Уилям Уортън
Гордост (9)

Осма част

Красива октомврийска утрин в Уайлдуд; слънцето току-що е разсипало зарите си в океана; сияйно синкава дрезгавина забулва въздуха. Встрани от дъсчената морска алея за пешеходци, на стотина ярда от морето, зад хотел на име „Броф“, един мъж рови из боклукчийските кофи. В нозете му лежи полупразен конопен чувал. Чувалът е мокър и издут. Мъжът носи кепе. Това е Кеп Мудиг.

Патрулиращата полицейска кола се движи бавно зад него. Двама полицаи изскачат от нея в движение. Единият е набит, четирийсет и няколко годишен човек, другият е млад.

Кеп поглежда през рамо, изправя се и вдига ръце на тила, уж се предава.

— Добре, Мърф, този път ме хвана. Слагай белезниците.

Сержант Мърфи, по-едрият и по-стар полицай, издебва Кеп отзад; на единия му хълбок виси патлак, на другия — палка и белезници. Скръства ръце на гърдите си.

— Престани бе, Кеп. Знаеш, че нямам друг избор.

— Мърф, правичката да ти кажа, и аз съм останал съвсем без избор. Да ровичкам вонящото бунище на „Броф“ съвсем не е любимият ми начин за разсънване.

Кеп бавно сваля ръце и избърсва влажните си лепкави длани в горната част на конопения чувал. Наднича в него.

— Едно ще ти кажа, каквото и да разправят, на Депресията още не й се вижда краят. Ето и тия тук тузари, дето хем в „Броф“ се хранят, ама и те са изглозгали котлетите си до последната мръвчица. Дори и бедният Тъфи не би могъл да ги излъска по-хубаво с грамадния си грапав език, дето точно за това му служи.

Младият полицай се е приближил и сега стои зад стария. В едната си ръка държи палка. Вижда се, че Мърф е притеснен; забил е поглед в краката си, обути в черни, лъснати до блясък тъпоноси боти — типични полицейски обуща.

— Слушай Кеп, Броф пак се оплаква. Не иска да му тършуваш из сметта всяка сутрин. За четвърти път те хващам вече; да си знаеш, следващия път ще те тикна в пандиза.

Кеп килва кепето си назад и слага ръце на хълбоците. Усмихва се, но не със сияйната усмивка от детството си, нито с мъжествената самонадеяна усмивка от времето, когато беше млад ротен командир, или по-късно, когато се перчеше като автомобилен състезател; усмихва се смирено, безропотно, сякаш вече е смазан, убит.

— Броф се оплаквал. А ти да можеше да чуеш бедния Тъфи как се оплаква!

— О, Кеп, всички чуваме бедния ти Тъфи. Това е друга работа. До гуша сме затънали във възражения и протести. Половин Уайлдуд будува по цели нощи от неговия рев; всички са се изнервили. Крайно време е да направиш нещо.

Младият се приближава още повече. Поглежда в чувала на Кеп, а после към отворените боклукчийски кофи; извръща глава погнусен и прищипва ноздрите си с пръсти. Мърф слага ръка върху рамото на Кеп.

— Кеп, нали знаеш как стоят вещата. Тук Броф е голям човек, плаща си данъците редовно и всичките му приятели са важни клечки. Щом каже, че не иска да му ровиш в боклука, мое задължение е да ти попреча. За това ми плащат. С това си изхранвам жената и децата. И аз съм човек, искам да си запазя работата, пък и до пенсия ми остават още само шест годинки.

Кеп пак свежда очи към чувала, кривва глава на една страна, поглежда към превзетото младо ченге, после пак към сержанта.

— Нали знаеш, Мърф, отидох при Броф и го помолих да ми отделя кокалите и това, което е за изхвърляне, да ми ги пъха там в някаква кофа или плик. Казах му, че ще си плащам. А той ме изгони, вика, ще се обади в полицията, не иска около ресторанта му да се навъртат бездомници. И аз бързо се ометох, поне за това можеш да ми благодариш, иначе щяха да те викат да щурмуваш хотела.

Кажи ми бе, Мърф, с какво да го храня? Възрастен десетгодишен лъв като Тъфи трябва да яде най-малко по пет килограма месо на ден. Изкупувам всичките кокали и вътрешности от Саймън касапина, но това не му стига.

