Уилям Уортън
Гордост (5)

Четвърта част

През първите няколко дни в армията Стюре Мудиг се чувстваше като зашеметен. Разкарваха го гол от едно място на друго. Остригаха косата му, надупчиха ръцете му с инжекции, и то така, че и в лактите не можеше да ги сгъва, после му дадоха нови дрехи, които въобще не му бяха по мярка.

Стюре се почувствува някак странно, сякаш бе изгубил всичко съществено в живота си — фермата, родителите, животните, — но никой като че ли не даваше пет пари за това.

Дадоха му легло от преплетени брезентови ремъци със сламен дюшек, което висеше над друго такова легло. Седеше там с игла и конец и съсредоточено прешиваше новите си дрехи, за да му станат по мярка. Лъскаше високите си обувки, докато светнат, ръцете продължаваха да го болят и той не спираше да мечтае за фермата. Като калъпи напъхваше дланите си в зачислените му боти, за да ги разшири отпред, за да не му стягат пръстите. Без дори да си дава ясна сметка за това, Стюре бе вече на път да се превърне в образцов войник.

 

 

Бързо свикна с ранното ставане в шест, което за него беше късно. С удоволствие си изяждаше храната, от която другите се оплакваха. Военната униформа му стоеше добре — нещо, което съзнаваше не без гордост.

И на полигона, и по време на учения той далеч превъзхождаше своите сънаборници. С пушката и трийсеткалибровата картечница нямаше равен на себе си; отличиха го за точна стрелба. По време на походи беше неуморим и единствен повдигаше духа на останалите редници. Още в края на първия месец направи впечатление на началниците си.

Поради своята рутинност и предимно практически задължения, казарменият живот се оказа идеален за Стюре Мудиг. Той с удоволствие разглобяваше пушката си и старателно я почистваше — ето това бе машинка, на която техническият му ум не можеше да се нарадва. Светът на балистиката определено му допадаше. Спартанският живот също.

В края на основния курс на подготовката той беше извикан в щаба на ротния командир. До този момент Стюре бе усвоил до съвършенство строгия протокол на войнишко поведение и дори го одобряваше. Изпъна се в стойка „мирно“ пред ротния. Командирът, чиято мирновременна професия бе преподавател по старогръцка литература в Принстънския университет, го бе предложил за повишение в чин и тутакси бе получил разрешението на висшестоящите. Самият той бе назначен за командир на пехотна рота, но все още не бе минал обучението си по стрелба с пистолет.

— Редник Мудиг, вашият сержант, сержант Мийк, даде предложение да бъдете произведен в чин ефрейтор и да заемете длъжността помощник-командир на неговия взвод. Следващата седмица ще бъдете официално уведомен за това, но още от сега може да получите нашивките си. Моите поздравления.

— Благодаря ви, сър.

Стюре добре знаеше, че съвсем справедливо е получил повишението си. Заслужаваше да бъде ротен командир, и то много повече, отколкото седналия пред него брадясал мъж, който прекарваше вечерите си в градския офицерски клуб, отдаден на танци и пиене.

Стюре изчака задължителния поздрав, който означаваше „свободен сте“. Ротният Фицджералд разсеяно отдаде чест на редник, вече почти ефрейтор Мудиг, който отвърна на поздрава, завъртя се на пета и напусна щаба на ротата.

Стюре се качи на леглото си, извади ефрейторските нашивки, които вече бе закупил, и взе да ги пришива върху ръкавите на всичките си ризи с равен и стегнат машинен бод.

 

 

Много скоро Стюре Мудиг бе прехвърлен в Европа с Трийсет и втора пехотна дивизия.

Но преди неговата част да отпътува, той бе произведен взводен сержант. Беше единственият от всички новобранци в полка, който получи този чин за толкова кратко време.

Частта му бе една от първите американски дивизии, която взе действително участие в боевете. Бяха прикрепени към френското командване и претърпяха тежки поражения с неимоверен брой жертви. Сражаваха се храбро: започнаха на първи август по поречието на Весле, Ен и Урк, атакувайки на север. На първи и втори август превзеха Фисм, източно от Вердюн. Въпреки че първоначално генерал Пършинг бе възнамерявал да разформирова тази дивизия на Уисконсинската национална гвардия, впоследствие тя стана известна като Мълниеносната бригада. На трийсети август окупираха Жовини и цялото плато около Терни.

Вечерта след първата атака се разбра, че командващият взвода лейтенант е убит, а ротният Фицджералд е просто изчезнал. В продължение на две седмици по време на най-ожесточените боеве, когато очакваните подкрепления все не пристигаха, Стюре Мудиг пое длъжността взводен командир, а един от другите лейтенанти зае мястото на безследно изчезналия Фицджералд.

В началото на септември 1918 година Стюре Мудиг бе произведен младши лейтенант от пехотата и това бе едно от първите полеви назначения, с които американски войник е бил удостояван в тази война.

Войната бе нещо, с което Стюре се справяше отлично.

Неговите хора, все по-възрастни мъже, го уважаваха. Благата му усмивка и вродената увереност събуждаха решителността на останалите. А хладнокръвието му в моменти на опасност и безпогрешно взетите решения само потвърждаваха и засилваха това чувство на доверие. В Терни той бе удостоен с бронзова значка и с първия си Орден за храброст, заради рана от шрапнел, получена по време на тежка престрелка. Прекара три дни в лазарета, докато раната все още се нуждаеше от промивки, а след това, без лекарско разрешение, избяга и сам се довлече до собствената си част.

Когато се появи с бинтована ръка, увиснала в превръзка през шията, от окопите се разнесоха ликуващи възгласи. Той се усмихна, както винаги доста загадъчно, но колкото и да му беше приятно, проницателният му поглед веднага зашари по оръжието и униформите на шпалира от тържествуващи войници, за да провери допусната ли е немарливост в негово отсъствие.

 

 

Но най-голям брой жертви полкът даде по време на офанзивата Сен Мийел в средата на септември. Дочуваха се слухове за примирие, но все едно, войната продължаваше. Всичко започна от една на пръв поглед с нищо непредизвикана престрелка, която американците изтълкуваха като възможност за coup de grace^[1], а за немския противник тя беше нещо като аутодафе.

В процеса на разразилата се битка командирът от ротата на Стюре бе сериозно ранен. След боя загуби крака си, а после и живота си.

Заради авторитета, който Стюре Мудиг си бе спечелил някак си съвсем естествено, той бе единодушно избран да го замести. Веднага всички взеха да го наричат Кеп^[2], въпреки че помощник-командирът, лейтенант Бърнс, беше с по-висок чин. Преди да си уреди въпросния чин с помощта на своя баща — бостънски адвокат — лейтенант Бърнс бе специализирал история в Харвардския университет. Умееше да води дневниците на ротата и списъците за дежурства, но сам признаваше, че за заповеди на бойното поле не го бива. Той с удоволствие преотстъпи полевото командване на Мудиг. В продължение само на няколко месеца вече двама командири бяха загинали и може би затова този пост загуби очарованието си в очите на лейтенант Бърнс. Стюре получи чин старши лейтенант.

