Ричард Марчинко, Джон Вайсман
„Тюлени Алфа“ (1)

Глава
1

Пилотът, който се казваше Арч Кийли, светна лампите в товарния отсек два пъти и после още два пъти, за да сигнализира, че се спуска на девет хиляди и осемстотин метра. Слезеше ли там, щеше да отвори малко един люк, да разкомпресира отсека и да спусне рампата на самолета C-130. И всичко това, за да скочим от девет хиляди и триста метра — минимално необходимите, за да стигнем достатъчно близо до целта си и да нанесем удар.

Толкова се бях увлякъл в проверката на ремъците по щурмовата лодка (завързана напряко на ролки върху двойни релси), че се оказах със свалени гащи и разконцентриран, когато Арчи угаси осветлението. Направи го от напълно приемливи тактически съображения: за да не може никой да забележи нещо нередно от западния бряг на Борнео, на пет и половина мили под нас, в случай че гледа насам, което, разбира се, беше нагоре.

Затова се оказах захвърлен (буквално) във внезапната тъмнина. След това шибаният пилот Арчи направи още нещо, което очаквах (макар да ми беше обяснил с прости изречения по време на предполетния инструктаж): рязко наклони дясно на борд, за да насочи самолета право на север. Изненада. Дики да върви на майната си.^[1] Което е учтивият начин да се каже на виетнамски, че ми го начук-чукваха. В един момент проверявах ремъците на ПБГНС, което е съкращение от Подобрен Боен Гумен Надуваем Съд, за онези от вас, дето не познават десантоговора. В следващия бях загубил от погледа си всичко и всички, защото вътрешността на самолета остана напълно обезсветена. Човек си задава въпроса КСМ^[2]?

Пилотът рязко наведе носа към земята, наклони дясното крило на около четиридесет и пет градуса и ме извади от равновесие. Затъркалях се в тъмното като някаква шибана топка за тюленски флипер, отскочих от една преграда, преобърнах се по кофти начин (то пък има ли свестен в подобни ситуации?), препънах се в ролките, изгубих равновесие и полетях с лице към една твърда греда, подпираща предния модул със седалките. Последователността беше хлъз, плъз, прас — фрааас.

О, доста ме засмъдя. Слабо казано. Адски шибано ме заболя. Мигновена агония. Кислородната ми маска се изви настрани. Очилата направиха половин оборот около главата ми. Каишката на шлема ми спираше въздуха. Е, онези от вас, които ме познават, са наясно, че имам уникално отношение към болката. Всъщност отношението ми към нея е екзистенциално. С това искам да кажа, че я смятам не за неясна психологическа концепция за анализиране, не за загадъчен, озадачаващ проблем за изследване, а за реално, съществено, индивидуално предизвикателство и субективно, лично конфликтно изживяване.

Болката е изпитание, физическо стълкновение, което трябва да бъде преживяно, вкусено с наслада и изследвано с всеки удар, праскане и фраскане. За мен тя съществува, за да мога да ви демонстрирам, мои постоянни и нежни читатели, че съм неизменно… жив.

И може би точно затова в този прецизен, болезнен и дори Хейдегеров момент^[3] командирът на самолета — който чакаше своя сигнал — получи същия този сигнал от пилота и открехна люка отдясно. Чу се съскане като от великан и усетих как самолетът потрепери при спадането на налягането, а и на температурата с тридесетина градуса за четири секунди и половина. О, благодаря, че ми го начукахте, моля за още веднъж! По-неизменно и по-екзистенциално жив не съм бил.

Направих усилие да наглася шлема, маската и очилата, но обстановката никак не ме улесняваше. Един проблем: тъмно беше, ако си спомняте. Друг проблем: носех оборудване, колкото да напълниш цял чувал с лайна и ми беше трудно да се движа бързо, защото при всеки опит да преместя тялото си, ремъците, каишките, примките, въженцата и връзките по мен постоянно се закачаха в многобройните кукички, закачалки, прътове или скоби на самолета.

В края на краищата човек не скача от самолет на девет хиляди и триста метра да убива лошите, облечен само по долни гащи, маратонки и нож. Всичко, което смятате да използвате, трябва да носите със себе си. И когато оперативният ви план изисква тридесет мили полет с парашут, последвани от десет до петнадесет мили в лодка, последвани от дявол знае какво, трябва да си носите достатъчно оборудване за всеки случай. Всеки случай ли? По дяволите, човек трябва да се тревожи за вездесъщия мистър Мърфи и затова се налага да излезе от самолета с повече боклуци по себе си, отколкото има в шибания армейски каталог. А нещата стават още по-завързани, объркани и сложни, когато работите като мен, на тъмно. (Това не е игра на думи. В момента става дума за тъмночерни — да се чете непроследими — операции.)

Ето защо носех водонепроницаем костюм (френски, без търговска марка) под черен летателен комбинезон от тъкан „Номекс“ (немско производство). Върху тях имах спасителна жилетка в стил „подводен диверсант“ (също черна), както и жилетка за близък бой на английската морска пехота, снабдена с противокуршумна броня клас III и надуваем мехур, а да не говорим за петнадесетината и повече кила смъртоносни неща от пластичния взрив (в случая богат на RDX чешки „Семтекс“) и българските, тънки като молив детонатори, до дигиталния автофокусиращ фотоапарат за лесно правене на снимки (произвежда битови и байтови компютърни образи върху дискета от три инча и половина, а не върху обикновена лента) и почти две дузини допълнителни пълнители за пистолета ми, всеки от тях пълен със старомодни източногермански патрони „Plus P“.

Дясно на борд на меко подплатения колан за пистолет около кръста ми висеше неизлизащият от мода тактически кобур за закачане на бедрото, направен от изкуствена материя и носещ португалски вариант на деветмилиметров полуавтоматичен „Хеклер и Кох“. Джобчето, което обикновено съдържаше резервен пълнител, сега помещаваше заглушител. Окачен ляво на борд на кръста ми и стегнат към лявото ми бедро беше огромният кобур от найлонова материя за пълнители с по тридесет патрона (заредени със същите швабски муниции, както в пистолета), за да мога да презареждам своя „Хеклер и Кох“ MP5-PDW. Коланът ми държеше и манерка с вода, кесийка с малки, но мощни резачки за тел (английски), аптечката (също френска) и щурмови нож марка „К-бар“ в ножница от материал „Кайдекс“. Вече ви казах за кислородната маска (японска) и шлема (израелски). Мисля, че не съм споменавал кислородната бутилка, навигационния пакет на гърдите ми и радиото.

