Ричард Марчинко, Джон Вайсман
„Тюлени Алфа“ (16)

Глава
16

06:23. Изтеглихме се много преди първи зори. В 04:56 прекъснах половото сношение на Марк Олшейкър (от реакцията му реших, че всъщност съм го прекъснал по средата на идиома „побърквам я от чукане“ от дългокосия му речник). Изчаках го да си поеме дъх, след това се разпоредих за охрана, която да замени моите хора immediatamente^[1]. Той въздъхна, изохка, и после се изтърколи от леглото (като през цялото време описваше избора ми на точно този момент с поредица от богати, екстравагантни и напълно непечатаеми термини на италиански език), провери компютъра си и списъците за извикване на хора по тревога и каза, че може да събере група от осем най-добри стрелци, които да пристигнат на обекта точно в 06:00. Отлично — така ми оставаше цял половин час време за Мърфи.

След това почуках тихо, но настоятелно на вратата на Джоун, докато тя отвори полусъбудена, подадох й два запечатани плика за председателя и й казах, че си тръгваме. Тази забележка със сигурност й помогна да преодолее въздействието на болкоуспокояващите лекарства и я разбуди достатъчно, за да почне да ме засипва с въпроси. Но нямах намерение да отговарям на нито един от тях. Честно казано, колкото по-малко знаеше за плановете ми, толкова по-добре беше за всички нас.

Първата ми бележка до председателя беше съвсем простичка. Тя обясняваше на генерал Крокър, че срещата му с Виктор е отменена и че ще го информирам за всички подробности във Вашингтон. Междувременно, пишех, бях изпълнил дадената ми задача, т.е. да охранявам задника му през тази част от неговото пътуване. И така, след като смятах работата си в Рим за приключена, трябваше да се заема с други приоритети — например да се оправя с убиеца на Аликс Джоузеф, който и да е той. Така че ако няма други заповеди, сайонара, генерале, и довиждане в Пентагона след няколко дни.

Да, бележката беше рязка, безцеремонна и отсечена. Някои може дори да я сметнат за нахална. Но щеше да свърши работа. И тъй като не търся адмиралски звезди — смятам полковнишките си белези за адски подходящи, — нямам против от време на време да пресека един-два завоя (или три, или пък всичките четири) в областта на джентълменското ми поведение.

Второто съобщение не беше нито кратко, нито рязко. То представляваше записка с подробно изложение на мислите ми за намеренията на китайците въз основа на разузнавателни материали, получени от „Принцесата на Нантон“, и информацията, която бях успял да събера, асемблирам и анализирам през изминалите няколко дни — включително няколко бисери на мъдростта, които получих от Виктор. Предлагах председателят да разговаря директно — но по обезопасена линия — с колегите си от Корея, Индонезия, Сингапур и Филипините, за да могат да разбият китайските мрежи, изплетени от Ли Чимен. Добавях, че според мен няма време, тъй като часовникът на Ли — всъщност ставаше дума за бомба със закъснигел, а не за обикновено часовниче с образа на Мики Маус — отмерваше секундите.

В заключение казвах на председателя, че действам в името на онова, което смятах за висшите интереси на моята страна и че ще поема всички удари в моя посока, когато се върна във Вашингтон. Но наблягах, че тези удари трябва да се насочват единствено към мен — моите хора трябваше да бъдат считани за невинни.

Сектор хубави новини/лоши новини: добрата новина — имахме валидни дипломатически паспорти и те ще ни помогнат при пътуването с трите сандъка смъртоносно оборудване което носехме със себе си от Вашингтон. Лошата новина — когато носите дипломатически паспорт и сандъци с оръжие, припаси и експлозиви, са ви необходими визи от страните, в които отивате.

Обадих се на То Шо, измъкнах го от медитационната му, следтренировъчна сауна — това е отвратително нарушение, заради което той се обърна към мен с по-голям и стряскащ набор непечатаеми неща от този на Олшейкър. (Малка забележка от социологичен характер: Различните реакции на Олшейкър и То Шо наистина говорят много за начина на действие на различните култури, нали?) Както и да е, То Шо се разпореди служителите в японското посолство да ни дадат своето вето на летището в Рим. Накара ме да чакам, докато прави магията си. След осем минути тишина се върна на телефона. Щяхме да летим с японските авиолинии от летището във Фиумичино. За съжаление единственият самолет, на който можеше да ни качи всички, беше тип земя-земя — сещате се, като пътническия влак, — който спираше в Рияд и Делхи. Резултат: най-малко двадесет и два часа щяха да минат, преди да опрем колела в Токио. Но пък тези двадесет и два часа щяха да преминат в първа класа, а това би дало възможност на хората ми за дълги възстановителни задрямвания между сесиите със суши и бира „Ичибан“, както и у-саки-ване около стюардесите. Дългият полет щеше да ми позволи да изработя оперативен план.

