Ричард Марчинко, Джон Вайсман
„Тюлени Алфа“ (15)

Глава
15

02:48. Пъхнах широката си словашка човка между десетсантиметровите бойници, осеяли като зъби на трион стената около покрива на „Гранд Палас“ и направих бързо огледче. Да, изпитвах болка. Да, имах рани. И мръзнех, мокър от обилната по тюленски пот, проникнала три етажа по-долу през всичките ми дрехи. Но бях направил каквото трябваше: завел бях всички нагоре по дългия, мъчен, таен маршрут, без да обезпокоим никого — включително ползващия се с отвратителна слава сеньор Мърфи, за когото се надявах тази вечер да е взел малко повече приспивателни хапчета.

Застинах, а после огледах покрива с монокуляра за нощно виждане. Пет-шест отдушника с отвори по един квадратен метър стърчаха в нощта като клекнали монолитни статуи. В средата къщичката на аварийното стълбище се издигаше като миниатюрна солница, която стърчеше на два и половина, три метра от асфалтираната и покрита с ламарина повърхност на покрива. Задният й край слизаше до около метър. Една огромна макара, от онези, на които се транспортират най-дебелите електрически кабели, седеше обърната настрани на половината разстояние до далечния ъгъл.

По покрива имаше безразборно разхвърляни и други парчетии — няколко купчинки строителни материали и оборудване. Квартет телевизионни антени допълваше пустия пейзаж. И ecco — забелязах охраната на покрива. Трио изморени руснаци. Най-близкият до мен иван изглеждаше почти заспал. Главата му се люшкаше нагоре-надолу. Кимаше към гърдите му, след това като в пристъп отново отскачаше нагоре, а той стоеше, облегнал гръб на вратата на стълбището и прегръщаше в ръце автомат „Бизон“ със заглушител — от това разбрах, че са руснаци.

От мястото, където иванът се беше разположил, съдех как разсъждава. Сметнал беше, че никой не би могъл да се качи на покрива, без да мине през тази врата — а тялото му представляваше противовзломната сигнализация. Явно никога не е чел старата свирепа заповед: „Не си въобгъзявай.“

Другите двама, в къси кожени якета, но senza шапки, бяха в далечния край на покрива, на около двадесет и пет метра от нас. През зелената картина в монокуляра забелязах огънчетата на увиснали от устните им цигари. Пляскаха се с ръце, за да се топлят, и преместваха тежестта на телата си от единия върху другия крак по същия начин, както центурионите, пазачите на крепости, солдатите, ченгетата, шпионите, пъдарите и други подобни охранители през вековете винаги са пристъпвали от крак на крак, застанали на самотна стража в студените тъмни нощи.

Един от часовите се извърна и посочи към площада, като ръката му се протегна през една от големите букви на надписа на хотела. Другият проследи погледа му, като кимна с движение на главата и врата, типично за говедата. Когато застанаха с гръб към мен, различих пистолетни дръжки, наврени отзад в коланите на панталоните им. От раменете им висяха автомати „Бизон“ със заглушители. Увеличих фокуса на монокуляра си и се загледах в превключвателите на стрелбата. Поставени бяха в „безопасно“ положение. Огледах се нагоре-надолу и настрани, но не забелязах радиотелефони или други комуникационни устройства. О, тези руски мутрести задници щяха да ми принадлежат.

Не по тяхна вина, разбира се. Позволете да отделя тук няколко секунди, за да ви обясня един малко известен факт от живота на воина: стоенето на пост е трудна работа. Да си часови е трудно. Лесно е да се отегчиш. Лесно е да се поддадеш на дрямката. Лесно е да загубиш концентрацията и вниманието си.

Но истинският воин си налага да остане нащрек. Истинският воин се бори с апатията, скуката, монотонността и инерцията с всеки грам от своята сила — и остава буден, бдителен, внимателен и предпазлив. Поуката, попови лъжички, е, че воинът никога не се поддава на слабости — умствени, физически или емоционални. Воинът винаги остава силен — и така, докато онези, дето им се иска да са като него, се оплескват, той НЕ СЕ ПРОВАЛЯ.

А аз с удоволствие мога да съобщя, че повечето от хората на пост, когато моите тюлени и аз сме наоколо и се прокрадваме и ръмжим, промъкваме се и надзъртаме или поглеждаме и съсипваме всичко, не са воини. Те са само мераклии — обикновени Джоновци, Паоловци, Ивановци или Хоснита. Схващате картинката. Изморяват се. Отегчават се лесно. И така, в самотните, пусти часове между полунощ и зората, свалят гарда. Поддават се на слабостта си. Губят предимството си. И точно тогава, приятели, нападам от тъмното и нося смърт и опустошение, и хаос и разрушение.

