Ричард Марчинко, Джон Вайсман
„Тюлени Алфа“ (20)

Глава
20

03:17. Хиляда метра. Арч намали скоростта до малко повече от двеста възла. След това включи системите. Огледа екраните и се взря в монитора на системата за глобално позициониране.

— Късмет — каза. Протегна облечената си в ръкавица ръка.

Поех я с крепко стискане.

— Благодаря ти за всичко, Арч. Знаеш…

Опитах да намеря подходящи думи. Този воин беше изложил кариерата си на опасност заради мен и хората ми.

Той се обърна към мен и ме изгледа.

— Хей, забрави го. Ти би направил същото за мен, заднико, нали така?

Несъмнено.

— В³, Арч — всякъде, винаги, всеки път.

Пуснах ръката му, с труд се проврях назад и се намъкнах в последната част от оборудването си. След това отворих люка и го закрепих стабилно. Вятърът прелиташе около самолета с оглушителен писък. Нагласих очилата си и погледнах надолу, докато вятърът ме шибаше по лицето. Пред мен и надолу виждах тясната верига острови в тъмното. Отместих се, за да могат Алигатора и Гризача — първите, които щяха да скачат — да застанат до вратата, и погледнах към затъмнената кабина на пилота. Арч държеше прожектор в дясната си ръка, чийто лъч сочеше грубо към нас. Угаси ли го, трябваше да скочим през вратата.

Лъчът угасна. Праснах Алигатора по гърба и той се хвърли през люка. Гризача го последва. След това Тош, Пачия крак, Пик и Малката бира, Бумеранга и Нод се довлякоха с клатушкане до вратата с големия си двоен парашут — и се заглавиха в него. Оборудването им беше заседнало здравата в люка и не се движеше.

Имаше и още — видях, че един от ремъците на чантата с оборудването беше се разхлабил и увил около планката на пантата. Бръкнах под колана на парашута си и извадих сгъваемия си нож „Спайдерко“ от хоризонтално разположената ножница и срязах лентата. След това хванах огромния сак, който предизвикваше задръстването, и го тласнах напред с всичка сила, за да го размърдам. Когато накрая се освободи и излетя във въздуха, изтегли със себе си Бумеранга и Нод. Те изчезнаха в пустошта с бързо затихващ вик:

— Хооойяяя!

Време е да тръгвам — отдадох чест на Арчи, след което му показах косматия си среден пръст, и скочих последен.

Така и не видях как самолетът изчезна — прекалено силно бях фокусирал вниманието си върху самия скок. Минах през люка и скочих, извивайки се, щом краката ми се отделиха, за да се позиционирам с лице към земята. Тялото ми се намираше в позата, която наричам „гърбицата“ — извит гръб, с разперени ръце и крака. Така се спуснах сто и осемдесет метра — краката ми бяха протегнати, свити в коленете, като стъпалата ми се намираха по-високо от раменете — идеален пример за онова, което в оперативните наръчници наричат „положение на стабилизирано свободно падане“.

Позата беше идеална, докато ремъкът, който държеше импровизирания боен пакет между краката ми реши да се отдели и пакетът се освободи, дръпна краката ми и накара тялото ми да се извие. При това положение аеродинамичното ми състояние се влоши чудовищно и неблагоприятно се видоизмени в отрицателна посока. Така на военноморскоговор се казва, че шибаният пакет вкара рязко големия ми словашки задник в гадно въртене надолу с главата и в дясна посока — от такъв свредел пилотите на изтребители повръщат.

Протегнах ръка надолу, за да хвана скъсания ремък. Голяма грешка. Знаехте ли, че рязкото протягане на ръка при свободно падане ще накара парашутиста да изпълни завъртане? Е, сега го знаете, разбрах го и аз. Протегнал бях двете си ръце, за да стигна до бойния пакет. Сега се въртях толкова неравномерно, че очите ми започнаха да изостават и да се завъртат в черепа ми. Това беше ЛШВ — Лошо Шибано Въртене, — който маньовър не се преподава в училището по скокове. Не, аз бях преминал отвъд въртенето. Сега се намирах напълно в областта на „свредела“. Моля да наблегнете на тази дума, като поставите пред нея „чукане със“.