Защото, вижте, макар да бях убеден, че китайците възнамеряваха да предприемат някаква офанзива и че ударът им ще е насочен към Тайван, не се чувствах сигурен за посоката, от която щеше да дойде. Щяха да започват. Но откъде? Смятах, че отговорът на тази загадка може да се намери в началото на разказа ни. Да — в самото начало. Всяка молекула на моя инстинкт, всеки елемент на оперативния ми опит ми казваха, че решението се криеше в началото на сегашната ми одисея. Открили бяхме отговора на борда на „Принцесата на Нантон“ — но тогава просто не знаехме какво да гледаме. „Принцесата на Нантон“ представляваше свързващия елемент в малкото упражнение на Ли Чимен.

И така, докато хората ми спяха и играеха, аз работех. Разглеждах преводите на Разузнавателното управление на МО на материалите, които носех със себе си, за да видя какво са пропуснали хората на Тони Мерк. Сверих политическите проникновения на Виктор за китайците с материали, на които бях успял да сложа ръце. След това се връщах и размислях върху всяка от собствените си записки. Разузнах картите и графиките. Проверих и препроверих разузнавателните доклади и направих повторна оценка на мишените си. Препрочетох всички папки, които носех със себе си. И след шестнадесет часа, пиян от липсата на сън, не стигнах по-далеч, отколкото бях в Рим.

Част от проблема се състоеше в Аликс Джоузеф. Нажежаващият до бяло гняв заради убийството й все още присвиваше червата ми. Но човек не може да позволи такива неща да го разсейват, защото няма да се концентрира правилно върху заплахите пред себе си и проблемите за решаване. О, има позитивен начин за използване на яростта — бях използвал конструктивно яростта си, когато един от първите бойци в моята „ТЮЛЕН-група шест“, Чери Ендърс, загина при превземането на нефтената кула на Строхаус в операция „Синята група“. Смъртта му ми даваше сили, когато собствената ми решимост започна да се клати. Използвал бях ярост и за да получа сили, когато търсех убийците на кръщелника ми Адам, в „Код Злато“, и да излея отмъщението си върху всички тях.

Но тук разбирах, че напрягам чувствата си докрай. Исках Ли Чимен и Бентли Брендъл — но нямах начин да ги пипна. Намираха се в Пекин. И затова седях с облещени очи и изтощен на девет хиляди метра над Арабско море, като се опитвах да разбера всичко между единия и/или другия край на корабния дневник на „Принцесата на Нантон“, както и обърканите му навигационни карти.

Вече нищо не изглеждаше логично, мамицата му. Седяхме си тук, в клетката на времето и пространството. След пет и половина часа щяхме да стигнем в Япония, а нямах дори и най-мъглява шибана представа какво щях да правя там. Разочарован, объркан, ядосан и сякаш пиян, прибрах всичко в огромния си куфар.

Поръчах една бира „Ичибан“. На японски език тази дума означава номер едно. Бирата се продава във високи бутилки от шестстотин грама. Наблюдавах почтителната стюардеса, която я наливаше в чашата ми (в края на краищата намирахме се в първа класа). Когато свърши, аз не я излях в гърлото си. Вместо това, както правят японците, прокарах чашата под носа си, за да помириша хмела и малца, оцених идеалната форма на образуваната шапка от пяна и оставих пръстите си да се наслаждават на хладната чаша — сякаш участвам в класическа чайна церемония. След това започнах да пия бавно, да чувствам бирата, когато я гълтам, и да позволявам на течността да облекчи напрежението ми и да ми даде енергия.

Натиснах бутона за накланяне на седалката. Облегалката се отпусна назад, а опората за краката се вдигна. Лежах изопнат със студена чаша бира в ръка и оставих мисълта си да се рее и да прави свободни асоциации. Истина е, че понякога процедурите с немислене дават по-ценни резултати от мисленето.

О, виждам ви как се кискате помежду си и мислите, че горните два абзаца са пълни аки.