Беше в последните дни на септември. Времето се бе развалило, но въпреки студа — необичаен за този сезон — комарите продължаваха да тормозят войниците. Двама от хората на Кеп Мудиг, единият от които сержант Мийк от втори отряд, бившия отряд на Стюре, ненадейно се озоваха под вражески обстрел и залегнаха в една изровена от снаряд яма, но не щеш ли, попаднаха в ръкав от боен газ, който германците наричаха Stumpflager. Облаци жълто-кафяв дим плъзнаха ниско по земята към тях откъм немските окопи. Хлор, примесен с фосген и иприт. Не за първи път Стюре и хората му страдаха от действието на това убийствено, вездесъщо отровно оръжие: капчици, които жилят, парят и разяждат дробовете, но друг път винаги бяха успявали да се измъкнат навреме. Обещаните газови маски така и не бяха пристигнали, а и от тях нямаше голяма полза.

Стюре веднага нареди на ротата да се изтегли в задната редица окопи, а сам тръгна напред към снарядната яма. Старият сержант, сержант Мийк, беше мъртъв; парче шрапнел се бе забило в слепоочието му, носът и устата кървяха, вероятно от силно вътрешно разкъсване, а облизалият лицето му газ вече не можеше да подлюти широко отворените му, изпразнени от поглед очи, но другият войник, макар и в безсъзнание, бе все още жив. Стюре го метна на гръб и се затича обратно, обвит в мъгла от задушлив, жълто-кафяв газ. Отровата се стелеше по земята и беше невъзможно да се избегне. Той се мъчеше да задържи дъха си, да не диша тези остри смъртоносни зловонни пари. Напразно. Дъхът му свистеше като на агонизиращ, но превит под тежкия товар, той продължаваше да напредва през хлъзгавата кал. Тъп силен удар го улучи високо над коляното и той се строполи на една страна върху мократа пръст. С мъка се изправи отново, пак метна ранения на гръб и продължи да върви, залитайки, докато кръвта пълнеше ботуша му. Гърлото, очите, дробовете и носът му така пареха, че вече не успяваше и дъх да си поеме. Всичко се разлюля пред очите му и той се свлече върху бруствера. Войниците го издърпаха.

— Оттегляй се! Назад! По-живо!

Опита се да застане на крака, но падна в безсъзнание. Войниците му набърже скалъпиха една носилка, положиха ги заедно с припадналото момче и се юрнаха да отстъпват пред плъпналата пушилка на преизподнята.

 

 

Кеп Мудиг се събуди в легло. Очите му бяха бинтовани. Опита да вдиша въздух и изрева от болка. Една ръка се стрелна от неизвестността и улови неговата. Започна да се мята. Чувстваше се като удавник.

— Успокойте се, лейтенант. Отпуснете се. Скоро ще се оправите. Гласът беше женски. Усети как спринцовката се забива в ръката му и отведнъж го затисна глуха тишина, огънят в гърдите му изтля и той отново потъна в сън.

Минаха две седмици и чак тогава полека-лека ротният командир Мудиг взе да изкарва по два-три часа на ден без помощта на морфин, но нещо в него му подсказваше, че е по-добре да живее в страдание, отколкото в меката гумена немощ на опиата — състояние, което нямаше нищо общо с неговите представи за живот. Хапеше устни до кръв, за да издържи на болките, които го прерязваха при всяко вдишване и издишване, а пристъпите на кашлица потискаше с цената на същинска агония; но често не успяваше, предаваше се под напора на раздиращата го болка и започваше неистово да крещи.

Продължаваше да живее в мрак, а черно червеникавата мараня, която трептеше пред взора му, го плашеше, защото добре помнеше, че не така изглеждат нещата, когато човек просто затвори очи. Сега беше различно — влажен неспокоен гъст мрак, ослепително червен мрак, осеян с пръски бяла светлина, които като светулки се рееха или пък изневиделица го пронизваха право в зениците.

Лежеше по гръб и дните бавно се точеха, едни пълни с отчаяние, други с надежда. Обръщаха му внимание само като се развика. Взе лекичко да опипва всичко с върха на пръстите си и откри, че към едната му ръка е прикрепена стъклена тръбичка, а така също и към пениса. Почувства се като крава на автоматична доилка, като доматен корен, подпрян с колчета и тел.

Не му стигна воля да развърже стегнатата превръзка над очите си. Знаеше, че на два пъти, докато е спал, са я сменяли, защото на пробуждане лошата миризма на замърсен бинт я нямаше. През цялото това време Стюре Мудиг нито веднъж и не помисли, че може да се оплаче. Знаеше, че в живота е така; понякога е тежко и човек трябва търпеливо да изчака, докато дойде време да разбере какво точно се е случило.

Мина почти месец, когато веднъж усети, че някой стои до леглото и му говори:

— Лейтенант Мудиг! — проточи първата сричка на името му като кравешко „мууу“. — Ще сваля превръзката от очите ви. А вие ще ми кажете доколко виждате. Може ли да говорите, лейтенант?

Кеп кимна утвърдително. Пестеше думите си от страх да не се разкашля, но гласа си не бе изгубил, та нали бе опищял цялото отделение.

Разбинтованото, макар и с помощта на ножица, продължи ужасно дълго. Най-накрая върху очите му останаха само два марлени тампона. Докторът внимателно отлепи единия и Кеп бавно отвори окото си, но го прониза ослепителна болка. Стисна го и после пак взе да го отваря — полека и боязливо. Видя размазана светлина и размити очертания, които сякаш не можеше да нагласи на фокус.

— Виждате ли, лейтенант?

— Размазано.

Кеп изпусна думата меко, тихо, нежно.

— Това е добре, значи все пак е останало някакво зрение в окото.

И тогава за първи път Кеп проумя колко голяма е била вероятността да ослепее. А ако това бе станало, тогава толкова много неща нямаше да може да прави: да кара велосипед, да помага във фермата, да се любува на красивия свят. Две сълзи опариха ъгълчетата на очите му. Докторът сложи чист марлен тампон на окото, което току-що бе отворил, и взе полека да отделя тампона от другото. Той бе залепнал към клепача и миглите заедно със засъхналата гнойна слуз, но докторът успя да го откъсне безболезнено.

— А сега опитайте с това око, лейтенант. Можете ли да го отворите?

Малко остана да се закашля, защото в гърлото му пак се беше събрала твърда бучица, но Кеп я преглътна. Взе да отваря окото си бавно, за да избегне болката от светлината, но този път болка нямаше. Отново видя размити очертания и движещи се светлини, но не така ярки, както с другото око. Не знаеше, че докторът бе помолил сестрата да пусне транспарантите.

Кеп реши, че трябва да е по-зле с това око. Докторът заоглежда очната му ябълка с нещо подобно на червено фенерче, като повдигаше и отлепваше клепача така, че се чуваше глухо изпукване. После го затвори и сложи нов тампон.

— Сестра, превържете го отново, но този път не толкова стегнато. След седмица ще махнем превръзките.

— Е, лейтенант, късметлия сте; ще виждате, и то не по-лошо отпреди.

