въстанието срещу доказалия се ветеран Брайън, самоназначил се за „император на всички ирландци“, който кръстосваше страната с внушителна армия и печелеше битка след битка.

Брайън Борума твърдеше, че гони чуждите нашественици, но голяма част от армията му бе съставена от чужденци, най-вече остмени, така че основният мотив зад действията му бе фактът, че Брайън е ревностен християнин, също като „свети“ Олаф Норвежки на времето си. Брайън пътуваше навсякъде с пасмина свещеници на Белия Христос, страховити на вид създания, като берсерки убедени в своята неуязвимост. Според един от моряците, светите мъже далеч не били толкова миролюбиви, колкото предполагала религията им. Морякът се намирал в Дъблин преди петнадесетина години, когато Брайън Борума влязъл в града и заповядал да изсекат една свещена горичка, храм на Тор. Група староверци препречили пътя на секачите, но светите отци се хвърлили напред и ги пребили с тежките си дървени броеници. Споменатата от моряка гора на Тор ми напомни за Снори и двояката му роля на свещеник и старейшина; върховният крал на ирландците, също слял религията с властта, ми се стори просто уголемена, а вероятно и по-безмилостна версия на познатия ми годи.

Шпионите на крал Сигтригур го бяха предупредили, че в следващата си кампания Борума отново ще се опита да завладее Дъблин и да наложи властта си над владетеля на провинцията, краля на Ленстър. Сигтригур сега всячески се опитваше да сформира съюз, който да разгроми очакваното нашествие и щедро гребеше от пълната си хазна за наемането на войски. Според моряците, в Бирси заложил хитър капан. Обещал, че ако Сигурд се притече на помощ, ще уреди брака му с Кормлод, бившата жена на Брайън Борума. Ръката на Кормлод бе неустоима примамка. Тя се падаше не само бивша съпруга на върховния крал, но и сестра на краля на Ленстър. Според Сигтригур, след смъртта на Борума бъдещият й съпруг щеше да е в правото да предяви претенции за ирландския трон, и ще бъде подкрепен от племената в Ленстър. Забелязах, че докато обсъждаха плана, моряците се подсмиваха и пускаха иронични коментари. От думите им останах с впечатлението, че лейди Кормлод не е милата, отстъпчива съпруга, за каквато са я представили пред Сигурд, и че самият Сигтригур не възлага особени надежди на този план.

Хор изпрати на дракара лек попътен вятър, които ни преведе през крайбрежията и приливите в устието на река Дъблин. Моряците легнаха на веслата чак на последната пряка, при прекосяването на мръсната река до дървения вълнолом на кралския пристан.

Не бях виждал град, камо ли столица, и Дъблин ме изуми. В Гренландия, Исландия и Оркни няма градове, нито големи села, а ето че изведнъж се озовах пред плъзнали във всички посоки по хълма към пристана сивкави къщи, магазини и улици. Дори не си бях представял, че толкова хора съществуват, камо ли, че могат да живеят на едно място. Къщите наистина бяха скромни, просто големи кирпичени колиби и покриви от слама или дърво. Но бяха толкова много и скупчени така близо една до друга, че ми се стори, че на южния бряг на река Дъблин живеят повече хора, отколкото в цяла Исландия. Порази ме и миризмата. Речният бряг представляваше гъста тиня, осеяна с всевъзможна разлагаща се смрад, и там явно облекчаваха нуждите си голяма част от гражданите. Над вонята се носеше натрапчивото „ухание“ на сажди и дим. Пристигнахме рано следобед през януари, тъкмо когато в Дъблин разпалваха огнищата. Димът излизаше от дупки в покривите; сякаш тлееше целият град. Започна да ръми, дъждът притисна дима от огнищата и миризмата на изгоряло дърво отведнъж изпълни ноздрите ни.

На кея чакаше стюардът на Сигтригур, който приветства господаря си и ни поведе нагоре по хълма към кралския дом. Калта бе покрита с талпи и ракитови леси, но все пак често се подхлъзвахме по мократа алея. През отворените врати виждах вътре в къщите отблясъка от пламъците на откритите огнища, неясните очертания на насядалите по пейките хора или някоя изправена над котлето жена, мръсните лица на децата, които надничаха през вратите, преди невидими ръце да ги издърпат обратно. Сигтригур и свитата му не бяха популярни и малцина бяха излезли да посрещнат краля на Дъблин.

