Ричард Марчинко, Джон Вайсман
„Тюлени Алфа“ (5)

Глава
5

Грабнаха ме от палубата на „Скорпион“ с въже от един хеликоптер „Пейв Лоу“ малко след 15:00 часа и ме закараха в Сингапур. Там взех един самолет C-20A, който е ранният „Гълфстрийм III“ от началото на 80-те години без екстри — военният вариант, за да литна до военновъздушната база в Якота. Кацнахме с празни резервоари — само на изпарения. Но кацнахме. Оттам скочих в един Бел-212 на Военноморските сили и след няколко минути кацнах на хеликоптерната площадка за важни лица в базата Йокосука.

Не харесах гледката при пристигането. Виждаха се облаци тежък черен дим през халетата, бункерите и цистерните за гориво около базата. По-наблизо зърнах автомобили, заплетени в гордиев възел — морски пехотинци и полицаи ръкомахаха на разстроените шофьори. Нещата изглеждаха най-зле, когато прелетях над широкия път към групата магазини, в която влизаше и „Макдоналдс“-ът към базата — там идваха моряци, но и всякакви други. Приближихме се на около сто метра над земята и разбрах по броя на полицаите, линейките и пожарните коли под нас, че новините не са добри.

То Шо ме чакаше да се изтърся през люка, седнал на калника на сиво-син джип, и размаха „балаклавата“, която беше снел от главата си. Не се беше променил от последната ни среща — все същият компактен дребен японски кибритлия, само дето косата му беше посивяла малко повече. Носеше черен комбинезон, затъкнат в боти GSG-9, противокуршумна жилетка „Пойнт Бланк“ и от онези тактически богати на велкро колани и ремъци за близък бой, които полицаите наричат „спецаджийски“. На дясното му бедро виждах дръжката на стар пистолет „Браунинг Хай Пауър“ като на английските специални части — тя надничаше изпод капака на кобура от изкуствена материя и дебелата лента, която го държеше затворен. Тясната ивица около очите — единственото място на лицето му, което шапката или предпазните очила не можеха да скриват, беше почерняла от сажди и той приличаше на японска мечка панда в специално бойно облекло.

Независимо дали новината щеше да е хубава или лоша, страшно се зарадвах, че пак го виждам. Сграбчих го през раменете и му дадох една старомодна словашка мечешка прегръдка, придружена с топло „Да ти го начукам, задник такъв!“

Той почна да ме млати като борец-сумист, с удари избута ръцете ми, прегърна ме, разкрачи се и — хоооп! — отлепи ме от земята и ме завъртя. После ме пусна на terra firma^[1], отстъпи, присви очи към мен и вдигна брадичката си.

— Коничи уа, гайджин — Добре дошъл, Дик. Жалко, че не е при по-различни обстоятелства.

Не трябваше да ми се разяснява ситуацията, защото, когато армейският джип измина петстотинте метра до мястото със заложниците, сам видях какво е станало. Появил се беше старият ми отмъстител, мистър Мърфи.

Изскочих от джипа, направих крачка назад и се огледах, за да се ориентирам. Познавах това място — вероятно една от причините Тоширо да ме повика. Бях довел „Червената клетка“ в дните на нейния апогей и Тош с момчетата си и аз с моите бяхме си играли на игрички в същото това „Мики Ди“^[2]. Аз тогава играх лошия, а То Шо и стрелците му се учеха как да превземат заведение за бърза закуска в американски стил с огромните му камиони, хладилници, в които влизаш прав, отворени кухни и големи складови зони.

По онова време тъкмо започваха да отварят няколко „Макдоналдс“ в Токио и други японски градове и Тош беше поискал да разбере най-добрия начин да се справи с евентуални проблеми. Има смисъл в това, нали? Колкото повече познаваш обектите, с които ще трябва да се оправиш, толкова по-ефективни ще бъдат действията ти.

Е, Тош знаеше всичко за „Макдоналдс“ — и точно как да ги превзема с минимални увреждания на персонала си. Този „Макдоналдс“ представляваше една обгорена черупка. Парчета нечупливо стъкло покриваха всичко — бяха избухнали навън, от което реших, че взривът е бил огромен и е гръмнал вътре. Почти нищо не бе останало в димящата зала. Специалисти по бомбите ровеха и ръчкаха из развалините. Стрелците от Куника в черните си дрехи тип „нинджа“ седяха близо един до друг и тихо си говореха. От другата страна на пътя няколко зашеметени от взрива морски пехотинци в бойни униформи отговаряха на въпроси. На земята лежаха в редица тела, покрити с негорящи одеяла, като от някои все още се вдигаше дим. Погледнах към То Шо.

— Тош, какво е станало, по дяволите?

— Било е джибаку — взривили са ресторанта и са се самоубили.

По лицето му се четеше мъка.

— Опитах да те изчакам, Дик — наредих на Военноморските да не напъват много. — Сви рамене. — Но адмирал Грей — командирът на базата. Той отмени заповедта ми.

Нищо не ми стана ясно.

— Защо го е направил, по дяволите?

— Искаш ли да чуеш истинската причина? Защото Си Ен Ен предаваха на живо и той не искаше да изглежда нерешителен и затова застана пред камерата и нареди на морските пехотинци да нападнат. Неговият ОВЗ^[3] щеше да се посере.

— Искаш да кажеш, че ГРКМ направиха това нещо?

Познавах командира на Групата за реагиране при критични ситуации към морската пехота, чиято база се намираше на половин час северно от Токио — адски добър Воин на име Шелхамър. Той никога не би се осрал чак толкова.