Кофти. Оттук нататък ме очакваха тежки и груби времена — от което нямах нужда. Още повече, всичкото това люлеене и мятане насам-натам не се отразяваше никак добре на мозъка ми. Сякаш се намирах в шибана пералня.

Време е да направя нещата по-хубави. Събрах ръце в поза, известна като „делта“ — ръце на тридесетина сантиметра от тялото ми, длани надолу — като изтребител със стреловидни криле. Така се стабилизирах и спрях да се въртя — остана само да се оправя с неприятния разхлабен пакет. Я виж ти, можело и без ръце: използвах бедрата си, за да придърпам пакета, като с колене го местех, докато го нагласих където трябва. А в Белия дом си мислят, че имат хабер от овладяване на кофти ситуации.

Замаян, проверих висотомера и компаса. ДН/ЛН^[1]. ДН беше, че отново бях в стабилно положение. ЛН: в момента се движех по курс на 165 градуса от мястото, където трябваше да стигна. Разбира се, точката, към която трябваше да се движа, я изчислих по метода на гадаенето. О, има формула за изчисляване на ТОГВ — Точката на Освобождаване при Голяма Височина, — при мисиите със скок от голяма височина и ниско отваряне на парашута. За да направите изчислението, вземате скоростта на самолета, средната скорост на вятъра на височината на скока, средната скорост на вятъра и посоката му на всеки шестстотин метра между точката на излизане от самолета и височината на отваряне на парашута, включва се коефициент на скока напред при излизането от самолета и страничното отнасяне при свободното падане, и voila^[2]: ТОГВ, която ви трябва, за да кацнете върху пословичната стотинка. Повярвайте ми, в учебниците пише, че това е математически точно и може да се изчисли до няколко сантиметра. Да — но аз знам друго. Във вакуум нещата може и да стават така, както са планирани. Но човек не скача във вакуум.

Тази вечер например нямах информация за скоростта на вятъра, след като излязохме от самолета. Нямахме информация и за посоката му. Или, ако използваме техническата терминология на парашутизма, знаехме едно шибано нищо. Значи трябваше да опипваме пътя си надолу — да използваме интуицията си, инстинкта си — въз основа на опита от хилядите скокове на всеки от нас през годините. Ето защо винаги съм настоявал на наситеното обучение. Колкото повече опит имаш, колкото повече знаеш, толкова по-лесно ще бъде да предприемеш убягващи действия, когато мистър Мърфи навре грозното си лице пред теб.

Извих глава и рамене леко надясно, за да изпълня познатия като „бавно завъртане на тялото“ маньовър. Като се отклонявах наляво, гледах компаса си, докато попаднах на първоначалната си посока. Отново се намирах на правилния курс. Нямах представа къде съм спрямо останалите от групата, но поне се носех към групата острови Сенкаку, а не към китайския бряг.

Висотомерът показа 1360 метра. Да, знам, че в оперативните наръчници тази височина е под безопасния минимум при учение. Но сега не се намирахме на някакво си обучение и щяхме да отворим парашутите си на 750 метра над острова.

940 метра. Виждах вълните да се разбиват в назъбената брегова линия. Предстоеше ни много рисковано шибано приземяване.

820 метра. Посегнах за голямата дръжка на въженцето за изтегляне на парашута. Нямаше я. Я, определено беше време за начукване на Дики.

С дясната си ръка посегнах нагоре, опитах да намеря въженцето — което трябваше да стърчи — и започнах да опипвам, да опипвам, да опипвам. Nada. Нищо. Bupkis. Започнах да се превъртам и вдигнах лявата си ръка, за да балансирам дясната. Стабилизирах се. Ако, разбира се, смятате, че падането към земята със скорост от петдесет и пет метра в секунда е нещо „стабилно“.