 

 

Смъкнах се надолу и се хванах за двадесетсантиметровия декоративен ръб на метър и половина под назъбения покрив. Извърнах се наполовина и сигнализирах на Бумеранга, който стоеше на пръсти върху ръба на касата на един прозорец, на два метра под обувките ми четиридесет и шести номер. Досущ като областта Галия, и моето съобщение се състоеше от три части. Първо: горе имаше трима неприятели. Второ: аз щях да се оправя с тях. Трето: предай тази информация надолу. Той отговори на сигнала ми с вдигнат нагоре палец. Бумеранга протегна ръка над лявото си рамо, измъкна автомата MP5-SD с ПБОМ^[1] за нощно виждане, който носеше в чантата на гърба си, и внимателно ми го подаде. Взех го, закачих го за връвчицата около врата си, а след това го откачих от връвта на Бумеранга и я пуснах да падне.

Погледнах надолу. Моите момчета се бяха разтегнали на два етажа и приличаха на облечени в черно Спайдърмени^[2], висящи от первази, каси на прозорци, горгони и други изпъкналости. От тактическа гледна точка това не беше хубаво. Помните ли как нападнахме „Принцесата на Нантон“? Казвал съм ви за ЗУ — зоната на уязвимост — по време на специалните операции. Ако не си спомняте, върнете се в началото на шибаната книга и го прочетете отново, защото е необходимо да разберете тези гнусотии. Съкратен вариант на ситуацията: в момента бяхме твърде разпръснати, за да можем да постигнем онази жестокост на действията, необходима за изпълнение на мисията. Уязвими бяхме. И Дики трябваше да направ-направ неща по-хубав. Или, казано на литературен свирепоговор, тъй като сега представлявах върха на копието, трябваше аз да извърша всичкото мушкане.

Време за представление. Смъкнах шапката на лицето си, включих предпазителя в положение за полуавтоматична стрелба, взех оръжието в дясната си ръка и се издигнах нагоре, докато клекнах точно под линията на покрива.

Внимателно, за да не се вижда силуетът ми, се вдигнах нагоре, нагоре, нагоре, съвсем бавно и още веднъж погледнах между зъберите. Ивановците в далечния край не бяха мръднали. Нито пък по-близката цел, която продължаваше следнощната си дрямка до вратата.

С предпазливи, но решителни движения се надигнах достатъчно високо, за да подпра автомата над ръба на покрива, без да вдигам шум. После застанах приведен върху студения каменен ръб, вдигнах автомата до рамото си и го стиснах здраво.

Прицелната картина беше идеална — мрежичката на оптиката светеше яркочервена в тъмното. Кръстчето стоеше точно върху лявото око на спящия часови на дванадесет метра от мен.

Притиснах автомата още по-добре. Облегнах го идеално на бузата си. Пръстът ми се отпусна върху спусъка и започна да обира съвсем малкия луфт. Всичко ставаше както трябва. Поех си дъх и издишах частично, задържах и с автомат, стабилен като скала, и-з-с-т-и-с-к-а-х един-единствен патрон.

Чу се само падането на ударника — и избумтяването на шибания куршум, който прелетя край целта ми и удари шибаната метална врата с дрънчене, далеч по-силно от това на Биг-Бен — или поне така ми прозвуча на мен. Задрямалият, унесен руснак изхърка и отметна глава точно когато натиснах спусъка — и го изпуснах.

Но сега пък беше истински буден — сепна се и премина в бойна готовност, вдигна „Бизона“ нагоре, започна да души като куче и заоглежда хоризонта. Изправи се, при което видя силуета ми и аз забелязах как, като ме забеляза, реагира.

За всичко описано по-горе му стигна не повече от една трета от секундата. Но съществува едно явление, което често пъти се вижда в подобни случаи. Нарича се тахипсихия, скъпоструваща дума, значеща, че всичко около вас изглежда сякаш в забавен кадър. ФБР, които винаги се затрудняват с купешките думи, му казват „визуално забавяне“. Но независимо какъв термин използвате, всичко се свежда до едно: сякаш времето спира. Често пъти тахипсихията възниква във връзка с други две психически явления по време на бой с огнестрелно оръжие, нападения за спасяване на заложници и други спецоперации. Първото (и най-опасно) е тунелното зрение. Ако не виждате заплахата, ще убиете себе си и хората от екипа си. Второто, далеч по-неопасно, е известно като слухово изключване. Просто казано, често пъти слухът ви просто изключва в екстремални условия.