— Не, според адмирала ГРКМ не можеха да дойдат достатъчно бързо и затова използва каквото имаше на разположение — охраната на базата.

— Ами ти и твоите хора?

— Казах ти, Дик. Си Ен Ен бяха тук. Предаваха на живо по спътник за САЩ. Тангата бяха изпратили списък с искания…

— За какво?

— Острови, Дик.

— Острови ли?

— Островите Сенкаку. Осем са. Необитаеми, каменисти острови. Намират се на юг от Окинава, североизточно от Тайван. Претенции към тях имат и Китай, и Япония. Китайците ги наричат Диаою.

— Е това каква връзка има с всичко останало?

— Нефт, Дик. Огромни находища според американските нефтодобивни фирми. Япония внася всичкия нефт. Ако разработим находищата до островите Сенкаку, можем да направим нещо като британците в Северно море.

— И китайците искат да направят същото.

— И още как. Поради което ВВСС^[4] постоянно правят разузнавателни полети. Ежедневно над островите прелитат наши самолети E-2C.

— Как реагират американците?

— Доскоро всичко беше добре. В края на краищата, ако китайците вземат островите, ще бъдат достатъчно близо до Тайван, за да могат да нанасят удари. Става дума за около двеста-двеста и петдесет мили.

— Добре де, Тош, какво, по дяволите, предизвика това тотално осиране? Не ми се струва Съединените щати да имат явно участие.

— Малко е сложно. — То Шо премести тежестта върху другия си крак, преди да продължи. — Виж, Америка винаги е поддържала неутралитет по въпроса с островите Сенкаку. Твоето правителство винаги ги е наричало просто „осемте оспорвани острова“. Но миналата седмица един говорител на Белия дом започна да използва китайските и японските им имена, от което тук гръмнаха заглавия и Пекин пощуря. Китайската позиция винаги е била, че независимо от развитието на спора островите винаги трябва да се наричат с китайското им име. Първото искане на терористите беше Съединените щати да се извинят и или да възобновят политиката си на неутралитет, или да наричат островите само с китайските им имена.

— Значи не са били японци?

— О, японци бяха, и още как. Но и маоисти — наричат се „Червените семена“ и подкрепят Китай. — Замълча. — Не може да ни разбере човек, а?

Почеса се под яката на жилетката си, намери нещо, което го притесняваше, захвърли го и продължи:

— Освен това не е важно кои са тангата, дявол ги взел. Адмиралът в никакъв случай нямаше да позволи Куника да овладее ситуацията — не и когато Белият дом гледа и някой идиот от Западното крило му говори по клетъчния телефон. — То Шо обърса кръга от сажди около едното си око с опакото на ръкавицата си. — Това щеше да бъде… не по американски. Нямаше да съответства на традицията от филмите с Джон Уейн — каза горчиво.

То Шо беше пълен с неприятни изненади.

— Белият дом ли?

— Някой от кабинета на съветника по националната сигурност гледаше предаването на Си Ен Ен. Не го знам кой е, но се обади директно на адмирал Грей — намери го на телефона и настоя за доклад за ситуацията. Адмиралът започна да обяснява, че всичко е под контрол. След това каза на оня по телефона, че си на път насам, за да помогнеш да овладеем ситуацията, че познаваш базата от „Червената клетка“. — Лицето му помръкна. — От онова, което чувах от разговора оттук, нещата ставаха лоши. Куфарът от Белия дом очевидно му каза да действа — незабавно.

— Той не се ли възпротиви?

— Не, доколкото чух. Само стоеше, кимаше и викаше „слушам, сър“. И става дума за това, Дик, че Белият дом искаше с всичко да е свършено, преди да стигнеш тук. — То Шо отново опита да избърше мръсотията по лицето си. — Е, да не искаш тоя да се будалка с командната верига! Немислимо беше…

Всъщност никак не беше немислимо. По време на сомалийската криза един от най-близките съветници на президента по връзки с обществеността редовно се обаждаше в центъра за специални операции в Могадишу и отменяше заповедите на командира на място. Размина му се по две причини. Първо, повечето репортери в Белия дом не смятаха, че действията му са достатъчно важни, та да си струва да се публикуват, независимо че точно неговите заповеди сигурно причиниха смъртта на няколко рейнджъри и бойци от „Делта“. Второ, съветникът беше прекалено добър източник на информация — изключително близък с президента и първата дама, — за да го захвърлят на обществеността. Знаете ли, има един журналистически термин за репортерите в Белия дом без източници, които са близки на първото семейство. Той е безработен.

— По дяволите! — То Шо кимна към одимената конструкция, която някога представляваше „Макдоналдс“. Посочи с пръст санитарите, които товареха телата: — Истинско многократно осиране като по учебник.

Приближих се и огледах труповете отблизо. Три от тях още стояха с одеялата. Вдигнах ъгъла на едното, след това другото — видях обгорените остатъци на момиченце — малкото телце изглеждаше застинало в болка. О, Господи, вътре е имало деца. И сега те бяха мъртви. Гледката на убити деца ме разгневява и разпалва яростта ми към извършителите на такива дела. Още повече боли, когато зная, че това са деца от Военноморските сили — те бяха от моето семейство. Ще бъдат отмъстени. Аз щях да намеря боклука в Белия дом, причинил това, и да се разправя с него — но по моя си начин.

