Ричард Марчинко, Джон Вайсман
„Тюлени Алфа“ (21)

Глава
21

19:55. Прекарахме остатъка от деня в очакване — без абсолютно никакъв признак от приближаването на Ли. Вижте, в това имаше известен смисъл. Когато легнете в засада, не се позволяват никакви помръдвания. Никакви почивки за кафе и разтягане на наболяващите мускули, и раздвижване на ставите, и всеобщо разкършване. По дяволите, дори няма кафе. Необходимо е да не мърдаш от мястото, където си се окопал. Стоиш навит като пружина — готов да ДЕЙСТВАШ.

Постигането на подобно пасивно и в същото време активно кинетично равновесие е много по-трудно, отколкото изглежда. Само стоенето в една поза за дълго време е трудно — хей, хей, хей — ти там. Да, оня с тъпото изражение, който тъкмо каза „глупости“. Ти отиди в гората или в парка и се скрий за шест-седем часа, без да се движиш, с лице, покрито с мазен камуфлажен крем, с униформа, подгизнала от пот и пикня. После се върни тук и ми кажи колко лесно е.

Защото не е лесно. Имаше и още. Казвал съм ви, че тези острови са необитаеми. Това не е съвсем вярно. Имах предвид, че тук нямаше хора. Но имаше повече от необходимия брой многокраки създания, повечето лазещи гадни варианти, като много от тях бяха оборудвани с остри мандибули и гадни жила, както и с неестествени умения да правят живота изключително неприятен.

Имаше и комари. Комари камикадзе. Големи, кафяви, настоятелни, упорити, агресивни, кръвосмучещи същества. От онези, дето влизат в ушите и ви хапят точно там, където не можете да бръкнете с пръст, за да ги разкарате. От онези, дето влизат в очите ви, заравят се под долния ви клепач и се въртят, докато почти ви ослепят.

На последно място, но със сигурност не по важност, стоеше дребният, но значителен въпрос за питейната вода — или по-точно, отсъствието й. Бяхме напъвали телата си. Между скачането, приземяването и работата на брега се потяхме като луди. Но носехме само две манерки вода на човек: два литра. Това не е много, когато се занимаваш с напрегнати дейности или работиш в условия на стрес. Не е много, когато стоиш на едно място почти цял ден и слънцето пече гърба ти и си облечен в черно. Човек може да издържи една седмица без храна, ако иска. Но водата определено е важен за живота фактор в боя — а ние нямахме достатъчно, за да изкараме още няколко часа.

 

 

Хрумна ми, че ако Ли заподозре нещо — както аз бих заподозрял в подобна ситуация, — можеше да постои край острова ден-два, за да провери отдалече как стоят нещата. Ако го направи, щяхме да се озовем в добре познатия лайнян поток sans гребло — или всякакви други неща, — когато реши да дойде.

Вечерният самолет E-2C отдавна беше дошъл и отминал и ние не бяхме се издали. Разбира се, въпреки че носехме радиоапарати, слушалки и микрофони за устните, бях заповядал радиомълчание — и два пъти проверих дали излъчвателите на всеки са изключени. Нямаше да издавам съществуването ни, като позволя на някой с подслушвателно оборудване да ни чуе как си говорим или пускаме сигнали.

20:03. Исках да разбера дали е имало някакъв признак, че Ли и неговите жондуи са в движение. Затова се измъкнах от мястото си и като рак пропълзях към добре маскираната позиция на шестдесет метра под билото, където бяхме разположили „Големия брат“.

То Шо и Алигатора отговаряха за подслушването. Попитах ги с ръце дали са чули нещо напоследък. Получих кимане от То Шо и насочен надолу палец от Алигатора. Нищо не хващаха. Е, не бяха единствените: радарът за диверсионна война, който се въртеше и въртеше в главата ми, също не хващаше нищо.

Изпълзях обратно до поста си и огледах хоризонта. Nada. Подминах Бумеранга, който лежеше възнак зад купчината камъни и пръст, която щеше да го пази от всякакви термални скенери откъм водата. Той наблюдаваше водата през оптическия мерник на автомата си. Спря достатъчно дълго, за да ме изгледа мръснишки. Искаше да си довърши подводните мини, но не му бях позволил и още ми се сърдеше. Е, аз бях прав, а той — не. Само защото Ли не беше излязъл на брега тогава и все още не издаваше никакви сигнали, не значеше, че не е наоколо и че не се прокрадва и ръмжи.

