Тим Северин
Синът на Один (6) (Сага за героите на Севера)

Глава четвърта

Съпругата на Лейф, Гида, не посрещнала с радост новината, че спасеният невръстен Торгилс е плодът на краткотрайната връзка между съпруга й и застаряваща оркадка и отказала да ме прибере под покрива си. Пред очите й бил примерът с незаконното дете на свекъра й. Леля ми Фрейдис, по онова време наближаваща двадесетте, се падала незаконна дъщеря на Ерик и живеела при семейството му. Зла кавгаджийка, която впоследствие ще изиграе зловеща роля в живота ми, макар и на времето да изглеждала само сприхава, отмъстителна млада жена, вечно била в пререкание с роднините си. Гида не искала още едно „кукувиче яйце“ в къщата си и уредила да ме осиновят, този път наистина. Ето как стана така, че прекарах детството си не с баща си, а при Гудрид, която живееше наблизо. Гудрид, предполагам, се е чувствала отговорна за мен, след като точно тя ме доведе в Гренландия. А и мисля, че трябва да е била малко самотна, защото скоро след пристигането ни в Гренландия изгуби съпруга си, Торир. Торир прекарал в Ериксфиорд само няколко седмици, след което прихванал силна треска. Болестта трябва да е била пренесена с кораба, защото Торир и част от екипажа му първи започнали да кашлят, да храчат кръв и да изпитват световъртеж. Болестта покоси осемнадесет души. Последната жертва била старата бойна машина дядо ми, Ерик Червения.

Според клюките Гудрид ме приела като заместник на детето, което тялото й отказало като съпруга на Торир. Предполагам, че става въпрос за ревност и злите езици просто са търсили недостатък на Гудрид, чиято красота бе от типа, който се запазва за цял живот. Помня, че имаше бяла, прозрачна кожа, дълга руса коса и сиви очи, и лице, отличаващо се с миловидна симетрия, с добре оформен нос, прелестна уста и брадичка с лек намек за трапчинка точно по средата. Във всеки случай съм сигурен, че младата вдовица Гудрид щеше да ме прибере дори и да имаше свои деца. Беше невероятно добра жена, винаги готова да помогне, като занесе храна на някой болен съсед, да услужи със съдове за голямо пиршество и в крайна сметка сама да сготви половината ястия, да сгълчи невръстните грубияни и да утеши жертвите им. Всички в Братахлид имаха много добро мнение за нея и я обожаваха. Не помнех истинската си майка и с лекота приех Гудрид, а и съм сигурен, че тя се представи в тази толкова важна роля много по-добре, отколкото би го направила троснатата Торгуна. Гудрид проявяваше едва ли не безкрайно търпение с децата. Аз и другите десетина хлапета горе-долу на моя възраст превърнахме дома й в център на вселената си. Когато играехме по поляните, обикаляхме брега да търсим риба или пък мятахме камъни в студената вода на фиорда, обикновено приключвахме с гоненица до къщата на Гудрид. Хвърчахме по ниската трева като зайци, и с гръм и трясък нахлувахме в кухнята. Гудрид изчакваше и последния и ни наливаше незаквасено мляко от едно голямо ведро.

Братахлид бе едва ли не идеалното място за едно дете. Селището се намира в началото на дълъг, навлизащ дълбоко във вътрешността на острова фиорд. Ерик избрал мястото при първото си посещение и изборът му бе наистина мъдър. Дългият фиорд предоставя защита от студеното мъгливо време на острова и е най-заслоненото и плодородно място в района, ако не и в цяла Гренландия. Пристанището е добро, а брегът преминава в ниски, вълнисти ливади, осеяни с миниатюрни брезови и върбови гори. Тук Ерик и хората му построили къщите си с торфени покриви по по-сухите могили, опънали преграждения за конете и на практика издигнали точно копие на фермите си в Исландия. В Гренландия не живеят повече от триста-четиристотин души, така че има предостатъчно земя за всички смелчаци, дръзнали да се заселят тук. Животът е още по-прост от исландския. В началото на зимата прибирахме добитъка и го захранвахме с прибраното през лятото сено. Ние се хранехме с мляко, сушена риба, осолено или пушено месо и каквото бяхме успели да консервираме през летните месеци. Всичко, особено парчетата месо от кит и акула, които съхранявахме в дупки в земята и после изравяхме, полуразложени, миришеше на гранясало. Дългите, лениви, тъмни зимни дни минаваха в дребни поправки, разказване на истории, табла и други игри. В Гренландия още се играе стария вариант на шаха — с един цар в центъра на дъската и с войски, подредени срещу тълпа противници по краищата. Видях новия вид, с два царя, чак когато се завърнах като юноша в Исландия, и трябваше да уча наново правилата.