Отстъпих назад и огледах мястото. Виждах как са се объркали нещата, защото разчитах уликите като от шибана читанка. Морските пехотинци са се събрали там — отлична видимост от задната врата на „Макдоналдс“, а да не говорим за камерата над нея. Излезли са зад ъгъла и са се втурнали направо като шибаната лека кавалерия във фронтална атака в стил „прави нещата глупаво, простако“. И докато са опитвали да хвърлят зашеметяващи гранати през тангоустойчивите стъкла, каквито „Макдоналдс“ монтират зад граница, и са вдигали силен шум, терористите спокойно са избили деветте американски и тримата японски заложници, а после са взривили заведението — и себе си.

Това става, когато някой еквивалент на високопоставен, екстраголям, рубиненочервен, проверен от правителствен инспектор сфинктер — ЗБД или Задник от Белия Дом — има позволението да поеме командването над ситуация, за която не знае нищо, няма никаква предварителна информация и никакви способности. Тогава ви се пада и идиот, КНМЕ^[5], както адмирал Грей, дето не му стига смелостта да каже на ЗБД да иде да се чука, освен ако няма лист хартия в ръка, подписан от главнокомандващия. И затова следва целувка по задника и отговор „слушам, сър“, и всичко свършва с убити хора.

И знаете ли какво става след това? Гореупоменатият КНМЕ изразходва значително количество време и енергия в опит да прехвърли вината върху бедните чикияри, попаднали на топа на устата поради всичките лоши заповеди, скапана информация и институционална тъпота. Позволете, моля ви, да направя достатъчно дълга пауза тук за кратко бомбастично слово. Става ли? Благодаря.

Вижте, сред така наречените предводители в наше време съществува един неприятен начин на мислене. Тенденцията може да бъде резюмирана в три букви, ПСГ, което вероятно се досещате, че значи Пази Си Гъза. ПСГ означава, че офицерите ги е грижа повече за собствената им кариера, отколкото за собствените им хора. В морската пехота има стара традиция, че на бойното поле офицерите ядат само след като са се нахранили хората им. Във Военноморските сили има една стара традиция, че офицерите носят отговорност за състоянието на хората си — пълна отговорност. Повечето днешни офицери не дават и пет пари за хората си. Те искат да си избутат осемте часа на ден, а после да се оттеглят на игрището за голф или в кантората за недвижимо имущество, или пред персоналния компютър, където да проверят портфейла си от акции.

Е, това е ситуация, която не мога да търпя, и напоследък започнах да действам, вместо да се оплаквам, когато се натъкна на такова нещо. И затова се огледах, за да видя къде се намира адмирал Грей, за да обменя пет-шест отбрани слова с него за светостта на проклетата командна верига, преди да превърна гноясалия му неебаващ се задник в шубелийско желе, каквото той си беше. Да, знаех, че той има звезда, а аз — не. Но има моменти, когато това Просто Няма Значение — а този беше такъв.

То Шо забеляза моя непризнаващ нищо поглед, който говори „спри ме, преди отново да убия някого“, и тъй като ме познаваше достатъчно добре, се досети какво замислям и ме притисна здраво с гръб към джипа.

— Лоша идея, Дик. Стореното-сторено.

Може би е прав, а може и да не е. Днес една дузина хора, от едната страна на които се намираше адмирал Грей, а от другата — някой от Белия дом, който и да е той, бяха ненужно убити. И повярвайте, щях да намеря начин да им го върна. Но междувременно трябваше да поема към Вашингтон. Имах много работа по редица фронтове и това ненавременно отклонение забави нещо по-важно и по-значимо в дългосрочен план.

— Добре, Тош. Прав си. Я ме закарай до „Нарита“^[6] и ще си взема самолет за Вашингтон.

Той отпусна ръка.

— Всъщност искаше ми се да останеш малко повече, Дик. Има още несвършена работа.

Изразих гласно учудването си. Нещата в Йокосука изглеждаха приключени.

— Тош, та ти нямаш нужда от мен тук.

— Не за това фиаско. Но тъй като открих кой е виновен, реших, че ще ти се поиска да участваш, когато ида да ги измета — каза той, като ме водеше към един черен форд „Бронко“ с прозорци, затъмнени като на дилърите на наркотици във Флорида, и покрив, по който никнеха половин дузина антени.

Погледнах отново овъглените трупове. Замислих се за мъртвите деца. Помислих за адмирал Грей.

— Дадено — съгласих се. — Ще взема по-късен самолет.

То Шо се усмихна мрачно.

— Добре.

Отвори дясната врата, където се намираше воланът, и се качи на стъпенката.

— Преди да стигна тук с моите стрелци, хората от разузнаването засекли едно saishotanchishingo — така ние казваме… таковата — той започна да търси английските думи, и накрая ги намери: — компресиран радиосигнал, между онези, дето държаха заложниците в „Макдоналдс“, и един контролен пункт. Успяхме да установим откъде идва сигналът. Склад на северозапад оттук.

— И?

— И разпоредих да проверят — дискретно. По времето, когато в „Мики Ди“ нещата се вкисваха съвсем, бях напълно сигурен, че сме се натъкнали на един от щабовете на „Червените семена“.

— Един?

— Те работят на клетки — както го е правила японската армия. Разделение. Така ни карат да се ровим повече, докато ги измъкнем. Както и да е, имаше общо три saishotanchishingo. Достатъчно, за да разберем, че това е мястото, където са се подготвили за гадното си упражнение. То е… — Погледна обезпокоеното ми лице и отговори на въпроса, който възнамерявах да задам: — Не, имай ми доверие. Точно тази информация нямам намерение да споделям с адмирал Грей.

Посочи с пръст към другата страна на джипа.

— Е, качвай се на борда, моряко. Като знаем какво става тук, онези задници вероятно ще се опитат скоро да офейкат, затова трябва да ги ударим преди това.