Кеп кимна едва-едва. Мъчеше се да преглътне парещите сълзи и задушаващата го кашлица. Почувства се ужасно самотен. После се замисли, както неведнъж през изминалите седмици, какво ли се е случило с неговата рота, дали има още убити, дали са си възвърнали територията, която бяха отстъпили, докато бягаха от отровния газ, и кой ли е новият им ротен?

— Е, лейтенант, трябва да черпите, няма как. И поводите са два. Първо, разминахте се със слепотата, и второ, войната свърши. Преди три седмици подписаха примирието. Като ви изпишем, ще можете да се върнете у дома. Хуните си получиха заслуженото благодарение на смелчаци като вас.

Кеп притихна. Помъчи се да се усмихне, да извика на лицето си една от своите лъчезарни усмивки, но не успя. Почувства се като човек, изпуснал края на представлението. Радваше се, че войната най-сетне е свършила, че вече няма да има убити войници, но го беше яд, че не е бил там с добрите си приятели, с ротата си.

Кеп Стюре Мудиг беше прехвърлен в една френска болница, близо до град с името Контрксвил. Беше специализирано заведение за пострадали от отровен газ. Пиеха минерални води, хранеха се предимно с плодове и когато времето позволяваше, излизаха да се припичат на слънце.

Минаха няколко месеца, преди да започне да диша безболезнено и още толкова, преди да може да направи и най-малкото усилие без непрекъснатите пристъпи на кашлица и повръщане. Постепенно очите му напълно възстановиха зрението си, но това трая цели девет месеца. Кеп си правеше очни упражнения, които сам измисляше: фокусираше погледа си в близък предмет, после в по-далечен, въртеше очите си наляво и надясно и се концентрираше с единствената мисъл да изчисти взора си от забулващата го мъглявина. Докторите бяха слисани. Те въобще не прогнозираха пълно възстановяване на зрението при степента на увреждане, каквато имаше Стюре.

И венците на Кеп бяха засегнати от отровния газ, така че той бе изгубил почти всичките си зъби, с изключение на четири горни отпред и шест долни. Корените бяха посинели и изгнили. Трябваше му цяла изкуствена челюст, за да може да дъвче като човек.

Гъстата му руса коса беше опадала и само рядък къдрав мъх покриваше темето. Докторите смятаха, че не е възможно косата му да израсте отново. Всяка сутрин и вечер втриваха в скалпа му гореща мазнина, за да стимулират растежа, но от тази процедура не излезе нищо.

Сега той вече беше капитан Стюре Мудиг. Този чин получи като признание за самоотвержена служба. Получи и още един Орден за храброст и Кръст за изключителни заслуги. И орденът, и кръстът изпрати на родителите си в Уисконсин заедно с едно простичко обяснение, задето още не се е прибрал. Не им писа за истинския размер на пораженията. Кеп Мудиг се бе научил да лъже чрез премълчаване.

Беше на двайсет и две изпълнени с трудност години. А сега в тази болница се изпълваше с безпокойство. Красивият рус синеок младеж с обещаващо бъдеще се бе превърнал в бледен тъжен намръщен мъж, изгубил вяра в бъдещето.

Най-сетне, в края на 1919, цяла година след раняването му, той бе изписан със седемдесет процента перманентна инвалидност. До края на живота си щеше да получава пенсия от правителството на САЩ.

Като го видяха, родителите му се разплакаха. В него не бе останало и помен от предишното вечно усмихнато, вечно услужливо, простодушно момче. Бе изгубил простодушието си. Дълбоко, неизкоренимо чувство за вина терзаеше сърцето му. Кеп страдаше от това, което навремето наричаха войнишки шок — комбинация от мъка по онова загубено другарство, което се създава единствено на бойното поле, и чувство за вина, че си останал жив.

 

 

Фермата изглеждаше съвсем запусната. Цените на млякото, маслото и зърното бяха толкова ниски, че родителите на Стюре не можеха да посрещнат ипотечните полици. През изминалите години бяха изплатили втората ипотека с непосилен труд, но още имаха заеми върху десетте хиляди долара от първата ипотека. Лихвените плащания върху ипотеката от 3.60 долара на акър, а данъците от 1.90 долара на акър бяха повече от това, което можеше да се изкара. Баща му беше на път да се превърне във фермер наемател, тъй като едно застрахователно дружество държеше заема върху неговата собственост; кредиторите го заплашваха с ликвидация на имота, който представляваше същността на целия му отруден живот. По онова време такава беше съдбата на почти всички фермери от тази част на страната: Минесота, Айдахо, Уисконсин и двете Дакоти.

Стюре реши, че ще успее да съживи фермата, ако купи трактор. Беше получил накуп просрочените изплащания на инвалидната си пенсия, войнишката си заплата за месеците, прекарани в болница, и полагаемата се за уволнението премия. Всички тези пари вложи в един трактор на фирмата „Интернешънъл Харвестър“.

Тракторът се превърна в радостта на живота му. Вече имаше основание да живее. По цял ден браздеше земята с него, разораваше пустеещи целини, изтръгваше стари коренища, почистваше полето. А щом се мръкнеше, продължаваше да се грижи за него в плевнята. Разглобяваше го, изучаваше техническите му тайни, доусъвършенстваше го. Често се случваше да будува над него по цяла нощ, като развинтваше отделни части, за да изучава и анализира действието им. И така Стюре започна да си възвръща част от вродената му вяра в живота, в смисъла на съществуването.

Но въпреки усилията му фермата си остана нерентабилна. Кеп се бореше с нещо извън него — зараждащата се икономическа трагедия, която в крайна сметка се разрази в така наречената Голяма депресия. Освен това взе и да не го свърта във фермата.

Кеп, който сега не сваляше кепето от главата си, за да прикрива оплешивялото си теме, копнееше за двигатели, за мотори. Беше сигурен, че ще успее да си намери работа като механик в Детройт и тогава ще може да изпраща пари на своите, за да живеят на спокойствие във фермата. В Детройт можеха да се спечелят добри пари с технически ум и сръчни ръце, а Кеп бе напълно убеден, че го бива с машините така, както го биваше и с животните.

Родителите му не останаха много доволни от това негово решение, но съзнаваха, че така поне ще успеят да задържат фермата — мечтата на техния живот, да бъдат независими. Освен това виждаха, че Стюре не е същият. Грижите за добитъка вече не му доставяха удоволствие. Претупваше доенето и веднага отиваше да си човърка трактора. Беше станал мъж и вече трябваше да поеме по свой път.

 

 

Кеп напусна фермата и тръгна пеш за Детройт. Взе със себе си чифт чорапи, две ризи, един кат долно бельо и резервен чифт панталони. Всичко това добре стегнато в голям черен вързоп, висеше през рамото му на края на дълга тояга. Приличаше на скитник от комиксите. Носеше си и малко кожено куфарче с инструменти. Кеп не виждаше нищо необикновено в това; така можеше най-удобно да носи всичките си неща, също както бе носил пушката си и торбата с муниции.

В Детройт бързо си намери работа. Градът се бе превърнал в център на автомобилната промишленост и талантът на Кеп бе моментално оценен. Този умърлушен плешивец беше на „ти“ с машините.

За по-малко от година получи назначение като механик на един състезателен отбор, който участваше в надбягвания с коли из цяла Америка.