Минахме през порта в градската стена, която едва сега забелязах, тъй като къщите отдавна бяха надраснали първоначалната Дъблинска крепост. Домовете в центъра на града бяха разположени по-нарядко. Тук се намираше замъкът на Сигтригур, подобен по размери и форма на този на граф Сигурд, но изграден от дърво, а не от торф.

По-особена бе единствено една стръмна, обрасла с трева могила зад замъка.

— Могилата на Тор, измърмори Айнар, морякът, споменал войнствените ирландски свещеници. — Побърканите фанатици може да изсякоха свещените дървета, но няколко удара с топора няма да изличат следата на Тор. Копринената брада от време на време прави по някое жертвоприношение там, за късмет. Иначе неговата богиня сигурно е Фрея. Би си продал душата да лее златни сълзи.

Тиркир ме бе научил още преди години във Винландия, че богинята на богатството лее златни сълзи по загиналия си съпруг. Не знаех кой е Копринената брада, но лесно се досетих. Когато питах моряка, той се изхили:

— Ти май наистина си от горите галилейски, а? Копринената брада е онова конте, кралят ни. Направо е влюбен в дрехите, парфюмите, меките си кожени обувки и пръстените, и не може да не си забелязал колко време отделя да реши, гали и подръпва бакенбардите си.

Аз обаче почти не го слушах. Бях застинал на място, втренчен в жената, която стоеше на входа към палата сред групата жени и прислужници, очакващи официално да приветстват краля. Предположих, че е на около петдесет. Бе много богато облечена в дълга синя роба със скъпи закопчалки на рамото, и сива коса, прибрана в копринена забрадка в тон с роклята. Трябва да бе важна личност, защото стоеше в предната редица, до по-млада жена, за която предположих, че е съпругата на Сигтригур. Вниманието ми привлече не роклята, а стойката й и начина, по който гледаше крачещия към нея Сигтригур. На лицето й бе изписано сприхаво нетърпение и решителност. Познавах и изражението, и позата. Имах чувството, че пред мен стои не сивокосата матрона, а съвсем друг човек. От спомена ми се повдигна — така гледаше Фрейдис Ериксдотир.

— Мърдай напред и спри да се пулиш — сръчка ме Айнар.

— Коя е сивокосата жена в предната редица? — попитах.

— Майката на Сигтригур, Кормлод. Ирландците й викат Гормлейт.

Бях напълно объркан.

— Мислех, че Кормлод е жената, чиято ръка ще получи граф Сигурд, ако помогне на Сигтригур. А тя ще му помогне да стане върховен крал.

— Точно тя е. До миналата година бе съпруга на върховния крал Брайън, но той се разведе с нея заради някакви търкания. Сега твърди, че Брайън не заслужава да остане на трона. Мрази го толкова много, че ще подкрепи всеки, който се ожени за нея, за да се добере до престола. Ползва се със силно влияние, защото по една случайност е и сестра на крал Майл Морда от Ленстър, а по едно време е била женена и за Малаки, друг ирландски големец, който с години заговорничи и се бие срещу Брайън за титлата върховен крал. Каквото и да се мъти, можеш да си сигурен, че Кормлод е замесена, а сега по-добре иди при стюарда на Сигтригур и виж дали ще намери къде да те настани.

Когато най-после успях да привлека вниманието на стюарда, Кетил, той ме изгледа раздразнено. Бродеше важно напред-назад, организираше пренасянето на разните сандъци и вързопи, донесени от господаря му от Оркни, викаше на прислужниците да донесат и сервират обяда, и се опитваше да създаде впечатлението, че е жизненоважен за доброто управление на двореца, макар според мен повече да пречеше, отколкото да помагаше.