Аз съм се учил да се боря с тунелното зрение, като помня две неща. Първо, дишам равномерно, независимо какво става. Второ, винаги местя очи наляво/надясно, надясно/наляво, в постоянно търсене на заплахи.

И така, докато времето забави хода си в мозъка ми, видях, че руснакът ме забеляза; видях как се опитва да премести цевта на „Бизона“ надолу и напред в посока към мен. И тъй като дишах равномерно и местех очи, видях и че другите двама Ивановци също се обърнаха към звука, че единият се суетеше с автомата си, докато другият посягаше назад към панталона си за пистолета.

Мозъкът ми може и да работеше на забавен ход. Тялото ми нямаше намерение да губи и милисекунда. Блъснах селектора надолу на пълна автоматична стрелба и изстисках шесткуршумен залп, като ударих най-близкостоящият Иван в к-корема, г-гърдите и л-лицето. Не беше чистата снайперска стрелба с един изстрел — едно попадение, — която исках, но кучият син се преметна и не мръдна.

Остана другата двойка. Вдигнах цевта и се огледах през оптическия мерник. Нямаше ги. Измърморих „мамка му“ в микрофона на устните си, за да обясня ситуацията на моите момчета, претърколих се над ръба и изтичах до първия от отдушниците на около три метра североизточно от мястото, от което се прехвърлих. Заобиколих обемистото един квадратен метър съоръжение, след това тръгнах наляво, за да пресека всички движения по фланга, които противникът би опитал.

Тъкмо се бях скрил зад втория отдушник, когато чух зад себе си глух удар на тяло в нещо твърдо. Извъртях се, като насочих автомата си по посоку опасности и гласът на Бумеранга изсъска в ухото ми:

— Ало, шефе на пичовете, аз съм бяло шест и готов да се търкалям.

— Аз съм осем зелено — отговорих. — Имаме две цели — някъде в черно или червено според мен и идват насам.

Бръщолевици, казвате. Съвсем не. Бумеранга ми казваше, че се е преметнал през ръба и се намира в задната средна част на покрива — зад и надясно от мен. Аз му отговорих къде съм и къде смятам, че се намират липсващите ивановци. Стенографската терминология произлиза от едно нещо на име Цветови часовников код и е метод при щурмуването, измислен от 22-ри полк на SAS — ингилизката антитерористична група, която в момента е под командването на уелския ми приятел и другар по кораб, стрелба и плячкосване полковник Мик Оуен. Цветовият код е приет от повечето групи за спасяване на заложници, както и от специалните бойци по целия свят.

Сега съм малко зает, но за да ви предам накратко картината, ще кажа, че целта е разделена на четири квадранта: предният е бял, левият — зелен, горният — черен, и десният — червен. Център черно е дванадесет часът, център бяло е шест, център зелено — девет, и център червено — три.

— Минавам в червено — каза Бумеранга. Това означаваше, че отива вдясно от мен.

— Фланг зелено — отговорих. Тръгнах напред с готов за стрелба автомат, като се оглеждах и дишах. Изминал бях около два метра, когато дочух Пачия крак да квака:

— Бяло шест, отивам в зелено.

Идваше зад мен. Проверих позицията си спрямо покрива — изминал бях към четвърт от пътя до надписа. Прошепнах „зелено осем“ в микрофона си и продължих. Още два метра и чух гласа на Пик:

— Бяло шест, отивам в червено.

Тук трябва да се вземе една поука. Проста е: по време на операция се концентрирайте върху работата си — а не върху работата на друг. Аз слушах хората си при появата им. Трябваше да се оглеждам и да дишам, защото последната сричка от думите на Пик още не беше се махнала от слушалката, когато шибаният отдушник до лицето ми избухна.

Претърколих се надясно, след това наляво, после изтичах напред осем или девет метра, метнах се във въздуха и се прехвърлих над голямата дървена макара. Когато се отлепях от земята, един куршум пръсна петата на обувката ми. Майната му на Дики. Свих се и се претърколих, като с рамото си нацелих ръба на грубата дървена макара и я съборих на една страна.