И освен това какво толкова ще му стане на Броф, ако си взема малко от миризливите му отпадъци? Никому не преча, мръсотия не правя. Винаги поставям обратно капаците върху кофите за смет. Дори върша услуга на данъкоплатците.

Младият полицай крачи наоколо важно-важно, като при всяка стъпка се полюлява напред-назад, както правят полицаите, и палката му се поклаща между краката. Пристъпва напред.

— На твое място, Кеп, първото нещо, което щях да направя, е да нахраня лъва с онова нафукано копеле, дето си го взел да ти работи. Ето той вече е истински боклук. И тогава от благодарност този град може и едно медалче да ти бодне. А и на себе си ще направиш голяма услуга.

Кеп поглежда младия полицай в очите, изкривява си устните в нещо като усмивка, доста заканителна усмивка, а младокът свежда очи и с поглед му сочи палката.

— Какво се е случило? Да не би Джими пак да е забърсал някоя надарена ученичка?

Мърф подбутва младия си колега настрана, завира лицето си в Кеп и пошепва:

— Кеп, този път момичето е съвсем малко. Прогимназистка. Да пази господ! При това от добро семейство, бащата е лекар. Твоят Джими я завлякъл в Атлантик Сити, държал я там цяла нощ, изнасилил я, иска ли питане, а тя, разбира се, мълчи. Баща й я вкарал в болницата си за няколко дни и успял да потули нещата, но аз държа да го пипна. Извратена гад! Нищо, което носи пола, не може да живее спокойно, докато това похотливо животно се навърта наоколо. И ако питаш мене, още много поразии има да направи, преди да му мине меракът. Казвам ти, по-опасен е и от Тъфи.

Кеп нищо не отвръща. Мисли си за Сали. Дали знае? Какви ли й ги разправя пък на нея? Дали й се фука с тия неща? Замислено пъхва ръка в една от кофите за боклук и изважда два свински кокала, по които е останало малко мръвка.

— Да, лоша работа. Знам, че рано или късно трябва да се отърва от Джими, но какво да правя, като дяволски добре върти машината по оная стена и окото му не мига. Мърф, без него тоя спектакъл е кръгла нула. Пък и хората ужасно обичат да гледат как един надут младок ще надвие дядка като мен. Ти гледал ли си нашето състезание?

— Да, няколко пъти, с големия син, Майк. В неговите очи оня мръсен хулиган е истински герой. Е, това е, че като даде газ по оная стена, и всички хлапетии лудуват по него, смятат го за голяма работа.

Мърф млъква и отстъпва назад. Трудно му е да се справи с всичко това. Изважда носна кърпа от задния си джоб, повдига фуражката си и избърсва челото си. Рано е и още много студено, за да се поти така.

— Чуй ме сега, Мудиг. Не искам неприятности. Знам какъв герой си бил във войната и така нататък; уважавам те за всичко това и съм свидетел, че навремето беше един от най-кадърните автомобилни състезатели в бранша, но шефът лично ще ми иска сметка за случая. Той си седи зад бюрото и нищо друго не го интересува, освен действащите наредби за пребиваването на диви животни в градски зони. Пък и самият той е подложен на натиск отгоре. Ето аз те предупреждавам, че лошо ти се пише. Светкавично се измитай от тоя град, обирай си лъва и оня нехранимайко, за да могат да се уталожат нещата до следващото лято. Ясно ли е?

Кеп усуква горната част на чувала си, поставя капаците на кофите за боклук и се вглежда в очите на полицейския сержант.

— Благодаря ти, Мърф, но ти знаеш, че Тъфи никога няма да посегне на човек. За Джими не мога да гарантирам, но Тъфи е безобиден като котенце. Като го взех, беше колкото мръвка месо и аз съм му единственото живо същество на този свят. Понякога ми се струва, че и той се мисли за човек, или пък мен взема за маломерен куц двуног лъв.

Мъжкар като него е съвсем безпомощен, когато няма семейство. Ти знаеш ли, че той никога не е виждал друг лъв, никога не се е грижил сам за прехраната си. В неговия случай тези лъвски зъби и нокти са само украшения.

Младият полицай тръгва да се връща към колата. Разочарован е, че арестуването се е разминало. Мърф намества фуражката си.