— Може временно да те направим кучкар — ми се сопна. — Един от ирландските главатари, с които води преговори кралят, изпрати подарък два рунтави вълкодава. Очевидно голям жест, ама за мен е проблем. Казват, че тия зверове могат да бъдат притежавани само от крале, така че гледай да са в добро състояние, в случай че ни посети бившият им собственик. — Отпрати ме с ръка и след миг вече мъмреше един прислужник, че извадил погрешни бокали за вечерята на краля.

Лесно открих новите си питомци. Щураха се в дъното на залата — високи, космати същества, които от време на време подскачаха объркани и сконфузени от ъгъл на ъгъл. Нямах абсолютно никакъв опит с кучета, но дори аз разбрах по свитите между краката опашки и клюмналите големи уши, че животните не са щастливи в новия си дом. Попадал бях на няколко кучета от тази порода в Исландия и знаех, че не са толкова страшни, колкото изглеждат. Успях да ги примамя навън и да им дам огризките, които им издействах от кухнята. Кучетата ме изгледаха тъжно и примигнаха с големите си, кръг тъмни очи, скрити под дългата козина. Очевидно разпознаха в ме некомпетентен, макар и добронамерен кучкар. Бях благодарен на грациозните животни, защото ми даваха извинение да се мотая наоколо и да се преструвам, че съм зает. Погледнеше ли някой към мен, демонстративно започвах да реша острите им, груби козини; хрътките се смилиха и ми го позволяваха, макар и да се опасявах, че все някога ще им писне от моята некадърност и ще ме разкъсат.

За щастие така и никой не подложи сериозно на въпрос ролята ми на кралски кучкар. Крал Сигтригур не изпитваше особена привързаност към животните, на които гледаше по-скоро като на аксесоар към изящните си обувки. Единственото ми задължение бе двете животни да присъстват край трона му, докато провежда съвещания или се храни.

Кралицата майка Гормлейт ме плашеше, и то не само защото толкова често ми напомняше за Фрейдис, организаторката на клането във Винландия. В Гормлейт имаше някаква пресметлива студенина, която от време на време прозираше през позата й на блага кралица майка. Беше все още много красива жена, слаба и елегантна; запазила бе моминската си фигура и със зелените си очи и пренебрежителен поглед приличаше на надменна котка. Имаше невероятни маниери — дори когато благоволяваше да отправи случайна забележка на нищожното кучкарче, — но във въпросите й се криеше стоманена твърдост и не получеше ли отговора, който търсеше, обикновено се преструваше, че не го е чула и те притискаше, докато получи желания резултат. Виждах, че е пресметлива, манипулаторка и че е способна да накара сина си, контето Сигтригур, да изпълни всичките й желания.

А тя желаеше власт. Подслушвайки на масата и след като от време на време уж случайно разпитах другите прислужници, научих, че Гормлейт страда не толкова, задето е била отблъсната като жена, колкото от факта, че амбициите й са били осуетени.

— Омъжи се за Борума с надеждата да дърпа конците в Ирландия — каза ми един прислужник, — но не се получи. Брайън си имаше свои идеи как точно да управлява страната, скоро му писна от вечното й натякване и я изпрати в тъмница за три месеца. Той може вече да е стар, но това не значи, че ще позволи да го води за носа една интригантка.

— Толкова ли амбициозна е наистина кралицата майка? — попитах.

— Почакай и ще видиш — презрително изсумтя прислужникът. — Изпрати сина си в Оркни, за да привлече на своя страна Дебелия Сигурд, и отиде дотам да предложи собствената си ръка, за да подслади сделката. Готова е на всичко, за да си отмъсти на краля.

Разбрах какво има предвид прислужникът чак в средата на март, почти седем седмици по-късно. Прекарах този промеждутък от време като прислужник в палата на Сигтригур, изпълнявах домакински задължения, учех ирландски език от робите и низшите прислужници и хранех и разхождах кучетата. Може би с описанието на шумните пиянски изблици и груби маниери съм създал впечатлението, че викингите са недодялани, нечистоплътни диваци. Това не е така. Те съблюдават чистота толкова, колкото им го позволяват обстоятелствата, и макар и да звучи невероятно, мъжете са големи контета. Крал Сигтригур определено смяташе себе си за арбитър на добрия вкус и стил. Голяма част от времето си прекарвах в гладене на одеждите на придворните с тежък, гладък камък. С него приглаждах шевовете на палтата и наметалата от богатите им гардероби, които те често сменяха. Решех не само твърдата козина на двете кучета, но и главите на царедворците. Те отделяха голямо внимание на прическите си и дори определяха изрично дължината и гъстотата на зъбците на гребените, които използвах. В Дъблин имаше специален магазин, в който ме изпращаха за нови гребени, със заръка да са от рогата на благороден елен, а не от обикновен бик.