Автоматът изпадна от ръцете ми — и за малко не ме зашемети, когато въженцето го дръпна обратно рязко, прикладът се извъртя, пое по посоката на дърпане на въженцето и се изпраска в горната част на многострадалната ми тиква, докато падах в безредна шибана купчина с прибрани към хълбока ръце и крака.

Позволете ми да перифразирам последната част на този неграмотен едноизреченчен абзац, за да е по-точен. Паднах в безредна шибана купчина с прибрани към хълбока ръце и крака — право върху един от шибаните ивановци.

Е, поне му изкарах въздуха и избих пистолета му при сгромолясването си. Но това прекъсване не разсея вниманието му за дълго. Възстанови се и започна да маха както се учат руснаците — двеста удара в минута е нивото за изпита по време на обучението на алфа-екипите от Спецназ. Този куродъх педал трябва да беше завършил с шибаноотличен шибано шест, ако се съди по ударите — млатеше, удряше, дращеше и дереше, докато се търкаляхме между макарата и външната стена като две топки във флипер.

Животът ми се затрудняваше в известна степен от автомата, който се пречкаше, докато се опитвах да се преборя за надмощие. Е, какво е животът без някое и друго предизвикателство. Хванах ивана за врата и треснах главата му в земята. Той ме ръгна с коляно в топките (ако беше попаднал където трябваше, това щях да ви го говоря като колоратурно сопрано). Отговорих чрез бъркане в очите му. Това го забави макар и съвсем малко, докато се бореше да сложи ръце върху автомата ми, и аз се опитах да го преместя към пистолета със заглушител, който лежеше на около метър от мен.

Казвам, че „се бореше“, защото продължаваше шибаното упражнение в стил „Алфа“ sans спиране. О, тази игра на боксова круша ме изморяваше. Накрая успях да го обгърна с ръце и крака и да заглуша ударите му, като с лакти, колене и зъби се опитвах да нанеса някои поражения отблизо. Да — зъби. Според мен той нямаше реална нужда от двете си уши.

Изтърколихме се наляво, след това надясно, след това отново наляво — върнахме се към голямата дървена макара, където му беше по-трудно да маневрира. Питате защо му е било по-трудно? Защото се намираше от вътрешната страна — което му оставяше по-малко място. Аз го притиснах към макарата — тежах повече от кучия син и можех да му надвия — и след това, докато го държах на място, посегнах към кончова на обувката си, извадих камата марка „Гербер“ от калъфа си, вдигнах я нагоре и рязко замахнах към слънчевия му сплит.

Той разбра какво става и се изтърколи, замята се и започна да дращи като откачил майкотаковач. Една от ръцете му намери моята ръка с ножа и я стисна, с което отклони прицела ми. Аз започнах да се боря, замахнах напред колкото можах — и забих шибаното острие в дървото.

Сега той понечи да го вземе — с две ръце върху моята ръка с ножа, а краката му ме млатеха и изричаше гърлени проклятия, несъмнено саркастични и насочени към предците ми, докато се борехме в ограниченото пространство. По абсурдния начин, по който разни неща изплуват в съзнанието ти, когато си в екстремални ситуации, ми хрумна, докато лежахме там и се борехме за живота си, че тоя има спешна нужда да си измие шибаната уста — много спешно.

Тогава мистър Мърфи направи нещо неочаквано. Не щеш ли, поигра си с кармата на друг. Проклетият заглушител на автомата ми отново влезе в кадър. Преди да ме прасне, успях да го хвана с лявата си ръка и като го използвах досущ като сгъваемата си палка, фраснах Иван Грознидъх през лицето — фрас-фрас, фрас-фрас.

Което го сепна. Цевта на заглушителя го удари през очите и ръцете му пуснаха моята ръка с ножа — не напълно, но достатъчно, за да имам място да мърдам. Ухапах го по китката — това го накара да ме пусне, — измъкнах острието от дървото, замахнах назад, насочих го между двама ни и бързо, преди мистър Мърфи да успее да ми го начука отново, го наръгах нагоре, нагоре, нагоре отдясно във врата, като острието режеше жили и мускули, докато намерих сънната артерия.

Натиснах шибания нож докрай, развъртях острието колкото можех по-добре, след това го наведох надолу и направих изрез на деветдесет градуса — успоредно на челюстта на Иван. Това го довърши. Кучият син изгъргори и започна да се мята. Аз натисках главата му надолу с лакът и с цялата си тежест, докато спря да мърда. След това се изтърколих от него и с лазене излязох изпод макарата. Претърколих се и легнах по гръб, като гърдите ми горяха, а крайниците ми бяха напълно вцепенени. Затворих очи и преброих до двадесет, за да потисна задъхването си, което вдигаше ударите на сърцето ми и темпът на дишането ми в областта на тройните числа — и да, ако другият Иван щеше да ме убие, така да бъде — аз си бях ПИ — просто изтощен.