Нормалното ми тегло е в зоната на стоте килограма. Ако на самолета имаше кантар, щях да тежа към 120. А все още не носех и три четвърти от багажа. Целта на това описание на инвентара е да покажа, че като се стигне до категорията „материали, които се закачат по стърчащи неща“, възможностите са много.

Усетих, че пръстите ми в ръкавиците от „Номекс“ се схващат. Е, не ми пука дали сте скачали от девет хиляди и триста метра поне веднъж или неколкостотин пъти като мен, но като разхерметизират шибания самолет, адски бързо става адски студено. Дори и с комбинезони и дебелите един сантиметър костюми за във водата под тях, изведнъж се почувствахме д-д-д-ълбоко замразени.

Усещах как гарантираните ми срещу замъгляване бойни очила марка „Боле“ се заскрежават отвън, което щеше да попречи да открия щуцера за кислород пред носа си — ако в черната тъмнина можех да забележа каквото и да е. Открих го опипом като слепец, по метода Брайл, погалих дюзата, наврях я sans^[4] полова предигра в женския щуцер и (за разлика от президента) поех дъх с пълна сила.

Нищо. Засмуках отново. Nada.^[5] Опитах трети път. Bupkis.^[6] Точно този кислороден кран не работеше. На липсата на O₂ на височина девет хиляди и триста метра се гледа, разбира се, навъсено във всеки един от военните полеви наръчници и инструкции, а да не говорим за дългия личен списък в словашкия ми мозък с нещата, които може или не може да се правят.

Затова с усилие тръгнах в тъмното към кърмата, намерих втора дюза и бързо ги смених. Разбира се, и тази беше осрана. В този момент установих, че моето старо и вечно присъстващо отмъщение мистър Мърфи, известен със своя закон, се е промъкнал да се вози с нас.

Рязко измъкнах щуцера от тръбата и го наврях в кислородната бутилка, закачена с ремък през гърдите ми заедно с компаса, дигиталния часовник с голям циферблат, позициониращото устройство „Магелан“ и подсигурен срещу подслушване радиотелефон. Поех дъх и получих като възнаграждение пълни гърди кислород. Е, поне щях да дишам, когато скоча от рампата. Разбира се, след това нещата може да се позатегнат. В бутилката на гърдите ми имаше въздух за двадесет минути. Скачахме от девет хиляди и триста метра. Прогнозираната скорост на спускане предвид температурата на въздуха, напречните ветрове, влажността и товара беше 9,5 метра в секунда. Човек се нуждае от кислород, докато слезе под три хиляди метра. Е, тук ставаше дума за война, а при война можехме да минем и с таван от три хиляди и петстотин метра.

Добре, вие правете сметките. Девет хиляди и триста метра разделено на 9,5 метра в секунда ни дава приблизително 978 секунди (говоря бързо, защото трябва да си пестя кислорода), което, разделено на шестдесет, става малко повече от шестнадесет минути въздух. Затова, ако скочим през следващите три минути, ще бъда супер. Ако не? Sayonara^[7], Дики — щеше да дойде царството на хипоксията.

Казвате, че не сте чували за хипоксията? Е, дайте да обясня. Това състояние е проява на белодробна недостатъчност, което е скъпият начин да кажеш, че кръвта не получава достатъчно кислород. Проявленията включват церебрална вазодилация и изменения в сензорума, вариращи от объркване до наркоза. На простия английски, който аз разбирам, това многосричково суфле означава, че ако скоча от прекалено високо, няма да получавам достатъчно кислород в мозъка си (това е церебралната вазодилация) и мога да изпитам (ето къде идват сензорумите): объркване, сънливост, забавени реакции, загуба на контрол над мускулите, замъглено зрение и объркан мисловен процес, почти като при напиване. Резултат: ако нещо се обърка, може да се претрепя, защото времето ми за реакция и механизмите за възприятие няма да са наред. А това не е предпочитано състояние за стария свиреп воин.

Арч включи аварийното осветление в багажния отсек и изведнъж всичко се окъпа в тъмночервено. Тази вечер осем души щяхме да изпълним десант от тип СГРОП — това е скок от голяма височина с ранно отваряне на парашута, — започвайки с онзи гореупоменат полет с парашутите в продължение на тридесет мили, последвано от возене в лодка в разстояние на десет мили. И всичко това представляваше лесната част. Защото, след като стигнем там (а знаем, че стигането дотам е само половината кеф), ще получим втората част от кефенето. Там означаваше щурмуване на кораб с екипаж, подсилен от zhongdui — китайските морски командоси-разузнавачи, — които според догадките в разузнавателните доклади бяха обучени почти толкова добре, колкото и ние. Жондуи или не, щяхме да превземем кораба и да го изпратим на дъното, преди да известят на външния свят, че са нападнати.

Не че всяко от горните действия би представлявало проблем. Не и с веселата банда от скокливи стрелци и плячкаджии, които водех със себе си. Тази вечер пътувах с Воини. Ето там Дюи Пачия крак обвиваше за втори път руско тиксо около чантичката за пълнители, за да не се отвори посред въздуха и да го остави sans муниции за заглушения му автомат „Хеклер и Кох“, закрепен към гърдите. Непосредствено вляво от него Шепард Алигатора проверяваше тиксото, омотано около горната част на тактическите обувки „Адидас“ GSG-9. Сътресението от скока от самолета може да отнесе обувките ви за миг. Това не е хубаво, когато околната температура е под нулата. Загубете си обувката по този начин и ще играете на измръзнипръстче.

До него Харис Малката бира опипваше раницата на другаря от плувната си двойка Мийд Пиколото, като я дърпаше рязко, за да провери дали няма да се откачи от него при отварянето на парашута. Приклекнал от другата страна на пътеката, точно срещу Алигатора, се намираше Еди Дикарло, старши помощник артилерист — наричам го Нод, като в Уинкин и Блинкин^[8], — който отправяше последен влюбен поглед към своя заглушен „Хеклер и Кох“ MP5-PDW, преди да го напъха в кобура на дясното си бедро. Облегнат на преградата непосредствено до него в посока към кърмата, стоеше Ники Гръндъл Гадния, старшина, когото преди три седмици спасих от едно тъпо назначение като инструктор в Хавай. Оборудването му се проверяваше грижливо от другарчето му от плувната двойка — бивш защитник от футболния отбор на калифорнийския университет, — Бумеранга, който беше и единственият гнусен като повръщано сърфист от западния бряг в моята група стрелци.