Осъзнах напълно размаха на амбицията на Гормлейт и колко безмилостно се домогва до изпълнението на желанията си на един обяд в началото на пролетта. Отведох двете кучета зад трона на краля и отстъпих назад, за да ги наглеждам. Крал Сигтригур ревниво пазеше кралското си достойнство и последното, което исках, бе някоя от двете големи, сиви хрътки, да скочи и да грабне храната от ръката на краля.

— Сигурен ли си, че Сигурд ще удържи на думата си? — Попита го Гормлейт.

— Напълно — отговори синът й, който, захапал едно пилешко бутче, се мъчеше да опази бродираната си риза от мазнината. — Той е от старата школа, умира да води войни. А е и хитър. В двора държи сериозни мъже, исландци, отлъчени норвежци и прочее. Знае, че една кампания в Ирландия ще отвлече вниманието им, така че да не започнат да заговорничат срещу него в Оркни.

— И колко мъже мислиш, че ще успее да доведе?

— Твърдеше, че може да набере осемстотин, до хиляда.

— Но не ти се вярва?

— Ами, майко, не останах там достатъчно дълго да ги преброя — сприхаво отговори Сигтригур и избърса ръце в ленената кърпа, подадена му от един паж. Умираше да подражава на чуждестранния етикет.

— Моята информация е, че графът на Оркни може да набере петстотин, до шестстотин мъже, не повече. Не стигат — каза тя.

Сигтригур изсумтя. Разпознал бе острата нотка в гласа на майка си и знаеше какво се задава.

— Ако искаме да сме сигурни, че ще се разправим с мръсника Брайън, ни трябват повече хора — твърдо продължи Гормлейт.

— И откъде предлагаш да ги изнамерим?

— Един наскоро пристигнал от остров Ман търговец ми спомена тази сутрин, че на острова е пуснала котва сравнително голяма викингска флотилия. Предвождат я двама опитни предводителя, Бродир и Оспак Кривогледия.

Сигтригур въздъхна.

— Да, майко. Познавам и двамата. Срещнах Бродир преди две години. Изглежда внушителен. Косата му е толкова дълга, че я носи затъкната в колана. Староверец, разбира се. Говорят, че бил опитен в сейдура.

— Според мен трябва да привлечем двамата към нас — заяви майка му.

Сигтригур я изгледа опърничаво, после явно реши да приеме предложението й. Подозирам, че отдавна се бе отказал да разубеждава майка си от машинациите й.

— Добре — каза тя. — До Ман е по-малко от ден път.

За момент ми се стори, че кралят ще възрази, но той само за миг се поколеба, после раздразнително метна пилешкия кокал на едно от кучетата. После забравяйки за пажа със салфетката, избърса ръце туниката, показно се обърна и поведе разговор с жена си.

Желанията на Гормлейт бяха повеля за Кетил, който живееше в ужас от нея. Още същата вечер вдигна на крак целия дворец. Призори екипажът на „Спиндрифтър“ вече трябвало да е на борда и готов да отведе Сигтригур на остров Ман.

— А ти — ми каза злобно, — отиваш с тях. Вземи и кучетата. Според краля щели да бъдат чудесен подарък за онези двама разбойници. Предполагам, че ще си мисли, че са обучени бойни кучета, нищо че като гледам май предпочитат по цял ден да се излежават и пощят. Поне ще се отървем от тях.