Праснах го по рамото с длан.

— Ела насам, Макдъф, на смъртен бой…

То Шо се включи веднага:

— И срам за който пръв извика „Стой“. Шекспир, нали така? Макбет. Пето действие, последна сцена.

Мразя хората, дето могат да идат на телевизионно състезание и да спечелят, а вие?

То Шо се покатери зад волана и затръшна вратата си. Аз отворих другата и понечих да се кача, когато открих, че на задната седалка има човек.

Спрях се, но Тош я караше направо:

— Дик, това е Аликс Джоузеф. Аликс — Дик Марчинко.

Качих се, извих ръка над облегалката и предложих дланта си:

— Здрасти.

Получих в отговор твърда, суха ръка.

— Ти си здрасти. Аз съм Аликс Джоузеф.

В колата настъпи тишина, която преди годините на задължителната словесна учтивост можеше да се опише като непразна. Аликс Джоузеф беше приятна жена на около четиридесет и пет години. Тя имаше овално, дяволито и същевременно ангелско лице, очертано от онзи вид накъдрена коса, дето не иска много грижи и дето не е фризирана, а по-скоро измита с шампоан, изсушена със сешоар и оставена на спокойствие. Носеше черно двуредно италианско ръчно изработено сако, тесен панталон и мека копринена блузка с цвят на слонова кост с висока казашка яка и перлени копчета.

Всичко говореше за женския вариант на онези костюмирани по поръчка випускници на Принстън или Дартмаут, дето не му мислят, не се мотаят, а направо издържат изпита за външното разузнаване или по обиколни пътища стигат в Ленгли за стръскване^[7], след това проверка на миналото, изпит и одобряване за шпиони от тип СС/ССР^[8]. Единствената разлика е, че обикновено мъжкият вариант е в комплект с луксозна раирана риза от някой високомерен правяч на ризи от улица „Джермин“ в Лондон и задължителна крещяща, силно британска вратовръзка вместо ръчно ушитата и перленокопчеста копринена блузка, носена от мис А. Джоузеф.

Но, разбира се, тя носеше всички останали видими джунджурии на висшето шпионско или дипло-съсловие. На дясната си китка имаше лесно забележим, дискретен ролекс от стомана и злато. Краят на жълтеникава писалка „Монтблан“ за изписване на големи купешки думи надничаше дискретно иззад копринената калъфка в тесния горен джоб на сакото. Сигурно носеше старомодни обувки — от онези по 350 долара, плоските, от „Ферагамо“, дето ги предпочитат дипломатките, шпионите и адвокатите от „Уолстрийт“.

Наведох се и погледнах. Да.

— Е, Аликс — запитах, — ти да не работиш за христовите братя и сестри в Ленгли или за онези, мъглявите дупета във Вашингтон?

Тя се засмя — и сините й очи засияха. Добър признак.

— Нито едното, нито другото — отговори.

Като забеляза обърканото изражение на грозната ми муцуна, добави уклончиво:

— Но аз те проверих набързо в ателието си, когато Тош поиска да присъстваш на сцената, а Тони Мерк каза да те поздравя и че гарантира за мен.

За един от малкото пъти в живота си онемях. Познавам стотици носители на каучукови подметки от Разузнавателното управление на МО — а стройната, стилна Аликс Джоузеф определено не изглеждаше като тях. Впечатлен бях и й го казах.

— Това е част от нова програма — обясни тя. — Секретна е (а нима в наши дни има нещо несекретно?). Но можем да говорим за моя конкретен сектор. Аз съм от САМО — Служба за Агентурно разузнаване към МО.

Чул бях от слуховото разузнаване за тази служба. Създадена миналата година по указание на новия министър на отбраната. Хубавото на това, бивш сенатор да управлява Пентагона, е, че има приятели на Капитолийския хълм, които всъщност вярват, че въоръжените сили трябва да бъдат използвани не само в ролята на пътни полицаи в Босна, да се правят на социални работници в Хаити, да работят като бойскаути по време на горски пожари в Монтана или да трепят козари по мексиканската граница. А и за неща като подготовка за война например. Е, министърът на отбраната вярва в идеята за готовността за война и използва всичките си връзки на Капитолийския хълм, за да прокламира това свое убеждение. И така, САМО си издейства една тригодишна програма, съвсем тихичко започната и предварително финансирана. Парите бяха подпъхнати в сметки, които президентът не смееше да отхвърли.

Казах каквото знаех. Тя се усмихна и подхвана купешките думи:

— О, наистина щастлива, непланирана случайност — но то значи, че парите ни са непробиваеми, блокирани от Конгреса и каквото и да прави Мат Томпсън и неговата мафия от Белия дом не могат да ни докоснат.

А защо би опитал, попитах.

Защото, обясни Алекс, голяма част от мисията на САМО била проникване в огромния китайски разузнавателен апарат, разширяващ се из целия тихоокеански район след смъртта на Дън Сяопин. Тя работеше в Токио, в посолството. Но оперативната й зона обхващала на север Корея и на юг Индонезия, а работата й била да създава агентурни мрежи, които да ни помагат да разберем какво е намислил Пекин, както и да наблюдава всичко останало, дето би могло да засегне отбранителните позиции на Америка по тихоокеанското крайбрежие.

Страховита задача. И трябва да е имала дяволски интересно минало, за да стигне дотук, въпреки че беше по шпионски дискретна за предишната си работа.

