Уилям Уортън
Гордост (7)

Шеста част

Кеп решава да задържи Джими при себе си поне за известно време, докато се научи сам да сглобява и разглобява стената, но най-вече докато усвои номера с мотоциклета.

На следната утрин двамата отново вдигат стената на същото място. Чък и Джими са решили да потеглят към Пойнт Плезънт, но не могат да оставят Кеп, преди да е наясно със стената. Кеп и Чък се качват на колата и отиват във Фрихолд, за да уредят прехвърлянето на собствеността. Когато се връщат, Чък се сбогува с Джими, Кеп и Сали и изчезва с камиона и колата.

За много кратко време Кеп овладява необходимите умения, за да подкара мотоциклета по стената. Цялата работа се свежда до това да набираш бързо скорост и да усещаш съотношението между ускорението и центробежната сила. Въпреки голямата си опитност и добро чувство за равновесие, през този първи ден Кеп доста се клатушка върху мотоциклета. Трудно му е да свикне със стръмната писта и току поглежда през лявото си рамо надолу към дъното на кладенеца.

Скоро обаче открива, че ускорението трябва да се поддържа на всяка цена, защото изгубиш ли скорост, политаш надолу. Изтърсва се на няколко пъти, но не защото рискува прекалено много, а защото това си е в реда на нещата, част от тренировката. На пистата си сам: само ти и стената, на никого не можеш да разчиташ.

Джими му показва, че около двайсет от съединените на федер дъски, които образуват стената, са изпочупени и имат нужда от подмяна. Кеп достатъчно си е патил от разцепени дъски по пистите и затова, без да го прави на въпрос, подновява дъските, но дори и тогава цялата стена се тресе и хлопа под тежестта на мотоциклетите, особено когато и Джими, и Кеп карат едновременно.

Преди да се качи на стената, Кеп репетира върху ролките на платформата. И върху ролките се научава да стои изправен на седалката и да се вдига на ръце върху кормилото, но като излезе на стената същите тези номера не му идат отръки. Това ужасно забавлява Джими и той непрекъснато го подкача.

Като наблюдава Джими, Кеп се сеща за собствената си младост, когато е бил на същите години, още преди да отиде войник, но Кеп усеща, че у Джими има и нещо съвършено различно. Дълбоко у това момче като че ли вирее някаква поквара; обича да наранява хората и да им заповядва; все се домогва до нещо, все на голямо се хвърля. На всичко гледа с очите на състезател, сякаш животът е една безконечна надпревара за оцеляване. За него само едно нещо има значение — да побеждава — и затова така болезнено преживява всичките си загуби.

Най-лошото е, че се страхува от Тъфи и го ненавижда от дън душа. Все си търси повод да го дразни. И, разбира се, именно към него Тъфи за първи път показва враждебност към човешко същество и често-често посяга с извадени нокти към своя мъчител. Кеп се страхува, че може да се случи нещо лошо.

Освен това Джими непрекъснато флиртува със Сали, и то най-безогледно. Въобще не си поплюва. Свикнал е да си взима каквото му се прииска, пък и поддържа мъжкото схващане, че като опипаш жената, като се отъркаш едно хубаво в нея, като я сграбчиш за задника един-два пъти и щипнеш тук-таме, няма начин да не клекне. Сали се страхува от Джими и все разправя на Кеп да го уволни.

Но Кеп, разбира се, се нуждае от Джими — поне още за известно време. Двамата подготвят номер, при който уж се състезават по стената. В началото Кеп взима голяма преднина, а после Джими постепенно го догонва, изравнява се с него и на метри пред финала го изпреварва. Тогава Джими прави няколко самостоятелни обиколки, за да демонстрира акробатическата си ловкост и смелост, като кара изправен върху седалката на мотора, след това се вдига на ръце върху кормилото и после застава на един крак, без, разбира се, да се държи. Кеп знае, че ако се наложи да изгони Джими, тогава по някакъв начин ще трябва да включи Тъфи в представлението си.