Бумеранга (той го произнася Бум’ранг) си беше изкарал прякора по време на обучението по подводна диверсия. Първия път преминал през обучението, но си счупил глезена на петата седмица. Затова го задържали до следващия цикъл. Втория път си счупил ключицата в края на шестата седмица. Този път се опитали да го разкарат. Но кучият му син отказал да си иде. Връщал се за още и още. И на третия път завършил като първенец на класа — с два счупени пръста на краката и едно пукнато ребро.

Бих ви разказвал още за него, но виждам, че Арч пилотът изключи и включи червените лампи три пъти. А, какво е онова виене ли? От хидравликата е. Кучият син спуска рампата. А ето там членовете на екипажа разгъват релсите за лодката — по-конкретно, подсилената с кевлар гумена щурмова лодка, двигател, мехур за гориво, комуникационна апаратура и щурмово оборудване, всичките завързани изобретателно в един парашутоспускаем вързоп — можеш да го изтърколиш от рампата без проблем.

Арч отново угаси и светна лампите три пъти. Това беше сигналът да се готвим. Следващият — зелената лампа за скачане — щеше да е готов след около пет минути от този момент.

Мамка му — още нямах готовност да тръгвам. Това от една страна. От друга, налагаше се да съблюдавам старата свирепа заповед. Знаете я. Тя гласи: „Не трябва да ти харесва — трябва просто да го направиш.“

Освен това имаше доста неща за правене. Затова се промъкнах до кабината, тупнах Арчи по рамото, от сърце му казах, че е куродъх педал и искам да го чукам, и показах среден пръст, за да разбере колко силно ми пука.

Арч предаде управлението на втория пилот и се извъртя в седалката.

— И аз да ти го начукам, заднико — каза през маската. Виждах усмивката в очите му като на кобра. — Само остани цял, а?

Кимнах:

— Ще опитам.

Протегна голямата си длан в ръкавица.

— Ако някога има нещо, което мога да направя за теб, се обади. Има ме в указателя на Кадена — в него има много хора с име Кийли, но само моето се пише с „е“ накрая.

— Защо?

— Произходът ни е кубински. Дядо ми е бил доброволец при Рузвелт^[9] и не се върнал. През годините името се изменило.

Ухилих се зад маската си:

— Е, Кийли с „е“ накрая, недей да правиш шибани предложения, ако не ги мислиш сериозно.

Очите му станаха сериозни:

— Никога не го правя.

Арч се обърна, нагласи се зад щурвала, постави хубаво краката си на педалите и кимна на втория си пилот, че поема управлението.

Аз включих своя „Магелан“ към дисплея със спътниковите данни на навигатора. Неговият радар показваше кораба, към който се стремяхме — на около 125 мили от нас, тръгнал право на север с постоянни шест възла в час.

Какво беше местонахождението ни в момента ли? Е, сега се намирахме над вода — по-точно Китайско море — на запад-северозапад от остров Белитунг, на около 200 мили южно от екватора и 110 градуса източна дължина. Ако искате много да знаете, бяхме излетели от Гуам^[10] преди единадесет часа и нещо с понастоящем возещия ни самолет „Комбат Тейлън“ MC-130E, боядисан специално за нас в матова черна антирадарна боя по технология „стелт“. Самолетът нямаше никакви опознавателни знаци. Екипажът — също. Все пак мога да ви кажа (но нито дума за това, нали?), че самолетът и екипажът му идваха от поделението за специални операции на Военновъздушните сили към 353-та група на Първа ескадрила, разположена във военновъздушната база Кадена в Окинава.

Обикновено аз не се превъзнасям много по военновъздухарските сили. Но тези момчета знаеха какво да правят, мамка му — професионалисти. Що се отнася до мен, подполковник Арч и екипажът му можеха да ме возят В³, което означава всякъде, винаги, всеки път. Той беше от хората, които ви трябват за мисия като тази. Той би свършил работата sans оплаквания, независимо какво ще му струва. Разбрах го още в момента, когато се запознахме: имаше очи на човек, който би те убил с камъни, и нито веднъж не каза нещо, което да не е в утвърдителен смисъл.

След Гуам бързо се бяхме изкачили на максималния оперативен таван на самолета от десет хиляди метра и поехме на юг-югоизток по маршрут от почти четири хиляди мили. Заобиколихме Палау, взехме широк завой около Минданао, презаредихме от един необозначен самолет-цистерна над пролива Магасар, след това полетяхме право на запад над джунглата на Борнео, преди да завием на север за последния си подход към целта. Бяхме стояли извън обсега на радари и летяхме (така се надявахме) между маршрутите на преминаване на руски, китайски, френски и израелски спътници. Поддържахме стриктно радиомълчание. Мисията трябваше да бъде пазена в шибана тайна отначало докрай.

Погледнах през стъклото на пилотската кабина. Намирахме се в идеалното оперативно обкръжение: не се виждаха никакви светлини. Обърнах се, включих „Магелана“ в конзолата на навигадатора и изтеглих най-новата информация от предноориентирания радар. След това се включих към конзолата на ОЕБД — това е офицера за електронни бойни действия — и свалих и неговата информация за целта в апарата си. Така можех да се ориентирам, след като скочим, и да поема по курс, който ще ни доведе точно където трябва. След като натоварих информацията, набрах серия команди в апарата и видях, че реагира правилно.

Изключих го, изчаках петнадесет секунди и повторих цикъла. Виждам ви там, дето махате с ръка. Какво казвате? Че съм проверил „Магелана“ веднъж и си губя времето? Ей, приятел, спомни си осмата заповед. Не си въобгъзявай. Не го правех и аз. Проверих два пъти, за да съм сигурен, че прехвърлената от мен информация е съхранена правилно и че е изобразена на дисплея така, както щеше да ми трябва. Вгледах се в екрана. Всичко беше супер гот. Знаех, че тази вечер мистър Мърфи няма да може да се бъзика поне с едно нещо — моята система „Магелан“.