 

 

21:09. Беше тъмно и тихо — и приятно. Опасно време за воините. Комарите камикадзе бяха се върнали в базата си за нощта. Въздушните течения бяха се насочили навън от брега, като отнасяха дневната жега. А полумесецът на луната блестеше през разкъсаните облаци върху водната повърхност и даваше достатъчно светлина, за да се радваме на вълните, които нежно се разбиваха в крайбрежния риф.

Лежахме в позициите си по двойки, разтеглени на шестдесет метра в полумесец, който ни позволяваше ефикасни, припокриващи се огневи полета, скрити върху неравното, покрито с растителност било на седемдесетина метра от водата. Нежното прииждане на водата върху скалистия бряг ни успокояваше и отнасяше в тих унес. Това не беше хубаво. Белият шум и тишината изчерпваха способността ни да се концентрираме върху евентуалните опасности. Отсъствието на комфорт може — досущ като болката — да е добро нещо: то поддържа чувствата ти будни и изостря тялото и мисълта ти.

Макар и да знаех какво става, към 21:10 клепачите ми страхотно натежаха и мисълта за бойна дрямка ми се стори много, много привлекателна. И тогава, не знам как стана — незабележима промяна на въздушните течения или движение във водата, толкова леко, че беше почти (но не съвсем) незабележимо, но нещо задейства сензора в мозъка ми и шибаната корабна сирена, завъртяна на резбата точно под лайнародетектора ми, се включи. Не, не реагирах външно. Но дори и без забележими движения преминах от пасивна бдителност към пълна бойна тревога за милисекунда.

После косата на тила ми настръхна. Не знам откъде възникна тази инстинктивна реакция към опасността, приятели, но тя е редовно, осезаемо усещане, което ми спасяваше живота през годините. Когато косата на тила ми се изправи, знам, че наоколо има нещо или някой, дето иска да ми навреди.

Сведох глава, о, така б-а-в-н-о, милиметър по милиметър, докато се сниших доста под линията на билото. Извих се наляво и свих дясната си длан в юмрук, след това изправих палец и го насочих към земята — мълчалив знак „подозрение за враг“. Видях на шест метра как очите на Пачия крак се мръднаха към мен — лунната светлина се отрази в бялото им. Тъмното му лице се поклати нагоре-надолу, а после той се обърна и повтори сигнала на Пик, който лежеше на шест метра от него. Пик щеше да предаде сигнала на Малката бира, който контролираше най-лявото огнево поле. След това се обърнах надясно и повторих сигнала за Нод, който го предаде на Бумеранга, който го предаде на Гризача, който щеше да го предаде на То Шо и Алигатора.

21:11. Бавно се издигнах до билото. Извадих своя монокуляр с ННИЧ^[1] от калъфката му и заоглеждах повърхността на водата наляво/надясно/наляво. След това повторих, като бавно оглеждах панорамата и чаках окото ми да привикне към зелената флуоресцентна светлина.

Отново косата на тила ми се изправи. Там ставаше нещо. Взрях се по-напрегнато в монокуляра, концентрирах се и — по дяволите — загубих го, каквото и да беше то.

Да ме таковат отзад! Сам си бях виновен. Помните ли основните ръководни принципи на лова? Аз не ги помнех. Когато си в гората и дебнеш елени, почти никога не ги виждаш изцяло. Виждаш нещо, дето се мярка в окото ти — пухкаво ухо, очертано на ярката зеленина на някой храст, или отблясък на трептящата бяла опашка пред грубата кора на някоя акация, или пък бързото движение на главата на елена, когато усети хищника. Добрият ловец търси тези мигновени признаци, защото не гледа в тунел. О, виждането му е като в конус — но върхът е при окото и се разширява и разширява сред обикалящата го гора. Новакът гледа на нещата по точно противоположния начин: конусът е широк при окото и се стеснява колкото по-далеч отива.

Точно това бях направил тук — опитал се бях да се концентрирам върху онова, което ми се стори, че съм видял — и загубих всичко.

Оттеглих окото си от монокуляра, разтърках го и опитах отново. Огледах водната повърхност, като оставих окото си да бъде приковано от онова, което би го привлякло естествено.