Всяко хлапе почти от прохождането си помагаше, с каквото може и това ни караше да се чувстваме полезни. На земята се занимавахме от разнасянето на съобщения и почистването на оборите, до уроци по колене, дране и осоляване на месо. В морето започвахме с изгребването на водата от малките гребни лодки, след което ни позволяваха да поставяме стръвта на въдиците и да помагаме с мрежите, и чак накрая ни оставяха да застанем на платната и да поемем греблата на връщане към брега. Почти не получавахме образование, въпреки че вдовицата на Ерик, Тодхилд, се опита да ни научи на азбуката и малко на писмо. Не бяхме особено ентусиазирани ученици. Тодхилд бе вече възрастна жена, озлобила се покрай вечните препирни със съпруга си. Спадаше към първите и най-ентусиазирани новопокръстени във вярата на Белия Христос и бе от типа свадливи християни, които държат да наложат вярата си и на околните. Дразнеше се, че Ерик отказва да приеме християнството; беше закоравял езичник и колкото повече го притискаха, толкова по-упорит ставаше. Не съм напуснал Исландия, казваше, за да довлека и тук тази пръкнала се кой знае откъде религия. Преди да отплува от Исландия, бе принесъл жертва на Тор и в замяна Тор се грижеше добре за колонията. Ерик казал съвсем недвусмислено на жена си, че не възнамерява да се откаже от старата си вяра и обичаи. Накрая отношенията им дотолкова се обтегнали, че Тодхилд обявила, че повече няма да му говори. Все пак трябвало да живеят под един покрив, но тя накарала да й построят християнска черква, на показ на един хълм близо до чифлика, където се набиваше на очи на Ерик при всяко прекрачване на прага. Той от своя страна отказал да задели дървен материал за строежа, затова и черквата останала миниатюрна, широка по няколко лакътя във всяка посока. Беше първата християнска черква в Гренландия, и толкова малка, че събираше най-много осем души. Ние децата я наричахме дупката на Белия заек.

Към средата на петото си лято разбрах, че приемната ми майка ще се омъжва повторно. След сенокоса щяхме да празнуваме сватбата на младата вдовица Гудрид Торбьорндотир и друг от синовете на Ерик, Торстайн. Посрещнах новината с въодушевление. Торстайн се падаше по-малкия брат на баща ми, което значеше, че обожаваната от мен Гудрид вече ми е истинска роднина. Вярвах, че бракът й ще ни свърже още повече и се притеснявах единствено, че след сватбата ще трябва да се преместя да живея при Ериксон, в обсега на омразната ми леля Фрейдис. Тя вече беше снажна млада жена, с широки рамене, изпъстрена с лунички кожа и чип нос, които й придаваха малко вулгарен чар. На всичкото отгоре си беше злобна. Вечно кроеше с приятелките си планове как да вкара околните в беля, и обикновено успяваше да ги изпълни. Няколкото пъти, когато изобщо стъпих в къщата на баща ми, гледах да стоя по-далеч от нея. Шестнадесет години по-голяма от мен, тя смяташе, че съм досаден и изобщо не се колебаеше да ме завлече и да ме заключи в килера, където ме оставяше с часове, без да каже на никого. За щастие старият Торнбьорн, бащата на Гудрид, все още жив въпреки многото си болежки, бе толкова доволен от изгодния брак, че се съгласи да дели с младоженците къщата си, разположена близо до дома на Ериксон.

Сватбата премина с невероятен успех. За вкиснатата стара Тодхилд имаше кратка християнска церемония в дупката на Белия заек, но основен момент си оставаха размяната на церемониалните подаръци, тежкия запой с бира, шумната музика и дивите танци, неделима част от сватби в миналото.