Пътуването до Ман бе в студено и мокро време и двойно по-дълго от предвиденото. Беше ми жал за двата ми повереника — дращеха да се закрепят на нестабилната палуба, повръщаха и трепереха, и след като паднаха в трюма за поне двадесети път, останаха да лежат там. Все така нещастни изглеждаха и когато заобиколихме откъм юг Ман, и на гребла тихо се промъкнахме в заслонения залив с викингската флотилия. Всичките ни щитове бяха окачени на планшира, а моряците се опитваха да изглеждат смирени. Сигтригур и телохранителят му стояха на предната палуба, невъоръжени и без ризници, знак, че идваме с мир. „Спиндрифтър“ определено беше най-големият кораб в залива, но нямаше да издържи на единна атака от събраните от Оспак и Бродир тридесетина кораба.

Никоя страна не се доверяваше на другата дотолкова, че да проведе срещата на кораба й, затова и съвещанието се състоя в една шатра на брега. Сигтригур естествено искаше да се изфука с хрътките. Заех мястото си в свитата и се завлачих редом с двете болни кучета, чувствайки се настинал и нещастен почти колкото тях. Слепи за пронизващия вятър и барабанящия по шатрата дъжд, Оспак и Бродир изслушаха предложението на Сигтригур. Вече познавах похватите му и знаех какво ни чака. Сигтригур надълго говори колко обширни и богати са земите на върховния крал и как Брайън Борума е вече твърде стар да опази кралството си. Пример за старческото му изглупяване, изтъкна Сигтригур, е начинът, по който се отнесъл с жена си Гормлейт. Държал я в затвор три месеца, при все заплахата това да се приеме за обида от семейството й, кралската фамилия от Ленстър. Брайън Борума е стар и немощен подчерта отново Сигтригур и според него една добре обмислена атака ще бъде достатъчна да го свали от трона и да открие пътя към плячкосването на Ирландия.

Двамата викингски предводители слушаха безстрастно. Оспак бе слаб и обикновен на вид, с изключение на странния ъгъл, под който гледаше лявото му око, откъдето идеше и прякорът му, Кривогледия. Бродир бе по-внушителен, с цяла глава по-висок от Оспак, истински гигант. Всичко в него бе едро — имаше широко, грубо лице, крака като колони, и най-големите ръце и крака, които бях виждал. Най-запомняща се обаче бе косата му. Както Сигтригур бе казал на майка си, Бродир я носеше толкова дълга, че стигаше до под кръста му и той трябваше да я затъкна в колана си. Нетипично за викинг, буйният водопад коса бе черен.

Срещата приключи, без да се стигне до някакво решение. И Оспак, и Бродир заявиха, че искат да се допитат до главнокомандващите си и че ще съобщят решението си на следващата сутрин. Докато потегляхме обратно към кораба си обаче, Сигтригур дръпна Бродир встрани и го покани да продължат преговорите на четири очи. Час по-късно викингът гигант се вмъкна под раираната тента на шатрата, която бяхме издигнали, за да се предпазим от отвратителното време. Остана там почти час. Ограниченото пространство не позволяваше особена интимност и мъжете по най-близките гребла чуваха всяка дума от разговора. Бродир искаше да научи повече за политическата обстановка в Ирландия, кой ще застане зад върховния крал и как точно ще се поделят трофеите. В отговорите си Сигтригур подслади условията на предложения съюз. Обеща на Бродир пръв да избира при разпределението на плячката, да получи специални премии и по-голям дял от Оспак, който командваше по-малко кораби и мъже. Бродир продължаваше предпазливо да отказва да бъде въвлечен в авантюрата и накрая Сигтригур повтори ефектния си жест от Оркни: обеща, че претърпи ли поражение Брайън Борума, Гормлейт ще се омъжи за Бродир и така ще открие пътя му към трона. Забелязах, че няколко от моряците се извърнаха, за да прикрият усмивките си.

Бродир не се подведе.

— Наскоро не отправи ли същото предложение и към графа на Оркни — изръмжа гигантът.

Сигтригур дори не трепна.

— О, да, но Гормлейт промени решението си. Каза, че много повече предпочита за съпруг теб, не Сигурд Дебелия — макар и той да е мъж на място. Решихме, че няма защо да уведомяваме Сигурд за тази промяна в плановете.