След като бях осигурил навигационната информация и тази за целта, се спуснах по перилата на стълбата, намерих остатъка от собствената си екипировка, навлякох я, проверих и препроверих всички ремъци и капаци с велкро, намъкнах се в резервния парашут, след което закачих още оръжия по себе си, раницата и всички останали разнообразни играчки, необходими за тазнощното мероприятие. Натиснах екрана на своя „Магелан“ и с викове обясних координатите на кораба на стрелците си, за да програмират собствените си „Магелани“. Когато получих сигнали „Окей“ (и хоров съпровод от „Да ти го благонавра, шкипере“) от всички, се покатерих върху лодката, възседнах я и закачих ремъците си към големия тринадесетклетков черен щурмови парашут „Вектор“, с който щях да се спускам. Стиснах бедра към подсилената с кевлар гума.

— Хей, сър, готино ли е? — извика Гадния Ники Гръндъл. Гласът му беше приглушен от кислородната маска и бих се заклел, че произнесе думата сър сякаш казва псе^[11].

Кимнах утвърдително и доста добре изиграх „Рин Тин Тин клати Ласи“^[12] върху лодката. О-ох, хубаво беше. Като се смееха все още, Гадния и Бумеранга освободиха въжетата и започнаха да бутат вързопа към кърмата, но го придържаха с две обезопасителни ленти, хванати към кука в предната секция, докато аз с полюляване се местех назад и приличах не толкова на Ричард щедро надарения, колкото на петметров голям гумен Дик^[13].

Дадох сигнал с ръка на момчетата да заемат позиции и Алигатора, Нод, Малката бира, Пачия крак и Пик заобиколиха лодката и започнаха леко да я движат към кърмата, притеснени от петдесет и нещото килограма оборудване по всеки от тях.

Вдигнах очи и видях лицето на командира на екипажа, покрито от кислородната маска и очилата, който махаше на Алигатора и Гръндъл да се отстранят. Те му отговориха с вдигнати палци, отстъпиха от лодката и отидоха при хората от плувните си двойки. На тяхно място мигновено изникнаха двама от екипажа, по чиито комбинезони се преплитаха жълти обезопасителни ремъци от найлонова материя, закачени към страничните прегради на самолета.

Придвижихме се към кърмата, докато стигнахме до пантите на рампата. Там командирът на екипажа сигнализира да спрем. Погледнах надолу. Не се виждаше нищо — само черна тъмнина. Вдигнах поглед и се огледах — видях някакво съзвездие в безлунната нощ. Южния кръст? Кой знае? Не и аз.

В този момент се включиха две зелени лампи и мигнаха два пъти. Прокарах дясната си ръка през гърло. Хората от екипажа кимнаха и откачиха обезопасителните въжета. С цяла тежест тласнах лодката, изкрещях „Давай, Силвър“^[14], последвано от сърцато „да ви го начукам“, и се изтърколих б-а-в-н-о към бездната, метнах един среден пръст към командира на екипажа и се изтърсих от рампата, дърпан от тежкия товар.

Обикновено обичам да се превъртя и да гледам как самолетът над мен изчезва. Но тази вечер това не беше възможно — скачането, докато съм завързан към лодката, означаваше статично отваряне на парашута, което ще рече, че въжето е свързано към самолета, и се опъна почти веднага. Една невидима ръка на великан ме сграбчи за топките и ме прасна силно в рамата на лодката, след това ме хвана за шлема, опита се да извърти главата ми на пълни триста и шестдесет градуса, сякаш съм нещо от филма „Заклинателят“, отказа се и накрая ме прасна в лодката половин дузина пъти, просто за да се чувствам МЖ — много жив. След това всичко свърши така внезапно, както беше започнало, лодката увисна под мен и спускането се успокои.

Извадих от джоба на гърдите си минифенерче с червено стъкло, стегнах връвта му около китката си и проверих дали въжетата на парашута не са се оплели. Преброих клетките — тринадесет. Парашутът се намираше в идеално състояние — като по учебниците. Посоката според компаса беше север-североизток. Отпуснах част от тялото си върху въжето за управление и завих парашута на дванадесет градуса надясно, насочвайки се заедно с лодката право на север. Надморската височина беше към девет хиляди метра и спадаше. Дочух шумолене около себе си и се огледах за останалите седем купола. Nada. Е — това не трябваше да ме притеснява. В края на краищата те скачаха с черни парашути и без светлини.

Освен това всеки от хората с мен беше правил стотици скокове от голяма височина с ранно отваряне на парашута. Знаеха, че трябва да се водят по инфрачервените стробоскопни лампи, завързани за глезените ми. А ако лампите не се виждат или ако изгорят, всеки имаше апарат за насочване „Магелан“ на гърдите си. И ако и магеланите им да се осеряха, щеше да се наложи да плуват много, много дълго време.

Но случаят не изискваше размисли за провал. Всъщност провалът е дума, която не признавам. Аз се справям с живота си и с мисиите си само по един начин: нападам, нападам, нападам.

И така, наведох глава назад и погледнах към звездите. Има моменти, когато да си воин е нещо идеално — и този беше такъв. Повярвайте ми, малко са изживяванията, които вълнуват, зареждат с енергия или ободряват така, както скачането от напълно изправен самолет от изключителна височина, за да се започне мисия, която изисква напъване на физическите, умствени и оперативни способности отвъд стоте процента.

А тази „мисия невъзможна“ със сигурност щеше да напъне оперативните ни способности. Натоварени бяхме от силните на деня (в случая Белия дом) да изпълним един недоловимо тих компонент на националната политика. Тъй като имам няколко минутки, позволете да ви поднеса малко предистория.

Според мъдреците във Вашингтон, които отговаряха за нещата, в наши дни е съществено важно да поддържаме отношенията си с Китай открити, на горната палуба. Първо, Китай има потенциала да се превърне в суперсила, а със суперсилите се играе на политика по-различно, отколкото с другите страни. Има икономически фактор. Вижте, Китай е един от най-големите ни задморски търговски партньори. За нефтените фирми, чиито инвестиции в Китай възлизат на милиарди долари, за американските телекомуникационни корпорации, където десетки хиляди работни места зависят от възможността да продават на китайците, за производителите на заводско оборудване, които се надяват да модернизират китайските заводи, та дори и за търговците на играчки, които купуват там стоки на ниски цени и ги продават тук за огромни суми. Китай е важен за американската икономика. Колко важен? Търговският ни дефицит с Китай през миналата година надхвърляше петдесет милиарда доларончета. Това прави китайците много важни.