Джими все се опитва да притисне Сали натясно в някой ъгъл и затова тя не се отделя от Кеп, непрекъснато върви по петите му. По време на тренировките им, когато Сали стои и ги гледа, Джими се впуска в невероятни изпълнения: увисва от едната страна на мотора и намалява скоростта дотолкова, че а-ха и ще падне, след което стремглаво се спуска към дъното на кладенеца. Ако го слушаш какви ги приказва, излиза, че Джими е търсач на силни усещания, но всъщност, дълбоко в себе си той е ужасно страхлив. Суеверен е и на врата си носи разпятие и амулет, в който твърди, че имало пепел от рога на носорог. До смърт се бои от тъмно. Страх го е дори очите си за сън да затвори. Бива го за пазач повече и от куче: при най-малкия шум рипва на крака.

Казва, че от всичко най-много го дразни Тъфи, когато зине да реве посред нощ или дори само когато тръгне да се разхожда напред-назад в клетката си, както обичат да правят лъвовете. Тогава Джими моментално се разбужда и край на съня му.

Единственото нещо, което Кеп успява да научи за миналото на Джими, е, че е израсъл в Тексас и че на четиринайсет години е избягал от дома си, защото баща му имал навика да го пребива от бой. Така и не пожела да си каже фамилното име и затова Кеп реши, че работата му не ще да е чиста. Джими никога не чете и Кеп си мисли, че вероятно не може, както не може и собственото си име да напише. Като изключим затворите и лудниците, такова нещо като него трудно ще се срещне в цивилизования свят.

В Юниънтаун Кеп купува кош за мотоциклета и се заема да обучи Тъфи да мирува в него, докато го возят. Допълнително затяга амортисьорите и ресорите, за да издържат двестате килограма на Тъфи.

Да се изкачи Тъфи нагоре по стената не е лесна работа. Отначало той безропотно сяда в коша и се оставя да го завържат. Оставя се и Кеп да го повози по равното, без да недоволства, но когато започва да изкачва стената, все по-нависоко и по-нависоко, Тъфи напира да се отвърже. Реве, дере си гърлото на възбог и ръмжи. Кеп се опитва да го успокои, но минават много месеци, преди Тъфи да се примири с това унижение.

Работата е там, че наруши ли й се равновесието, всяка котка инстинктивно се сгърчва, за да си го възстанови. Прави това с помощта на вътрешен жироскоп, който се намира в средното й ухо и при случай мигновено изпраща сигнали до мозъка. В същото време използва и зрението си, за да се ориентира в пространството. Така че бедният Тъфи получава едновременно два различни потока от сигнали. Първият, който идва от очите, му казва: „Извий се, защото висиш на едва страна, а трябва да се приземиш на лапите си“. Вторият, от жироскопа, който е подведен от центробежния ефект, създаден от кръженето на мотоциклета по отвесната стена, му казва: „Всичко е наред, силите на земното притегляне са правилно ориентирали и ти не трябва да предприемаш нищо.“ И затова Тъфи се чувства объркан.

Нито за миг не затваря очи докато се вози в коша. Нервен е и през цялото време ръмжи, не смее да погледне надолу към дъното на кладенеца, а само нагоре и встрани. За един обикновен лъв всичко това е толкова неестествено, че той въобще не може да го проумее.

Но най-накрая Тъфи отстъпва. Отстъпва от любов към Кеп, който иска това от него, и вероятно от някакво чувство на гордост. И ето докъде го довежда тази негова гордост: да кръжи в мотоциклетен кош по отвесна писта.

Късметът на Кеп преработва и той получава постоянно място в Уайлдуд, на самата морска алея, и то главно защото лицето, което отговаря за тези работи, се оказа един от онези хора, които продължават да преживяват войната отново и отново дълго след като тя е свършила. Член е на „Американския легион“ и на „Ветерани, участвали в чуждестранни войни“ и спомените от онези кратки месеци на сражения са се превърнали в център и смисъл на живота му. От вестниците знае за Трийсет и втора дивизия, така наречената „Мълниеносна бригада“, както и за Кеп Мудиг, един от малцината новобранци, издигнали се до временното звание ротен командир, носител на бронзова звезда, на кръст и два ордена за храброст.

Това е един от онези щастливи шансове, които правят живота. Кеп, разбира се, веднага се възползва от случая, въпреки че отказва да стане член на „Легиона“, както и на „Чуждестранните ветерани“. Ако всичко върви нормално, ще могат да преживяват само от припечеленото в Уайлдуд.