Следващият ми ясен спомен от Гренландия е от една ясна лятна утрин. Ледът все още се носеше тихо по фиорда. Взирах се в малкия, бавно приближаващ се кораб и очите ме боляха от искрящите бели късове, ослепителни на фона на сиво-синята вода. Корабът беше кнор, очукан и с посивели от годините греди. Част от мъжете гребяха, други на въжетата се мъчеха да извъртят правоъгълното платно така, че да улови хладния полъх на излезлия от север лек ветрец, за да заобиколят огромния ледник зад нас, сърцето на Гренландия. Още помня как от време на време моряците се изправяха и с греблата си отблъскваха ледените късове и колко бавно ми се стори, че приближи корабът. На брега се събра тълпа. Брояхме мъжете на борда и оглеждахме лицата им, за да видим кой се завръща и дали са се променили от това, което пазехме в спомените си от деня, в който заминаха да проучват мистериозната земя на запад, видяна за първи път от Бярни и посетена за последно от баща ми Лейф. После килът застърга по пясъка, един след друг мъжете скочиха и затънали до глезените във вода, прегазиха до брега. Тълпата ги посрещна почти мълчаливо. Забелязали бяхме, че капитан не е шкиперът, когото очаквахме.

— Къде е Торвалд? — извика някой.

— Мъртъв — изръмжа един от моряците. — Убиха го скрелингите.

— Кои са скрелингите? — прошепнах на един от приятелите ми, Айвинд. Двамата се бяхме промушили най-отпред и стояхме до самата вода; вълничките мокреха обувките ни. Айвинд беше две години по-голям от мен и аз приемах, че знае всичко.

— Не съм много сигурен — прошепна ми той. — Май са слаби и са чужденци, и не ги обичаме много.

Торвалд Ериксон, вторият ми чичо, помня само бегло като често лъхащ на алкохол сърдечен, едър мъж с месести ръце и гръмогласен смях. Торвалд и екипажът му се бяха отправили на запад преди осемнадесет месеца, за да продължат започнатото от баща ми Лейф. Лейф ми бе описал ниските, изсечени сиви скали, дългите брегове, покрити с бял пясък, преминаващи в блатисти тресавища и блата, и огромните, застинали тъмни борове, уханието на които се подушва от един ден път в морето. Целта на Торвалд бе да провери дали някой живее там, и ако е така, дали имат нещо ценно за продан или плячкосване. Ако мястото излезеше действително безлюдно, щеше да се настани в лагера, който Лейф бе издигнал на брега на Винланд и да го използва за база за изследването на околността.

Торвалд водеше със себе си двадесет и петима здрави мъже. Беше заел бащиния ми кнор, същия кораб, с който ме прибраха от онези скали. Беше добър навигатор, а няколко от мъжете бяха плавали с баща ми и бяха доказано опитни моряци. Курсът го отвел право на мястото, където Лейф изкарал зимата преди четири години. Там се настанили в колибите от дърво и торф, построени от баща ми, и се устроили за зимата. На следващата пролет Торвалд изпратил малката лодка на кораба на опознавателна експедиция още по на запад по брега. Пътуването било изтощително. Брегът представлявал огромна мрежа от острови, заливи и плитчини. Често се губели, но колкото по-надалеч отивали, толкова по-добра ставала земята. Дивата трева била по-висока, имало странни дървета, от които изтичал сладък сок, или били с ядливи ядки с маслен вкус, какъвто никой не бил опитвал преди. Независимо от плодородната земя не открили нито хора, нито следи от тях. После, в самия край на експедицията на един бряг попаднали на опърпана постройка от дълги, тънки дървени пръти, и усукани корени, които изглеждали привързани от човешка ръка. Нашите мъже предположили, че строителите на колибата са номади като нашите ловци в Гренландия, когато през лятото се отправят на север на лов за карибу. Не открили сечива, вещи, нищо, и това ги притеснило. Чудели се дали присъствието им е било забелязано от невидени съгледвачи и се страхували от засада.

Междувременно Торвалд прекарал лятото да стяга Лейфсбодир, „колибите на Лейф“, както ги наричаха всички. Мъжете му сечели дървен материал за Гренландия и ловели и сушели риба за храна за бъдещите експедиции. Рибата била в изобилие. Брегът пред колибите бил с много лек наклон и отливът разкривал обширни пясъчни плитчини, нашарени с малки канали. След отлив рибата — основно треска — оставала да се мята там безпомощно и за рибарите оставало само да приберат улова с ръка.