А, разбира се, има я и съставката лукавство. По време на студената война чрез Китай държахме Съветите в напрежение. Това беше и една от основните причини Ричард Никсън да възобнови отношенията с Пекин през 1972 г. Ако Съветите трябваше да държат едномилионна войска на границата с Манджурия, това означаваше един милион по-малко противници за НАТО и Запада. Днес може и да няма Съветски съюз. О, руснаците още искат да разширят своята сфера на влияние и един от най-прагматичните начини да ги задържаме, е да използваме китайския коз. В наши дни обаче Пекин — вече го наричаме Бейджин — представлява много по-трудна и непредсказуема карта.

Дотук с историята. Нека сега разгледаме настоящата ситуация. Един от проблемите пред нас беше неотдавнашното сдобряване между Москва и Бейджин — което е потенциално опасна политическа ситуация, защото те биха могли да координират политиката си за действие срещу Съединените щати. Друго усложнение: китайците намират нови начини да демонстрират своите политически и икономически мускули. Току-що превзеха Хонконг, което прибавя милиарди твърдовалутни долари към икономиката им. И търсят нови начини да разширят влиянието си в Азия и навсякъде по тихоокеанското крайбрежие.

Единият от подходите им беше чрез оръжие. Те са износител номер две на оръжия в света — втори само след нас. Освен това, и което е по-опасно, величията в Пекин не си бяха правили труда да действат в „общоприетите“ рамки. През изминалата година бяха започнали да изнасят компоненти за ядрени оръжия за Пакистан, Либия и Иран (чисто нарушение на законите на САЩ за неразпространение, както и на договора за неразпространение на ядрени оръжия, който бяха подписали преди две години).

Е, за мен от известно време е очевидно, че китайците са решили да се възползват от новооткритото си положение и сила, за да изстискат Съединените щати, когато е възможно. Проблемът е, че така и не им отвърнахме.

Позволете да спра тук, за да ви дам малко теория за международните отношения. Това е концепция, прокламирана от полковник Артър Саймън-Бика, воинът, водил известното нападение през 1970 г. над затвора „Сон Тай“ в Северен Виетнам и който, при пенсионирането си беше нает от Рос Перо, за да спасява хората му в Иран през 1979 г.

Бика поучаваше младоците диверсанти като мен:

— Ако може да се съди от историята — ръмжеше, — когато станеш безразличен и загубиш волята за борба, ще те измести някой друг кучи син, който има воля за борба.

Това са думите, които трябваше да приемем в сърцето си. Но опитът на Саймън-Бика от реалния живот не се ползваше с висока оценка сред повечето от участниците в административното управление. Най-новият ни съветник по националната сигурност, новонатрапеният директор на Централното управление, и държавният секретар са обиграни във финото (и шубелийско) изкуство на помиряването. Вие — да, вие там. Вие какво? Искате пример?

Окей. На последната китайско-американска министерска среща (министерска е, когато нашата държавна секретарка и техният министър на външните работи се съберат да си бръщолевят) държавната секретарка с нежелание, почти с извинение, повдигнала въпроса за избиването на студентите на площада „Тянанмън“, използването на затворници за производство на потребителски стоки, измъчването на политически дисиденти и преследването на християни.

Китайският външен министър ударил длан по масата и казал, цитирам: „Твърдението, че на «Тянанмън» е умрял някой, е лъжа. Останалите ви твърдения също са необосновани.“

И какво направила държавната секретарка? Държавната секретарка не направила нищо. Държавната секретарка преглътнала трудно. И толкова. Тази размяна на думи влезе във всички вечерни новини. На мен ми се догади, когато го видях.

И това не беше най-лошото. Най-лошото беше, че контрабандата с ядрени материали изобщо не беше засегната. Фактът, че държавната секретарка нямала достатъчно cojones^[15] да се изрепчи на китайците, ме разстрои. Още повече се разстроих, когато научих от много добър източник, че нашата държавна секретарка носила доказателства за противното в куфарчето си. Но вместо да го използва, си седяла със скръстени ръце.

Следователно в официален план Съединените щати не реагираха на китайските провокации. Нещо повече: нашата държавна секретарка поискала китайците да обмислят график за срещи на високо равнище през следващите три години, като първата трябваше да се състои след шест месеца. Китайците бяха приели искането й, но след размисъл. По дяволите, ние дори не определяхме дневния ред, а само отправяхме искане.

Какво казваше на китайците бедственото поведение на държавната секретарка? То им казваше, че не сме сериозни. То показваше, че нямаме гръбнак, решимост или здрав стомах. То демонстрираше слабост. А слабостта е нещо, което не бива никога да се показва — не на други хора и със сигурност не на страна като Китай, която има намерението да създаде хегемония в своята част на света.

На подмолно ниво обаче съм щастлив да съобщя, че не всеки в администрацията заема същата поза като кутре с разголен тумбак и четирите лапи във въздуха, към което нашата държавна секретарка, директорът на ЦРУ и съветникът по националната сигурност, изглежда, се адаптират толкова редовно.

Отишли бяха три седмици или повече, но президентът най-после беше убеден (сплашен е навярно по-точната дума, но аз не съм присъствал) от председателя на Комитета на началник-щабовете и министъра на отбраната, че Пекин не може да бъде оставен да действа безнаказано особено когато продава оръжия за масово унищожение на страни, които спонсорират тероризма, насочен срещу Съединените щати.

Разбира се, след грижливо прескачане на Държавния департамент, ЦРУ и Агенцията за национална сигурност министърът на отбраната убедил президента да подпише директива за националната сигурност, която разрешава тайни военни действия, ако може да се докаже безпогрешно, че китайците нарушават договора за неразпространение на ядрени оръжия. Министърът казал, дипломацията може да си продължи без проблеми дори ако се изпълняват тайни действия, защото така Държавният департамент, ЦРУ, а даже и Агенцията за националната сигурност не носят отговорност. Президентът все още може да провежда по график срещите си на високо равнище с китайците — с топла усмивка и сладникаво поведение на официалните вечери, но все пак да им даде да разберат, че няма да се оставим да ни разиграват.

Точно тук се намесвах аз. Както знаете, преди пет месеца председателят на Комитета на началник-щабовете, четиризвезден армейски генерал и истински водач на предна линия на име Крокър, ме беше назначил към кабинета си като СТН — това е Собствен Тюлен за Нападения. Изпрати ме да гоня тълпа боклуци в Москва и Близкия изток (всичко по този въпрос можете да прочетете в „Свирепия 6: Код «Злато»“).