Ето — там бяха. Нещо там изпъкваше под вълните. Използвах целеуказателя. Намираха се на малко повече от 250 метра от брега и се приближаваха, приближаваха, приближаваха — инфрачервеният лъч ги показваше като ято риби близо до повърхността, когато сменя посоката сред водните течения. Не говоря за нещо голямо, приятели. Това беше просто отблясък, следа, дреболия; само най-лек намек за контрастно движение — най-лекото трепване на опашката на елена, — но все пак си оставаше шибано контрастно движение и аз го забелязах, мамицата му.

Отново заоглеждах. Сега, когато бях забелязал моментно мръдване, можех по-лесно да го доловя. Да — един, двама, трима плувци, които гребяха така тихо, че не правеха никакво вълнение, се движеха точно под повърхността на водата. Очевидно имаха дихателни апарати, които не позволяват издайническите мехурчета. Но не можеха да убегнат на обхвата от половин миля на инфрачервения ми монокуляр — нито пък на окото ми на ловец на хора. Спуснах се под билото и предадох какво съм видял. „Долу главите — казах на момчетата си, — не позволявайте да ни хванат с термални или инфрачервени уреди.“

Дали знаех, че носят такова оборудване със себе си ли? Не. Но знаех, че при това процъфтяване на техноиграчките дори обикновената група терористи от „Хизбула“ може да си купи устройства за нощно виждане от магазина, минисистеми за глобално позициониране и осигурена срещу подслушване комуникационна апаратура. При това положение как можех да смятам, че жондуй-стрелците не би трябвало/не биха могли/не биха искали също да имат такива? Отговор: никога не подценявай врага си.

Отново улових целите си в монокуляра. Сега бяха на не повече от сто метра от брега и гребяха непрекъснато напред. Използвах всяка молекула в съзнанието си, за да видя какво става зад тях — насочих монокуляра далеч назад, откъдето идваха, — но не виждах нищо. Инстинктите ми казваха, че това е предният отряд и че след като осигурят брега, Ли и останалите бойци ще ги последват.

Значи трябваше да ги оставим да излязат на брега. Нямах нищо против. Дадох сигнали с ръце нагоре и надолу по редицата и получих утвърдителни отговори.

21:19. Достатъчно неприятно е да чакаш, когато не се случва нищо. Когато знаеш, че врагът ти е там някъде и се движи неумолимо към теб, тогава не ми пука колко пъти си бил в боя, нито колко мъже си убил. Винаги е същото: дъхът ти спира. Кръвното налягане и сърцебиенето растат. В стомаха се появява една леко мазно, неприятно усещане. И дори и пикочният ти мехур да е празен и да не можеш да вкараш и карфица в сфинктера си, изведнъж те обзема нуждата да се изпикаеш и изтропаш.

21:21. Триото плувци спря на петдесетина метра от брега в дълбоки до кръста води. Виждах ги ясно в монокуляра си. Смъкнаха очилата на вратовете си, отпуснаха шланговете на дихателните си апарати и ги запушиха, наведоха се да свалят плавниците си и един по един ги закачиха отзад на диверсантските си жилетки. След това легнаха по гръб във водата, извадиха оръжията си и ги провериха.

Изучавах хората, които щяхме да убием, съвсем погълнат от гледката. Сякаш виждах в огледало нас, когато излизаме на брега на потенциално вражеско обкръжение. Оперирали сме срещу терористи от различен вариант: срещу руски специални части, групи на либийската армия и иракската републиканска гвардия. Но никога досега не бях виждал морска група като жондуи. По движенията им познавах, че тези са добри. Жондуите, на които се натъкнахме на борда на „Принцесата на Нантон“, не струваха, докато тези бяха истински оператори.

Бавно, като се прикриваха един-друг, излязоха от водата и стъпиха на брега. Мъжът начело имаше очила за нощно виждане. Огледа скалистия плаж пред себе си, търсейки признаци за врагове. След това промени посоката — вдигна очи към билото, където се криехме ние. Задържах дъх — лежах напълно неподвижен и гледах как той ме гледа. Изкушението да мръдна с очи, когато той мърдаше, беше абсолютно, но го преодолях. Нищо нямаше да му дам на тоя кучи син.