— Кеп, аз не ги разбирам тези работи. На мен лично твоето котенце ми се струва доста опасно. Никога не съм знаел, че лъвовете стават толкова големи. Едно мога да ти кажа: не бих искал да го срещна в някоя тъмна задънена уличка. И още нещо — наредено ми е да те следя и ако те сваря при боклука на Броф, да те арестувам. Ще затворят тази твоя стена или ще ти я конфискуват заедно с лъва и мотоциклетите, ако не се изметеш от града, и то веднага.

— Добре, Мърф, обещавам. След седмица тръгвам за Орландо. И без това тук останахме прекалено дълго, сезонът отдавна свърши. Знаеш, че предавката на камиона ми блокира, а после дълго търсих части. Не е лесна работа с тоя камион, докато го разглобиш, докато го поправиш, но това е вече свършено. Сега е в ред. Щом събера пари за бензин, изчезваме. Благодаря ти, че ме предупреди. Няма да го забравя. Ще се видим догодина. Да се надяваме, че догодина проклетата Депресия ще е отминала и че няма да се набъркаме в още някоя война.

Кеп обърсва длани в панталоните си, след това изважда голяма тъмносиня кърпа и специално изчиства дясната си ръка. Протяга я и се сбогува с Мърф. Лицето на Мърф грейва и той потупва Кеп по рамото.

— А ти внимавай, Кеп, защото следващия път Броф ще извика Националната гвардия и ти ще трябва сам да се сражаваш с тях. Обзалагам се, че още си достатъчно силен, за да им видиш сметката. Едно ще ти кажа, Кеп, Броф е нещо по-лошо и от напаст божия.

Той се обръща и си тръгва. Тръшва се на предната седалка на патрулната полицейска кола, до шофьора, и тримата потеглят.

Кеп изчаква да се скрият от погледа му, въздъхва, отново отваря чувала, вдига капака на още една кофа и продължава да тършува сред листа от марули, гнили зеленчуци, хартии, изважда късчета месо и кокали и ги пуска в чувала си.

Изминал е половин час и щом слънцето надниква из морето, Кеп засуква отново горния край на торбата си, поповдига я да види колко тежи и я мята през рамо. Закуцуква край товарната площадка в задния двор на хотела и излиза на дъсчената пешеходна алея.

Върви по отсрещната й страна, тази откъм морето. Обляга се на металните перила и пуска чувала на земята. Слънцето е вече цяла педя над хоризонта. Рибарските лодки са наизлезли. По тихата, почти гладка морска повърхност слънцето е проправило трептяща сребърна пътека от хоризонта чак до пенливия бряг на прибоя.

Подухва обичайният сутрешен бриз. Водата е бистра и студена, но не чак толкова студена, че да не става за къпане, някъде към осемнайсет градуса. По плажа вече се мяркат подранили летовници, едни са се проснали на пясъка, друга се разхождат край водата. Денят обещава да е хубав; тази година късният сезон се оказа необикновено слънчев; по всичко личи, че и днес времето ще бъде августовски топло. Кеп се моли само за едно: времето да се задържи така до края на седмицата. Ако изкара така още седмица, със сигурност ще успеят да свалят стената и да потеглят за Флорида и тогава може би всичко ще се оправи. Вероятно ще трябва да поговори със Сали, да си изяснят отношенията още веднъж и да види какво тя ще иска да прави оттук нататък.

Кеп отново мята торбата на рамо и тръгна на север покрай пристана Хънт към увеселителния парк. В главата си прехвърля все същите стари проблеми. Колкото и да ги премисля, никакво решение не му идва наум и той просто не знае какво да предприеме.

 

 

Кеп върви по дъсчената пешеходна алея край морето, а когато стига до „Стената на смъртта“, слънцето вече се е вдигнало високо в небето и въздухът се е затоплил. С чувала на гръб той куца още по-силно и едва си поема дъх. Премества го от едното на другото рамо. Тук-таме се виждат хора, излезли да се поразходят в прекрасната утрин, но Кеп не ги и поглежда; потънал е в собствените си проблеми и си приказва на глас — навик, който има от дете, още когато работеше във фермата на родителите си и сам си разговаряше с животните.

Като че ли кравите най обичаха да слушат гласа му.