Е, попови лъжички, слушайте и се учете за реалния свят. Като воин с жълто около плавниците, Рой Боъм, кръстник на всички тюлени, ме заведе настрани и ми нашепна (всъщност изръмжа и изграчи) някои мъдрости в рапаноподобното ми словашко ухо.

Цитат:

— Убеден съм, мамка му, че има моменти, когато шибаният воин просто не може да се справи, мамицата му, с шибаните проблеми по западняшкия начин или чрез подхода на буквално и прямо военно решение на проблема. Не, Дик — понякога трябва да използваш ориенталския подход. Използвай дисциплината на мисълта. Нека всичко бъде всичко и в равни степени на съществуване.

О, чувам ви как си казвате: „Учителят Марчинко-сан пак задълбава в азиатски психобръщолевици. Учителят Марчинко-сан се опитва да ни затрупа с нов и неразгадаем вид ориенталски лайна.“

Чуйте, попови лъжички. Рой Боъм е преминал шибаното обучение по подводни диверсии два пъти. Втория път е бил на четиридесет и две шибани години. Нека ви кажа нещо: отнасяйте се с шибано внимание и уважение към всеки, който има достатъчно смелост и здрави като месинг топки, за да премине обучение по подводна диверсия на четиридесет и две години, защото никой от вас не може да го направи.

Освен това философската същност на думите на Рой е напълно логична за всеки, който е посветил целия си зрял живот, както Рой, както и аз, на войната. И още по-важно: съветът на Рой ме направи по-добър воин. Той ми даде възможност да убивам ефективно и безмилостно много голям брой от собствените си врагове.

Връщайки се назад във времето, осъзнавам, че Рой успя да научи нас, поповите лъжички, на много неща за азиатското съзнание въпреки непослушанието ни. Той познаваше този район. Доставял оръжие на филипински партизани през Втората световна война. Бил е в Китай в края на 40-те години. Първият си срок на служба във Виетнам е прекарал още когато президентът Джон Ф. Кенеди е бил жив. И Рой си беше — а и още е такъв — доста любопитен дребен жабок. И така, когато реши да ме вземе под плавника си, знаеше всичко: таоизъм, конфуцианство, будизъм. Толкова много беше чел от Сун Дзъ, Су Ма, Фудо, Хуан Ши Кун, Тай Лян и Ву Дзъ, че по едно време звучеше неразбрано като тях, седнал като шибан БСБ — това е Буда с бира, — и говореше, и говореше за концепции като безкрайно взаимодействие и пълнота на мисълта. Ние, разбира се, бяхме млади, глупави и се противяхме на съветите му. Понякога трябваше да ни ги набива — в буквален смисъл. Казваше му „физическо втълпяване“. Ние му викахме шибана болка.

Факт е обаче, че азиатското мислене, което Рой проповядваше, е ефективно ако (а) учиш здравата и (б) се оставиш то просто да се излее върху теб. Затова просто С² — това е Сядай си на шибания задник и Си затваряй шибаната уста, ако не ви се иска да прелиствате чак до речника на термините — и се научете на нещо.

Добре. Нека започнем с онова, което Рой нарича „подход на буквално и прямо решение“, обичаен тук, в Запада. Полевият армейски наръчник 100–5, „План за въздушни и наземни бойни действия“ излага принципите на войната в девет прости изречения.^[2] Те са ценни и затова ми позволете да ви ги цитирам.

1. Цел. Насочвайте, всяка военна операция към ясно определена, решителна и постижима цел.

2. Офанзива. Завладявайте, задържайте и използвайте инициативата.

3. Маса. Концентрирайте минимум съществено важна бойна сила за второстепенни цели.

4. Икономия на силата. Разпределяйте минимум съществено важна бойна сила за второстепенни цели.

5. Маневри. Разположете врага в неблагоприятно местонахождение чрез гъвкаво прилагане на бойната сила.

6. Единство на командването. За всяка от целите осигурете единство на командването от един отговорен командир.

7. Сигурност. Не позволявайте на врага да завземе неочаквано предимство.

8. Изненада. Нанасяйте удар по врага във време и място или по начин, за които той не е готов.

9. Простота. Изготвяйте ясни, опростени планове и ясни, кратки заповеди, за да осигурите пълно разбиране.

На тези принципи всичко им е наред — всъщност някои са почти успоредни на десетте заповеди за войната със специални методи. Но самото систематизиране под рубриката „Принципи на войната“ има потенциално стесняващо, приковаващо и ограничаващо въздействие, що се отнася до мен.