Каза обаче, че работата й в наши дни ставала по-трудна поради политическия спор между Пентагона (да се чете министъра на отбраната) и Белия дом (да се чете съветника по националната сигурност Мат Томпсън). Не беше тайна, че шефът на Отдела за националната сигурност искаше Пентагонът, и по-конкретно Разузнавателното управление на МО, да не си пъха носа в нищо, което е свързано с неговата уникална политика с Китай, политика, почиваща единствено на констатации на ЦРУ.

Аликс добави, че, разбира се, новият директор на ЦРУ бил по една случайност старо приятелче на Мат Томпсън от Йейл. Даже работили заедно в един и същи левичарско-центристки екип мозъци-теоретици във Вашингтон и възгледите им не се различавали, когато станело дума за начина на работа с потенциалните ни противници. Вие можете ли да изречете бързо „уталожване на отношенията“? Оказва се, че те можели — и го правели редовно.

Позволете ми тук да отстъпя встрани за минутка и да направя обобщение, защото Мат Томпсън, когото никога не съм виждал, почва да ми досажда. Първо, застъпва се за отдалечаването на политиката ни от Япония и накланянето й към Китай. Аз обаче вярвам, че се нуждаем от една безпристрастна политика. Япония в края на краищата е потенциален противник в икономически смисъл и трябва да останем бдителни. Бдителността е важна, но пък захвърлянето на Япония извън борда, което бихме искали да сторим, е съвсем друго нещо. И сега разбирам, че е лобирал срещу агентурното събиране на информация от Разузнавателното управление на МО срещу Китай. Това не е добре. От миналото знаем, че преценките на ЦРУ може да бъдат абсолютно погрешни. Както грешките на Ленгли преди падането на Съветския съюз, когато предрекоха, че комунизмът ще бъде доминиращата система в Русия чак до двадесет и първия век.

Е, позволете тук да премина на непокорен свирепоговор — Мат Томпсън да върви на майната си. Какво знае тоя, по дяволите? Поредният учен, който никога не си е правил труда да мятка задник до бойното поле и да го изложи на обстрел. Казах на Аликс Джоузеф, че според мен всички възможности за агентурно разузнаване в Разузнавателното управление на МО са позитивни.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Особено защото винаги ни забраняваха да наемаме агенти и да имаме свои мрежи — ЦРУ не можеше да го допусне. — Аликс насочи палеца и показалеца си към мен в странно познат жест. — Това остана така, докато не дойдоха председателят Крокър и новият министър на отбраната. Те подготвиха едно тежко лоби и убедиха Конгреса да даде пари и да ни осигури политическа подкрепа. Проблемът е, че ЦРУ не върши работата, от която се нуждаем. Знаеш какви трудности имахме по време на войната в Персийския залив.

И още как. Ето ви малко слухове. Ханк Трот, самомнителният висш служител на ЦРУ, когото назначиха да координира разузнавателните сведения с хората на Норм Шварцкопф, изобщо не отиде до Рияд. Остана си на топло и спокойно в централния щаб в Тампа, Флорида, за да си играе на тенис и да плува в басейна. Когато командирът на J-2^[9] на Шварцкопф се оплака, Ленгли с нежелание изпратиха една работна група. Но ги изпратиха в Лондон, а не в Саудитска Арабия. Какво ще кажете?

Е, оттогава насам Министерството на отбраната се опитваше да се намеси в агентурния бизнес, за да предоставя на бойните командири и щабове необходимата информация. И с радост виждам, че накрая успяха — макар че хора като Аликс Джоузеф бих могъл да използвам още преди много, много години.

— Както и да е — продължи Аликс, — отворих дюкян тук през миналата година. Осигуриха ми прикритие като служител на посолството — ПОЛСЪВ^[10] на военния аташе, ако трябва да съм точна.

Присви устни.

— Понякога си мисля, че щеше да е по-лесно да работя като НС^[11]. Няма да повярваш как се опитва да ми се меси в работата посолството. Е, нещата са сложни. Но двамата с Тош успяваме да си намираме работа. — Тя се усмихна и го прасна по рамото. — Така ли е, приятел?

С мигаща синя лампа Тош заобикаляше с джипа около колите и бавно напредваше към главния портал на Йокосука.

— Аликс дойде тук точно когато китайците поеха Хонконг — каза той. — Оттогава насам в Япония стават много нови неща и нито едно от тях не е добро.

— Определено китайците разширяват разузнавателната си дейност тук — продължи мисълта му Аликс по начин, от който разбрах, че прекарват много време заедно. — Това е естествено, като се има предвид борбата за власт след смъртта на Дън. Проблемът е, че пекинските хардлайнери — а те контролират армията и разузнаването — надуват мускули. Активно вербуват агенти и мисля, че даже изнасят контрабандно оръжие, макар че нямаме конкретни доказателства за това, нали, Тош?

— Не — отговори той. — Но днес вкарах Аликс тук, защото групата, която взриви „Макдоналдс“, е спонсорирана от китайците. Надявах се да ни останат един-двама за интервю. — Лицето му помръкна. — Нямахме късмет.

По лицето на Аликс разбрах, че все още изпитва оптимизъм.

— Може да ни се удаде възможност този път — каза тя.

— А Пекин как вкарва хората си? — запитах. Честно казано, не съм експерт по Китай и ми беше приятно, че съм се натъкнал на някой, който може да ми обясни.

— Използват студенти, журналисти, бизнесмени — всеки, който редовно е в контакт с чужденци. — Тя присви устни. — В Хонконг използваха „Синхуа“ — това е новинарската агенция в Китай, — за да инфилтрират там над шестстотин агенти осем месеца преди да поемат управлението. И спомни си какво стана, когато се изтеглиха и последните британци — не беше приятно.