През последните три години спектакълът на Кеп постепенно се променя. Кеп вече не може да се състезава с Джими, нито пък да кара коша с лъва по отвесната стена. Сали, която винаги се появява в кървавочервен костюм на пайети, за да показва красивите си крака и като цяло хубава фигура, досега е имала едно-единствено задължение — да обявява номерата и освен това сладкодумие да примамва зрителите от платформата. Сега обаче и тя трябва да се включи в представлението и да кара мотоциклета с коша на Тъфи. Специално за този номер преименуват Тъфи на Лъва-Сатана.

И тя, както и Тъфи, се съгласява, но с неудоволствие. Много време минава, преди да се научи да качва мотоциклета по стената с празен кош. Най-сетне, след безкрайни тренировки, тя успява да набере нужната скорост, за да изкачи стената заедно с Тъфи. Сега вече Тъфи тежи над двеста килограма.

Част от проблема се състои в това, че Сали се бои от Тъфи. Затова пък вече не се бои от Джими. За кой ли път схващането на Джими относно жените се оказва вярно. Винаги когато си пожелае, може да я катурне по гръб и да й вдигне краката.

Първия път си беше същинско изнасилване. Един ден, когато Кеп бе отишъл да купува месо за Тъфи, Джими приклещи Сали в кладенеца. Затвори вратата на стената след себе си и й тури ключа. Така отникъде не може да се избяга. След това взе да се натиска в Сали и едновременно с това да сваля дрехите си. Оголи стегнатото си, великолепно тяло, в което се криеше доказателството за голямата му страст по нея. След това я бутна с гръб към почернялата стена, настървено разкъса дрехите й, запуши й устата с ръка, събори я върху полегатия ръб на стената, а после я подбутна върху гладкото дъно на кладенеца, където тя най-накрая отстъпи пред невъздържаната му, със сила натрапена страст.

След тази случка, щом се опиташе да му откаже, той винаги я заплашваше, че ще каже на Кеп, и тогава тя отново се предаваше. И с всеки изминал ден това предаване ставаше все по-лесно и по-лесно, докато в един момент тя проумя за себе си, че колкото и да е невероятно, грубото необуздано сластолюбие на Джими й доставя удоволствие. Нещо в нея като че ли копнееше да бъде обсебено без любов, насила, да бъде отнесено от мътните пороища на животинската страст. И така, тя взе да очаква, да жадува за оскърбителните ласки на Джими.

Сали се чувства гузна пред Кеп заради неговата нежност и заради благоговейното му отношение към нея като жена и човек. Тя знае, че Кеп я обича, че има нужда от нея, че се чувства дълбоко обвързан с нея, знае още, че и тя продължава да го обича по някакъв си неин, мъчно обясним начин. И ето че сега Сали е изправена пред нова стена, на нов кръстопът, пред противоречието между вродената й доброта, чувствителност и разсъдливост и вечният й копнеж по силните усещания, но всичко, което би придало смисъл на ефимерното й съществуване от ден за ден, а това е нещо, останало у човека още от хилядите години, когато е живял без земеделие, без градове, без закон и морал.

И тя все повече и повече се отчуждава от Кеп не само физически и сексуално, но и в мислите си. Започва да гледа на него така, както гледа на него и останалият външен свят: като на пропаднал бивш герой от бойното поле, жертва на войнишкия шок, бивш автомобилен състезател, изгубил куража си, човек победен, който служи за бавачка на един лъв, четирийсетгодишен несретник, който препуска по някаква си дървена стена с мотоциклет. Плешив, куц, вече не може и да дъвче, защото липсващите зъби в устата му са повече от наличните, пък и изкуственото му чене непрекъснато се клати.

И все пак тя продължава да го обича, защото знае, че никога вече друг мъж няма да я обожава така всеотдайно, така безрезервно, както Кеп. Освен това Сали се чувства като хваната в клопка. Ето я вече почти на трийсет, без деца и без изгледи да роди. Кеп има грижата за това, както има грижата ежеседмично да изпраща пари на майка си и го прави, независимо колко зле може да вървят работите им. Сега я гложди чувството за вина. Знае си, че майка й я смята за курва, защото не се венча в църква, и затова вече никога не ще може да се върне при нея. Почти десет години не е и виждала телефонно табло, а и работа не се намира.