Очилата паднаха на гърдите му, извади автомата си и триото тръгна предпазливо по плажа към пътеката за пещерата, в която се намираха ракетните пускови установки. Дошли бяха да проверят какво става, а после щяха да повикат останалите.

Разбира се, Ли трябваше да донесе със себе си шибаните ракети. Бях му отворил работа, като потопих „Принцесата на Нантон“.

Слязох от билото и тихо сигнализирах намеренията си, първо наляво, после надясно. Когато получих потвърждение, че съм приет и разбран, снех жилетката си и ремъците, обувките и чорапите и си оставих само автомата, към който закрепих монокуляра и ножа си. След това тръгнах по склона към вътрешността на острова, за да стигна бързо до източния бряг — към пещерата с пусковите установки. То Шо, оборудван като мен, но с обувки, тихо пое след мен.

21:31. Стигнахме първи, и то тихо. Ето защо бях свалил обувките и чорапите си. Стъпалата ми са по-твърди от шибаната гума „Вайбрам“, която използват за обувките в наши дни. Затова тичам през горите по-бързо бос, отколкото ако съм с обувки. Но не затова го правя. Стъпалата ми са като сензори. Мога да проверявам за мини по-ефективно, отколкото с големите си подметки 46 номер или с новоизлюпените джунджурии за електронни контрамерки от по двеста хиляди долара. Затова, когато трябва да се движа, ама истински, предпочитам да го правя по стария начин: на бос крак.

21:41. Долових съвсем леко движение под себе си и наляво. Тялото ми се напрегна, когато триото жондуи приближи. Трябваше доста да се напрегна, за да ги чуя — биваше си ги, — докато дойдат до камуфлажната мрежа. Ние я бяхме разбъзикали, за да шуми повече, отколкото би им се искало — и издадоха позицията си.

Изчаках шумоленето да спре, което означаваше, че са вътре, за да огледат пусковите установки, а след това, сантиметър по сантиметър, тръгнах.

Вдясно от мен То Шо повтаряше движенията ми като огледало.

Темпото ни беше съкрушително бавно. Големият ми палец опипваше земята. Почувствах ли се уверен, продължавах с предната част на стъпалото. След това извивката и накрая петата. Шестдесет секунди, за да изминеш по-малко от метър — а исках да измина шест метра, преди тези задници да излязат.

Нямаше какво да се прави, освен да се движим. И точно това направих — цялото ми тяло се превърна в система за ранно предупреждение. Изминах още един метър. И трети. Още две крачки и щях да съм в добра позиция, за да „срежа тортата“ на входа на пещерата, което означава, че най-после щях да имам предимството на добро огнево поле. И точно тогава мистър Мърфи промъкна босия си крак на сцената. Първо, ритнах с палеца си един камък и го запратих шумно надолу. След това мистър Мърфи ме ритна в задника и ме засили по корем през последния метър и половина на склона.

О, мамка му. О, майната му на Дики. Стиснах автомата към гърдите си, свих рамо и се претърколих при падането си, за да не се ударя по лице.

Не трябваше да си правя труда, защото наполовината път надолу мистър Мърфи ме преметна и паднах по гръб, което в други обстоятелства можеше да ми изкара дъха. Тази вечер обаче нямаше възможност това да стане, защото като се ударих, половин дузина куршуми се забиха в земята на шестдесет сантиметра от дясното ми бедро. А и никакъв шум от стрелба се не чу — просто туп-туп-туп, когато удряха твърдата земя.

Мамицата ти, който и да си! — обсипах с куршуми входа на пещерата, като се опитвах да видя откъде, по дяволите, идваше заплахата — помните, че беше тъмничко, — и получих втори залп отляво.

Да, но този път забелязах огъня от заглушителя му. Тоя се намираше отвън. Това беше мистър ТО — тилова охрана. Претърколих се встрани от него и се вдигнах, като гледах през оптическия прицел за нощно виждане. Видях го — заклинил се беше зад един камък и доста му пречеха голямата жилетка и останалото оборудване. Изстрелях три куршума в залп към него, за да го извадя от равновесие. Скочих на крака. Скрих се до отвъдния край на входа на пещерата. Тъкмо щях да се прицеля по него, когато дочух приятния шум от свличащо се на земята тяло. Подадох автомата си до входа на пещерата и видях мистър ТО проснат по лице — и вдигнатия към мен палец на То Шо.