Сега отключваха клетката ми още веднъж. Уговорката беше проста: преди около шест седмици се разбра, че разузнавателен спътник „Форте“ засякъл пратка, навярно с компоненти за ядрени ракети. Проследил я в дълга, криволичеща одисея от едно място дълбоко във вътрешността на Китай до китайския бряг. Там в продължение на две седмици компонентите се местели през нередовни интервали от склад в склад — изглежда, китайците подозираха за наблюдението и се опитваха да го объркат чрез вариант на играта „тука има, тука — не“. Както и да е, накрая компонентите били натоварени на кораб на име „Принцесата на Нантон“, закотвен в пристанището в Шанхай. Съдът бе отплавал, преди оценката от спътника да се потвърди от агенти.

Но Съединените щати знаеха със сигурност, че корабът не е търговски. Този факт беше определен от СИГРАЗ (СИГнализационно РАЗузнаване) на Агенцията за национална сигурност, която следеше радиопредаванията му на къси вълни, както и от ЕЛРАЗ (ЕЛектронно РАЗузнаване), а и ТЕХРАЗ (ТЕХническо РАЗузнаване). И знаехме, че прави редица спирки по цялото тихоокеанско крайбрежие — от Пусан, Южна Корея, чак до Карачи, Пакистан. Допълнителните разследвания от Агенция Безименна, Разузнавателната агенция по отбраната и няколко други групи, които само ако спомена, ще ида в затвора за десет години, потвърдиха БНС — това е Без Никакво Съмнение, — че „Принцесата на Нантон“ е всъщност военен кораб с екипаж от китайските военноморските сили, подкрепен от военноморски десантници жондуи, и следователно законна цел за искрено вашия аз.

Тъй като с председателя Крокър не само сме на малки имена (той ме нарича Дик, а аз него — генерале), но гледаме на света по еднакъв начин, като се стигне до предприемане на действия, той беше поискал да съставя план за тактически действия, от които корабът и ядрената му пратка да изчезнат, но без да давам абсолютно никаква възможност на китайците да обвинят Съединените щати.

Шест часа след това искане се бях явил в неговия кабинет с проста като ЦЕЛУВКА (ЦЕЛта е лекотата Умнико Важен) операция, точно по мой вкус. Щях да взема малка група мъже, да нападна тайно „Принцесата на Нантон“ в самотен район по пътя й от Джакарта за Сингапур и да я изпратя на дъното заедно с товара й.

А китайците? О, те може и да имат някои съмнения. Но нямаше да оставя никакви следи, свързващи САЩ със случката в Южнокитайско море. В края на краищата корабните маршрути между Джакарта и Сингапур са известни със своите пирати. Водите са пълни с акули. Известни са случаи на изчезване на кораби без следа. Безследното изчезване дава възможност за отричане на вината.

Планът, който бях положил върху античното бюро на председателя, не беше нов. Всъщност бях го взел от рафта с материали от времето на студената война и го адаптирах към настоящите изисквания. Планът от студената война изискваше концентрирано бомбардиране на кораба с електронни сигнали, за да бъде откъснат от всички комуникации. Аз нямаше да разполагам с този лукс — сам трябваше да прекъсна комуникациите. Планът от студената война изискваше бързо изтегляне с хеликоптер. И този елемент бях променил: предвиждах да се измъкнем с подводница. Щяхме да вземем маяк и да я извикаме в района, след като завършим деликатната част на мисията си. А и в стария план парите идваха от фондове в бюджета за специални операции на Министерството на отбраната. Моята операция трябваше да се финансира на черно. За тази цел предложих на председателя да насочи част от петдесетте милиона долара руски пари, дето му бях спуснал преди по-малко от три месеца, когато двамата със стария ми приятел Ави Бен Гал от израелското армейско разузнаване се натъкнахме на десетина тайни банкови сметки на Москва, докато изпълнявахме една операция в Париж и Близкия изток. Гущерите (те бяха швейцарски франкове, но е лесно да бъдат обменени) бяха на наше разположение, никой нямаше да разбере нищо и което е най-хубаво, операцията нямаше да струва и един долар на американския данъкоплатец. Всъщност сметката щеше да плати Виктор Гринков — един гаден, безскрупулен и алчен хубавец, който в момента ръководеше руското Министерство на вътрешните работи. Парите бяха негови и чрез поредица съобщения по тайни канали ни извести няколко пъти колко е разстроен от това, че сме ги присвоили.

Поставих оперативния план на бюрото на председателя. Той ми направи знак да се паркирам, след това си сложи очилата с половинки стъкла и се зачете. Като свърши, ми зададе няколко конкретни въпроса, изслуша обясненията ми по интересуващите го елементи, след това ми каза да почакам отвън, докато се обади по осигурения срещу подслушване телефон до левия си лакът.

Четири минути по-късно сам ми отвори дървената врата и кимна да вляза.

— Харесва ми частта с финансирането — каза усмихнат. — Министърът на отбраната също я хареса. Има само един елемент, който искам да променя — допълни след кратко мълчание.

Винаги съм готов да слушам предложения, ако те ще подобрят оперативния план.

— Какво е то, генерале?

— Искам да се ексфилтрирате по различен начин. Командирът на подводницата не трябва да има никаква представа къде сте били и какво сте правили. Затова, ако можеш, промени мястото на срещата с най-малко шестдесет или седемдесет мили, та дори ако трябва да вземеш допълнителен мехур с гориво. Не искам дневникът на никоя подводница да подсказва мястото, където е потънала проклетата ти цел.

Помислих над това. Имаше смисъл. Така получавахме по-добра възможност за отричане и държахме командира на подводницата извън нещата.

— Става, сър.

— Добре.

Подхвърли оперативния план към мен — хванах го с една ръка, — след което насочи палеца и показалеца си към мен в типичната за него имитация на „Колт 45“ и каза:

— Тръгвай тогава и ги очисти, Дик.

После добави и една уговорка. Ето ви Първия закон за тайните операции на Свирепия воин: винаги има уговорка.

За разлика от повечето тя беше проста, но директна:

— Не се проваляй, не оставяй следи от сперма и не позволявай да те заловят.

Значи, както обикновено става в живота ми, нямаше да имам много свободно място за грешки. Трябваше да изпълня нападението абсолютно потайно. Трябваше да превзема кораба, преди да изпратят някакво съобщение. И да неутрализирам целия шибан екипаж. Това е политически верният начин да кажа, че тази нощ нямаше да вземам пленници.