730 метра. Намерих въженцето и започнах да го дърпам с палец и показалец. Само че носех ръкавици. А когато носите ръкавици, е трудно да хванете двата сантиметра дълго и пет милиметра дебело стоманено въженце и в най-добри условия, а това не беше най-доброто от шибаните условия, защото падах свободно с адски висока скорост, завързан за оборудване колкото цял товар с лайна, — а и не исках да се дестабилизирам повече отсега.

570 метра. Прокарах пръсти около металните топчета по протежение на въженцето трескаво като шибан първокурсник, напипал оная работа на мацето — само че това проклето въже беше по-хлъзгаво от разлигавена, напращяла от хормони шестнадесетгодишна мажоретка, тресяща се разгонена на задната седалка в някой микробус. Но продължавах и в същото време отмествах плата около въжето.

510 метра. Усетих го. Ооох — добре ми беше. Намотах въженцето веднъж около показалеца си, което ми позволи да дръпна добре. Дръпнах — СИЛНО. Нищо не стана.

456 метра — земята се приближаваше много, много бързо. Отново дръпнах СИЛНО.

370 метра. Шибаният парашут се отвори, прекратявайки свободното ми падане, а големият купол се разпъна с рязко пукане над главата ми. Прас! Скоростта ми падна от 55 метра в секунда на нула. Главата ми рязко отскочи назад, като за малко не ми счупи врата. Очите ми се издуха от натиска на ремъците по тялото ми. И да, приятели, цялата тази кинетична енергия на Дики и всеки грам от внезапно дръпнатата му екипировка бяха концентрирани върху тройно подсилената брезентова лента, която премина точно през дясната ми топка. От това мъчително екзистенциално изживяване станах разноглед за няколко секунди.

Но само за няколко секунди. Имах работа. Проверих дали всички клетки на парашута са се отворили правилно. Отворили се бяха. Хванах въжетата за управление и завих надясно, след това наляво — движех се, както желаех. Вдигнах въжетата до нивото на раменете си и приложих полуспирачки. Скоростта на спускане и ъгълът се промениха точно както трябва. Добре — системата за управление действаше. Не виждах земята и затова проверих висотомера си. Сто двадесет и един метра и слизах със скорост от шест метра в секунда — по-бързо, отколкото би ми харесвало, — но пък носех и много излишно тегло. Духаше в гърба ми и аз завих наляво, за да се спусна докрая по посока на вятъра, а след това да се върна срещу него за окончателния си подход и кацане.

90 метра. Знаех, че се намирам ужасно ниско за окончателното спускане, но някои неща не могат да бъдат преодолени. Освободих и спуснах надолу бойния си пакет, както и допълнителните чанти, за да омекотя кацането си — ударът в земята с всичкото това оборудване не е добре за здравето на парашутиста. Опипах се, за да проверя дали оръжието ми е завързано здраво. Положителен отговор.

55 метра. Мамицата му — не бях обърнал внимание на позицията си и се бях отклонил много по-далеч от брега, отколкото трябваше. Извих врат. Скалите на брега се намираха на половин миля зад мен и надясно и аз се отдалечавах от брега със скорост тридесет и пет, може би четиридесет мили в час.

Защо ставаше така? Така ставаше, защото не бях обърнал внимание на така наречения приземен бриз, в който попаднах.

Вижте, през деня крайбрежната земя се нагрява по-бързо от крайбрежната вода и въздухът над сушата се издига. По-хладният вятър над водата заема мястото му, като резултатът е известен под името бриз към брега. Нощем става обратното. Крайбрежната земна маса е по-хладна от водата — и бризовете духат навън от брега. Аз бях попаднал в едно от тези нощни термични явления.