Усетих някой да приближава. Отворих очи — даже и шибаните ми клепачи боляха — и погледнах.

Дългото лице на Бумеранга изникна над мен отдолу нагоре.

— Всичко е готово, шефе на пичовете — можем да тръгваме. Тоест, ако и ти си си починал — каза с глас без никакъв оттенък на напрежение, но толкова зареден с ирония, че ако имах сили, щях да го удуша там на място, копелето му чудесно.

Нежни читателю, има моменти, когато мразя младите — тяхната енергия, тяхната виталност, тяхната… младост. И той беше един от тях. Претърколих се на лакти и колене, а после се изправих на крака. Бумеранга, Пик, Пачия крак и Малката бира ме гледаха загрижено, докато изскубах две десетсантиметрови трески от месестата част на дясната си длан и после дръпнах още пет сантиметра гадно дърво отстрани на лявото си коляно.

— Задници такива, вие сте най-световните майкотаковащи пишкоцокащи тъпи лайномозъчни тънкохуести гноемъди сфинктероусти натъпкани до ръба на задника куродъхи педали — казах им с глас, в който си личеше, че исках да им кажа по своя любящ начин колко истински ги обичам.

Клекнах и обърсах острието и дръжката на ножа си в крачола на мъртвия Иван, след което го пъхнах в ножницата.

— Сега, след като се насладихме на встъпителните занимания и след като ви казах как се чувствам, стига сме стояли като путкогъзи шутки и да си свършим истинската работа.

Вижте, онова, което отличава тюлена от всички други бойци-диверсанти, е, че тюленът наистина вярва, че да стигнеш където трябва е само половината от готиното. Искам да кажа — вижте ни. Бяхме се качили по шибаната стена на проклетата осеметажна сграда и убили трио кофти руснаци, а все още не бяхме започнали работата си за вечерта.

 

 

03:12. Спуснах се три метра надолу по мекото въже, точно под хотелския надпис, успоредно на хола на Виктор в апартамента на последния етаж. Внимателно се приближих до касата на прозореца и надникнах вътре. Лампите не светеха, въпреки че под две от трите врати към спалните се виждаше светлина.

Огледах стаята с монокуляра. Никого не видях. И така, с внимателни движения се размахах надясно, след това наляво, пак надясно, закачих се за рамката на прозореца с пръстите на крака си и се издърпах, докато успея да вдигна прозореца и да се промъкна през него.

Тихо като шибана пантера се спуснах на ориенталския килим. Пуснах въжето, за да може Пачия крак да се спусне, и тръгнах из голямата стая, а очите ми привикваха към тъмното. Зад мен Пачия крак скочи на килима. Мина ми вляво и зае защитна поза, с насочен и готов за стрелба автомат със заглушител. Точно зад него Бумеранга се плъзна през прозореца.

03:14. Най-напред приближихме до осветените спални. Застанах встрани и позволих на Пик да огледа бравите на вратите, което той направи с помощта на монокуляра ми за нощно виждане. Не бяха заключени. Разделихме се на две групи. Изчаках, докато се нагласихме, а после подадох по радиотелефона команда с две натискания — пук-пук.

Бумеранга и Пик отвориха вратите едновременно и Пачия крак и аз се втурнахме в стаите. Аз влязох приведен, с готов за стрелба пистолет със заглушител. Светеше само лампата до леглото. В другия край на стаята един едър, тлъст путколизец руснак се опита да се измъкне изпод гъвкава, тъмнокоса проститутка (да, мога да съобщя, че изцяло беше брюнетка), която виждам, че се трудеше усилено, но без успех, за дългия му ленив Иванов Дик.

Това не беше Виктор. Но нямаше значение. Метнах се върху него, преди да успее да реагира — праснах го по темето с дръжката на пистолета и той загуби съзнание. Преди проститутката да успее да изпищи, Бумеранга сложи навлечената си в ръкавица длан върху устата й, а аз я погледнах в очите и вдигнах левия си показалец до устните си в универсален знак за silenzio^[3].

Тя закима енергично. Бумеранга я държеше здраво, докато аз я завързах — и Иван също — с тиксо от дебелото. Няма смисъл да рискува човек. Покрихме ги с одеялото, угасихме лампите и продължихме.