В този момент Сигтригур забеляза присъствието ми. Свил се бях в дъното на кораба и една от хрътките унило ближеше ръката ми. На Сигтригур може и със закъснение да му хрумна, че е вероятно да съм шпионин на графа на Оркни.

— Като знак за уважението ми — продължи мазно, — бих искал да ти подаря тези великолепни ирландски хрътки, които да ти напомнят за родината на бъдещата ти жена. Хайде, нека сключим сделката и я подкрепим с този подарък. — Пресегна се, стисна мускулестата ръка на Бродир и двамата се заклеха в приятелство. — Трябва да дойдеш в Дъблин до месец и да се опиташ да убедиш и Оспак да те последва.

Бродир се изправи на крака. Бе такъв колос, че трябваше да се наведе, за да не отърка глава в мократа тента. Докато се обръщаше, ми каза: „Хайде, тръгвай“ и в следващия миг отново влачех нещастните кучета и ги прехвърлях през борда на дракара. Те се запряха, скимтейки, на ръба на кораба; Бродир, вече отминал напред, просто се пресегна, сграбчи ги за врата, по едно куче във всяка ръка, и ги понесе като палета към лодката.

Събудих се на сутринта, след неудобна нощ, свит между двете хрътки на предната палуба на бойния кораб на Бродир. Погледнах към мястото, където бе хвърлил котва „Спиндрифтър“. Огромният дракар го нямаше. Сигтригур бе решил, че мисията му е изпълнена и под прикритието на нощта се бе измъкнал към Дъблин, без съмнение, за да доложи на майка си, че е предложил ръката й на вече двама амбициозни предводители.

Бродир ме повика някъде към средата на следобеда. Седеше в подножието на мачтата, с парче осушено овче месо в едната ръка и нож в другата. Режеше филийки от месото и ги мяташе в устата, скрита сред лъскавата му брада. Огледа ме изпитателно, сигурно подозираше, че съм шпионин на Сигтригур.

— Как се казваш и откъде си? — попита.

— Торгилс, господарю. Роден съм в Оркни, но израснах в Гренландия и на едно място, наречено Винландия.

— Никога не съм го чувал — изръмжа той.

— Последно живях в Исландия, в Западните фиорди.

— При кого?

— Първо бях на служба при Снори Годи, но той ме отпрати да живея при един негов роднина, Транд.

Бродир спря да яде и ножът застина на половината път към устата му.

— Транд? Как изглежда?

— Висок мъж е, господарю. Не толкова едър като теб, но му се носи славата на воин.

— Какъв шлем носи?

— От старите. Показа ми руните вътре.

— Знаеш ли какво значат?

— Да, господарю.

Бродир остави агнешката плешка и ме изгледа замислено.

— Познавам Транд — каза тихо. — Преди няколко години водихме заедно поход в Шотландия. Какво друго ти разказа за себе си?

— Не знам много за него и миналото му, господарю. Той се опитваше да ме научи на обичаите на старата вяра.

— Значи си му чиракувал в сейдура? — бавно попита Бродир.

— Донякъде, господарю. Транд ме научи на малко, но и бях при него само няколко месеца. Останалото прихванах случайно.

Бродир се извърна и надникна изпод тентата на кораба към небето, за да провери дали се очаква промяна във времето. Облаците обаче бяха все така гъсти.

Обърна се пак към мен.

— Някога бях последовател на Белия Христос за почти шест години. Само че така и не повярвах в него. Кръсти ме един странстващ свещеник и от този момент нататък късметът сякаш ми избяга. Големият ми син — сега щеше да е малко по-голям от теб — се удави, походите ми носеха малка печалба. Местата, които нападах бяха или прекалено бедни, или жителите им ни очакваха и бяха избягали с цялото си имущество. Тогава срещнах Транд, отиваше при сестра си, женена за Остман в Дъблин. Присъедини се за малко към бандата ми. Преди да нападнем, принасяше жертви на Тор и пророкуваше. Предсказа, че ще имаме успех и голяма плячка. Битката бе по-ожесточена, отколкото очаквахме, защото не знаехме, че бирникът на шотландския крал същата вечер е отседнал в селото и води със себе си и стража. Прогонихме ги, разкопахме под пепелта от огнището им и открихме къде точно са закопали набързо сандъка с данъците. Вътре имаше двадесет марки сребро. С хората ми бяхме на седмото небе. Забелязах, че Транд принесе част от съкровището в жертва на Тор. Оттогава правя същото преди и след всяка битка. Поканих Транд да остане с мен, но той каза, че трябва да се върне в Исландия. Бил дал дума.