„Преди да вляза в кладенеца, ще нахраня Тъфи и така ще дам възможност на Сали и Джими да се разсънят и пооправят. Ужасно срамно е, че и тримата трябва да се тъпчем в тая черна миризлива дупка, но как иначе да поспестим пари сега, когато печелим толкова малко. Ако се настаним на квартира или, въобще в нещо по-прилично, никога няма да свържем двата края.“

Кеп се появява и Тъфи веднага се изправя на крака. Крачи напред-назад, търка си муцуната в железните пръчки на клетката и го поздравява с тихо ръмжене. Изревава на няколко пъти, когато Кеп поставя тежката торба в краката си пред клетката. Кеп протяга ръка през железните прегради и погалва носа на Тъфи, пъха си ръката по-навътре и го почесва зад ушите.

— Гладен ли си, а, приятел? Е, не ти нося много, но не е без хич. Съжалявам, че е сготвена и предъвкана храна, но тази сутрин не можах да намеря нищо друго. Може би утре ще ми паднат я воденички, я тлъсти кокали.

Той бръква в чувала и започва да вади парчета месо. Първите мръвки слага направо в устата на Тъфи, който нетърпеливо ги поема през пръчките на клетка.

— Тъф, опитай се да ядеш по-бавно, така ще си удължиш удоволствието.

Кеп храни лъва парче по парче, като всеки път изчаква Тъфи хубаво да сдъвче и преглътне. От време на време Тъфи изпуска по някоя мръвчица върху пода на клетката, но къде с нокти, къде с език успява да си я прилапа обратно. Докато го храни, Кеп си тананика: „Сигурно от малка все си тъй красива.“ Но ето че чувалът е вече празен. Щом вижда, че Кеп си отива, Тъфи отново започва да крачи напред-назад. Ръмжи, реве. Точно в този миг Сали излиза от вратата, изрязана в самата „Стена на смъртта.“

Протяга се, на лицето й са изписани премала и блаженство. Кеп се опитва да не мисли за това. В края на краищата това е само физическо влечение, само плътска страст; трудно му е да си представи, че такова прекрасно същество като Сали може да храни дълбоки истински чувства към негодник като Джими.

— Кеп, успя ли да намериш нещо за Тъфи?

— Да, отново атакувах боклука на Броф. Взех и малко карантии и кокали от касапина на „Атлантик“ само срещу пет цента фунта^[1]. Даде ми дробчета, нали знаеш, че Тъфи умира за тях, пък и по кокалите е останало доста месо, така че той ще има дълго да ги облизва. Къде е Джими?

— Вътре е. Човърка си нещо. Кеп, да ти кажа право, и тази нощ не спах. Тъфи непрекъснато се разхожда, кашля, ръмжи и току ревне с все сила. Ревът му е ужасно тъжен и не стига това, ами и цялата морска алея се тресе от него.

— Зная, Сал, но той умира от глад и при това недоумява защо.

— Кажи, Кеп, какво възнамеряваш да правиш с него? Снощи цяла нощ не съм мигнала, стоя, слушам го и се чудя как ще се измъкнем от това положение; парите ни едва стигат да преживяваме.

— Не се безпокой. Ще се измъкнем. Вече почти сме събрали колкото ни трябват. В събота или най-късно в неделя тръгваме за Орландо. Там е по-топло и може би хората ще имат повече нари.

Тъфи следи Кеп с очи и с цялото си тяло. Кеп се връща при него, оставя му чувала в клетката, току-виж намерил някоя забравена хапчица в него.

— Това е всичко, Тъфи. Съжалявам. Утре ще взема повече чревца и кокали от касапина, тогава ще пируваш.

Сали стои настрана със скръстени ръце, наблюдава ги, изчаква Кеп да влязат заедно вътре.

— Кеп, ама и ти си един. Говориш му като че ли е човек. Хората сигурно те мислят за луд.

Фръцва се и влиза в кладенеца през малката врата; Кеп тръгва след нея.

Вътре Джими събира одеялата. Кеп взима две касетки от портокали и подпира отгоре им дъска, за да им служи като маса. След това придърпва една щайга от ябълки вместо стол. Сали също придърпва една за себе си, после отива до черно боядисан олющен и разпукан дървен шкаф с резе и изважда оттам цял хляб, бутилка мляко, бутилка бира, пакетче тънко нарязана пушена наденица и половин шише кетчуп.