03:17. Пачия крак вече се беше върнал в хола и ми показваше палец надолу с ръкавицата си. Вдигнах рамене.

— Празно — раздвижи устни той.

Лоша новина. Точно сега никак не се нуждаех от някой шибан накъркан руски генерал с неизвестно каква компания.

С ръце сигнализирах на Пик да сложи клин под вратата на апартамента. Това нямаше да спре решително нападение, но щеше да ги забави малко и да ни предизвести. После насочих вниманието си към вратата на оставащата спалня.

Тъй като тя се отваряше навътре, се натрупахме от външната страна до ръчката. Пик застана срещу мен, от другата страна на касата, за да не се виждат краката му отдолу. Ръката му обхвана топката, стисна я и я провери. Погледна ме и кимна веднъж нагоре/надолу. Отваряше се.

03:18. Чаках. Дланта на Пачия крак лежеше върху лявото рамо на Бумеранга. Неговата — върху моето. Почувствах здраво стискане, което значеше, че са готови. Кимнах веднъж на Пик, който завъртя топката и отвори вратата.

Само че тя не се отвори. Пик бутна отново. С рамо. Nada. Копелето се беше заключило отвътре.

По дяволите — Пик бе огледал другите врати. Но не и тази. Начукаха ни го. Вдигнахме шум. Сега нищо чудно Виктор да се обажда по телефона на своите стрелци или на рецепцията, или и на двете. Изместих Пик, отстъпих и ритнах вратата точно под месинговата топка.

Резето и касата се пръснаха — чу се изпращяване на трошащо се дърво и аз нахълтах с насочен и готов за стрелба пистолет и включено щурмово минифенерче. Бумеранга влезе веднага след мен, последван от Пачия крак.

Осветих Виктор с яркия тесен лъч. Той спря каквото правеше и погледна към мен, а бледата му, месеста ръка отскочи към лицето му, за да закрие очите си от пронизващия лъч на фенерчето. Изкрещя нещо неразбираемо и се опита да прикрие с чаршафите себе си и младата си компания.

Честно, видяното ме шокира. Истински. Знаете ли, има медицински термин на латински език за онова, в което бях хванал Виктор. Но тъй като не съм лекар, както и повечето от вас, ще използвам, ъ-ъ, речника на неспециалиста. Казано просто, бях прекъснал Виктор посред едно доста сериозно цицане на хуй.

Шокиран или не, нямах намерение да губя времето си — или пък неговото. Налетях, преди да успее да реагира. С удари го съборих и го почерпих по главата с дръжката на пистолета, за да мълчи. Компаньонът в леглото му, в далеч по-добра форма от Виктор, се опита да се съпротивлява. Но не можеше да се мери с момчетата ми, които го опаковаха като шибаната мумия на Тутанкамон още преди да успея да кажа „осемнадесета династия“.

Закрихме прозорците с пердетата и запалихме осветлението.

Завързах ръцете и краката на Виктор, лепнах тиксо през устата му, за да пази тишина, а после го подпрях върху голямото му легло. Бумеранга — трябва да ви кажа, че изглежда доста зловещо, когато носи балаклавата си — направи същото с приятеля на Виктор.

Той ми изглеждаше много познат. Придърпах един стол до долната табла на леглото. Огледах го отблизо — висок и мускулест задник с дълги крайници, чиито жестоки очи се опитваха да ни сплашват, въпреки че беше безвреден. Не забравям жестоките очи — а тези кафяви очи бях виждал преди. Около тридесет секунди ми трябваха, за да се досетя — след като забелязах ключа за загадката около самоличността му на масичката до леглото. Там лежеше часовник „Ролекс Президент“ от чисто злато. Тия шибани часовници сигурно тежат половин кило или повече.

Усмихнах се свирепо на другарчето на Виктор и го почуках по големия палец със същия пистолет „Токарьов“ със заглушител, който бях взел от един от хората му в Москва.

— Полковник Ролекс, как е?

Познавах този добронамерен боклук отпреди около шест месеца, когато се опита да ме очисти. Полковник от ОМОН. Палач от ОМОН от висока категория. Имаше връзки с руската мафия. А сега за свое голямо удоволствие открих, че е и голямата тръпка на Викторовото сърце — или език.

Не чаках отговор — и без това имаше тиксо на устата — и пренасочих вниманието си към Виктор.