Точно тогава на мода излизаха автомобилните ралита, и то предимно по дъсчени писти. Кеп работеше с отбора на непобедимите Дюзенберг — безспорните любимци на публиката.

Започна да пътува с тях. Първо отидоха на трикилометровата овална писта в Мейуд, недалеч от Чикаго. И точно там за първи път Кеп има възможност да покара една от колите по време на тренировка. Преживяването го възбуди. Можеше да развие огромна скорост, без болните дробове и хромият крак да му пречат. Още във фермата се беше опитвал да тича, като пухтеше нагоре по хълмовете, преплиташе крака по нанадолнищата, кашляше, без да спира, и все не му достигаше въздух. И еднокилометров пробег не му беше вече по силите с тази рана от шрапнел в крака.

След това имаха състезания в Омаха, където пистата беше два километра. Кеп стана известен като механика пилот. Другите състезатели, пък и механиците не можеха да се начудят на бързите му реакции, безстрашието и способността му да запазва самообладание в опасни моменти, което му помагаше безупречно да владее машината си и при най-висока скорост. Кеп започна да се опива от тази своя двойна репутация на механик и евентуален състезател.

Късметът му излезе в Демойн на една писта от километър и половина със стръмен наклон, на места до четиридесет и пет градуса. В деня на състезанието водачът на втората кола се яви много пиян и не можеше да участва. Решиха да пуснат Кеп на негово място.

Въпросната кола беше скърпена работа; форсиран модел от 1922 година. Кеп изкара квалификационната обиколка, а в самото състезание излезе втори. Участваха шестнадесет коли, които трябваше да направят двадесет и пет обиколки. Кеп не вдигна крак от газта, но моторът му не беше от най-добрите. Той обаче беше най-добрият пилот, въпреки че се класира втори.

 

 

След този случай Кеп стана голям състезател. Всяка година печелеше все повече и повече пари. За три години щеше да изплати ипотеката върху фермата, но нямаше никакво желание отново да дои крави. Живееше под магията на скоростта и изящната линия на тези прекрасни машини. Тук дори повече, отколкото във войната, той започна да осъзнава, че безстрашието му представлява изключително качество. И именно него трябваше да продава.

Кеп се състезаваше по трасетата в Канзас Сити, Такома, Плая дел Рей, Индианаполис, Омаха, Санта Моника и дори на скоростната писта в Атлантик Сити. Зае първото място на пистата „Шийнсхед Бей“ в Бруклин и пак се върна в Детройт, за да спечели отново на малката тамошна писта.

След състезанието си взе две седмици почивка и отиде да види фермата и най-вече родителите си, но мъжът, който се изправи пред тях — с освирепял поглед и стисната челюст, — им беше по-чужд и от потиснатото ранено момче, което се върна от войната. Майката и бащата на Кеп просто не знаеха как да се държат с него. За тях той си оставаше Стюре, въпреки че повече от три години никой не го бе наричал така. Сега вече носеше кожено кепе с къса козирка. Когато се състезаваше, обръщаше го назад с козирката, за да му пази врата от летящите тресчици, особено по дъсчените писти. И от тази негова привичка дойде и новият му състезателен прякор — пак Кеп, заради кепето и заради бившия му военен чин.

Докато си беше у дома, Кеп помагаше при доенето на кравите и оранта. Разглоби любимия си трактор до последния болт и го измайстори наново. Баща му стоеше зад него, наблюдаваше го внимателно и учудено въртеше глава: що за син бе този техният?

Стегна трактора, направи го като нов. Доусъвършенства предишните си подобрения: престърга цилиндрите и им сложи по-големи бутала, оправи впръскването на сместа в карбуратора и монтира електрическо запалване, акумулатор и генератор. Остави трактора в отлично състояние, но го остави завинаги. Емоциите и изпитанията на автомобилния спорт сега изцяло занимаваха ума му.

 

 

Четири години по-късно, вече обръгнал на състезания, Кеп се намираше в Калифорния. Работеше с нов отбор, много по-известен, с който обикаляше големите писти из цялата страна.

Точно тогава Америка се намираше във вихъра на голямо празненство, истерично празненство, безкраен пир в чест на приключилата война и очакваното благоденствие. И този пир беше много, много далеч от убийствената безизходица на битката със земята и фермата, която майка му и баща му бяха принудени да водят. Стюре така и не успя да съвмести тези два свята в собственото си съзнание. Опиянен от скоростта на новите машини и от собствените си изключителни умения, той направо се пристрасти към състезанията и овациите, с които го посрещаха навсякъде, докато продължаваше да печели победа след победа.

 

 

След едно напрегнато състезание, в което за малко да изпусне първото място, Стюре Мудиг отседна в хотел „Коронадо“, който се издигаше на самата плажна ивица край Сан Диего. Беше вечер, той бе хапнал в хотелската си стая и сега седеше отегчен. Затова реши да се поразходи край морето.

Взе една от свободните коли на отбора, за да отиде до пиацата, където се навъртаха моряците.

Тогава Сан Диего се славеше като пристанищен град. Стюре бе закопнял за хора от собствената си черга, обикновени люде, дето си изкарват залъка с две голи ръце. Като знаменит състезател, той все по-често и по-често попадаше в компанията на богати безделници и отегчени от живота милионери, които търсеха евтини удоволствия и си ги набавяха с такива именно мимолетни запознанства. Сред тях имаше и жени, които се навъртаха около него колкото да се позабавляват, но Стюре не желаеше нито да се забавлява, нито да служи за забавление. Към жените той все още се отнасяше подозрително.

 

 

Влиза в един бар. Заведението е шумно, задимено, пълно с хора, накратко казано, точно онова, което търси Стюре — място, където да седне и да съзерцава, да се чувства част от живота.

Така прекарва час, може би и повече, когато в бара се появява един нисък набит моряк. Под мишницата си носи чувал от конопено платно, който стоварва върху бара.

— Ей, има ли тук желаещи да си купят лъв? Шкиперът не ми дава да го кача на кораба, а след малко трябва да отплавам за Лима.

Кеп, който винаги се е интересувал от животни, се приближава към бара. Ако се съди по завалената гръмогласна реч на моряка, който се мъчи да привлече вниманието върху себе си, той очевидно е обиколил доста заведения, преди да се отбие тук. Кеп отива до малкото лъвче. То лежи безпомощно и бере душа — мършаво, мърляво, козината на хилавото му телце стърчи на сплъстени кичурчета.

Кеп протяга ръка и придърпва вонящия чувал към себе си.

— Може ли да поразгледам това приятелче, а, моряк? Май че съвсем е взело-дало.

Морякът се обръща към Кеп и го измерва с поглед. Благодарение на лъвчето си беше изкарал доста безплатни чашки по крайбрежните кръчми. Вече почти е решил да го удави, щом приключи с тазвечерното пиене. Писнало му е да чисти лъвски лайна и смърдящи мръсотии, да го храни с биберон и да проси от готвача на кораба късчета месо, които после с мъка да тъпче в гърлото му. Беше си купил две лъвчета от Момбаса, но другото бе умряло още на втория ден от плаването. Моряците от кораба обаче много се оплакваха от това, оцелялото, и затова той бе решил да се отърве от него.