Един убит. Това беше добрата новина. Лошата — жондуй Er и жондуй San (така в Пекин казват на втори и трети номер) — бяха готови да отблъскват нападатели и на тяхно място аз щях да съм грабнал радиото при първия признак на сътресение.

Нямаше време за губене — а и друг, който да свърши мръсната работа вместо мен. Претърколих се под камуфлажната мрежа и влязох в тъмната като катран пещера. Залепих се до страничната стена. Вдигнах автомата, за да гледам през оптиката. Огледах се от една страна на друга. На три метра от мястото, където клечах, стояха два тежки сандъка метър на метър и осигуряваха нищожно прикритие. Пропълзях като рак зад първия, вдигнах прицела за нощно виждане и се огледах. На десетина метра пред мен пусковите установки стояха, ниски и прилични на скелети върху дебелите си пневматични гуми. Зад тях големите сандъци с допълнително оборудване грееха в зелено във фосфорните лупи на прицела.

Инфрачервеният оптичен прицел долови една гореща точка на нивото на земята до най-задния сандък отдясно. Лупите на оптиката ми за нощно виждане засякоха гаден лъч, който премина край главата ми. Мамка му — жондуй Er се опитваше да ме прецака с лазера си. Отдръпнах се — ако ме огрееше в лицето с шибания лъч, щеше да опече ретините ми като картофи, мамицата му. В наше време Министерството на отбраната предоставя на всички в армията антилазерни очила — включително и на мен. Но моите се намираха в безопасност на петнадесет хиляди мили оттук, в шкафа във Вила „Свирепия“. МПБМ^[2].

Претърколих се наляво, зад втория сандък. Залепих се за земята и подадох напред цевта на автомата достатъчно, за да се прицеля. Ъгълът беше лош. От мястото, на което лежах, не можех по никакъв начин да улуча жондуй Er — освен ако той не се изправи почти в цял ръст като шибаните хартиени изскачащи мишени в стрелбището на ФБР в Куантико.

Понякога, както казва Док Трембли, entymah feeshmok — както гласи в Кайро фактът, че понякога мозъкът ми е сякаш направен от пръдлив боб.

Защо го казвам? Защото, мамицата му, ние се обучаваме точно за този шибан сценарий. В пълна тъмнина. Използваме същото шибано оборудване, каквото в момента свирепата ми персона носеше. Само дето не разсъждавах като на война, не мислех и не правех нищо, мамицата му. Просто се мятах насам-натам.

Искам да кажа, че това си беше проста работа — като да сгънеш хартиена папка.

Прегънете по пунктираната линия, за да разкриете късчето с надпис А. Свих се, за да се скрия от погледа му, и извадих ножа си.

Натиснете щрихованата част, за да разкриете прореза Б. Възстанових позата си по корем и се прицелих.

Пъхнете късчето А в прореза Б. Метнах ножа към стената вляво.

Като шибани пружини жондуй Er и автоматът му с лазерен прицел и жондуй San и неговият полуавтоматичен пистолет изникнаха нагоре — и разкриха главите и раменете си, благодаря за което. Жондуй Er стоеше точно в центъра на кръстчето на прицела ми. Заших го със залп от три куршума и той падна по-бързо от автоматичните мишени в Куантико. А и по-мъртъв от тях. Завъртях наляво, където беше се появил вторият командос — не се виждаше никакъв.

Добре — Er убит, сега е твой ред. И няма време за губене.

Претърколих се надясно, заобиколих сандъка и тръгнах, като с прицела се опитвах да се ориентирам в тъмното.

Кучият син беше клекнал зад най-далечния сандък и бъркаше в жилетката си. За какво — не знаех, но не мислех да му позволя да го вземе. Втурнах се. Той започна да стреля безумно из пещерата. Това по-скоро му навреди, отколкото му помогна. Огънят от цевта го заслепи, дори изстреля два куршума в каменния свод. Все още опитваше да се възстанови, когато започнах да изстрелвам залпове от по три куршума, за да го заставя да не вдига глава.

Постъпи точно както очаквах. Прехвърлих се над първата пускова установка, заобиколих втората, проправих си пътя около първия сандък и стигнах на две крачки от него.

Априлска шега, копеле такова. Хванах го в прицела, докато той гледаше не където трябва — и натиснах спусъка.