Вижте, през зимата в Рим може да стане доста студено. И все пак в италианската архитектура не се използва много изолация по време на строителството. Причината е там, че макар и да има по някое и друго застудяване, зимата в Централна и Южна Италия по принцип е доста умерена. И затова сградите — жилищни блокове, сгради за офиси или пък петзвездни хотели — са склонни направо да измръзват нощем. Но по Виктор човек не би познал, че е така. Вик седеше, потеше се обилно, а малкото му руско пишле се беше сбръчкало почти в небитието. Огледах го критично. По дяволите — копелето имаше цици, по-големи от тези на първите ми три гаджета в Лансфорд, Пенсилвания, взети заедно.

Снех балаклавата си и отпуснах плитката.

— Ало, Виктор, помниш ли ме?

Той отвърна очи и не каза нищо.

— Искаш да говориш с генерал Крокър за парите си, нали?

Копелето продължи да седи и да се поти.

— Е, Виктор, той не е тук. Аз съм тук. Затова хайде двамата да направим малко заподло^[4].

Очите му ми казаха, че не е в настроение за бизнес.

— Добре — да не кажеш, че не съм те помолил.

Вижте бе, нямах намерение да си губя времето и да го слушам, независимо дали щеше да говори или не. Извадих дигиталния фотоапарат от подплатената чантичка на кръста си, проверих да не съм го счупил по време на тазвечерното напрягане, включих фотосветкавицата на автоматичен режим, след това направих половин дузина снимки на Виктор и приятеля му, единият седнал с увиснали цици, и двамата — с увиснали водопроводи.

— Може би ще успеем да продадем тези снимки на „Правда“. Ами какво ще кажеш за „Новости“? „Новости“ още ли са в бизнеса, Виктор? Или пък може би „Тайм“ или „Нюзуик“, или пък някой от немските жълти вестници. Шибаните шваби няма даже да си правят труда да маскират това, което наричаш хуй. А може би и обичаният ти президент би искал да ги види — обзалагам се, че моят ще поиска.

Това привлече вниманието на копелето. Направо пощуря и се замята по леглото като шибана латернаджийска маймуна.

Подадох фотоапарата на Пачия крак.

— Е, значи ли това, че искаш да се пазарим, Вик?

Ъ-ъ, може да си помислите, че съм малко много суров тук. Искам да кажа, че щях да го шантажирам, а на шантажирането не се гледа като на обичайното възвишено поведение на джентълмен с изискани маниери. Разбира се, но пък и аз не съм обикновен възвишен Свиреп джентълмен с изискани маниери.

И я стига с тези шибани капризи там. Чели сте какво пише отпред на тези книги. Знаете, че като се стигне до война, няма правила. Знаете, че ще победя по всякакъв шибан начин. А що се отнася до мен, аз бях във война с Виктор — и колкото по-скоро приключех с него, толкова по-бързо щях да се прехвърля към Ли Чимен и Бентли Брендъл.

Позволете ми да добавя още нещо тук. Войната не е приятна. Не е чиста. Опасна е. Кървава е. Силните на деня непрекъснато се кълнат на Капитолийския хълм как през следващия век ще водим безупречни, подредени, педантични и правилни войни. Говорят за умни оръжия и електроника на бойното поле, за несмъртоносни муниции, които объркват противника и по този начин го побеждават. Хей, нека аз ви кажа нещо. Тези думи, колкото и добронамерени да са, представляват конски акита, що се отнася до мен. Разбира се, оръжията ще стават по-сложни. Както ракетите с лазерно насочване и самолетите по технология „Стелт“, както и шибания арсенал, за който говорят толкова много в наши дни, както и наземните К⁴РДВ^[5] системи за работа в реално време като „Големия брат“.

Но войната винаги ще се свежда до боеца в полето или тюлена във водата, който си върши гадната, нечиста, смъртоносна работа. Войната винаги ще се свежда до едно просто условие: убий врага си, преди той да убие теб. И никакви „хубави“ технологии или „умни“ оръжия няма да могат да свършат работа така добре или ефективно, както човекът с пушката или с голите си ръце, ако това е необходимо.

Непоклатимо вярвам, че нашите войни винаги ще се решават от способността на един човек да убие друг лице в лице. Също така вярвам силно, че когато убиеш достатъчно от врага, ще унищожиш желанието му да се бие. Когато желанието за битка е прекършено, водачите му ще капитулират и ти ще си спечелил. Но основата на всички войни е убиването — а тази вечер Виктор разбираше, че е мъртъв.