Много кофти. Дръпнах рязко въжетата за управление, за да завия с парашута и да попадна срещу вятъра. ПНД — Правило Номер Две — на парашутизма (то е не по-маловажно от Правило Номер Едно, което, вероятно се досещате, е „никога не забравяй да дръпнеш шибаното въженце за отваряне на парашута“) гласи: „винаги кацай срещу шибания вятър“. Да, знам, че на корицата на тази книга пише, че аз като свиреп воин не се подчинявам на правила. Но има някои правила, които дори свирепите и неуправляеми жабоци като мен трябва да спазват — освен ако, разбира се, не искат преждевременно да изквакат за последен път.

В никакъв случай, мамицата му. Дръпнах въжето за завиване с цялата си тежест. Парашутът реагира — десният му край увисна в рязък завой. Резките завои са опасни — особено на височината, на която се оказах, а тя беше толкова малка, та ми се струваше, че оборудването ми ще цопне във водата и ще ме повлече под нея като шибана котва.

Отпуснах въжетата. Парашутът пое малко въздух и аз започнах да се изкачвам, изкачвам, изкачвам — седемдесет и пет, деветдесет, сто и пет, сто и двадесет метра.

Сега виждах скалите точно пред себе си, може би на четвърт миля. Завих към брега, като се оглеждах за другите парашути, докато се спусках. Не зърнах нито един.

41 метра. Тъй като нещата се развиваха, общо взето, добре, мистър Мърфи реши да се потакова с мен. В един миг се носех плавно като проклет „Боинг“-747, управляван за кацане от компютъра. В следващия ме удари един гаден вятър и за около секунда и половина паднах двадесетина метра надолу. Всичките ми шибани аларми и предупредителни системи се включиха заедно. Като шибани корабни сирени. Парашутът се сви, събра се и преминах последните десетина метра надолу с краката, като камък, изтърколен от мост.

Едва успях да си поема дъх, когато затънах под повърхността. Ударът беше като експлозия — водата е твърда, ако се удариш в нея. Очилата ми бяха изтръгнати от главата, а тялото — хванато като в капан в найлоновите въжета. Отгоре тъмният парашут се спусна, за да ме оплете и погребе.

Нямаше време за мислене — а само за реагиране. Дясната ми ръка посегна към токата за бързо освобождаване на ремъците на парашута и се измъкнах от него, като ритах с крака, за да се отдалеча колкото е възможно, но ми пречеха пакетите с оборудване, чиито дълги въжета се бяха оплели около краката ми.

Лявата ми ръка посегна към клапана за автоматично напълване на бойната ми жилетка. Дръпнах го — и почувствах рязкото издигане нагоре, когато сгъстеният газ излезе, наду жилетката и аз се понесох към повърхността.

Изскочих като тапа на развълнуваната повърхност, изхрачих вода като шибан гърбат кит, претърколих се на гръб и засмуках едри, желани глътки хладен въздух. Огледах се, за да се ориентирам. Намирах се на около триста метра от брега. Жилетката щеше да ме държи на повърхността. Аз само трябваше да мъкна петдесетте кила мокро оборудване, да дрейфувам и да плувам. Да, в момента говоря иронично, в случай че не сте сигурни.

03:32. Излазих на скалите, изпуснах въздуха от жилетката си, изтеглих бойния си пакет и чантите с оборудване от водата, метнах ги как да е на раменете си и с клатушкане тръгнах през тясната лента скали на бреговата линия. Носех повече от петдесет кила багаж. Но всичко, което имах — включително дрехите ми, — беше подгизнало и увеличаваше товара ми със 100 процента, или така го чувствах, но всъщност май процентите бяха само 50.

А, да, споменах ли студа и че ставаше все по-хладно? Да, знам, че това е Южнокитайско море. И знам, че се намирахме малко на север от Тропика на рака. Но температурата на водата достигаше само седемнадесет градуса — а седемнадесет градуса са студени, ако нямаш отопление — каквото аз нямах. Освен това нощният въздух беше към 14 градуса и доколкото можех да преценя, през острова духаше вятър със скорост десет до петнадесет мили в час. Свирепата крайна сметка: измръзвах, и то бързо. И нямаше какво да се прави, освен да се ходи и да се ходи.