— Какво, приятел, искаш ли да купиш този дребосък? Евтино ще ти го дам.

Той изкрещява думите, за да привлече вниманието на останалите клиенти. И успява. Винаги е успявал, където и да влезе. То и затова още не е уморил бедното зверче, за да обира овациите, като слезе на брега с истински лъв на ръце.

— Не, не, какво ще го правя? Аз самият съм непрекъснато в движение.

Кеп изважда лъвчето от чувала и го поставя върху бара. Почиства муцунката му от засъхналото мляко и залепналите парченца месо и маха гурелите от очите му. На лъвчето като че ли му не остава още много, не се знае дали и нощта ще изкара.

Кеп го взима на ръце и го притиска към гърдите си. Лъвчето обвива огромните си меки предни лапи около врата му. Хората от бара са се скупчили наоколо. Лъвчето за малко да бутне кепето на Кеп и да оголи плешивата му глава. Кеп бързо се пресяга и отново го нагласява на темето си. Още се притеснява от плешивостта си.

Изненадан е от теглото на това лъвче; цялото е кожа — увиснала кожа — и кости. Отмята глава назад, за да го погледне в очите и вижда, че са полузатворени, почти безжизнени, със синкава отсянка.

— Колко му искаш?

— А ти колко даваш?

Кеп отново се вглежда в очите на лъвчето. Вижда се, че бедното безмълвно животинче бере душа.

— За какво ми е притрябвало мъртво лъвче? Много е малко, за да просна кожата му в моята бърлога и да прелъстя върху нея Теда Бара или някоя друга бляскава звезда.

Кеп също играе за пред тълпата. Опитва се да прикрие гнева си, като гледа на какъв хал е горкото животно.

— Значи според теб не съм го гледал хубаво, така ли, а, приятел?

Слязат ли на сушата, повечето от тези моряци на търговски кораби все на бой налитат. Като стане мелето, може и да не участват, ама дай им на тях сеир да гледат, но някои са истински побойници и само търсят да се сбият, особено преди отплаване. Ще им се да получат няколко кървящи рани и още толкова синини, дори и някой счупен зъб, за да се фукат пред другите моряци на кораба, пък и да има какво да лекуват по време на дългото плаване; и още да ги показват като доказателство за невероятните приключения, които ще си измислят за пред другите. Ако не можеш да се похвалиш с любовен подвиг, следващото най-добро нещо, с което върви да се изфукаш, е белег от голям тупаник.

Кеп знае това, но хич не му е до побоища. Цялата му енергия отива в колите и не му остава много за самотни моряци. Пък и не е агресивен, нито враждебен, не е човек, който непременно ще държи на своето.

— Не знам, ама то изглежда съвсем зле. Сигурно не е лесно да отглеждаш лъвче на кораб, доколкото ми е известно, лъвовете не са точно морски животни.

Морякът се изпъчва пред Кеп и го фиксира право в очите, като в същото време заплашително пристъпва от крак на крак. По униформата му има повръщано и целият смърди на умряла котка. Кеп го гледа невъзмутимо. Надява се, че няма да се стигне до бой, пък и защо да се бие с пиян моряк заради едно умиращо лъвче.

Морякът залита назад и си разлива питието.

— Добре де. Ти си готин. Кажи сега, какво ще ми дадеш за него?

— Какво ще кажеш за една двайсетачка?

— Ще кажа, че това е пладнешки обир, ето какво ще кажа.

Морякът се пресяга и грабва лъвчето от ръцете на Кеп. Хваща го за врата и го държи високо над главата си с една ръка.

— Туй копеле тука ми предлага двайсет долара за моето лъвче. Да има някой друг желаещ?

Никой не се обажда. Барманът се приближава до моряка. Кеп се е втренчил в лъвчето; по муцунката му има тъмни следи, като че ли някой го е бил или драл с нокти. Той протяга ръка към лъвчето.

— Добре, нека бъдат двайсет и пет, но нито цент повече.

Морякът го дърпа към себе си. Кеп бърка в джоба си и изважда портфейла. Всичките му пари от състезанията са скътани в хотелската му стая, но в себе си има около четиридесет долара. Изважда две банкноти по десет и една по пет, разтваря ги като ветрило в ръката си, поглежда пияния моряк право в очите, след това поклаща парите пред муцунката на лъвчето, но това лъвче е толкова болно, толкова отпаднало, че по-скоро прилича на новородено теле, отколкото на лъв. Морякът отново оставя чувала на бара и гледа Кеп на кръв.

— По дяволите, та всяка зоологическа градина ще даде най-малко стотачка за това същество. Те са ценни животни. Дал съм петдесет долара за две такива, а и на кормчията трябваше да бутна десетачка, за да ги пусне на кораба. Още не бяхме вдигнали котва от онова мръсно африканско пристанище, и едното пукна. Това тук струва повече от някакви си въшливи двайсет и пет долара, да, ако щеш вярвай.

Той си поръчва още едно питие. Кеп разстила банкнотите на бара и му ги оставя. Вече съжалява за покупката. Знае, че не е пиян, но като си помисли човек, какво ще прави с това бебе на ръце? Ясно, че то ще умре след ден-два, но дори и така да е, как ще успее да го вкара незабелязано в хотелската си стая? И какво ще го прави през деня? Не може да пътува из страната с лъв в колата си.

Моментно колебание и морякът светкавично прибира парите от тезгяха.

— Добре, приятел, не ти е честен пазарлъкът, но така или иначе, на̀, влачи. И да му даваш по две бутилки мляко всеки ден плюс малко месо. Ето ти шишето и няколко гумени биберона.

Бърка в моряшката чанта, която е оставил в краката си.

— И нощем да спи на топло, не забравяй, че идва от горещите страни. Мога да ти кажа, че е мил като котенце, но все пак внимавай с тия негови лапи; понякога се забравя, а ноктите му са страшно остри.

Навива единия си ръкав и показва дълги издрани бразди по цялата дължина до лакътя. Моряците на бара се изсмиват, дето тоя мухльо с кожената шапка се хвана толкова лесно на въдицата. За какво му е дотрябвало на него това лъвче? По нищо не се различава от улична котка, само дето е по-едричко.

Морякът смъква ръкава на ризата си.

— Ето, приятел, пий едно от мене.

Кеп приема и гаврътва чашата си на един дъх. Притиснал е лъвчето към гърдите си; по равномерното му дишане разбира, че е заспало. Празното му коремче се издува и прибира. Кеп се учудва, че тялото му е толкова дълго, защото то е още съвсем малко. Като си поема дъх, виждат се ребрата на гръдния му кош, а кожата на хлътналото му тумбаче виси на меки кадифени гънки. Решава моментално да се маха, да купи мляко, малко месо, една четка за коса и бързо да прибере лъвчето в хотела.

Тръгва си изпроводен от аплодисменти и дюдюкания. Купува каквото трябва от едно магазинче на крайбрежната улица, за което знае, че работи до полунощ. Обикновено от там си купува солети и лимонада, за да има нещо за хапване, когато не може да спи. Възрастният собственик на магазинчето не може да повярва, че Кеп държи в ръцете си истински жив лъв. Уж му е интересно, но повече го е страх. За първи път в живота си Кеп се натъква на масовата страхова невроза от големи котки, която се шири между хората.