След втората зима на топло в колибите Торвалд решил да проучи обратната посока — на изток и север, където земята приличала повече на гренландския бряг, със скалисти носове и дълги, на места удобни за акостиране пясъчни заливи. Но приливите тук били по-силни и при едно надбягване с теченията кнорът с все сила налетял на подводни скали. Силният удар откъртил тридесетина сантиметра от фалшкила и разхлабил няколко от долните въжета. За щастие наблизо имало подходящ бряг, на който изтеглили кораба и при толкова дървен материал било детска игра да подменят повредения кил с цял чамов къс. Торвалд намерил приложение и на счупената част — накарал да я отнесат на най-високата точка на носа и да я побият в една грамада камъни, така че да се вижда от морето, знак за всички бъдещи мореплаватели, че Ериксон са били там първи.

Това бе историята на експедицията на Торвалд, така, както я разказаха вечерта завърналите се мъже. Всички в Братахлид се натъпкахме в голямата къща на Ериксон, за да чуем подробностите. Слушахме жадно. Баща ми стоеше на челното място, от дясната страна в средата на залата. До него бе чичо ми Торстайн.

— Ами Торвалд? Кажете какво точно му се случи — попита баща ми гребеца от лодката — Тиркир, който спаси мен и Гудрид от скалите, и който бе заминал с Торвалд като водач.

* * *

Тук трябва да кажа няколко думи за Тиркир. Като млад бил заловен на германския бряг и бил отведен за продан на робското тържище в Каупанг, Норвегия. Там го купил дядо ми, Ерик Червения и при едно от пътуванията си на изток покупката се оказала изключително изгодна. Тиркир бил работлив и издръжлив, и с времето станал заклето верен на дядо ми. Научил се да говори нордически, малко подобен на майчиния му немски, но така и не се отървал от силния си акцент; говорел гърлено и когато се възбудел или ядосал, често преминавал на езика на дедите си.

Ерик започнал да му се доверява до такава степен, че докато баща ми Лейф растял, сръчният Тиркир имал задачата да го пази и обучава на всякакви полезни умения. Германецът знаел как да връзва сложни възли за различни цели, да отсече дърво така, че то да падне в желаната посока, как да направи въдица от права клонка. Преди всичко притежавал умение, толкова важно и удивително, че се свързва със самите богове — можел да обработва всякакви видове метал, да извлича желязо от парче руда, да прикрепи стоманения накрайник на топор или да украси плоската страна на острието със сребърна нишка.

Ние, момчетата, се плашехме от Германеца. Струваше ни се невъзможно стар, въпреки че сигурно е бил към края на петдесетте. Беше дребен и хилав, почти като трол, с черна коса и вечно намусена физиономия, подчертана от изпъкнало, голямо чело, а очите му гледаха определено лукаво. И все пак беше много смел и по време на предишното пътешествие на Лейф до непознатите земи точно Тиркир сам се бе кандидатирал за съгледваческите походи. Произлизал от горско племе и с лекота си проправял път през гъсто залесени местности, газел блата и преживявал с диви ягоди и шепа суха храна. Когато не можел да намери прясна вода, пиел от локвите, спял на земята и сякаш бил неподатлив на студ, жега или влага. Пак Тиркир открил дивите лози, от които според някои произлиза името Винланд. Един ден се върнал в лагера на Лейф с шепа плодове толкова възбуден, че въртял очи и мърморел нещо на немски. Лейф решил, че е пиян или халюцинира, но Тиркир просто бил в екстаз от откритието си. Не бил виждал грозде от детството си в Германия и ако не бил той да разпознае дивия плод, е много съмнително дали баща ми и придружителите му щели да разберат какво точно представлява. Баща ми осъзнал колко важно откритие е направил в мига, в който Тиркир обяснил какво е грозде. Пред него било доказателството, че новооткритата земя е с толкова мек климат, че гроздето — екзотична култура за Севера — расте в диво състояние. Затова и кръстил земята Винландия. Естествено се намерили скептици, които го обявили за голям лъжец. Да наречеш една пустош с име, което навява мисли за светлина и опияняващи питиета, е също толкова подвеждащо, колкото да наречеш земя от ледници и скали Гренландия. С привичната си находчивост баща ми имал готов отговор и за това. Отговаряше, че Винландия не значи земя с грозде, а земя с пасища — от „вин“, ливада на нордически.