То Шо подхвана:

— През шестте месеца, преди британците да напуснат, бюрото на „Синхуа“ в Хонконг беше управлявано от един на име Ли Чимен. Но ако Ли е журналист, значи и аз съм такъв.

— Всъщност — каза Аликс Джоузеф — той е полковник от Народната освободителна армия.

Отвори кожената папка на седалката до себе си, извади няколко разузнавачески черно-бели снимки с размер 7 на 12 сантиметра и ми ги подаде.

Наведох поглед. Ли беше висок, строен мъж с дълго, кокалесто лице, с изпъкнали скули и жестока, аристократична уста с тънки устни, над които се виждаха тънки като молив мустаци, обичайни за злодеите от филмите за Втората световна война, дето сега са популярни по кабелната телевизия. Разучих снимките. Ли се обличаше безупречно. Държеше се съвсем като военен — стоеше изправен и с опнато тяло. Но в стойката му забелязвах и нещо от пантерата в него. Разрових снимките, докато намерих една, на която се виждаше отблизо, и се вгледах в тъмните, пронизващи очи под козирката на униформената фуражка. Тоя беше стрелец. Виждах го в очите му. Върнах снимките на Аликс:

— Какво можеш да кажеш за него?

— Ли е бил в специалните сили — доколкото успяхме да разберем, истински оператор. Моите дезертьори ми казват, че е ръководил мисии с проникване в Тайван и крайбрежните острови — той е жондуй.

— Специален командос от военноморските…

Аликс вдигна глава с изненадано изражение на лицето си:

— Ти знаеш термина?

Нямах намерение да обяснявам. Свих рамене вместо отговор.

— Тюлените са любознателни.

Тя прие обяснението ми.

— Както и да е, според последните слухове той е работил и по тайни програми в Либия, Судан и Техеран — вероятно им е помагал да организират лагери за обучение за кой знае какви организации. Сега има ново назначение: помощник на директора на Ер Бу…

— Така китайците казват „Втори отдел“ на Военното разузнаване към Народната освободителна армия — намеси се То Шо.

Аликс Джоузеф се хвана за седалката, когато джипът се друсна върху бордюра.

— Ние му викаме Военно разузнаване.

Големият форд мина на една боя разстояние между чифт паркирани полицейски коли, върна се на пътя с тъп удар, премина през главния портал и ускори към Шосе 16, което знаех, че води към североизточния край на Йокосука, заобикаля пристанището при Йокохама и продължава право на север към центъра на Токио.

— Ли върши повечето от мръсната работа на един друг истински кучи син — генерал-майор Жу Линфан. — Тя отново извади кожената папка, отвори я, намери страницата, която търсеше, и почука с маникюра си върху вестникарска снимка на един кръглолик ориенталец със студени очи и униформа на Народната освободителна армия. — Жу е полковникът, който обърка нещата на площада „Тянанмън“ през 1989 г. Той беше биячът на Чи Хаотян — еднозвездния генерал от „Тянанмън“, който стана министър на отбраната. Жу беше главният му бандит — Ли е неговият.

То Шо включи сирената, за да ускори събитията, и трябваше да крещи, за да го чуваме:

— Както и да е, преди около година Ли се появи като шеф на бюрото на „Синхуа“ в Сингапур. След три месеца там го изпратиха в Сеул. И познай какво стана: след три месеца в Сеул отиде в Джакарта, за да се прави на шеф на бюрото там един месец. После се върна обратно в Пекин за три-четири седмици, за „срещи на редакционната колегия“ — а после бинго — появява се тук, в Токио, като ръководител на бюрото на „Синхуа“.

Аликс Джоузеф го прекъсна:

— Не само се появи, Тош, нали? — Тя удари с длан по гърба на седалката ми. — Ами направо стана така, сякаш си има пресаташе, по дяволите. Три статии в „Азиатския Уолстрийт Джърнъл“, които опитваха да развенчаят мита, че „Синхуа“ е шпионска агенция. И сериали за Ли по НХК — това е една от местните кабелни телевизии, Дик.

— Не забравяй и оня любовен канал за информация в „Асахи Шимбун“ — обади се Тош. — Смаян съм, че никой не започна да рови около тоя. Къде са тези уж разследващи журналисти?

Ухилих се.

— Тук важната дума е „уж“, Тош.

Припомних си неясно, че бях чел статиите в азиатския „Джърнъл“ навремето. Но и още нещо раздвижи паметта ми.

— Не бяха ли написани от един и същи дипломиран задник, дето пишеше за Япония и Китай?

— Задник е точно казано — обади се Аликс Джоузеф. — Името му е Бентли Брендъл. Напусна Държавния департамент преди петнадесетина години. Джеймс Бейкър го нае за консултант по китайската политика при администрацията на Буш — веднага след „Тянанмън“. Изкара два месеца и скочи от кораба. Сигурно политиката на Буш му се е сторила прекалено твърдолинейна.

— Но продължава да се перчи с членството си в републиканската партия — вмъкна То Шо. — Опериран е от срам.

Аликс Джоузеф продължи:

— След това хората на Уорън Кристофър го наеха по време на първата администрация на Клинтън — дадоха му кабинет на седмия етаж в главната сграда на Държавния департамент и титла заместник помощник-секретар. Там изкара около година.

Значи Бентли заместник-помощникът беше политически хамелеон. Нямам доверие на животните, които си сменят цвета — или пристрастията.

— Какво прави сега?

То Шо изсумтя:

— Изглежда, сече собствени монети.

Думите му извикаха горчива усмивка на лицето на Аликс Джоузеф.