03:40. Отмъкнал бях багажа си на сто метра навътре, когато дочух нещо отдясно. Паднах на земята, пуснах оборудването, извадих пистолета си от огромния кобур от изкуствена материя и тръгнах натам, приведен и мълчалив.

Отново дочух шума и спрях. Извадих монокуляра си за нощно виждане от джоба на бойната си жилетка, излегнах се на земята и се огледах. На двадесет метра от мен с глава, която се виждаше така ясно над ниското скалисто било, сякаш грееше слънце по пладне, Малката бира се трудеше трескаво над нещо. Прибрах нещата си и се отправих към него.

Когато се приближих, видях, че работи над Пиколо Мийд, който лежеше по гръб с изкривено от болка лице. Малката бира ме погледна.

— Здрасти, шкипере. Тоя задник решил да си счупи глезена на една скала.

Държеше ловко левия му крак и усукваше залепяща лента около няколко импровизирани шини. Малката бира се обърна към приятеля си.

— Ти май го направи нарочно. Мислеше си, че си нямаме достатъчно тактически проблеми, нали?

— Позна — отговори Пик през стиснати зъби. — Хей, шкипер, имаш ли морфин? Ако имах морфин, ми се струва, че ще мога да ходя, след като тоя задник ме опакова и шинира.

Рязко пое въздух през зъби, когато Малката бира вдигна внимателно ранения крак и обви хирургическа лента около извивката на стъпалото му.

— Оох, това боли. — Пик размърда рамене. — Сестра Рачит^[3] казва, че няма морфин. Мисля, че му харесва да изпитвам болка.

Опипах кръста си за торбичката с аптечка, увиснала над бъбреците ми, разкопчах я, измъкнах една от половин дузината спринцовки и я сложих в ръката на Пик.

— Давай — казах, — но гледай да не ти става навик.

Затворих аптечката.

— Момчета, видяхте ли други?

Малката бира кимна.

— Алигатора кацна ей там — посочи той на юг. — Мисля, че Бумеранга и Нод също кацнаха.

— Гризача? То Шо? Пачия крак?

— О, всички сме тук, макар да съм удивен, че сме живи — дойде отляво плътният глас на То Шо. Появи се пред очите ми, последван от петимата липсващи тюлени. — Мисля, че трябва да поговорим за избора ти на места за приземяване, Дик. Казвали ли са ти някога, че не струваш като инструктор при скоковете?

 

 

04:10. Разделихме се на два взвода и разузнахме острова много преди зазоряване. Това не ни отне много време — макар и островът да беше единственият подходящо голям във веригата, за да се изстрелят ракети, на дължина не стигаше и миля, а на ширина — само шестстотин метра. Нямаше никакви постройки с изключение на една изгоряла барака с паднал пред нея дървен пилон за знаме, разположени на най-високата точка на острова. Растителността се ограничаваше с храсталаци, магарешки тръни, морски водорасли и онези дървета-гноми, които виреят в солен въздух и върху лоша почва.

Островът беше необитаем, макар и да имаше признаци — добре прикрити все пак — за неотдавна направено посещение за оглед. Всички отпечатъци от стъпки бяха заличени с клони. Следите от автомобилни гуми са били загладени с гребла и след това скрити по подобен начин. Но Пачия крак, нали е ловец на елени от източното крайбрежие, ги забеляза до една. Оставих го да души следата. Не след дълго откри, че следите водеха до редица скривалища. Едното съдържаше оръжие. Другото — морско комуникационно оборудване — същите непромокаеми радиоапарати като на тюлените. Третото — пещера малко встрани от средата, или в югоизточния край на острова, съдържаше еднометрова надуваема лодка — съвсем като онази, която бяхме пуснали при гоненицата на „Принцесата на Нантон“ — върху ремарке с колела. На съседния палет се намираше извънбордов двигател, два столитрови варела с бензин, сифон и пет мехура за гориво, поставени на земята до него. Сега знаех как Ли планираше да се върне.