* * *

— Десет дни, след като поправихме повредения кил — отговори Тиркир на въпроса на баща ми, — се натъкнахме на голям тесен проток. Изглеждаше обещаващ и решихме да го проучим. Открихме залив с големи дървета. Мястото изглеждаше идеално за село и Торвалд се пошегува, че е готов да живее тук до края на живота си. — Тиркир замълча за миг. — Не трябваше да го казва. Изкуши боговете. Изпратихме отряд на брега — продължи Тиркир, — и когато съгледвачите се върнаха, донесоха, че от другата страна на малкия полуостров има бряг, подходящ за акостиране и на него има нещо като три черни гърбици. В началото ги взехме за моржове или трупове на малки китове, изхвърлени на сушата. После някой видя, че са лодки от кожа. — Преди много години ходил да плячкосва Ирландия и по западния бряг бил виждал подобни лодки, достатъчно леки да бъдат пренасяни по земя и преобръщани с дъното нагоре.

Тук следва да обясня, че не е изключено тези лодки да са принадлежали на диви ирландци. Когато викингите пристигнали в Исландия, заварили шепа ирландски моряци — аскети, които живеели в пещери и малки, старателно изградени каменни колиби. Щом тези монаси били успели да дойдат от Шотландия и Ирландия с паянтовите си лодки от кожа, значи спокойно са можели да стигнат и по-далеч. Торвалд обаче се съмнявал в това. Изпратил Тиркир с десетина въоръжени мъже да се промъкне до странните лодки откъм сушата, докато самият той и останалите тихо заобиколили брега по вода. Успели напълно да изненадат деветимата мъже, задрямали под обърнатите лодки. Трябва да са били тръгнали на лов или риболов, защото носели лъкове и стрели, ловни ножове и леки копия. Когато чули проскърцването на греблата, скочили на крака и грабнали оръжията си. Някои направили заплашителни жестове, опънали лъковете и се прицелили в настъпващите викинги, други се опитали да избутат леките си лодки във водата и да избягат. Но било прекалено късно. Отрядът на Тиркир изскочил от дърветата и в последвалата кратка схватка странниците били надвити, всички с изключение на един, който успял да избяга с най-малкото от кожените канута.

— Не съм виждал толкова бърза лодка — каза Тиркир. — Сякаш се плъзгаше по водата. Нямахме никакви шансове да го настигнем с корабната лодка, затова го оставихме да избяга.

Осмината заловени определено не били ирландци. Според Тиркир приличали повече на хората със ските от Северна Норвегия. Били ниски, със сплеснати лица, жълтеникава кожа и дръпнати очи. Косата им била черна, дълга и мазна, и говорели на насечен, писклив език, който приличал на писъците на сойка. Облечени били изцяло в кожа: кожени легинси^[1], кожени ризи с пешове, кожени ботуши. Откритите части на тялото им били наплескани с мас или сажди. Били толкова набити и черни, че приличали на излезли изпод земята. Извивали се и се съпротивлявали на заловилите ги викинги, и се опитвали да ги ухапят и одерат.

Тук разказът на Тиркир започна да става мрачен. Един скрелинг някак се освободил, извадил костен харпун, който бил скрил в предницата на широката си риза и забил острието му дълбоко в бедрото на заловилия го гренландец. Нещастникът изкрещял от болка и гняв, запратил главата на мъжа към един камък и го зашеметил, след което, вбесен, забил късия си меч в тялото на жертвата. Последвало истинско клане. Мъжете на Торвалд се нахвърлили на скрелингите, сечели и мушкали, сякаш колели животни и не се спрели, докато и последният не паднал мъртъв. После разглобили останалите две лодки, накълцали корпусите им на парчета и се изкатерили през гората до върха на полуострова, а корабната лодка се върнала при кнора.

— Седнахме да починем на върха — спомни си Тиркир. — Планът на Торвалд беше да ни даде само няколко минути. Хвърлихме се на земята и не знам защо, но заспахме отведнъж, като омагьосани. Два часа по-късно ме събуди мощен глас, който крещеше: „Върнете се на кораба! Върнете се на кораба, ако ви е мил животът.“

Тук няколко от слушателите се спогледаха невярващо. Всички знаехме за другата чудатост на Тиркир. Съзнанието му често се залутваше във въображаем свят, където чуваше гласове и срещаше непознати. В такива случаи на лицето на Тиркир се изписваше отнесено изражение и той подхващаше дълги разговори със самия себе си, винаги на немски. Беше безобиден навик и хората, които го познаваха, се споглеждаха и повдигаха вежди, сякаш да кажат: „Тиркир пак се отплесна нанякъде. Какво друго да очакваш от един див германец?“

Но онази вечер в Братахлид Тиркир настояваше, че от съня му след смъртта на скрелингите го събудил мощен, кънтящ глас със странен, отекващ ритъм. На моменти сякаш идвал отдалеч, после отнякъде наблизо, било невъзможно да се каже от каква посока. Сякаш падал от небето или прииждал от всички страни едновременно.

