Ричард Марчинко, Джон Вайсман
„Тюлени Алфа“ (22)

Глава
22

22:35. Стоях на билото, частично скрит от растителността, вдигнах инфрачервената лампа и я включих. То Шо беше вдигнал една високо над главата си, аз държах другата. Стояхме там като шибани статуи на свободата три-четири минути. След това ги поставихме достатъчно високо на билото, за да служат като видими ориентири за пристигащата войска, и се хванахме на работа.

22:52. Моят монокуляр за нощно виждане с инфрачервен лъч беше насочен към морето, в посоката от която бяха дошли жондуите. Направен е от „Тексас инструментс“, ако се интересувате и искате да си поръчате, и има обхват малко над хиляда метра, макар че цел с големината на човек можете да доловите само от осемстотин метра.

Не трябваше да се притеснявам за цели с размерите на човек — забелязах надуваемите лодки, когато влязоха в диапазона на монокуляра. Четири. Плаваха бавно, неумолимо към точката на брега, която се намираше точно между двете инфрачервени лампи.

То Шо отново клечеше над „Големия брат“. Погледнах към него и свих рамене с протегнати напред ръце и обърнати нагоре длани.

— Има ли нещо?

Поклати глава.

— Или поддържат радиомълчание, или не носят радиооборудване.

Помислих си как „Тюлени-група Алфа“ се приближаваше към „Принцесата на Нантон“. Ние имахме радиотелефони, но аз бях накарал да ги изключат.

Върнах се на билото. Напомних на момчетата да не вдигат глава, за да остават под инфрачервения бинокъл на Ли. Аз ще гледам през оптичния прицел.

През монокуляра се ориентирах за разстоянието. Намираха се на шестстотин метра — движеха се тромаво, като се опитваха да поддържат права линия през напречните течения и водовъртежи, които отклоняваха лодките от курса им. Придвижването не ставаше по-лесно от тежестта на всяка от лодките: една ракета „Круз“ и един-двама-трима-четирима-пет-шест-седем мъже. Общо двадесет и осем души врагове. Аз можех да се справя с това. Сложих очилата за нощно виждане на земята. Високите облаци бяха отишли над морето. Сребърната луна осигуряваше минимална светлина и различавах лодките с невъоръжено око.

— Какъв е обхватът, шефе на пичовете? — приведе се Бумеранга над импровизирания си радиодетонатор.

— Петстотин метра и намалява.

Ухили ми се.

— Готино.

22:59. Изчаках, докато лодките преминаха над експлозивите, и дадох сигнал на Бумеранга.

Всъщност той се кикотеше, когато завъртя прекъсвача на черната кутия на „Големия брат“ и пластичният експлозив избухна, като метна вода, пясък и камъни на петнадесет метра над водата. Стана като в шибан учебник. Експлозията удари лодките точно под киловете. Те се строшиха надве и се сгънаха като картонени под тежестта на ракетите. Втората двойка лодки отхвръкна рязко към брега, като запрати повечето жондуи с размахани крайници във водата.

Аз започнах да стрелям серии от по три куршума в скачащите жондуи стрелци. Ударих един, двама, трима, колкото по-бързо и ефективно можах, сякаш съм на стрелбище с панички. Хей, ами какво чакаха моите хора? Покана ли?

— Давайте, задници.

Сега останалите последваха примера ми, като хванаха оцелелите в убийствен насрещен огън.

Но нещата не бяха изцяло едностранни. Китайците отвърнаха на стрелбата — от водата и от лодките. Стреляха безразборно, но безразборно изпратеният куршум може да те убие толкова лесно, колкото и добре прицеленият, ако се намираш на неподходящо място в неподходящ момент.

Само че не те, а ние контролирахме ситуацията. Хванали ги бяхме в най-уязвимия момент на навлизането — точно когато най-ясно се виждаше тяхната ЗУ (Зона на Уязвимост). И в момента се възползвахме напълно от предимството си.