В 05:35 попаднахме на истинска златна жила. Пачия крак ме заведе до една голяма пещера съвсем до най-южния бряг. Тя беше закрита с отблъскваща радарните вълни мрежа. Вътре имаше две мобилни установки РКИЗ. Страна-производител: Франция. Помните ги. Съкращението означава Ракети Круз, Изстрелвани от Земята. На борда на „Принцесата на Нантон“ бях открил шест френски РКИЗ.

Окей. Сега разполагахме с всичко освен дублиращия състав артисти — т.е. лошите. Което представляваше за мен известна тактическа дилема, или къде, мамицата му, щяха да слязат Ли и хората му? Искам да кажа, трябваше да покрием целия шибан остров — и само с девет души. Да, можехме да минираме оръжието и комуникационните системи и да обезвредим пусковите установки. Но ако позволим на лошите да стъпят необезпокоявани на брега, те могат да ни разбият просто защото са повече. Много време щеше да им трябва и да им струва доста загинали в боя. Но в края на краищата ще ни надвият. И тогава — тогава ще заменят оборудването и ще продължат с мисията си — закъсняла, но не осуетена.

Освен, разбира се, ако не ги спрем, докато слизат на брега. Помните ли принципите на специалните операции — зоната на уязвимост, относителното превъзходство и останалите лайна? Е, ако ударехме Ли — здравата — точно когато той и хората му са най-уязвими, нямаше да им позволим да получат относително превъзходство. Щяхме да победим, а те — да се провалят.

И кога са най-уязвими?

Точно когато стигаха на брега, ето кога. Но къде, мамицата им, щяха да го направят? Събрах бойците и описах проблема. Седнахме по индиански в кръг. Начертах грубо карта на острова на земята, като с камъчета указах скривалищата и пещерите с оборудването.

— Какво ни казва тази картина — ако изобщо говори нещо? — запитах. Изчаках за отговор. Но никой не се обади.

Накрая Пачия крак вдигна ръка. Сбръчка лице и дръпна долната си устна.

— Струва ми се, че тук силно играе случайността, шкипере. Според мен картината не ни казва нищо. — Замълча и отново подръпна устната си. След това продължи: — Но следите, които намерих — мисля, че именно те говорят ясно и високо. Следите ми казват, че Ли Чимен е донесъл всичко на острова от едно и също място.

Той взе щангата си и я заби там, където бях начертал южния нос на острова.

— Там — заяви той с положителност. — Там ще дойдат.

Кръглото лице на То Шо се извърна към Пачия крак:

— Откъде си толкова сигурен?

— Две неща. Първо, плажът там е само чакъл и камъни — без пясък. Значи като излизат от водата, оставят по-малко следи, а и по-лесно могат да ги прикрият. — Той погледна То Шо. — Ти не казваше ли, че вашите хора редовно прелитат със самолети E-2C над острова, за да проверяват дали китайците не правят разни номера?

То Шо кимна.

— Два полета дневно с „Хокай“ — в седем сутринта и три следобед. Като по часовник.

— Е, топлинните системи на тези самолети не могат да хванат нищо върху камъните. — Пачия крак поклати глава. — А и самолетът няма инфрачервено оборудване — не може да проследява. Не, оттук са дошли — завърши той и стисна голямата си като на булдог челюст.

Гризача го прекъсна:

— А кое беше второто бе, паток?

— Ами то потвърди убеждението ми. Следите от и към южния бряг бяха най-силно скритите. Единствено тази пътека е използвана многократно — имаше очевидни признаци.

Алигатора изсумтя.

— Очевидно? За кого? Мама му стара, паток, аз нищо не виждам — нито счупен храст или пък дори един-единствен отпечатък от крак.

Пачия крак се ухили.

— Може би не си гледал където трябва, гражданче.