Кеп се вмъква незабелязано в хотела, като минава през задния вход. Бързо налива малко мляко в шишето с биберона, което морякът му даде гратис. Лъвчето е унесено или може би вече умира, затова Кеп едва успява да го накара да суче; ала след първите няколко глътки то на бърза ръка изпразва бутилката и не само първата, а и втората. След това Кеп изважда пакетчето от половинка мляно месо, развива го и го оставя на земята. Навежда се и слага лъвчето на килима, но то тутакси тупва на една страна. Толкова е изнемощяло, че не може да стои на краката си.

Тогава Кеп взима хапки от месото и започва да ги пъха в устата му. Поставя ги върху езика, но навътре, след млечните зъби, за да влизат сами в гърлото му, щом лъвчето рече да преглътне. Така, преди да заспи, успява да му набута в устата цяла шепа кайма.

Вече е два след полунощ и Кеп е уморен; сложил е лъвчето в леглото си и с четката, която купи от магазинчето на кея, разресва лъвската козина, като разплита възлите и сплъстените косъмчета. Най-накрая лъвчето добива доста представителен вид. Представителен за гроба, мисли си Кеп. Загасва лампата и си ляга.

 

 

На сутринта го събужда грапав език, който облизва едната му страна. Лъвчето. Изправило се е на задните си лапи в леглото до Кеп. Очите му, макар и още помътнени от синкав оттенък, са широко отворени, разсънени и разбиращи. Стои на лапите си, доста несигурно наистина, но все пак се крепи.

Кеп протяга ръка и го дръпва за ушите.

— Хей, приятел, нали щеше да умираш? Какво си се изправил в леглото и сигурно се каниш да ме ядеш, а?

Кеп се изтърколва от леглото и веднага намира шишето с мляко. Лъвчето така лакомо засмуква биберона, че още малко и ще го разкъса, а с едната си лапа бута ръката на Кеп настрана. Вижда се, че здравата е изгладняло.

— Я го виж ти, ама ти си било много жилаво животинче. Ако оживееш, ще ти викам Тъфи^[3].

Кеп се замисля за това, че много скоро може да се окаже собственик на живо, горе-долу здраво лъвче, което тепърва има да расте. Нещо, което не му беше влизало в сметките до този момент. Изважда останалата от снощи кайма и я слага на пода. Тъфи я подушва, вдига очи към Кеп и заобикаля леглото.

Кеп вижда, че е свършил работата си в единия ъгъл на стаята.

— О, господи, само това ми липсваше!

Почиства изплескания от Тъфи под, след това се къпе, облича, а лъвчето ходи по петите му навсякъде из стаята. Мисли си, че трябва да купи още храна, освен това нашийник и верижка за зверчето. На следващия ден го чака състезание на дъсчената писта в Бевърли Хилс. Трябва да се яви при отбора си и да помогне при експедирането на колите и екипировката.

Кеп пак излиза от задния вход, мушва Тъфи в колата, която е взел за през нощта, и влиза през официалния вход, за да си плати сметката. По пътя купува кило и половина месо и две бутилки мляко. Сега ще трябва повече да побеждава, защото го чака още едно гърло.

И на пистата в Бевърли Хилс Кеп наистина побеждава. Това е първият му голям успех в последните пет състезания и затова решава, че Тъфи му носи късмет. Представя го на съотборниците си. Те не изглеждат очаровани от факта, че ще трябва да преживяват в компанията на един лъв, макар и малък, но с победителя в такова голямо състезание обикновено не се спори. Въпреки всичко на Кеп никак не му е лесно с този лъв. С жените не му върви много, но затова пък по всичко личи, че с лъвовете ще му потръгне.

 

 

През следващите няколко седмици Кеп е на път. С откритата си кола пътува за Мейуд, недалеч от Чикаго, където го чака състезание. Тъфи е до него на предната седалка. На всеки два часа, дори и по-малко, той спира, за да нахрани лъвчето, да среше козината му и да му даде възможност да си свърши работата. Тъфи вече е започнал да се държи като истински лъв, което ще рече, че прекарва почти цялото си време в сън, но когато не спи, седи изправен на предната седалка и гледа право напред или следи бягащия встрани пейзаж. По пътищата няма голямо движение, но случи ли се да мине кола, Тъфи вторачено изглежда пътниците в нея, както и те него.

Повечето от пътищата са павирани, но въпреки това Кеп спуква гума на три пъти, което е съвсем нормално за тогавашните условия.

Понякога, докато шофира, лъвчето поставя тежката си лапа върху ръката му, като че ли иска и то да помага. Към края на пътуването Тъфи вече е позагладил косъма.

Кеп не изпитва никакъв страх от Тъфи и това също е един от неговите проблеми — той никога не знае кога от какво да се бои. Тъфи също като че ли не изпитва страх от Кеп.

В Мейуд отново е първи. В известен смисъл, но това си го знае само той, Кеп се състезава заради Тъфи; с победата сякаш иска да изкупи вината си за това, че го е заключил в едно бунгало извън града.

Не е толкова глупав, че да се настани в хотела заедно със съотборниците си. Те направо ще откачат, като го видят да влиза във фоайето с лъв на верижка. Кеп обаче е убеден, че да има лъв вместо обикновено домашно животно, е работа точно и само за него. Това напълно отговаря на начина, по който сам гледа на живота си. Тъфи в най-голяма степен отразява любовта му към животните, нуждата му от риск и влечението му към опасностите.

Кеп все по-често се замисля за това какво ще стане с Тъфи, ако той пострада или загине в някоя катастрофа. Другарите му ще гледат веднага да се отърват от него, като го предадат на Дружеството за защита на животните или на някоя зоологическа градина. Винаги си е знаел, че нехайната лекота, с която побеждава, и липсата на всякакъв страх го отчуждават от останалите. Съотборниците му, пък и другите пилоти не разбират що за човек е, а и Кеп не може да им обясни.

Три месеца по-късно, в Атлантик Сити, той става жертва на предчувстваната катастрофа; за първи път пада в клопката на страха, примесен с излишно безразсъдство. Събужда се в болницата с няколко счупени ребра, счупена ключица и разцепена глава.

Кеп разбира, че това е краят на състезателната му кариера. Изгубил е смелостта си. Изгубил е онова нещо, с помощта на което така самоотвержено се вглъбяваше във всичките си досегашни занимания, били те земеделски, военни или състезателни. Вече е познал страха, познал е ужаса от смъртта и недъгавостта, така близки на всички останали хора. По някакъв странен начин въображението му се е откъснало на свобода.

 

 

Докато лежи в болницата замаян от морфина, в състояние на психически шок и със силни болки, Кеп непрекъснато разпитва и моли някой да отиде да се погрижи за Тъфи, който стои заключен в евтино бунгало на четири километра и половина от крайбрежната ивица по посока към вътрешността. Преди да го остави, реши, че единствено там лъвчето ще бъде на сигурно място. Тъфи е вече на шест месеца — на ръст е по-едър от голямо куче и всички се плашат от него.