— Направил е консултантска фирма, която върти бизнес с Азия — каза тя. — Но всъщност работи единствено с Пекин. Искаш да изградиш циментов завод в Гуанчжоу? Срещу подходяща цена Бентли ще ти го уреди. Искаш да отвориш фабрика за безалкохолни напитки в Шанхай? Обади се на „Брендъл Асоушейтс“. Но си носи чековата книжка.

Тя поклати глава с отвращение.

— Но онова, което най-много ме дразни, е, че го смятат за истинския експерт по отношенията между САЩ и Китай. Искам да кажа, че дава мнението си под клетва на Капитолийския хълм. Даже се говори, че консултира и Белия дом. Но когато проверих това по каналите, ми казаха, че може и да е идвал веднъж-два пъти да помага на съветника по националната сигурност, но не е в списъка на консултантите по националната сигурност — освен това няма пропуск за Белия дом.

— Но все пак има много приятели по високи места — добави То Шо.

— Определено направи живота ми труден — продължи Аликс Джоузеф. — Изпратена съм тук, за да работя с японците. Както казах, откакто пристигна Ли Чимен, двамата с То Шо си имаме доста работа. Пекин сондира, Дик, проверяват способностите ни; търсят слабите ни места.

— Имате ли късмет в ответните удари?

— Тук ръководя две мрежи и още две на друго място и имам някои резултати — оживено отговори тя.

— Достатъчно, за да хапнеш парче месо от Ли Чимен?

— Още не — отговори. — Но започвам да го гриза по петите. Знам го, защото загубих една от по-добрите си двойни^[12] преди около два месеца и съм напълно сигурна, че Ли е бил замесен.

Тя продължи:

— Но е трудно. Изграждането на мрежи отнема време, глезене и пари, а в наши дни не ми дават по много от тях. — Лицето й потъмня. — И знаеш ли, изглежда, при всеки мой опит за някакви контрамерки или опит на Тош да бъде инициативен, някой висш шеф от Държавния департамент или ЦРУ, или пък Белия дом започва да крещи и да вие, че „нарушаваме жизненоважното равновесие в района“. Бентли Брендъл успява да вмъкне този израз в почти всяка своя статия — каза тя и поклати глава.

Знаех това. Бях виждал израза в статия в „Азиатския Уолстрийт Джърнъл“, посветена на китайско-руско-американските отношения. Тя ме гледаше напрегнато.

— Страхотно съвпадение, а? Дик, и двамата знаем, че точно този вид „съвпадение“ е голяма рядкост в нашия бизнес.

Кимнах. Права беше.

— Е — продължи Аликс, — имам и още едно „съвпадение“ за теб. Преди седем седмици, веднага след като убиха моята агентка, Ли Чимен каза „сайонара, Токио“. Премести се.

— И мога да се обзаложа, че не се е върнал в Пекин — казах.

То Шо се ухили.

— Точно такива облози ни учеха да не правим в училище — каза той. — Ли отново е „повишен“. Назначиха го за временен шеф на бюрото на „Синхуа“ във Вашингтон.

 

 

Сборният пункт на То Шо се намираше доста далеч от целта — склад в промишлената зона, непосредствено на север от Сугинами-Ку. Складът се наблюдаваше дискретно от взвод от най-добрите съгледвачи от Куника. Всички входящи и изходящи пътища бяха блокирани. Но входната пътека на То Шо започваше на повече от две мили оттам, в тиха, ненаселена зона. Това говореше за смислено планиране.

Има един съществен елемент на тактическите мисии, който често убягва на съставителите на планове: приближаването. Независимо дали подготвяте обиск за наркотици, изпълнявате силно рисково претърсване или спасявате заложник от тълпа танга, ако осерете приближаването, най-вероятно ще осерете операцията без надежда за почистване. Най-честата причина за осиранията при приближаването е, че зоната за подготовка на нападението е толкова близо до целта, че лошите могат да ви чуят много преди да ударите вратата, и те унищожават доказателствата, убиват заложника или се взривяват — заедно с вас — на добре известния ни пух и прах.

Тюлените редовно се упражняват в тази област на войната със специални методи. Разбира се, подготовката ни често пъти започва на стотици мили от реалната точка на навлизане. Но за много полицаи не е така. Затова се радвах да видя, че стрелците на То Шо се намират достатъчно далеч, та приготовленията им да не привличат нежелано внимание.

По пътя насам Тош беше провел дълъг разговор по телефона — тракаше картечно на японски на някого в службата си. Видях резултатите, когато стигнахме: очакваше ме пълен комплект бойно оборудване, размер ХХСвиреп. Едно високо, върлинесто хлапе в черни бойни дрехи и ремъци, противокуршумна жилетка, дебели ръкавици за спускане по въже, завързани на колана му, и шапка „балаклава“, набрана около врата, ми подаде тактически кобур, в който имаше един „Глок 19“ с прицел за нощно виждане.

— Хей, полковник Марчинко, помните ли ме?

Извадих пистолета, дръпнах затвора, за да се убедя, че не е зареден, и го блокирах в отворено положение, докато внимателно изучавах кокалестото лице, морскопехотинската подстрижка и неравната усмивка. Познат ми беше — но изглеждаше по-различно отпреди.

— Йошиока, нали?

Той разтърси ръката ми.

— Позна. Доста време мина.