03:23. Бумеранга и Пик преместиха полковник Ролекс в собствената му стая, за да може двамата с Виктор да говорим насаме. Междувременно Пачия крак направи изследователските си процедури из стаята на Виктор — и извади двойка подслушвателни устройства. Дадох възможност на Виктор да ги види. Когато кимна, че ги вижда, включих радиото-часовник до леглото му, намерих една станция с рок и засилих звука достатъчно, че да не се чуват гласовете ни.

След това седнах на ръба на леглото, посегнах и дръпнах лентата от лицето на Виктор. О — извинявай. Сигурно е боляло, защото заедно с нея откъснах и малко кожа.

Не, не си направих труда да го завивам. Оставих го да седи така, нервен, потен и измръзнал, а увисналата му като на мъртвец чушка висеше пред погледите на всички. Това е една стара игра от психологическата война, която върши добра работа при разпити. Повечето хора се притесняват силно, когато тръбопроводите им са изложени на показ. Радвах се да установя, че Виктор е един от тях.

Е, тази вечер трябваше да постигна три цели. Първата — да накарам Виктор да разбере, че генерал Крокър е забранен за ОМОН или за всеки друг, когото Виктор би наел да очисти четиризвездния задник на председателя. Втората — трябваше ми информация. Припомнете си, ако обичате, „Принцесата на Нантон“. Когато се бяхме качили на борда, открихме запас оръжие, маскирано като металорежещи инструменти, и всички сандъци носеха надписи „Експорт — Завод за металорежещи машини в Целиноград/МВР“.

Помните, че МВР значи Министерство на вътрешните работи?

Е, Виктор командваше шибаното МВР и исках да знам защо, по дяволите, продава оръжието на китайците, след като те си имат достатъчно за продан от своето. Всъщност исках да знам всичко, което Виктор знаеше за шибаните китайци и сегашната им политико-икономико-военна стратегия.

И трето, исках да направя необходимото двамата с Виктор да се радваме на… (Задръжте малко. Радвам се, изглежда, не е съвсем точната дума. Не мисля, че Виктор се радваше на moi. А в дадените обстоятелства това е напълно разбираемо. Ето защо, позволете да перифразирам.)

Окей. И трето, исках да направя необходимото двамата с Виктор да поддържаме трайни отношения през следващите няколко години. Честно казано, нямам много източници на информация на високо ниво в бившия Съветски съюз. О, срещал съм се с достатъчно бивши тихостъпалковци от КГБ, убил съм полагащото ми се количество бивши стрелци от Спецназ и съм разговарял с незапомнен брой о.з. полковници от ГРУ. Но в диетата ми липсва постоянен приток на висококачествена информация от първа ръка. Такава, каквато човек от нивото на Виктор може да ми предоставя — ако може да бъде убеден да го прави.

Е, честно казано, тази вечер бях дошъл с двойна цел. Първостепенната — да разубедя Виктор от всякакви нередни неща спрямо генерал Крокър. Но имах и втора цел. Смятах, че бих могъл да спестя на генерал Крокър известно количество работа и да направя малко добро за страната си, като купя съдействието на Виктор. В края на краищата аз имах достъп до нещо, което той искаше: петдесетте милиона мангизчета (без малко от сумата заради операцията „Принцесата на Нантон“), които бях преточил от швейцарската и другите му офшорни банкови сметки. И всъщност имах желание да му позволя да си получи парите — късче по късченце — в замяна за информация от категория А.

Но тези дивотии от типа „аз на тебе, ти — на мен“ вече нямаше да са необходими. Държах Виктор за Л и ДТ, което вероятно се досещате, че означава лявата и дясната топки. В буквален смисъл. Вижте, типичният руснак е в известна степен неприязнено настроен към хомосексуалистите. Вследствие на което смученето на хуй или анус или чукането отзад от мъже са действия, към които повечето ивановци нямат готини чувства. Значи Виктор щеше адски да се затрудни да обясни дигиталните снимки във фотоапарата ми, въпреки че не бях го заловил на местопрестъплението, което навярно знаете е стар тюленски синоним за местосфинктероблизанието.

За да съм сигурен, че разбира ситуацията, направих още няколко пози — доброкачествени снимки, на които той е на леглото, вързан като готово за фурната прасе. След това, какъвто съм си тюленски мафиоз, седнах на края на леглото, погледнах Виктор в очите и като суфльор му нашепнах в свинското ушле онова свирепо предложение, на което просто не можеше да откаже.