Сестрите и лекарите в болницата са напълно убедени, че тези бълнувания за лъв, който някой трябвало да нахрани, са част от общото състояние на делириум, в който е изпаднал пациентът им. Кеп обаче е отчаян, не знае какво да прави.

 

 

Но една млада жена е гледала състезанието. Работи като телефонистка и е била на пистата само защото колежките й са я завели почти насила. Казва се Сали.

Сали е кротко простодушно момиче. Обича да си фантазира. Подстригва се късо и боядисва косата си светлоруса. Носи червило и очите й са силно гримирани. Нейните идоли са Джийн Харлоу^[4] и Каръл Ломбад^[5]. Купува си филмови списания, вестничета с текстове на естрадни песни, женския журнал „Сърдечни изповеди“ и доста дръзко за онези времена, пуши цигари. Тя е наивна хлапачка и непоправима романтичка.

Ужасена от злополуката с Кеп, на която е станала свидетелка, дълго време след това не може да я забрави и продължава да се чуди какво е станало с него. Обажда се в болницата от телефонната централа, където работи, и научава, че той е сериозно пострадал, но животът му е вече извън опасност. Разговаря със сестрата, която й съобщава, че с изключение на един-двама от съотборниците му, никой друг не е идвал да го види.

Тя решава да си облече най-новите дрехи и да отиде в болницата. Слага си шапка с широка периферия, дълъг гердан и рокля с коланче отпред. Нищо не могат да й направят, най-много да я изхвърлят. Има навика наивно да се прехласва по всякакви знаменитости, а Кеп Мудиг е знаменитост в бранша си.

* * *

Когато Сали влиза в стаята при Кеп, той е направо ужасен. Като се изключат детските му години, никога преди това не се е случвало жена да го свари в леглото. Той все още е необяснимо мнителен към всичко неясно и непредвидимо: изкуство, музика, болести и най-вече жени. А ето сега последните две са го хванали натясно, и то едновременно.

Главата на Стюре е цялата бинтована заради изгарянията, леките наранявания и осемте шева на темето, там, където би трябвало да има коса. Сали не знае, че той е плешив. Смята, че той е невероятно красив за възрастта си. Кеп е на трийсет и две, тя — на двайсет.

На него само едно му е в главата — как да навие някой да отиде да нахрани Тъфи. След като търпеливо изслушва трогателната й загриженост по отношение на здравето му, а после и прекалените хвалебствия, с които обсипва състезателната му кариера и които ужасно го смущават, защото чувства, че въобще не ги заслужава, най-малкото пък сега, когато дълбоко в душата си знае, че с него е свършено като пилот, той най-накрая се решава да изплюе камъчето.

— Мис, бихте ли ми направили една голяма услуга? Ужасно ми е неудобно да ви моля, но нямам към кого да се обърна, а е нещо важно. Откакто съм тук, то не ми дава мира.

Тя се взира в него, толкова блед изглежда в това легло: главата, гърдите и едната му ръка са целите бинтовани, а другата му ръка виси в превръзка през шията.

— С удоволствие ще помогна, стига да мога, мистър Мудиг.

Кеп я поглежда. Още преди да отвори уста, вече знае, че думите му ще прозвучат идиотски и че не може да очаква от една млада и красива жена да направи за него такова нещо.

— Не знам как да започна. Виждате ли, аз си имам едно лъвче, което се намира в бунгало извън града. Не е много далеч оттук, не повече от четири-пет километра, пък и точно оттам минава рейс. Къмпингът се нарича „Крайбрежен“. Лъвчето е там, в едно бунгало, и сигурно вече умира от глад. Цели три дни не е яло.

Кеп млъква, защото вижда, че Сали е прикрила устата си с длан, а очите й ще изхвръкнат. Погледът й се е размътил от сълзи.

— Съжалявам, мис. Просто реших да опитам, но разбира се, ще трябва да измисля нещо друго. Може би някой от съотборниците ще се сети да намине и тогава ще помоля него.

— Защо, мистър Мудиг, аз ще отида. Вярно ли имате истински лъв тук, в Атлантик Сити? Той колко време може да издържи гладен, без да умре? Може би вече е умрял?

— О, надявам се, че не е. Поотрасналите лъвове изкарват дълго време без храна, а той вече е на шест месеца, но със сигурност е изгладнял. Иначе е много кротък. Въобще не е научен да ловува или нещо подобно. Честно казано, засега той е най-близкият ми приятел в целия свят, като изключим родителите ми.

Сали го гледа втренчено. Никога не си е представяла автомобилния състезател като човек с родители, а само като човек със страшно много приятели и почитатели. Винаги си е мислила, че състезателят е нещо като филмова звезда, въобще изкуствен човек, малко или много недействителен, сътворен от илюстрованите списания; човек, който живее различен живот, съвсем не като другите хора.

— С какво се храни? Кажете ми точно какво трябва да направя.

И тя за първи път поглежда Кеп право в очите. И го вижда, вижда свенливото селянче, което току-що се е научило да обича и първата му любов е едно лъвче.

Кеп също я вижда. През късо подстриганата, изрусена с перхидрол коса и тежкия грим на очите. Вижда хлапачката, която си играе на дама.

— Дрехите ми са там, в гардероба. В сакото ми има портфейл. Отиди и извади парите — казва й той, като неволно минава на ти.

Тя отива до гардероба. Има чувството, че прониква в нещо много негово, много интимно; никога преди това не е бъркала в мъжки джобове. Няма брат, а когато бе на четиринадесет години, и баща й умря. Изважда портфейла, целия в петна от пот, който съвсем точно е взел формата на задния джоб на един от панталоните, с които Кеп рядко се разделя.

— Сега отвори го. В задното отделение има пари. Вземи пет долара.

Тя отваря портфейла и изважда банкнотите. Затваря го. Връща се при гардероба и мушва портфейла в същия джоб. Стиска петте долара и гледа Кеп в очите.

— Нямам нужда от пари, мистър Мудиг. Аз имам пари. Имам и добра работа в телефонната централа.

— Това още не значи, че трябва да плащаш за храната на Тъфи. Той е мой. Мисля, че и ти ще го харесаш. Много е обичлив, много е мил.

Кеп се умълчава.

— Все още не съм сигурен, дали не бъркам, като те изпращам там.

— Опасно ли е? Може ли да ме изяде?

Въпросите й са така непресторено наивни, че Кеп се усмихва, а после се разсмива. От това го заболяват главата, раменете и гръдният кош. Започва да кашля.

— Не, не, той е съвсем безопасен, но може да се уплаши, да се хвърли през вратата и да избяга. Малък е, но въпреки това е много силен.

— Обещавам, че ще направя всичко, което мога, мистър Мудиг. Едно време имахме грамадно куче и само аз го извеждах на разходка. Никой друг не можеше да го удържи, освен мене. По-силна съм, отколкото изглеждам.

— О, сигурно! Между другото, моля те, наричай ме просто Кеп или, ако предпочиташ, Стюре. Караш ме да се чувствам ужасно стар, като ми викаш мистър Мудиг.

Сали поглежда към петте долара, които стиска в ръка. Вдига очи и започва неспокойно да пристъпва от крак на крак.