Погледнах го и се възхитих. Има неща, на които можеш да научиш хората, но има и други, на които не можеш. Дюи Пачия крак беше ловец. Обикалял е из горите от четири или петгодишна възраст. И основните му следотърсачески умения, развити в горите и блатата по източното крайбрежие на Мериленд през детството му, щяха днес да ни опазят живи тук, в шибаното Южнокитайско море.

— Убеди ме — казах. Огледах се. — Е, какво чакаме, задници? Хайде на работа.

06:42. То Шо преведе думите на пилота на самолета E-2C на японската армия, докато аз го следях на минирадара на „Големия брат“. Самолетът се приближаваше достатъчно много, че да ме накара да се чувствам изнервен. Сложих пръсти в устата си и рязко изсвирих.

— Всички да скрият задниците си — самолетът ще прелети след десет минути и не искам да сме на открито, ако мине по-рано.

— Рано друг път. — То Шо продължаваше да се занимава с редицата детонатори, които сам беше решил да свърже. — Ние японците сме много пунктуални хора. Чу го по радиото, а и тази малка твоя черна кутия определи местонахождението му с точност до сто метра. Той каза, че няма да е тук по-рано от седем нула нула часа — и няма да дойде по-рано. Имаме още няколко минути.

— Хайде, Тош — мърдай.

— Виж, мистър Хуй, аз знам какво е за нас времето. Времето е почти божественост. На това ни учеха в „Нотр Дам“.

— Аз си мислех, че чистотата е почти божественост.

— И на това ни учеха. — Изправеният му среден пръст ми каза, че за него съм все още Ичибан.

— Виж какво — казах, — може би ще дойдат навреме, може и да закъснеят. Но не искам мистър Мърфи-сан да се такова с кармата ми точно днес. Отиваме да се скрием — веднага!

 

 

10:00. Мините във вътрешността на острова бяха нагласени до една. Пачия крак и Гризача поставиха една серия мини до скривалището с оръжие — за в случай че хората на Ли стигнеха дотам. Алигатора, Малката бира и Пик — който изпитваше адски болки, но каза, че ще бъде проклет, ако изпусне нещо от веселбата — обезвредиха пусковите установки така хитро, че китайците нямаше да се досетят, докато поставят ракетите и натиснат бутона „Пуск“. След това за всеки случай Пик минира и комуникационното оборудване. Докато си играеше с това, Нод, Дикарло, Бумеранга, То Шо и аз разстлахме (кърваво) червения килим, с който да посрещнем Ли Чимен, когато пристигне.

Вижте, когато нагласявате засада, има четири елемента, които трябва винаги да се стараете да изпълните. Първо — трябва да разположите засадата си в място, което да застави врага ви да влезе във фатална фуния — зона за убиване. Второ — трябва да разположите собствената си войска така, че да има предимството на няколко припокриващи се огневи полета. Трето — трябва да можете да се изтеглите бързо и ефикасно — та например, ако врагът ви повика артилерийска или въздушна подкрепа, да изнесете задниците си pronto^[4]. И четвърто — трябва да нагласите засадата така, че да изглежда сякаш дори и една-единствена клонка не е била докосвана, за да може врагът да се намъкне право вътре.

Е, знаем, че нищо никога не е идеално. Южният край на острова беше широк и равен. Трудно щеше да бъде да се направи фатална фуния, както в тесните пътеки на джунглите, улиците в градовете или извиващите се речни долини. Импровизирах с редица маскирани противопехотни мини от двете страни на зоната за акостиране. Те нямаше да позволят на хората на Ли — които вероятно щяха да бъдат много повече от нашия контингент от девет души — да заобиколят настрани и да ни обградят по фланга.

Имахме предимството на добри огневи полета. Защото контролирахме възвишението. Е — относително възвишение, — може би се намирахме на пет-шест метра над водата. Окопахме се и маскирахме позициите си.

Хубаво стана — но не достатъчно. Трябваше ми допълнителен елемент — нещо, което наистина да затвори Ли.

Тъкмо мислех над решението на този проблем, когато Бумеранга се приближи, хванал една от черните кутии на „Големия брат“.

— Какво има?