Видях през оптическия мерник как То Шо удари една от оставащите лодки странично с откос деветмилиметрови куршуми. Уби двама китайски стрелци. Останалите жондуи се преметнаха във водата, като стреляха диво. Втората лодка, все още незасегната, направи опит да избяга от зоната на стрелбата ни, като се насочи към по-грубата, но по-безопасна брегова линия на двеста метра от дясната ми страна. Започнах да стрелям по нея с надеждата, че ще ударя двигателя и ще го спра, мамицата му.

След един залп от три куршума автоматът ми засече.

— Мамка му.

Дръпнах затвора, презаредих и го праснах обратно. Nada. Извадих пълнителя и сложих нов, след това извадих патрона от затвора и отново заредих. Вдигнах поглед, намерих група цели, които тичаха към плажа, и натиснах спусъка.

Щрак. Нищо. Шибаният автомат не помагаше изобщо. Може да съм огънал нещо по време на схватката в пещерата. Може би е прегрял или пък е мръсен — пясъкът и мръсотията не са здравословни за карантията на автомата. Каквато и да беше причината, автоматът не ми вършеше никаква работа. Преместих се, поставих го леко на земята, извадих пистолета си, прицелих се над главите на борещите се жондуи и стрелях. Улучих един, съборих го по гръб във водата. Уцелих го случайно — но не ми пукаше, защото кучият син беше мъртъв.

Мамка му — един от приятелите на падналия жондуй обсипа билото с картечен огън, който вдигаше огромни буци пръст и камъни, докато захранваното с лента оръжие плюеше към нас.

Парче камък прелетя край бузата ми и сряза мекото на лявото ми ухо.

— Мамка му.

Надзърнах над билото. Оцелелите сформираха боен ред и вече не стреляха безредно, като атакуваха плажа. Бяхме ги намалили почти наполовина. Но това не беше достатъчно. Насочваха се към най-слабото място на позицията ни и ако не внимавахме, щяха да ни заобиколят по фланга. Приведох се, когато картечницата отново удари по нас.

— Взривявай мините — изкрещях надясно, където Гризача клечеше над малкия детонатор за разположените дясно на борд мини. Лежеше на билото и стреляше към плажа.

— Гризач, Гризач, натисни шибания бутон, веднага!

Най-после привлякох вниманието му и получих вдигнат палец. Той се претърколи към детонатора, изкрещя „Огън“ и завъртя дебелото копче.

Аз наведох глава и зачаках сътресението. Нищо.

Подадох нос над билото — и видях как лодката стигна до плажа, а китайците в нея затичаха за прикритие, като стреляха, за да дадат възможност на онези във водата да се доберат до брега.

— Гризач, взриви шибаната мина.

Той отново и отново натисна механизма, а после го захвърли отвратен.

— Не работи, шкипере, мамицата му.

Разбира се, че няма да работи. Шибаният мистър Мърфи сигурно е объркал кабелите, когато не сме гледали.

Взех безполезния си автомат, за да ползвам прицела за нощно виждане. Погледнах през него и видях шест, седем, осем, девет китайски стрелци да тичат да се скрият, като в същото време стреляха по нашите позиции. Начело зърнах висока, гъвкава фигура, която стреляше с една ръка с дебел щурмови автомат „Щайер“. Това беше Ли Чимен. Държеше с другата си ръка един малък, набит жондуй за колана. Влачеше бедния кучи син, чиито крака се мятаха безпомощно по каменистия плаж към фланга на ниското било, на което се бяхме окопали.

Спуснах автомата, вдигнах пистолета си и изстрелях половин дузина куршуми към Ли, но успях само да вдигна прах. В края на краищата стрелях от повече от 150 метра — и то без оптичен мерник, нощем. Без инфрачервен прицел е трудно да улучиш нощем. Почти ослепяваш от огъня на собствената си цев — и тази на противника. Очите ти губят възможността да виждат нощем и всъщност гърмиш слепешката.

Вдигнах автомата и отново го видях в прицела, когато изчезна под храсталаците и скалите извън полезрението ми. Крещеше към брега и опитваше да събере бойците си.