Кеп навива ръкавите на ризата си и отива в ъгъла, където стои кофа с вода. Топва ръцете си в кофата, измива ги, наплисква си лицето, търка го усърдно, пъха пръсти в ушите си, разтърква очи и най-накрая сваля кепето си и енергично масажира плешивата си глава с мокри ръце.

После пак си слага кепето и взима хавлиения парцал, закачен до кофата. Избърсва си само ръцете, а лицето оставя мокро. Хавлиеният парцал е тъмен на цвят, но още по-тъмен е от мръсотията. Връща се до масата; Сали вече е седнала, Джими стои прав зад нея.

— Кажи сега, Кеп, какво ще правим? Джими казва, че ако не му платиш, напуска.

Кеп драсва клечка кибрит. Захапал я е между два от малкото неизкуствени предни зъба, които са му останали в устата, и запалва с нея свещта върху импровизираната маса.

— Нали ти казах, Сал. За утре ще намеря храна за Тъфи и ако времето се задържи до края на седмицата, което означава и повече публика, събираме парите и се омитаме оттук. Ще изплатя на Джими каквото му дължа, и всичко е наред.

— Колко мислиш, че ще съберем за една неделя, а, Кеп? Напоследък и по петдесет долара не правим. Според мен здравата сме закъсали; никога няма да се оправим.

— Така е, Сал, но в края на миналата седмица валя почти непрекъснато. А сега времето се оправя и, изглежда, още дълго ще се задържи хубаво. Вярно е, че позакъсахме, но сега предавката е вече в ред и тръгваме. Спахме на земята, гладувахме, но затова пък посъбрахме пари за път.

Джими отива да си вземе една щайга за стол, минава зад гърба на Кеп и започва да се кълчоти в пантомима, която изобразява автомобилен състезател, върти въображаемо кормило, навежда рязко глава и накланя тялото си уж по посока на завоите.

Сали свежда очи.

— Не знам, Кеп. Страх ме е.

Джими сяда. Ръкавите на долната му риза са навити до раменете, за да се вижда татуировката върху бицепсите му. Протяга се и взима две филии хляб и ги слага една до друга на масата! Върху едната нарежда две парченца наденица, а другата дебело намазва с кетчуп от единия до другия край с помощта на джобно ножче. Облизва ножчето от двете страни, обръща филията с кетчуп върху тази с пушената наденица и поднася сандвича към устата си. Изблизва коричките там, където червеният кетчуп е потекъл.

Захапва сандвича и сосът покапва върху масата и опръсква ръката му. Облизва пръстите си. Не поглежда нито към Кеп, нито към Сали; яде съсредоточено. Попремества задника си върху щайгата и пръдва. Всичко това се извършва автоматично, като че ли е част от ежедневен ритуал. Кеп поглежда към Сали; с изискани маниери, тя бавно и вглъбено маже своя сандвич; тогава се обръща към Джими.

— Слушай какво, Джими, дори да ни се налага да живеем като скотове, моля те да не преиграваш тази роля.

Джими надига общата бира, изгълтва една трета от нея, примлясква с уста и обърсва устни.

— Я стига, Кеп! Всеки на мое място, който яде само боб и боклук, ще почне да пърди. Ти бъди благодарен, че още не съм взел и да повръщам, тогава ще видиш на к’во ще ти замяза бърлогата.

От дъното Тъфи зинва в мощен рев, който постепенно заглъхва в хрипове и покашляния. Джими обръща глава към клетката и се изхрачва.

— А онова говедо там може да си прави каквото иска, нали? Пикае, сере, пърди, реве, каквото му кефне. Мразя я тая угоена улична котка!

Сали отхапва миниатюрен залък от своя сандвич, дъвче го замислено и преглъща. Заковала е очите си върху Кеп.

— Така е, Кеп. Когато Тъфи пусне някоя от смрадливите си бомби, докато караме по стената, както направи снощи например, аз едва не припадам, но един ден ще пусна кормилото и двамата ще излетим от пистата. Не се търпи, казвам ти. И само това ли? Устата му мирише на клоака. Когато се обърне към мене и зине да реве, кълна ти се, една клечка кибрит, и дъхът му ще пламне, такава смрад е.