Чу се едно много злокобно щракане, когато ударникът на автомата удари празната цев, и той се изви към мен с насочен към гърдите ми пистолет. Да, виждам ви там, дето махате ръка и крещите, че ударникът на MP-5 блокира, когато пълнителят се изпразни. Прав сте. Но понякога дори MP-5 не се държат добре. Може би вината е в солената вода. Или пък защото не бях го чистил, мамицата му, откакто заминахме от Рим. Може би това се дължеше на факта, че автоматите със заглушители се нуждаят от повече нежност, любов и грижи отколкото обикновените. Не знам причината — а и не ми пукаше, мамицата му. Знаех само, че шибаният автомат не ми беше полезен и не ми трябва да стоя и да ви обяснявам шибаните неща.

Жондуй San носеше бойната си гримаса. Виждах я през прицела си за нощно виждане. Паднах и се претърколих към задната стена на пещерата точно когато той изстреля пет бързи куршума към мен. Затворих очи и се свих на топка, като се надявах да поема само един или два от куршумите, които трябваше да ме улучат. Той продължаваше да стреля — остри камъчета порязваха главата и врата ми.

След това стрелбата спря — а той не ме беше улучил, мамицата му. Старите свирепи рефлекси се върнаха още веднъж. Заслушах се максимално внимателно (ушите ми звъняха от близките експлозии). Но успях да доловя между оттенъците кухото падане на пълнител на земята. Мама му стара — копелето презареждаше.

Нямаше да стане. Стрелнах се напред и го ударих по коленете, а автоматът ми изтрака по неравния каменен под на пещерата, тромаво разлюлян на ремъка си. Горещият заглушител ме прасна по лицето — усетих топлината му през брадата си, но това не попречи да ударя с тяло жондуя с всички сили. Ремъкът на автомата се откачи и той падна.

Хванах ръката му с пистолета, претърколих го наляво и праснах лапата му с оръжието в каменния под. Той изгрухтя и се опита да ме удари с пистолета през лицето. Не му позволих и — ъ-ъх — праснах ръката му отново в земята. Пистолетът изпадна и с тракане се изгуби в тъмното.

Но жондуй San не се предаваше. Претърколи се, като се бореше като шибана попова лъжичка във водата. Посегнах към краката му. Той прасна една от обувките си с меки подметки в лицето ми достатъчно силно, че да ми разтрака зъбите. Намерих глезена му и го извих на сто и осемдесет градуса дясно на борд. Той изкрещя, но ме ритна пак. Ударът попадна в челото ми. Видях звездички и го изпуснах.

Метна се право към мен, рамото му попадна в слънчевия ми сплит и с грухтене паднах назад. Той напираше — ръцете ни грабваха, стискаха и търсеха слаби места. След това го усетих да мърда, дясната му ръка се освободи от лявата ми и леко се изви, докато се борехме за предимство.

Инстинктивно знаех какво, мамицата му, ставаше. Кучият син посягаше за ножа си.

Мразя ножовете. Мразя да ги използвам като оръжие, защото колкото и да си добър, колкото и вещ, колкото и смъртоносен, винаги в схватка с нож ще те порежат. Но нямах избор. Посегнах към големия нож марка „Колд Сийл“ на колана си, но не го намерих. Нямаше го. Бях го използвал — метнах го настрани, за да привлека огъня. Да ме таковат отзад! Предполагам, че можех да опитам да млатя копелето до смърт с хуя си — щеше да претърпи травма от тъп предмет, позната като смърт от производствена авария.

Мамка му — не беше време за черен хумор. Започнах да се боря с него в тъмното, като търсех ръцете му. Лявата му ръка стискаше моята дясна и си играехме на стиснипръстче, докато се борехме за надмощие. Много жилав пръстостискач беше — дребен, като много тюлени, които са точно такива — ниски с дребни тела. Но тези дребноразмерни тюлени са по-държеливи от повечето огромни рейнджъри, когато се стигне дотам. А тоя жондуй, макар и дребен, беше жилав и силен за ръста си. По дяволите — силен беше дори за моя ръст.

Дясната му длан — тази с ножа — беше зад него. Опипах го надолу от рамото, в опит да я намеря и да счупя един-два пръста, преди нещата да станат сериозни — или опасни. Но от позата му можех да позная, че вече бе извадил ножа от канията си и китката му се извиваше, извиваше, за да насочи деловия край на шибания нож към жизнените ми органи.