— Приоритетно управление чрез радиосигнал, шефе на пичовете.

— Е, ну?

Той разклати кутията под носа ми и ме изгледа с развеселен поглед, какъвто досадните компютърни генийчета пазят за такива като мен, дето бъкел не разбират от РАМ и РОМ памет.

— Приоритетно управление, шефе на пичовете — повтори, като бавно мърдаше устни и произнасяше всяка сричка, сякаш говори на идиот. Като видя, че пак не загрявам, въздъхна, поклати глава и каза: — Мога да направя детонатор от това, шефе на пичовете. Ще използваме едно от китайските радиоапаратчета. Ще го заредим с малко C-4. После аз ще използвам това малко чудо, ще задам честотата тук — той ми показа къде — и като включа радиото, веригата се затваря, експлозивът прави „бум“ и си правим китайско задушено.

— Звучи ми като същото, което сме направили с мините — отговорих.

— Ама аз говоря за под водата, шефе на пичовете — каза Бумеранга. — Мога да поставя пластичния взрив под вода — да им пресека пътя, като акостират.

Много нечестно дете, а?

— Направи го.

 

 

11:34. То Шо, който прослушваше с радиооборудването на „Големия брат“, ми махна да дойда в изкопания от него команден пункт. Свали слушалките.

— Там определено става нещо — каза.

— Близо ли е?

— Ами според това нещо — да. Близо е. Започна съвсем тихо. Но през последния половин час се усилва. Не постоянно, но е там, да ти кажа. Звучи ми като закодиран сигнал. Свръхвисока честота.

Досещах се доста добре какво слуша той. Такива сигнали се изпращат от подводници, както и му казах.

— Сега разбирам защо е толкова слаб сигналът — отговори той.

Аз го погледнах.

— Няма ли гласови излъчвания?

То Шо поклати глава.

— Още не съм чул нищо.

— Продължавай да слушаш. — Понечих да се отдалеча. — Хей, Тош…

— Да?

— Това нещо може ли да преценява разстояния?

— Може, разбира се. — Усмихна се. — Вас, америкаджиновете, ви бива много в тези високотехнологични самурайски работи.

Поклоних се ниско в класически стил.

— Домо аригато — благодаря много.

Той отвърна на жеста.

— До иташимашите — Пак заповядай.

После вдигна слушалките над главата си, нагласи чашките на ушите си и започна да играе с дигиталните системи за управление по черната си кутия.

Обърнах се и в тръс прекосих билото на обсипания с камъни склон и слязох до водата. Бумеранга беше влязъл на шестдесет метра във водата, където имаше три метра до дъното. Опънал беше експлозивите си по протежение на петдесет метра по дъното, като внимателно заравяше всеки заряд, а после криеше кабелите между тях. Извиках му. Той се вдигна и започна да плува на едно място, като се отърси като куче, за да изтърси морската вода от косата си.

— Казвай, шефе на пичовете.

— Как е?

— Готов съм, но ми трябват още пет-десет минути. Искам да съм напълно сигурен, че не съм оставил следи.

— Хей, гайджин…

Извърнах се. То Шо стоеше на билото и махаше ръце. Аз изтичах към него.

— Адски близо са, Дик — сведе поглед към оборудването. — Бих казал, на пет-шест мили оттук.

Мамицата му — при качеството на съвременната оптика от това разстояние перископът на подводницата би ни хванал как се движим.

Може и да не бяхме готови, но онези идваха. Обърнах се и направих знак с ръка да съберем каруците в отбранителен кръг.

Бумеранга застана на едно място във водата с ръце на кръста.

— Бумеранг, мърдай.

— Но не съм приключил още, шефе на пичовете — извика той.

— Приключил си.

Дори от това разстояние, над тридесет метра, той разбра по лицето ми, че не го молех, а издавах заповед. Бързо заплува към брега.

Вкарах два пръста в устата си и рязко изсвирих. Останалите бойци дойдоха тичешком.

— Имаме си компания — казах.