Кеп мълчи, нищо не казва. Поглежда ръцете си и ги поставя върху дъската, която им служи за маса.

— Ако храната ти беше чак такава помия, нямаше да имаш сили да се пенявиш и да плямпаш.

В този миг Сали рязко се изправя, като бутва щайгата под себе си и изтръсква трохите от скута си. Облечена е в мръсен бял мъжки работен комбинезон, под който се вижда опърпан пуловер. Все още има стройно и стегнато тяло, но чертите на лицето й са се изострили, вече са се образували първите бръчки на недоволство и разочарование. Изрусяването и тежкият грим са оставили своя отпечатък върху свежата й гладка кожа.

— А ти как го наричаш това тука, а, Кеп?

Тя оставя сандвича на масата и прибира ръцете си до тялото. Поглежда надолу дрехите си — мъжки комбинезон, опърпан пуловер, подпетени чехли. Запретва окъсаните ръкави на пуловера си над лактите.

— Виж ме на какво съм заприличала! Напуснах хубавата си работа, за да се помъкна с този автомобилен ас и за какво? За да служа като шофьор на гадния му, вонлив лъв. Отказах се от всичко, за да получа ей това тук; ако си бях стояла телефонистка, досега да са ме направили шеф, а те, повярвай ми, добри пари вземат!

Джими поглежда Сали с хладен, недоверчив, изпитателен поглед. Отхапва залък от сандвича, бутва го с език в бузата си и завира нокът между зъбите си, за да извади парче от заклещила се коричка.

— Знаеш ли, аз все едно за Флорида няма да тръгна. До гуша ми е дошло от пръдливия ти лъв и от разхлопаната ти дъсчена стена. Един от бензиностанцията, оная, дето е извън града, ми каза, че ако съм навит, винаги ще ме вземе да му помпам гуми и да наливам бензин. За през зимата смятам да се окопая в Уайлдуд; като се върнете догодина, може пак да дойда при вас. Докато си имате тоя Тъфи, ще се оправите и без мене. То и без това ще трябва да играете само из пущинаците, щото ония селяндури нищо не разбират от мотори. Колко им е да ги избудалкаш, един Лъв-Сатана им стига.

Сали мята поглед към Джими, после към Кеп. Чувства се объркана и изплашена.

— Джими, не го прави! Не можеш да ни изоставиш точно сега; много добре знаеш, че ти си атракцията на това представление. Без теб то е едно нищо, возене на лъв; със същия успех можем да разкарваме тюлени или пудели. Освен това няма дълго да издържиш тука. През зимата Уайлдуд е същинско мъртвило, питай който щеш.

Тази настойчивост у Сали не се харесва на Кеп. Вижда, че само мисълта да живеят без Джими, я плаши и отчайва. Кеп се уверява за сетен път, че ако Джими офейка, тя ще хукне по петите му. Разперва длани върху масата, повдига ги и ги подпира на десетте си пръста.

— Джими, едно ще ти кажа: Мърф не си пада много по тебе. Прави каквото си знаеш, а ние със Сали все някак ще се оправим, но на твое място щях добре да си помисля дали да оставам в Уайлдуд.

Джими напъхва и последното парче от сандвича в устата си. Изправя се, протяга се, прозява се, напъва се и успява да пръдне още веднъж.

— Мърф да си гледа работата! Само щото съм прекарал една-две местни пикли, и вече ме е нарочил за обществен враг номер едно. Хората тук трябва да ми плащат, задето разюзданите им дъщерички още не са избягали от домовете си. Това се дължи само на мен. Защото аз им давам онова, дето си го търсят, и то безплатно; най-доброто лекарство в света за пощръклели пикли.

Изважда ножа си, обира с него покапалия по масата кетчуп и го облизва. От дъното Тъфи пак изревава. Джими се обръща по посока на лъвската клетка, разкрачва крака за опора и мята ножа, който с трясък се забива в „Стената на смъртта“. Вдига юмрук и заканително го размахва.

— Млъквай, африканско говедо!

С юмрук все още вдигнат във въздуха, той се обръща към Кеп и Сали.

— Да знаете, ако остана още малко тука, ще му светя масълцето на тоя жълтоок котарак. Или аз, или той!