Не гледайте така шокирано. Войната не е приятно нещо. И каквото и да си мислите, това си беше война.

 

 

Да се върнем към настоящата задача. В края на краищата имахме работа — по-точно, трябваше да водя групата към втората фаза на мисията и да кацнем на десет мили право на юг от целта. Натиснах превключвателя на своя „Магелан“ до висотомера на гърдите ми. Екранът се освети, но не видях никаква информация. Никакво разстояние до целта. Никаква посока. Никаква географска ширина. Никаква географска дължина. Нищо.

Какво ли ставаше, мамицата му? Отново натиснах превключвателя. И отново екранът светна празен.

Позволете тук да направя кратка пауза, за да разясня в каква кофти помия се намирах.

Търсенето на един-единствен кораб в Южнокитайско море може да е проблемно в следните случаи: ако идвате по въздуха; ако е нощ; ако корабът не желае да бъде открит; и ако не знаете къде се намирате спрямо шибания кораб. Достатъчно ясно ли се изразявам?

Да, имах компас. Можех да се насоча на север, юг, изток и запад. Имах висотомер. Знаех на каква височина съм. Но без „Магелана“, който взема сигналите си от спътника за глобално позициониране, не можех да разбера къде съм спрямо целта. Нямах курс. Нямах пътека, по която да се спускам.

Хората ми имаха „Магелани“. Но не можех да ги използвам, защото нямаше как да осъществим контакт. Да, носех радиотелефон, но той и всичкото му оборудване се намираха в пакета на гърдите ми и нямаше начин да го използвам. Освен това дори и да го извадех и да го нагласях, радиотелефоните на момчетата също бяха в пакетите на гърдите им.

А много добре знаем, че „Магеланът“ работеше отлично преди десетина минути. Но онова беше тогава, а това е сега и мистър Мърфи ми го начукваше повече, отколкото исках.

Окей. Нека погледнем логично на нещата. Батериите работеха. Знаех го, защото екранът светваше. Но очевидно антената не действаше. Защо? Взрях се в нея и се опитах да мисля логично. И гледайки я, ме осени видение. Знаете ли какво казваше старият ми другар по кораб Док Трембли? Че вместо мозък имам в главата си оня боб, от който се пърди. Проклетият апарат не работеше, защото бях забравил да вкарам в него щепсела на антената, която стоеше на шлема ми.

Бръкнах в костюма си, извадих кабела с щепсела и го вкарах надеждно в тялото на „Магелана“ и още веднъж включих захранването. Бинго! Пълен екран. Този път май наистина можех да се излегна и да се наслаждавам на ездата.

 

 

Хиляда и осемстотин метра и продължавах да слизам през все по-гъстите облаци. Кислородът ми едва стигна дотук и вече чувствах липсата му. Искам да кажа, че бях бавен като охлюв и унесен, мускулите ми не искаха да реагират особено бързо и зрението ми се замъгляваше. Какъв е проблемът? Проблемът се състоеше в това, че не правех завоите, които трябваше да изпълня в определени моменти, с което отклонявах всички от курса.

Поведох борба с тялото, си — опитах да се овладея. Но без успех.

Мамка му — рязко дръпнах дясното въже за управление, влязох в тесен завой като тирбушон и се смъкнах бързо шестстотин метра надолу за по-малко от минутка. Това свърши работа — плътният въздух ми подейства като шамар по грозната муцуна. Отново се контролирах. Улових едно топло въздушно течение, набрах малко височина и проверих приборите, за да видя в каква степен съм се осрал.

Не беше съвсем зле. Въпреки проблемите ми напредвахме — ветровете зад нас ни бяха отнесли по-напред от очакваното. Добре — колкото по-малко разстояние трябваше да изминем по вода, толкова по-хубаво. Погледнах към вълнистата повърхност под обувките си. Също като Тихия океан Южнокитайско море е непредсказуемо, често пъти неприятно място. И то когато сте в нещо, измервано в стотици тонове. Нашата лодка нямаше и три метра на дължина. Задвижваше се от единичен, макар и мощен извънбордов двигател.

Долових промяна в шума на парашута. Обяснявал ли съм ви някога, че по начина на преминаване на въздуха през парашута ви можете да познаете какво ще стане? Е, така е. И по шума на моя разбирах, че ще попадна на напречен вятър.

Погледнах нагоре — не се виждаше много. След това внезапно заедно с лодката рязко подскочихме дясно на борд. Здравата. Напречен вятър друг път — намирах се посред два напречни вятъра, мамицата му. Дръпнах здраво въжетата за управление, за да се върна назад. Не стана. Увиснах върху им с цялата си тежест. Пак нищо. Тогава погледнах нагоре и разбрах, че една от външните клетки се е свила.

Това е кофти знак. Много кофти. Изразих се слабо. Не е редно парашутът ви да се свива, защото той ви предпазва да не се ударите във водата със скорост от 36 метра в секунда. А ударът във водата със скорост 36 метра в секунда води до същия неприятен резултат, както при удара в бетон с 36 метра в секунда. Става ли ви ясно какво ви казвам чрез ироничното повторение на цифри? Добре. Мисля, че техническият термин, използван от експертите по бойни действия със специални методи за описваната от мен ситуация, е „разпльоскване“.

Нямах никакво намерение да се разпльосквам, мамицата му. Не и тази нощ. Застанах върху лодката като върху платформа, набрах се нагоре, изправих се на преградите на шибаната лодка, стиснах с ръка шепа въжета ляво на борд и започнах да се изкачвам по тях като алпинист. Този маньовър ме вкара заедно с лодката в свредел с повишена скорост.

Но също така изпълни предната част на купола и стабилизаторите му с въздух. Усещах разликата, мамицата му.

Сега трябваше само да спра въртенето. Как се прави това? Ако пусна въжетата и скоча, като оставя ремъците ми да поемат удара, сигурно ще стане. Пуснах въжетата и скочих. При удара — доста силен — забелязах, че съм допуснал една съвсем дребна грешка при изчислението на теглото. Вие — задникът, дето се смее, — вие ме изпреварихте, нали? Разбирате, че не бях взел предвид тежестта на лодката и ви е ясно, че не ремъците ми поеха удара при двуметровия скок, а топките — получих такъв ритник, от който очите се събират и топките се смачкват рязко, та имах чувството, че цели две седмици ще пея фалцет.