Ето втори пример от Запада. Понастоящем всички мисии на тюлените се разделят на седем фази. Има разрешение, навлизане, инфилтриране, действия при целта, ексфилтриране, извличане и действия след мисията. Всяка от тези седем стъпки се разделя и анализира. Още повече, всяка от тях в момента е предмет на диаграми и чертежи. Днес статистическите анализи на практически всяка мисия се генерират от компютър, който позволява провеждане на холографски симулации от висшите планировчици на мисията, преди да се позволи дори на един-единствен тюлен да иде някъде или да прави нещо. Извлечените формулировки са прецизни и безупречни. Те са добросъвестни и изрични — точно както Принципите на войната. Но както тези принципи, те могат и да ограничават.

Ето трети пример. Теорията на войната със специални методи за относителното превъзходство (би трябвало да я помните, защото ви казах, че е важна, по-напред в книгата и няма да губя време да я преизказвам тук) беше създадена по начин, който позволява нейното нанасяне на диаграма. Всъщност в наши дни технологичните схеми, графиките, компютърните модели и статистическите диаграми са се превърнали в голяма част от същността на войната със специални методи.

Но както Рой ми казваше толкова много, много пъти, нещата не могат — и по-важно — не бива винаги да се диаграмират, програмират, графират, картират или систематизират. Твърдеше, че понякога нещата трябва да бъдат почувствани; понякога трябва просто да бъдат усетени.

Слушайте например как великият майстор на сабята Фудо описва тактиката на победата в своя оригинален труд от 1648 г. „Сабята“. Фудо пише:

„Някои учители настояват в боя очите ти да бъдат приковани към сабята на твоя враг, за да успееш да го убиеш. Други казват не — следвай ръцете на врага си и ще надвиеш. Трети пък ви учат да наблюдавате очите или лицето на врага си; да се концентрирате върху бедрата или стъпалата му. Всичко това е грешно. Необходимо е да почувствате врага си по същия начин, както стрелецът чувства полета на стрелата, преди тя да е пусната, или художникът чувства замаха на четката си, преди космите да докоснат хартията. Истинският стрелец не трябва да вижда центъра на целта; той може да го усети отлично в мисълта си. Великият художник не трябва да използва пергел, за да нарисува идеален кръг. Идеалният кръг вече съществува — видение в главата му. Той само пренася виденията си върху целта и хартията. По същия начин вие не трябва никога да фиксирате очите си върху едно нещо, а да възприемате целия свят около себе си, когато влизате в схватка. Ако се биете в съответствие с това всеобхватно виждане — ако се нагласяте, компенсирате и хармонизирате по време на боя, — никога няма да се провалите.“

Помня деня, когато Рой ми прочете този пасаж за първи път. Свърши, плесна празната си бирена кутия на кухненския бар, ухили ми се (има големи бели зъби и винаги, когато се ухили, прилича малко на Фреди — злобния жабок-талисман на бойците-диверсанти с кепе, шашка динамит в ръка и с цигара между зъбите), навря големия си, широк нос точно до моя голям, широк нос и изръмжа:

— Хайде сега опитай да начертаеш на диаграма точно тази шибана тактика, задник такъв.

И така, аз отпуснах облегалката, затворих очи и проиграх всичко, станало на борда на „Принцесата на Нантон“. Изиграх в мисълта си всичко като на шибана видеолента. От време на време спирах лентата и възпроизвеждах повторно някоя част. Пусках нещата обратно. Размествах събитията. Съзерцавах проблема, сякаш е холографска снимка — гледах отгоре, отдолу и отстрани. След това направих свободни връзки — оставих мисълта си да играе, докато си наложих да извикам всяко късче, фактченце и частичка несвързани, непоследователни и незначителни разузнавателни данни, които бях попил от превземането на „Принцесата на Нантон“ насам.

Да, приятели. Независимо от факта, че обичам да скачам, пукам, стрелям и плячкосвам, голяма част от войнството е свързана с умствена, а не физическа работа. И умствената работа изисква същите усилия както физическата, ако не и повече от нея.

След два и половина часа с бира „Ичибан“ и свободно асоцииране, отключих куфарчето си, разгледах съдържанието му и извадих три неща: страница от корабния дневник на „Принцесата на Нантон“, навигационната карта на Южнокитайско море и собствените си записки от разговорите с Аликс Джоузеф. Прегледах ги внимателно и видях върху тях информацията, която бях търсил, но която не бях в състояние да открия преди. Цялата тя се намираше пред мен. И беше толкова проста, мамицата му, че не можеше да не е истина.