Е, нямаше да се съберат за дълго, ако зависеше от мен. Исках скалпа на тоя майкоосквернител на личния си стълб. С пистолет в ръка се претърколих от билото и се хвърлих по пътеката, която щеше да ме отведе назад, за да отрежа Ли на прохода. Когато минах край Пик, той се претърколи настрани и вдигна автомата си към мен.

— Шкипере, вземи го.

— Благодаря.

Взех оръжието, изтеглих затвора, проверих го бежешком, като поставих пълен пълнител от торбичката на лявото си бедро. Потупах се, докато тичах надолу. Имах два пълнителя. Единият беше в автомата. Изхвърлих почти празния пълнител на пистолета и извадих пълен от колана си. Имах още пет — седемдесет и пет патрона. В джобовете на жилетката си носех и половин дузина миниосколочни гранати, които бях разработил преди няколко години. Смятах, че имам достатъчно муниции, за да оправя Ли. А ако ми се свършеха, щях да му прегриза сънната артерия. Всичко бих направил, за да го очистя.

Затичах надолу и преминах в зигзаг през едно поле с големи, груби скали, осеяни с жилави трънливи храсти, и си проправях път на югоизток като бегач през насечени местности. Но не мислех само за това — системата ми за ранно предупреждение също функционираше. Не бях изминал и двеста метра, когато долових движение зад себе си. Спуснах се в сенките между два камъка, преминах зад единия и поех по друг път, за да се върна, откъдето бях дошъл^[1]. Изчаках стъпките да ме отминат, а после пристъпих с вдигнат автомат, готов за гаден бизнес. Нод и Бумеранга спряха движението си напред и се извърнаха към мен.

Аз свалих цевта.

— Какво има?

— Виж… — заобяснява Нод, но Бумеранга го прекъсна.

— Ъ, шефе на пичовете, решихме да дойдем. Такова… не искаме само ти да се кефиш.

Сложих дланта си на рамото на Нод.

— Така ли е?

Нод кимна бавно нагоре-надолу.

— Да.

Свих рамене.

— Както искате, задници.

Това казах, когато се обърнах и възобнових движението си. Но в сърцето си ликувах, че имам до себе си тези двама воини. Избрали бяха да ме следват. Избрали бяха да рискуват живота си заедно с мен. Каква по-голяма почит може да получи командирът от хората си, освен да бъде следван от тях?

23:07. Проправихме си път на десетина метра успоредно от главната пътека, която беше открил Пачия крак. Не исках да налетя на врага в насрещен бой. Заех предна позиция — и дясното огнево поле. Дългата фигура на Бумеранга ме следваше на шест метра, а цевта на автомата му описваше движения наляво-надясно. Движех се бързо — може би по-бързо от необходимото, но трябваше да изминем доста път, за да отрежем тези задници, преди да успеят да направят контразасада. Не бяхме изминали и триста метра, когато дочух серия бързи звуци дясно на борд от себе си. Врагът се намираше наблизо и приближаваше с всяка секунда.

Нямаше време за подготовка. Дадох мълчалив сигнал „враг пред нас“, посочих откъде идат и паднах. Зад мен Нод и Бумеранга също изчезнаха.

Косата на тила ми се изправи. Дочух меки стъпки в тъмното, когато жондуите наближиха. Челният дозор мина край мен, на десетина метра. Тръгна точно пред мен, после спря, сякаш душеше въздуха. Аз забавих ударите на сърцето си и дишането. Невероятно, но долавях миризмата му — носеше се благоухание на чесън и лук.

Рой Боъм казваше, че когато оперирал във Виетнам, винаги знаел къде е мистър Чарли, защото мистър Виктор Чарли използваше с храната си пиос тат, сос от ферментирали рибени глави.

— Надушвах шибания враг — казваше Рой.