— Сигурно на Снори Годи, господарю — обясних аз. — Снори винаги се допитва до Транд преди битка.

— Значи си му бил ученик?

— Да, но само за няколко месеца.

— Тогава ще видим дали наистина ставаш само за кучкар. Ще ме придружиш, когато принасям жертва на Тор.

Бродир и Оспак задържаха флотилията си в Ман още десет дни. Между двамата мъже се водеха усилени преговори. Бяха кръвни братя и Бродир сега се опитваше да убеди Оспак да го последва в съюза на Сигтригур. На Оспак не се нравеше амбициозния план на Бродир да се ожени за Гормлейт и смяташе, че новият план е изместил първоначалната уговорка за викингска кампания. Желанията на Оспак бяха по-земни от тези на Бродир — искаше плячка, не слава и колкото по-ентусиазирано описваше Бродир богатството на крал Сигтригур и предимствата му като съюзник, толкова повече Оспак гледаше на Дъблин като на място, което само чака да бъде плячкосано. Затова и се бавеше с решението си и многократно изтъкваше, че съюзът с крал Сигтригур е опасен. Върховният крал Брайън, отбелязваше Оспак, се ползва с далеч по-добра репутация като воин и дори да е вече стар, има синове, до един доказали се на бойното поле.

Накрая Бродир толкова се вбеси от цялото това протакане предложи на Оспак да се допитат до боговете за изхода на предстоящата кампания. Оспак, също староверец, веднага се съгласи. Издигнаха на брега голяма парна колиба. Споменах, че викингите толкова чистоплътни, колкото им позволяват обстоятелствата. Един от навиците им е да се къпят с топла вода, която в Исландия извира направо от земята; къпят се и в пара, което е вече малко по-сложно. Трябва да издигнеш малка и почти херметически уплътнена колиба да внесеш вътре горещи камъни и да ги залееш с вода, за да се изпълни с пара помещението. Ако това се повтори повече пъти от строго необходимото, хората се замайват от парата и липсата на въздух, и понякога припадат. Транд ми бе казвал как това може да се прави, за да изпаднеш в транс и ако имаш късмет, да ти се присънват поличби или дори летящи духове.

Докато строяха парната колиба на брега, Бродир издигна малък олтар от камъни, много подобен на този на Торвал във Винландия и ме накара да изрежа върху парчета изхвърлено на сушата дърво руни за призоваване на видения. Когато внесоха нагретите камъни и ведро вода в колибата, Бродир взе руните ми и ги хвърли в жаравата. После изчака от малката клада да отлетят и последните езичета сивкав дим, съблече всичките си дрехи, уви коса около главата си и някак вмъкна огромното си тяло в колибата. Аз закрих отвора с едно дебело одеяло и без да ща си спомних за подобната колиба на шамана скрелинг.

Бродир остана в парната колиба поне час. Когато се появи отново, изглеждаше мрачен. Без да каже нито дума, бързо се облече и заповяда да го отведат на кораба му. Хората му, видели изражението на лицето му, не се осмелиха да питат дали е имал видения и какви са били те. На другия ден Бродир повтори процедурата, с все същия резултат, само дето излезе още по-навъсен. По-късно същата вечер ме повика и ми каза, че на следващия ден е мой ред.

— Транд не би похабявал знанията си за човек, който не притежава дарбата. Утре ще заемеш мястото ми в парната колиба и ще ми кажеш какво си видял.

Можех да му кажа, че няма нужда да го правя — вече знаех. От две нощи сънувах кошмари. Вече знаех достатъчно за способностите си, за да осъзная, че сънищата ми повтарят неговите видения. В първия сън бях на борда на закотвен кораб. Изведнъж ушите ми забучаха, а от небето започна да се изсипва вряла кръв. Хората покрай мен се опитаха да се скрият от пороя. Много бяха попарени на един толкова сериозно, че умря. Сънят от втората нощ бе подобен, само дето след кървавия порои мечовете на мъжете изскочиха от ножниците си и започнаха да се бият един с друг, докато отново един моряк не изгуби живота си.