Кеп е станал чувствителен. Той е съвсем наясно какво става, знае го почти от първия ден. Това, че Сали отново пропушва, отначало скришом, после най-открито, е първият сигнал. Джими пуши непрекъснато. Добре знае, че Кеп не може да понася цигари, и изпуска дима право в лицето му, за да го разкашля, след което прихва да се смее и се дави пресилено.

Но Кеп е толкова влюбен в Сали и толкова разчита на нея да придаде смисъл на собствения му живот, който му изглежда все по-безсмислен и по-безсмислен, че просто няма сили да погледне истината в очите. И както много други преди него и той възприема познатата формула: аз я обичам; тя е щастлива с Джими; щом я обичам, значи искам тя да бъде щастлива. Затова, щом й е приятно, нека да си има и Джими.

Но лошото е, че нещо в Сали, по всяка вероятност нещо останало от религиозното й образование и свързано с вродената й честност и доброта, не й дава мира и връзката й с Кеп, непринудените им интимни, духовни и сърдечни отношения охладняват. Все повече и повече започва да страни от него, вече не споделя нищо с него. Чувства се гузна.

Кеп болезнено преживява липсата на тази най-съществена част от неговия живот — близостта му със Сали, неговата единствена любов. И сега разчита главно на Тъфи да запълни тази огромна пустота, зейнала в самата сърцевина на неговото съществуване. Сали пък подсъзнателно ревнува Кеп заради времето, което отделя на Тъфи, и заради топлотата, с която го обгражда.

Тъфи е голям, вече възрастен лъв; на десет години е. Има тъмна гъста грива, която се спуска встрани по плешките му и отпред над челото му. Дълга бръчка прорязва разстоянието между очите му и стига до носа. Носът му е черен и влажен. Като отвори уста, вътре се вижда внушителна редица от здрави, леко пожълтели зъби. Кучешките са дълги повече от два инча. Под брадичката висят косми, които се сливат с гривата.

Като се изправи и тръгне да върви, мускулите му се разтърсват и като леко вълнение разкършват цялото му тяло. И при най-слабия замах на опашката, под козината му прибягват неспокойни тръпки.

Кеп често влиза в клетката на Тъфи, за да си поиграе с него, или го пуска в кладенеца на „Стената“, когато Сали и Джими ги няма. Чеше гърдите му и разтрива раменните мускули зад гривата му. Тъфи се катурва по гръб и оставя Кеп да гали стомаха му. Понякога се боричкат както преди, Тъфи внимава да е нежен, да не показва ноктите си, да не оголва зъбите си, да не падне върху Кеп с огромната си тежест.

Кеп е ужасно объркан, не знае какво да прави. Понякога му се ще да извика Сали да си поговорят, да й каже как се чувства, но тя като че ли усеща това негово желание, страхува се и интуитивно се съпротивлява. Друг път му се ще да извика Джими и да си поговорят. Нищо не може да му направи, Кеп е все още силен, но му липсва издръжливост, заради дробовете. А Джими е млад и си знае предимствата. Кеп е сигурен, че ако уволни Джими, Сали също ще напусне, пък се бои, че Джими няма да се грижи за нея както трябва, че няма да я закриля.

Към края на лятото Кеп най-неочаквано открива, че трансмисията на камиона му е блокирала. Годината е 1938 и те са все още в Уайлдуд. Камионът е стара марка и трудно ще се намерят части за него. Общо взето, хората нямат много пари, за да ги пръскат по зрелища като „Стената на смъртта“. Повечето хора едва свързват двата края.

И така, оказва се, че Кеп е останал съвсем без пари и сезонът е свършил. Могат отново да тръгнат по пътищата, да се отправят на път, както са правили и преди, и така да оцелеят; ще изкарват колкото да не умрат от глад, но въпреки че успява да поправи камиона си, Кеп трябва да има скътани пари за бензин и храна, поне докато стигнат Флорида. Цял месец вече не плаща на Джими, но той, разбира се, никога няма да напусне, защото няма къде да отиде, ала въпреки това непрекъснато го заплашва, че ще се махне.

И Кеп все по-често се замисля и пита: господар ли е той на живота си, или не? Има усещането, че е в плен на някаква налудничава случайност, под неумолимия валяк на която всичко се пльосва премазано.