Тук изживях същото, което казваше той. Челният дозор отмина. След двадесетсекундна пауза го последваха още жондуи — нямаше как да разбера колко точно са, но като преброих (или се опитах да преброя) стъпките, реших, че са осем или девет. Нещата отново затихнаха. Лежахме на местата си цял час, както ми се струваше, но не беше повече от минута. И тогава — невероятно — дочух два гласа по същия път, по който тъкмо преминаха другите. Като се приближиха, разбрах, че спорят sotto voce^[2]. Говореха на китайски и затова не можех да разбера какво, по дяволите, си казваха. Но единият беше очевидно жалостив — скимтящ и оплакващ се. А другият — остър, напрегнат, стегнат и гневен. Само веднъж преди бях чувал този силен глас, но плътният му тон и нехарактерно богатият тембър останаха в съзнанието ми. Гласът принадлежеше на Ли Чимен.

Гневният глас възкликна рязко и настъпи тишина. Хленчещият понечи да каже нещо. Прекъсна го непогрешимият звук от длан, удряща буза, и същото гневно възклицание, нашепнато тихо. Човек не трябва да има докторат по китайски — аз със сигурност нямам, — за да разбере, че воинският инстинкт на Ли се беше задействал, доловил присъствието ни и ТОЧНО СЕГА настояваше за тишина.

Чу се приглушен звук от нещо, което пада на земята на шест метра вляво от мен. След това настъпи абсошибанолютна тишина.

Многобройни са елементите, които тук могат да бъдат класифицирани като ФО — фактори за осирането. Нод, Бумеранга и аз се простирахме в редица. Не бяхме имали достатъчно време, за да се нагласим в положение за засада — искам да кажа, да се изправим срещу врага така, че да имаме припокриващи се огневи полета. Разтеглени бяхме на разстояние от десетина до тридесетина метра — нямах представа колко точно е разстоянието — и бяхме позволили на вражеските сили да ни подминат.

И тогава, в едно от онези чудесни воински проникновения видях в съзнанието си обрамчения стих в офиса на Бентли Брендъл в Белия дом. Спомняте си го. Какво? Казвате, че не си го спомняте? Мама му стара, я по-добре изкарайте един курс по запаметяване при четене, преди да излезе следващата ми книга. Добре, ето го:

Войната е изцяло измама,

затова, когато си силен, показвай слабост;

когато си слаб, преструвай се на силен.

Ако целта ти е наблизо,

направи така, че да изглежда далечна.

Само така ще постигнеш целите си.

Легнал на хълбок, измъкнах много леко две от минигранатите си от джоба, тихо изтеглих щифтчетата и хвърлих шибаните бомби с всички сили. Изпратих една далеч зад позициите на Ли. Другата метнах в посоката, която бяха поели жондуите, като се надявах тя да падне близо до групата или в центъра й.

Първата експлозия очевидно ги изненада. Разбрах това, защото един от тях се паникьоса и изпразни целия си шибан пълнител. Видях високо над себе си трасиращи куршуми далеч от дясната ми страна.

Мамка ви жондуйска. Току-що посочихте на Бумеранга и Нод точното си положение. Дочух още гранати, последвани от непогрешимото тракане на MP-5 и разбрах, че моите весели убийци-мародери работят по случая. Онези жондуи щяха да станат жон чоп-суи^[3].

Втората експлозия — може би секунда и половина след първата — изненада Ли Чимен. Разбрах това, защото той се приведе и се претърколи към мен.

Лош ход, Ли. Сега знаех точно къде е той. Бутнах автомата си на гърба, вдигнах се, плъзнах се наляво и го хванах изотзад, с ръка около врата му, за да му спра въздуха, докато лявата ми ръка се опитваше да го задържи.

Нямаше да стане. Ли се претърколи достатъчно далеч, за да си осигури малко място — не му трябваше много, — в който момент използва цевта на своя автомат „Щайер“, за да ме ръгне в слънчевия сплит.