Позволете да спра тук достатъчно, за да ви напомня за нещо, което казах преди: когато се търкаляте така по земята, всичките тарикатски движения, научени в залата за тренировки, не помагат никак. Боят на земята е мръсен и гаден. Както при десетата заповед, няма правила.

Освободих дясната си ръка и праснах скулата му с лакът. Счупих някаква кост. Чух я — и той реагира. Но ударът ми не беше достатъчно ефективен, защото оня не спря да движи дясната си ръка — усещах острия връх на шибания нож да се забива в лявото ми бедро. Проникна и докосна костта — което предизвика нагорещен до бяло спазъм от крака до рамото ми.

Продължих да се боря, стиснал зъби, за да не крещя. Свих дясната си длан в юмрук, осигурих си с колене достатъчно място помежду ни, за да мога да замахна и — „мамка тиии“ — стоварих юмрука си като десеткилограмов чук върху лявата му ключица.

Раменната кост се счупи — и той изтърва ножа. Не го търсих, но не му позволих и време за свестяване. Единствено мислех как да убия копелето — и то бързо. Обвих го с тялото си, праснах го по гръб и след това се наведох върху него, като с лакът мачках гърлото му — натисках с всеки шибан грам шибана енергия, която шибаният аз успях да събера, докато смачках шибаната му адамова ябълка и спрях шибания му въздух. Когато престана да се боричка, хванах главата му в ръце и я усуках, докато му счупих врата — хей, стига де, не припадайте. Не ви трябва противникът да се съживи и да ви погне, когато си мислите, че е неутрализиран. Този жондуйски кучи син нямаше да може да го стори.

Изтърколих трупа и с ръце започнах да си търся автомата, пистолета и ножа на жондуй San.

Един ослепителен лъч светлина проникна в тъмнината на пещерата.

— Ей, Дик — чу се гласът на То Шо зад лъча.

Опитах се да се вдигна на колене — но вместо това се претърколих на гръб. Шибаното бедро ме болеше адски.

— Тука, Тош.

Внимателно мина през пещерата, като огледа жондуите, за да провери дали са мъртви, преди да стигне до мен. След това ме огледа — включително кръвта по униформата ми.

— Порязал те е, а?

— Да, но не много зле, струва ми се.

— Дай да видя.

Започна да дърпа, бута и откача велкро, докато разкри раната.

— Е, поне не е срязал артерия — каза със загрижено лице. — Знаеш ли, оня отвън не носеше никакви комуникации.

Насочи лъча към двата трупа.

— А и тези двамата също, изглежда, не носят радио.

Завъртя прожектора и ме хвана как опипвам раната на бедрото си, плесна ме през ръцете и преди да реагирам, ме боцна със спринцовка против тетанус, която беше извадил от чантичката на кръста си. Измъкна втора спринцовка.

— Новокаин. Така ще можеш да стоиш на крака известно време.

Поклатих глава.

— Мога и без него. Искам да остана буден.

То Шо сви рамене.

— Както искаш, приятел.

— Знаеш колко обичам шибаната болка — колко жив ме кара да се чувствам.

Изправих се на колене, а след това станах, като внимателно премествах тежестта на тялото си върху ранения крак. О, да, мамицата му, болеше, но тази болка ми даваше предимство. Тя щеше да ми напомня защо сме тук: да отмъстим за убийството на Аликс Джоузеф и да направим шах и мат на Ли Чимен.

Но не болката, а волята ми трябваше да доминира в ситуацията. Концентрирах цялото си същество върху проблема, като оставих тялото си да поеме болката и да намали силата и натиска й върху мен. Колкото по-слаба ставаше болката — колкото повече съзнанието ми я контролираше, — толкова по-силен ставах аз. Когато я овладях, можех да стоя прав. Раздвижих врата и раменете си. Наместих колана си, докато се почувствах уравновесен, а после нагласих и униформата си, докато и тя застана както трябва.

Време беше да се връщам на работа.

— Нямат ли радиопредаватели?

— Не. — То Шо ми помогна да метна автомата на ремък. — Но оня жондуй отвън носеше тези неща.

Извади от джоба на униформата си една зелена пластмасова кутия с две тридесетинасантиметрови инфрачервени лампи.