Самият Торвалд не чул тайнствения глас, но трябва да си е дал сметка, че са постъпили много глупаво. Изпратил човек на една висока скала, откъдето се виждало отвъд фиорда и часовоят извикал, че към тях се приближава цяла флотилия кожени лодки. Очевидно скрелингите се връщали за отмъщение. Всички се смъкнали по скалистия хълм и вкопчвайки се в храстите и дърветата, за да запазят равновесие, хукнали към кораба. Без да се бавят, вдигнали котва и загребали към залива, с надеждата, че вятърът ще е на тяхна страна. Дори най-несхватливите знаели, че няма как с гребане да избягат от кожените канута.

Имало поне тридесетина лодки, всяка с по трима скрелинги. Щом навлезли в обсег, двама от мъжете пуснали веслата, вдигнали леките си лъкове и започнали да запращат стрели по гренландците. Третият гребял успоредно с кнора, така че да осигури на другарите си възможно най-добър ъгъл за стрелба. Торвалд и двама от моряците скочили от местата си при греблата и размахвайки мечове и секири, предизвикали скрелингите да се приближат и да се бият, но местните запазили дистанцията. Гренландците трябва да са им се сторили цели гиганти. Стрелците им продължили да обстрелват кнора, докато той бавно изгазил към устието на пролива. Вече можели да вдигнат платното, но местните не изоставали. Стрелите им свистели високо и от време на време глухо тупвали в дървенията на кораба. Скрелингите стреляли седнали и повечето стрели отлитали нагоре и безобидно прелитали над главите на моряците. Няколко уцелили платното и останали забити там, като бодли на таралеж.

След половин час местните прекратили атаката. Стрелите им привършвали, а и виждали, че гренландците са почти избягали. Кожените лодки една по една се обърнали и кнорът бил оставен да отплава към морето.

— Чак тогава — каза на баща ми Тиркир, — видяхме, че брат ти Торвалд е ранен. Стрелата на скрелинга бе минала през пролуката между горната греда и щита му и се бе забила в лявата му мишница. Беше съвсем малка, но толкова надълбоко, че се виждаха само четири-пет сантиметра. Торвалд понечи да я измъкне, но стрелата беше за лов на тюлени, с три кукички. Трябваше да я извие и да дръпне силно, а когато тя най-после изскочи, шурна тъмночервена кръв и по кукичките имаше месо. Торвалд се разсмя, както той си знаеше. „Това ще е тлъстината покрай сърцето ми, пошегува се. Казах, че искам да изкарам остатъка от дните си на това място и така и ще стане. Ако умра, искам да ме погребете тук, горе на носа, за да знае всеки минаващ оттук моряк къде е гробът ми.“

— Ще ми се да бяхме изпълнили желанието му — завърши със силния си акцент Тиркир. — Нямахме много време. Набързо погребахме Торвалд на носа. Страх ни беше, че скрелингите ще се завърнат, затова набързо изкопахме плитък гроб и натрупахме купчина камъни над тялото. После поехме към Лейфсбодир, където изкарахме зимата. Щом се оправи времето, поставихме постове за скрелинги.

Чичо ми Торстайн се обади пръв. Изглеждаше потресен.

— Лейф — каза, — не можем да оставим тялото на Торвалд там. Напълно е възможно скрелингите да открият, изкопаят и поругаят трупа му. Той заслужава нещо повече. До мястото са само три седмици по море. Ще набера екипаж доброволци и ще прибера тялото, за да го погребем както подобава в Гренландия. Твоят кораб току-що се върна и не би издържал ново пътуване. Трябва да го извлечем на брега и да сменим кълчищата, но тъстът ми Торбьорн още държи кнора, с който на времето пристигнал от Исландия. Сигурен съм, че ще се съгласи да ми го заеме за мисията.

Естествено и баща ми, и старият Торбьорн, дошъл да чуе завърналите се, трябваше да се съгласят. Ставаше дума за семейната чест, а ако има нещо, което викингите пазят фанатично, това е честта им. Един викинг ще я пази и ще се стреми да си спечели нова с всички подръчни средства, ще граби, ще търси отмъщение за нанесените му обиди или ще лъже и мами, ако това му е от полза.