Да, коремът ми е твърд като дъска за пране, защото всеки ден без изключение правя сто коремни преси. Но дъска или не, нека ви ръгнат с пълна сила, яката, в слънчевия сплит със стоманена цев — гаранцияко ви дупе — ще ви се стори сякаш са ви проболи с шиш за лед, блъскан от шибан десеткилограмов чук. Предвид физическото състояние на ситуацията, тялото ми се преви надве, ръката ми се освободи и лакътят ми освободи врата му. Почувствах шибания удар чак до миглите си. Ли се изви, измъкна се, смени посоката, опита се да застане с лице към мен от два метра — и тогава разбра точно кой е този свиреп кръглоок.

Лицето му стана една маска на гнева. Изрева някакво неразбираемо проклятие и започна да рови за автомата си.

Лош ход. Скочих отгоре му, преди още да успее пръстът му да отмести предпазителя. Ударих автомата в лицето му. Той вдигна ръка и го блъсна настрани. Аз опитах да извия автомата — да намотая ремъка около гърлото му и да го използвам като гарота. Само че шибаният ремък беше много къс. След това се откачи от приклада. Стиснах автомата за цевта, измъкнах го от ръцете на Ли и замахнах като с шибана бейзболна бухалка, за да го ударя отгоре по главата и раменете.

Ударих веднъж-два пъти, но „Щайер“ не става за размахване — има малък приклад като глава на бултериерче и е лесно да се стреля с него, но като за ритане на задници с приклад не струва, направо си е КЛ. Накрая ударих шибания автомат в един камък и го пръснах — нямаше да дам на Ли възможност да го използва срещу мен.

Той се прегрупира и отстъпи леко.

Друг лош ход, мистър Ли. Никога не отстъпвай територията си, защото този шибан свиреп воин ще нахлуе в нея.

Тръгнах напред, за да го притесня. Не казвах нищо — оставих очите и бойната ми гримаса да говорят. Ръката му се спусна към тактическия кобур на дясното му бедро. Аз направих финт с ръце и когато реагира, го ритнах по лявото бедро.

Това го спря, но не достатъчно. Продължи да рови за пистолета. Аз се хвърлих върху него, за да го съборя гърбом в едно проскубано дърво. Шибаното дърво се оказа прогнило — то просто се наведе — и ние паднахме с него, като се изтъркаляхме и започнахме да се борим за позиция. Намирахме се лице в лице — нос в нос. Аз опитах да му отхапя ухото, но той ме отблъсна с лакът. Замахна към очите ми. Отдръпнах се и забих зъби във врата му. Той се опита да ми откъсне лявото ухо. Аз хванах дясната му ръка със своята лява ръка, вдигнах дясната си ръка и отделих пръстите му, докато стигнах до средния, и го пречупих назад.

Това привлече шибаното му внимание. Изрева като спилбъргов динозавър. Но кучият син не се предаде. Стисна зъби и се справи с болката, успя да измъкне тялото си от захвата ми, удари ме кофти в ребрата и замахна с длан към долната ми челюст.

Отбих удара и замахнах с ръба на своята длан. Целех онази част на врата му точно под лявото ухо и над сънната артерия. Но тялото на Ли отказваше да ми сътрудничи — отстрани се, когато замахнах. Ръката ми направи контакт с някакъв много твърд чукан.

О, това смъдеше. Не, болката беше адски шибана. Но нямаше време да мисля за наранявания, защото Ли ми налиташе — замахнал беше като дервиш и дългият му, мускулест крак летеше нагоре и в кръг към лицето ми с огромна скорост.

Тъй като възприятието на времето тук се забавяше — винаги става така при ръкопашен бой, — позволете да обясня какво ще се случи. Удари като ритниците могат да бъдат обърнати срещу врага чрез използване на собствената им сила. Просто казано, чрез промяна на посоката на удара той може не само да бъде отклонен, но и да се използва от вас, защото ще заставите врага си да загуби равновесие и ще го направите уязвим.