— Ето как ще сигнализират на останалите да дойдат.

Кимнах. После пак погледнах кутията.

— Я да я видя пак.

Взех я и я разгледах в светлината на прожектора на То Шо.

— Я виж ти.

— Какво има.

— Американска е — зачислено от правителството на САЩ. — Нещо не се връзваше. — Я дай прожектора.

Взех го и разгледах първия от двата жондуйски трупа в пещерата. Не ми трябваше дълго време, за да видя каквото търсех, мамицата му.

— Посрани Боже!

— Какво намери?

— Нещо, което ти си пропуснал, Шерлок тесноооки.

То Шо приближи.

— Ну, доктор Уотсън?

— Виж им униформите — оборудването.

То Шо побутна трупа с крак. След това видя онова, което виждах аз.

— Наистина посрани Боже. — Клекна и започна да разглежда по-отблизо. — Не носят китайско оборудване.

— Бинго — казах. Опипах жилетката на жондуй San. — Жилетката е същата като на морските пехотинци от Англия.

Посочих пистолета на мъртвия китаец.

— „Берета“ — модел 92. За американската армия. — Претърколих трупа. — Френски плавници и очила. Германски колани.

Замълчах. Да видим другите.

Не ни трябваше много време, за да установим, че жондуй Yi и Er бяха също така многостранно оборудвани, както жондуй San.

Това не ти ли говори нещо, нежни читателю? На мен ми говори цели томове. Спомняш ли си как бях оборудвал хората при потопяването на „Принцесата на Нантон“? Точно така — никъде не пишеше с ярки неонови букви „Това оборудване принадлежи на служител от специалните части на Военноморските сили на Съединените американски щати“. Бях осигурил на гадната си тюленска ударна група същия модел британски жилетки като на тези жондуи плувци. Носехме стари източногермански муниции — те използваха чешки. Ние имахме френски дрехи и израелски шлемове от кевлар. Те носеха италиански дрехи, нямаха шлемове, но пък имаха японски ножове. Нито едно от видените до момента оръжия — италиански пистолети и белгийски автомати — нямаше видим сериен номер.

Е, основната причина за ползването на такова санирано оборудване е да се обърка врагът при тайни операции. Ако те очистят и тялото ти бъде намерено, използването на непроследими или различаващи се видове оборудване много затруднява определянето на страната, от която идеш. Затова, когато работя на черно, никога не нося ЗПСАЩ^[3] или произведено в Щатите оборудване, макар и да го предпочитам. Искам да кажа, че харесвам бойната жилетка на английските морски пехотинци. Добра е. Но онази, която правят в „Блекхоук Индъстрийз“ във Вирджиния Бийч е по-добра, по-трайна и тежи по-малко. Тя е разработена от тюлени за тюлени. Мога да продължавам още, но схващате картината.

Окей — напред към настоящето. Тук имаме трима командоси жондуи. Те не носят китайското армейско оборудване, с което обикновено оперират (помните, че видях какво използват обикновено на борда на „Принцесата на Нантон“), а смес от чуждестранно произведени неща.

Претърколих най-близкия до себе си труп и пребърках джобовете му.

— Претърси го за документи — казах на То Шо. — Мога да се обзаложа на сто долара, че няма да намерим нищо в тях.

Шест минути по-късно бях напълно сигурен, че Ли изпълнява неофициална операция. О, вероятно е била одобрена от китайското правителство или от негова част. Може би генерал-майор Жу Лифан е пуснал юздите на Ли по същия начин, както аз бях оставен да вилнея върху „Принцесата на Нантон“ от председателя Крокър. Възможно е зелената светлина да му е дадена и от самия министър на отбраната Чи.

Но независимо кой е одобрил тази операцийка, в свирепото си сърце знаех, че тази нощ Ли работи тайно. Тази мисъл ме накара да се усмихна — защото, ако той и хората му изчезнат в морето, никой нямаше да вдига дипломатическа пара за този факирски номер. Никаква.

Време за представлението. Обърнах се към То Шо и разклатих срещу него кутията с инфрачервените лампи.

— Е, според мен всичко е ясно — ти как мислиш?

Бойната гримаса на То Шо се разми в злосторна усмивка.

— Смятам, че е време за рокендрол и разстилане на червения килим за мистър Ли — отговори той.