Вие двамата случайно някога да сте го поглеждали в тия жълти очи, а? Той само изчаква момента. Как му се ще всички ни да разкъса, мен на първо място, и да ни направи на котешки лайна, но това щастие няма да го огрее, поне за себе си мога да кажа, че мен няма да ме докопа.

Джими отива до стената, за да си вземе ножа. Кеп започва да раздига импровизираната маса. Прибира ножовете, хляба, наденицата, завита във восъчна хартия, и млякото; слага ги в черния шкаф. Вдига дъската и отмества щайгите, за да освободи люка на пода, след което пуска щайгите, черния шкаф, дъската и всичко останало през люка и го затваря.

Сали се е облегнала на стената, още не може да се съвземе. Поглежда ту към Джими, ту към Кеп.

— Кеп, Тъфи наистина ме плаши. Снощи през цялото време, докато бяхме на стената и аз се мъчех да поддържам скоростта и да стискам кормилото, той непрекъснато ме гледаше. Виждах го с крайчеца на окото си. Погледне ме и избълва вонящия си рев. Подушвам го, и не само смърдящите му дупки отпред и отзад, подушвам лъва в него — тежка, душна, животинска миризма. Не смея да го погледна в очите. Кеп, той е гладен и освен това знае, че аз се плаша от него. Мисля, че вече ме вижда като разкъсано парче месо.

Кеп сваля боклукчийските си дрехи и облича костюма, с който участва в спектакъла — черни кожени панталони и леко омазнена копринена риза с широки ръкави и стегнати маншети. Така прави и Джими в другия край на бърлогата. Канят се да започнат представлението.

Кеп се спира за миг и поглежда Сали.

— Да не би да си в мензис?

Сали го зяпва смутена, а после дръзко мята глава встрани.

— Не, не съм. Не е от това.

Кеп затяга връзките на левия си ботуш, ботуша на здравия му крак, и си промърморва наум: „И от това да беше, аз съм последният, който ще научи.“

 

 

 

Кеп е облечен, готов. Тръгва да излиза. Джими вече е избутал своя мотоциклет на платформата пред „Стената на смъртта“. Избутва го и Кеп и го оставя точно в онази извивка, където дъното на кладенеца преминава в стена и където вероятността да се подхлъзнеш е най-голяма. Цялата стена е почерняла от буксуващи гуми и изгорели газове.

— Горе главата, Сали, днеска може и да посъберем нещичко. И тогава ще натъпча Тъфи с месо, камиона с бензин и тръгваме.

Сали е загърбила Кеп. Разперила е ръцете си върху стената, подпряла е челото си на тях и плаче.

— Стига, Кеп! Стига си се правил на палячо! Не виждаш ли, че в Уайлдуд не е останала жива душа, защото вече е октомври. Още преди месец трябваше да сме се махнали оттук. Истинско чудо ще бъде, ако тази седмица успеем да съберем и петдесетачка.

Кеп не казва нищо. Той дори не обръща глава към Сали. Сграбчва кормилото на мотоциклета си и започва да го бута през малката врата на платформата, където е Джими. Сали тръшва вратата след него.

 

 

Тя продължава да плаче, докато разсеяно съблича мъжкия си работен комбинезон и пуловера. Под тях носи костюма си на орхидеи. Смачква комбинезона и пуловера на топка и ги мушва през люка на пода. Отива в ъгъла и отваря една дървена кутия. Изважда четка и огледало. Огледалото е шест на осем инча, със сгъваема метална подпорка. Поставя го върху пода на кладенеца. Разчесва косата си, после взима малко ръчно огледалце, за да види дали достатъчно с бухнала отзад и встрани.

Самичка в призрачния сумрак на кладенеца, тя бавно се завърта, за да огледа тялото си от всички страни. Плъзга ръка отпред по бедрата си, потупва ги отстрани, после с пръсти опипва задната им част. Прибира двете огледала и четката в кутията, пъха ги в люка на пода и здраво го затваря.

Изправя се в центъра на кладенеца, отвсякъде заобиколена от „Стената на смъртта“, поема дълбоко въздух, взима кочан билети и откача малката престилка с големи джобове от една кука на стената. Без да иска, издърпва и куката и я прибира в един от провисналите джобове, после изчезва през вратата, от която излязоха Джими и Кеп преди нея.