Да, болеше ме. Да, страдах — а и наранения ми крак не помагаше особено, — но в такива моменти, приятели, цялото обучение през годините се отплаща. Всичката болка от базовото обучение по подводна диверсия. Всички наранявания от скоковете до повръщане; измръзването при плуването в ледена вода и дългите, мразовити нощи в горите под дъжда и снега. И всички тренировки. И времето на стрелбището. Всички тези неща карат воина да върви напред, когато другите спират. И когато съчетаеш способността да продължаваш напред с нагорещена до бяло ярост, ставаш непобедим. НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПРОВАЛИШ.

И така, боли не боли, аз се отместих от праволинейния му ритник, кракът му прелетя край мен и с всичка сила ударих прасеца му с юмрук. Ударът предизвика спазъм у него и той падна. Метнах се отгоре му и заудрях здравата, преди да се съвземе — лакът в брадата, последван от коляно в топките, предназначено да го направи евнух. Но той отби коляното ми и опита да се претърколи изпод мене.

Не позволявах такива неща. Време беше да отстраня това сукалче завинаги. Левият ми лакът рязко и силно удари гърлото и прекъсна въздуха му. Дясната ми ръка посегна за пистолета в тактическия кобур. Ли разбра какво правя — и започна да се бие в отчаян опит за контраатака. Дращеше, хапеше, ръгаше с коляно и удряше — но аз го бях хванал и не мислех да го пускам. Пистолетът излезе от кобура. Посегна да го хване с лявата си ръка, но не стана. Аз вдигнах шибаната цев нагоре, нагоре, нагоре, докато я наврях под мишницата му. Интересно, колко трудно е да разкараш цевта на пистолета изпод мишницата си, без да оставиш достатъчно време на стрелеца да гръмне няколко пъти.

О, борехме се. О, танцувахме як рокендрол. Но когато почувства непогрешимото присъствие на цевта под мишницата си, очите му се разшириха.

Мой беше — знаеше го, знаех го и аз.

— Прибират хората от твоите мрежи — казах му с равен и нисък глас. Продължих да натискам гърлото му с все сила. — Корея, Индонезия, Филипините, Сингапур — всичките ги прибират.

Наведох се към него, за да вижда лицето ми по-отблизо и по-добре.

— Ще изчезнат също както аз накарах „Принцесата на Нантон“ да изчезне. Но не съм тук за това.

Оставих го да види бойната ми гримаса — да я види добре.

— Жондуите, дето ги изпрати да убият председателя Крокър — мъртви са. — Отнех му още малко от дъха. — Но не съм тук и за това.

Натиснах гърлото му още повече.

— Не, тук съм, защото ти накара да убият моя приятелка. Накара да я убият, защото си вършеше работата.

Опита да ме заплюе, но не можа да събере достатъчно дъх и слюнката започна да бълбука безполезно между устните му.

— А знаеш ли какво казват хората? За престъплението си има наказание. — Нагласих цевта на пистолета. Не исках да се прострелям в ръката все пак. — Време е да си платиш, Ли, време е да си платиш докрай.

Сега започна наистина да се бори.

Пръстът ми се затегна около спусъка. Спусъкът на пистолетите „USP Variant One“ е с около 5 кг усилие при работа в двоен режим. Това не е много за мен.

— Сайонара, Ли.

Натиснах спусъка.

Трябва да е боляло. Очите му се разшириха, а после се изцъклиха, докато той се бореше. Кръв, ярка на бледата лунна светлина, бълбукаше в устата му. Риташе, пищеше и се бореше. Но това беше предсмъртна борба, защото го бях ударил смъртоносно.

Просто за да съм сигурен, отдръпнах лакът, вдигнах цевта на пистолета и пуснах още два куршума. Първият му пръсна челюстта. Вторият откърти голямо парче череп на излизане.

Отдръпнах се от трупа му и се заизправях на крака. Чувствах се като адски изморен кучи син. Понечих да сложа пистолета в кобура, но дочух движение зад себе си. Вдигнах го. Мерникът се позиционира точно върху едно ниско тяло в черно бойно облекло.

— Господи… не стреляй! — Бентли Брендъл тръгна с патешката си походка и вдигнати ръце.