Проверих компаса и задърпах въжетата, за да се върна на верния курс. След това направих последната проверка преди кацане, тъй като се намирах под двеста метра и бързо се спусках към водната повърхност. Чух пърхането на други парашути и се огледах — зад себе си видях една, две, три, четири сенки. Надявах се, че и останалата част от екипа е тук. Но нямаше как да разбера, докато не цопнем във водата.

И изведнъж водата се изправи пред нас и нещата започнаха да се случват наведнъж. Имаше двадесетсантиметрови вълни — по-високи, отколкото бих искал, но не и чак толкова зле. Срязах лодката от себе си на пет-шест метра височина. Тя падна като камък, но на дъното си и беше готова за тръгване. След това махнах бойната си раница, за да не ме повлече като котва във водата.

Изведнъж, вместо да измина плавно оставащите четири метра до водата, отскочих рязко нагоре. Големият товарен парашут бе подет от един порив на вятъра и необременен от тежестта на лодката, започна да ме вдига нагоре. Мамицата му! Ега ти! Като срязах въжетата на парашута, оставаха десетина метра и скоростта ми беше към петнадесет или дори осемнадесет мили в час. Паднах като пословичния камък. Което ще рече, че се праснах във водата с лице надолу и потънах като онези люлеещи се мини от филмите за Втората световна война. Левият ми крак се беше заплел в ремъка на раницата, което ме бе накарало да се свия и да полетя като камък към водата, след това се изправих и болезнено се праснах в нея по корем. От набраната инерция се бях превъртял два пъти, но някак си видях какво ме чака, успях да си поема половин гърди дъх и тридесетинакилограмовото ми оборудване ме повлече под повърхността.

Започнах да се боря с тежестта, като махах крака като ножица и въртях бързо ръце. Не се издигах кой знае колко и това може би се дължеше на произхода ми — от въгледобивен район в Пенсилвания.

Време е да стана сериозен. Стиснах въженцето за надуване на жилетката и го дръпнах. Чух с удоволствие съскането, шибаната жилетка се напълни с въздух и се понесох нагоре, пробих повърхността и започнах да плюя морска вода като шибан кит.

Изплюх, изпсувах за всеки случай и започнах да млатя с ръце, за да се добера до лодката, която подскачаше по вълните на около сто и петдесет метра от мен. Когато я стигнах, дробовете ми играеха и се потях в дрехите си, независимо че температурата на водата беше около двадесетина градуса. Повярвайте, никак не е лесно да плуваш, дори и с жилетка, ако влачиш подгизнало оборудване, натежало почти наполовина над собственото ти тегло.

Завързах раницата си към въжетата на лодката и срязах пъпната връв, която я държеше към моите ремъци. След това надух и жилетката си за подводни диверсии, за да имам повече плавучест, и предприех трудоемкия процес по снемане на външната опаковка на лодката, за да направим от ненужната купчина каучук и кевлар щурмови боен съд.

Палетата с тежестите беше първа. Срязах найлоновата мрежа с ножа си и палетата потъна точно както трябваше. След това внимателно прибрах ножа (виждал съм хора да срязват гумени щурмови лодки, докато се качват в тях, и не възнамерявах да превръщам себе си и хората си в храна за акулите), хванах се за най-близкия ремък, преметнах се в лодката и изпълних едно от не много желаните си претъркулвания върху дъските на пода, което ще рече, че успях да падна по лице и да прасна носа си в предния ключ за веслото — прас-пляс.

Е, какво толкова, мамка му. Или, както непоносимият, усърден тъп редактор с вечната цигара обича да казва: „Не говори за болка… не говори за болка.“

Измъкнах се от жилетката и я скътах на сигурно място. Тъкмо щях да започна соло проверка на оборудването на лодката, когато лапата четиридесет и пети номер на Ники Гръндъл Гадния сграбчи ремъка и той се прехвърли през борда с грухтене и приятелски поздрав:

— Да ти го начукам много, шкипере.

Изправеният ми среден пръст му даде да разбере, че и той е номер едно за мен.

Гадния се освободи от оборудването си и го закрепи. След това започна да снема болтовете на извънбордовия двигател с мощност 155 конски сили, положен на една страна и закрепен за дъските на пода. Готов беше почти наполовина, когато дочух плискане, вдигнах поглед и видях Бумеранга, Шепард Алигатора, Нод Дикарло и Харис Малката бира да се приближават със странично плуване. Двадесетина метра зад тях Пачия крак и Пик си играеха на настиганица. Ставахме осем души от общо осем. Тази нощ щяхме да действаме в пълен комплект.

Намерих монтажните скоби на двигателя на мястото им и ги нагласих където трябваше на транеца. След това протегнах ръка и помогнах на Гадния с двигателя. Той хвана вала, аз — корпуса и го вдигнахме заедно. Тежко парче беше, мамицата му. Внимателно го спуснахме върху монтажните скоби, закачихме го към тях и здраво затегнахме винтовете.

Бумеранга освободи петдесетлитровия мехур за горивото от люлката му в носа, помъкна го към кърмата до двете тръбички и започна да го закрепва на мястото му до двигателя. Петдесет литра бяха 1,9 пъти повече от горивото, необходимо да стигнем до целта, а след това до точката на ексфилтриране. Въпреки това, ако имаше място, бих сложил и втори мехур. Нещата се объркват. Мехурите протичат, горивото се изчерпва по-бързо от предвиденото; или пък мистър Мърфи решава да се появи извън графика. В крайна сметка бензинът е нещото, което не е желателно да свършите посред проклетия океан.

Останалите весели мародери завързаха раниците си към ремъците, изкачиха се на борда и се заеха да превръщат минилодката в мореходен боен съд. Не си губеха времето да си приказват много-много — просто вършеха каквото трябва. Това е обичайно в групи като моята — в които хората са работили заедно толкова дълго, че не им е необходимо да разговарят. Те просто общуват на съкратения език на жестовете.

Изведнъж заваля. Бавно, непрекъснато и измокрящо, точно както в тропиците. Косата на врата ми се изправи, когато долових смяната на вятъра. Това бяха нови два елемента от тип „Мърфи“ към тазсутрешните събития. Погледнах към светещия циферблат на часовника „Таймекс“ на китката си. Минаваше 01:00. Знаех, че слънцето изгрява в 06:50. По това време „Принцесата на Нантон“ трябваше да е на две части, полегнали на дъното на океана на пет километра и половина под повърхността.