Наистина, доста време. Йоши беше един от стрелците от Куника, които ми помогнаха да отнема товар откраднати ядрени ракети „Томахоук“ от един полуоткачен негодник с десни убеждения на име Хидео Икигами^[13]. По онова време той беше дългокос пънк-рокер, който предпочиташе кожени якета и мотоциклетни ботуши. Сега имаше толкова ниска подстрижка и силно желание да действа, колкото морските пехотинци. А и като гледах как се е поиздул, разбрах, че редовно вдига тежести.

Оставих затвора на пистолета да се върне напред и пробвах спусъка. Приятно и плавно действаше — добре поставен беше и изискваше усилие от около два килограма. Няколко пъти се прицелих и стрелях на сухо, за да запечатам в мозъка и подсъзнанието си мушката. Ако можете в главата си да виждате правилната картина на прицела, винаги ще улучвате целта си, защото няма да се налага да си губите времето да я научавате, когато сте в бой и лошият стреля по вас.

Да, знам, че това звучи много зен. Е, в това няма нищо лошо — ние сме в Япония, нали? И освен това методът върши работа, а това е всичко. Хей, не пропускай тази част, защото, както казваха старите старшини, отново ще срещнеш този материал след няколко страници.

Окей. Започваш с пистолет до хълбока си. Вдигаш го нагоре за стрелба и изравняваш мушката и мерника. Запомняш картината на мерника. Визуализираш я. Дамгосваш я в мозъка си. След толкова повторения, колкото са ви необходими, опитваш същото упражнение със затворени очи. Когато пистолетът започне да се вдига на едно и също положение, независимо дали сте с отворени очи или не, значи сте готови. Аз направих това упражнение още няколко пъти с отворени очи. След това ги затворих и вдигнах пистолета до положение за стрелба. Отворих ги. Мерникът и мушката съвпадаха идеално — шибаната картина на прицела си беше на мястото — залегнала в подсъзнанието ми. Повторих пет-шест пъти със затворени очи — и всеки път получавах идеална картина на прицела. Сега бях сигурен, че накъдето и да насоча пистолета, независимо от условията, ще улуча.

След това разглобих пистолета, за да го проверя. В идеална форма беше, толкова чист, че можеше да го използваш за прибор за хранене. Погледнах към Йоши:

— Твой ли е?

Той се усмихна:

— Да. Малък сладур е, нали?

Подаде ми пет пълнителя с по седемнадесет патрона и две кутии с по петдесет патрона „Хидра-шок 147“.

— Донесох ти един автомат MP-5 и четири пълнителя, полковник. Само ми кажи кога ги искаш, сър.

В случай че се интересувате, „сър“ беше произнесено така, сякаш ми казва псе. Учтиво хлапе, а? Заредих всички пълнители и върнах на Йоши останалите патрони — освен един, който си оставих за следващо ползване. После смъкнах синия подводничарски комбинезон и нахлузих един черен комбинезон от номекс, след това се намъкнах в модулната притивокуршумна жилетка „Клас-III CQC“. (Това си беше истински лукс. На нас, жабоците, не ни се пада да носим наколенки и налакътници. В края на краищата морски животни сме и е трудно да се плува с такива неща.) Следващ по реда си беше коланът от велкро. Към него закачих тактическия си кобур, ножницата, калъфа на телорезачките и два джоба за по два пълнителя, в които натъпках пълнителите за пистолета (пълнител номер пет замина в джоба ми заедно с резервния патрон). По лентите от велкро върху жилетката закачих радиото, калъфите за гранати и шнура за фенерчето.

Наврях чифта свръхголеми ръкавици от номекс с меки длани от кожа в един от джобовете на крака си и закопчах внимателно капака му. Да си загубиш ръкавиците преди нападение е строго забранено. Окачих шлема, който ми дадоха, на кобура си. Той беше японски, голям размер, но малък за моята янки глава и не виждах нужда да го слагам, докато не стане абсолютно необходимо.

Накрая извадих последния от пълнителите и го наврях в пистолета, насочих цевта в безопасна посока, заредих, извадих пълнителя, дозаредих го с патрона, който си бях запазил, отново го вкарах в дръжката и пъхнах пистолета в кобура. Закопчах капака, проверих ремъчето, а после прокарах и втора лента от велкро върху него и също я стегнах. Хей, аз съм бил там и никак не е хубаво, когато вашият пистолет изпадне от кобура си, след като сте скочили надолу с главата по въжето, защото ви се е искало да можете бързо да го извадите и не сте го закрепили достатъчно добре, мамицата му, и тогава мистър Мърфи го е хванал и го е издърпал.

Поправих коланите си, като гледах То Шо, който с любов проверяваше за втори път своя „Браунинг“, преди да го сложи в кобура.

— Знаеш ли, мисля си понякога, че би било по-лесно да съм някой от онези римски центуриони. Трябвало е да се притесняват единствено за бронята на гърдите си, шлема, къса сабя и щит и ония смехотворни предпазители за краката.

— О, от тебе би излязъл адски добър центурион — каза Тош. — Не, по-хубаво — от теб би излязъл истински гладиатор, достоен за Колизеума.

Поздрави ме по старомодния римски начин с права ръка.

— Слава на тебе, Пенис Еректус, всесилний воин.

Поздравих го със средния си пръст.

— Нека Богът на войната бъде с теб, стари и верни приятелю мой, могъщи Флатуленций^[14]. — Протегнах се и се прозях. — Като стана дума, кога ще можем да започнем този циркус максимус, Флатуленций, приятелю мой? Вече почти двадесет и четири часа не съм убивал никого.

То Шо натисна бутона за излъчване на радиото си, промърмори нещо в микрофона на устните си, заслуша се за отговор и погледна часовника на лявата си китка. Лицето му стана сериозно.

— Тринадесет минути, Дик.