Приближи се бавно. Погледна трупа на Ли.

— Слава богу. Очистил си го.

Не отговорих.

— Аз ще мога да изясня нещата веднага като се върнем във Вашингтон — каза той.

— Ти няма да се връщаш във Вашингтон, Бентли — отговорих.

Ръцете му се заспускаха надолу. Цевта на пистолета ми го подсети да остави нещата точно такива, каквито са.

— Какво…

— Аликс Джоузеф — казах. — Ти я предаде. Ти предаде страната ни.

Той поклати глава.

— Не, не бях аз.

Изминах два и половината метра помежду ни и го цапардосах през лицето с пистолета си. Мерникът му пусна кръв.

— Ти си лъжец, Бентли.

Праснах го отново и пуснах още кръв.

— По-лошо. Ти си предател. — Замълчах за малко. — Мразя предателите.

Понечи да каже нещо — но аз не бях в настроение да слушам. Ритнах го и той падна. Претърколи се на ръце и колене, като се опитваше да увеличи разстоянието между нас двамата. Обърна се към мен, а кръглото му свинско лице беше разкривено от ярост. Опита да измъкне пистолета от кобура си.

Всъщност минало ми беше през главата — за кратко — да върна кучия син жив. Но пък си спомних какво проповядваше старият ми колега полковник Чарли Бекуит: „Избий ги всичките и остави Господ да ги съди.“

Добър съвет. Съвет за живот — и смърт. И така, изпратих два куршума в главата на Бентли. Падна като торба с лайна, какъвто си беше.

Прибрах оръжието в кобура и отидох да проверя телата. Знаех, че не носят нищо, но както казваха старите старшини, никога не си въобгъзявай нищо. Дочувах в далечината откъслечни изстрели на MP-5 и знаех, че моите воини са надделели още веднъж. Седнах на хладката земя, стиснах главата си с ръце и опитах да забавя сърцебиенето си. Дълъг, много дълъг ден изкарахме.

02:44. Гръмнахме неповредените ракети „Круз“, но оставихме телата на жондуите да си лежат по местата. Така японските E-2C щяха да получат доста сериозен материал за докладване по-късно сутринта — и да кажат на китайците, които следяха всеки къс радиотрафик в региона, че и те са се осрали. Към 03:00 бяхме изкарали осемметровата лодка във водата, надухме я с въздуха от ремаркето, и опаковахме остатъците от оборудването си. Взехме водата и част от оръжието на жондуите. Алигатора и Гризача бяха напълнили и петте горивни мехура — повече от достатъчно, за да стигне до Окинава.

03:35. Прибрах последните куфари от „Големия брат“, а после направих бърз оглед на ситуацията на острова. Бумеранга и Пачия крак зареждаха експлозивни заряди в пещерите. Аз преброих хората, за да съм сигурен, че всички сме налице, и изкъшках всички към лодката. Помогнахме на Пик да се качи, като го спуснахме леко на дъното. Накрая аз влязох във водата и се изтеглих през борда.

Нод включи двигателя. То Шо провери екрана на позициониращия „Магелан“, набра някакви координати и определи курса ни към Окинава. Нод даде газ и зацепихме през прилива към открито море.

Лежах в лодката уморен до кости. Гледах хората си, които си пресъздаваха събитията от вечерта и движеха ръце като пилоти, описващи схватка.

Когато бяхме загубили острова от погледа си, бризът се ускори и вълните го последваха. Първият светлик на морето започна да изплува на източния хоризонт — тъмното небе се оцвети съвсем леко и сякаш трептеше. Отпуснах глава на борда и почувствах движението на водата. Исках да реагирам на нейната невероятна сила и мощ. Изпитвах усещането на моряка за абсолютна принадлежност. Питате какво е съвършенството? Съвършенството е да си тук — в океана, без отникъде да се вижда земя — заедно с моите воини.

Но беше време и да вървим. Да се прибираме у дома. В края на краищата трябваше да се погрижа за пенсионирането на Пинки.