Когато одеялото на парната колиба се спусна зад гърба ми, излях вода върху камъните и оставих парата да парне устните и ноздрите ми и прогори дълбоко дробовете ми. Само затворих очи и се озовах обратно в съня си. Сега небето вместо кървав дъжд бълваше ята раздразнени гарвани. Приличаха на пърхащи черни парцали, грачеха и пикираха. Човките и ноктите им бяха от желязо, кълвяха толкова злобно, че ни принудиха да потърсим закрила под щитовете си. И за трети път изгубихме един моряк. Едното му око бе изкълвало, лицето — цялото в кръв; залитна сляпо, спъна се в защитната преграда на палубата, падна във водата и се удави в собствената си кръв.

Бродир ме събуди. Бях прекарал в парната колиба цели шест часа. Бродир нахлул вътре и ме открил безчувствен. Изчака ме да се посъвзема, след което повика Оспак на брега. Тримата се оттеглихме встрани така, че другите да не ни чуят, след което Бродир описа виденията си. Както и подозирах, бяха почти същите като моите сънища. Само че аз бях видял гарваните с железните човки. Когато Бродир изръмжа „Момчето има дарбата. Трябва да изслушаме и него“, описах как гарваните на Один нападнаха кораба ни и унищожението, което нанесоха.

Само глупак не би разгадал предсказанията, а Оспак не бе глупав. Когато Бродир го попита дали ще се присъедини към съюза на крал Сигтригур, Оспак помоли да му се даде време за размисъл.

— Искам да се допитам до капитаните на корабите си — каза той. — Нека се срещнем на брега довечера, след здрач. Тогава ще ти дам отговора си.

Оспак се върна на брега почти по тъмно. Придружаваха го всичките му капитани, което не беше добър знак. Бяха въоръжени и изглеждаха нащрек. Разбрах, че се страхуват от Бродир, за когото освен че е много едър, се носеше мълвата, че е избухлив. Поуспокои ме мисълта, че сред староверците има поверие — което невинаги се спазва, — че не е на хубаво да убиеш човек след мръкнало, защото призракът му ще се върне да те преследва.

Решението бе ясно дори преди Оспак да заговори.

— Виденията няма как да носят по-лоши поличби — започна той. — Кръв от небето, умиращи мъже, оръжия, които се бият помежду си гарвани. Няма друго обяснение, освен че ни чака смърт и война и че братът ще се вдигне срещу брата.

Бродир се намръщи. До този момент се бе надявал, че Оспак и хората му ще се присъединят към него и че ще успее да запази цяла флотилията. Но безцеремонното тълкувание на сънищата не оставяше място за съмнение, че Оспак не само ще напусне флотилията, но и възнамерява да заложи съдбата си на страната на крал Брайън.

Бродир се разгневи, но само за миг. Стана, когато на тръгване Оспак мимоходом пак спомена гарваните.

— Може пък тези гарвани да са демоните от ада, за които все бълнуват християните. Особено обичали отметналите се от Белия Христос.

По-късно научих, че през християнския си период Бродир бил нещо като свещеник. Жилнат от жлъчната забележка, той пристъпи напред и понечи да изтегли меча си, но Оспак пък бе отстъпил извън обсега му, а капитаните му направиха крачка напред.

— Спокойно — каза им той, — не забравяйте, че нищо добро не идва от убийството по мръкнало.

След залез-слънце може да е забранено убийството, но не и отпътуването. Същата нощ Оспак и капитаните му тихо напуснаха на гребла залива. Никой от нас не се събуди, и впоследствие някои твърдяха, че Оспак трябва да ни е направил магия. Истината е, че няколко от моряците видяха ескадрилата на Оспак да се плъзга покрай тях в тъмнината, но не им достигна кураж да събудят останалите. Всички вече знаехме, че много скоро ще се срещнем отново на бойното поле.