— А и вие, мистър Мудиг, искам да кажа, Кеп, недей да ме наричаш мис. Защото така имам усещането, че ти говоря от централата, а не те чувствувам чак толкова далеч. Наричай ме Сали, както се казвам.

Лицето й се обагря от руменина и тя се извръща от Кеп. Той на свой ред усеща как целият се изпотява под превръзките.

— Добре, Сали, но първо отиди да купиш две кила и половина мляно говеждо. Нямаш кола, нали?

Сали се усмихва и поклаща глава.

— Не, нямам. Не е по джоба на една телефонистка.

— А знаеш ли да караш?

— Откъде да знам, като нямам кола?

И двамата се усмихват. Кратък миг на отпускане. На Кеп никак не му е лесно отново да се върне на темата: умиращият от глад Тъфи.

— Добре тогава. Може би ще трябва да вземеш рейса, този, който тръгва от Блакхорс Пайк.

— Знам го, номер Дванайсет. Вземам го, когато отиваме да танцуваме в едно заведение с оркестър. Едно огромно, като хамбар е, ти ходил ли си там?

— Не, и сега страшно съжалявам, но така или иначе, аз не умея да танцувам.

— Може би един ден ще те науча. Много е приятно, но първо трябва да се оправиш и във всеки случай да се изправиш на крака.

Кеп я гледа. Струва му се ту ужасно стеснителна, ту доста отракана. Прилича му на великолепно животно.

— Да, но най-напред трябва да нахраним Тъфи, тоест ти трябва да го нахраниш. О, забравих, че ще ти трябва ключът.

И Кеп пак посочва с пръст към гардероба.

— В десния джоб на панталона ми има ключ, закачен на дървено кръгче. На него е написан номерът на бунгалото, мисля, че беше тринайсет.

— Ето откъде идва лошият ти късмет и злополуката. Преди тази ужасна катастрофа ти все печелеше. Толкова се вълнувах и толкова се гордеех с тебе. Такъв един безстрашен.

Кеп се изчервява от смущение. Сали отива до гардероба. Да бръкне в предния джоб на панталоните му е още по-вълнуващо, още по-интимно. Напипва твърдото дървено кръгче на ключодържателя и го измъква. Вдига го във въздуха, за да го види Кеп.

— Това ли е? Номерът е тринайсет.

— Това е. Като стигнеш до бунгалото, отвори пакета с месото преди да отключиш. След това, без да пускаш дръжката на вратата нито за миг, пъхваш месото и моментално затваряш вратата.

Постой отвън да чуеш дали Тъфи ще се приближи да яде; това е всичко, което искам от теб — да видиш дали е още жив и дали е още там. Защото нищо чудно да е взел да реве от глад и тогава собственикът може да е извикал ония от Дружеството за защита на животни, а те само това и чакат, за да го завлекат нанякъде.

Ако е все още там, ти ще го чуеш, защото той много ръмжи и сумти, докато яде, така че няма начин да не разбереш, но ако не чуеш нищо, отвори полека вратата, този път по-широко, ослушай се и хубаво огледай стаята. Ако е вътре, но не помръдва, тогава не влизай, върни се веднага тук, при мен, и аз сам ще се обадя в Дружеството за защита на животни.

С лъвовете човек никога не може да е сигурен; възможно е да спи, но като отвори очи, като те види, какво ли ще направи? Не смятам, че би наранил някого, но от друга страна пък, той от бебе не е гладувал толкова дълго.

Сали слуша с ококорени очи.

— А какво да направя, ако го няма?

— Тогава иди при собственика на бунгалото и се обади в Дружеството. Вече можеш и сама да обясниш какво се е случило.

— Ще ме арестуват ли?

— Не, ти ще кажеш, че аз съм те изпратил, но съм сигурен, че Тъфи ще е там. Гладен и неспокоен. Освен това, сто на сто се чувства и самотен. Никога през живота си не е оставал сам за толкова дълго.

— Май че наистина той е най-добрият ти приятел, а?

— Да. Аз трудно се сприятелявам. Познавам много хора, които харесвам, мисля, че и те ме харесват, но приятели не ставаме или може би ставаме, без да разбера.

— Аз съм ти приятелка, Стюре.

Кеп я поглежда и дъхът му спира. От години никой не го е наричал Стюре. Сваля очи от нея. Да можеше да избяга от това легло; страх го е, а в същото време нещо в него стърже, стърже като гуми на остър завой, когато си джанта до джанта със съперника.

— Дано е така, Сали. А ако успееш да спасиш Тъфи, аз никога няма да забравя това.

При тези думи Сали се обръща и излиза от стаята. Кеп се отпуска на леглото и се опитва да събере мислите си. Последният половин час го е объркал повече, отколкото ужасът, когато излетя от пистата и колата му избухна в пламъци. Чувства, че нещо ново става в живота му, започна с Тъфи, а сега и това момиче.

Сали много лесно открива бунгалото с номер тринадесет. По всичко личи, че никой от регистрацията не я е забелязал. Бунгалото е едно от най-задните, съвсем до пустеещите, обрасли с пинии земи, които са така типични за тази част на Ню Джързи.

Застава пред вратата и внимателно се ослушва, но не чува нищо. Развива месото, както й е казал Стюре, после пъхва ключа и бавно го завърта. Отваря вратата и муцуната на лъва Тъфи цъфва пред очите й. Тя се уплашва, стресва, изненадва, и то до такава степен, че за малко да пусне вратата и да избяга, но се овладява, поставя месото на земята, до самия праг и го побутва с крак навътре. Тъфи мигновено се нахвърля на каймата, лапа и гълта, ръмжи и сумти от удоволствие. Докато яде, на два пъти вдига очи към нея. И двата пъти Сали е готова да тръшне вратата и да хукне, но Тъфи продължава най-вглъбено да се занимава с каймата.

Най-накрая с големия си грапав език излизва и последните парченца месо от хартията. Жълтите му кръгли очи поглеждат Сали. След това мушва муцуната си в процепа на леко открехнатата врата и така здраво напира, че известно време тя, макар и с мъка, удържа вратата, но натискът е силен, процепът се разтваря и като пропъхва глава, Тъфи вече спокойно използва цялата мощ на тялото си, при което дръжката се изплъзва от ръката на Сали.

Тъфи излиза навън, а Сали се вкаменява, запушва устата си с длан. Той започва да я обикаля в кръг и така силно отърква муцуната си в краката й, че едва не я събаря на земята. Държи се досущ като домашна котка, само дето тежи около шейсет килограма.

Сали бързо се окопитва и смело влиза обратно в стаята. Тъфи — подир нея. Тя затваря вратата след него. Той не се опитва да избяга, а просто си търси компания, точно както й бе казал Кеп: той е повече самотен, отколкото гладен.

В стаята вони. Сали вижда къде си е свършил работата, взима един вестник от масата до леглото, събира всичко, хвърля го в тоалетната и пуска водата. Открехва един от горните прозорци, за да се проветри.

Тъфи не се отделя от нея и продължава да я подбутва с муцуната си, щом се наведе или застане на едно място. Когато свършва да разтребва, тя присяда на ръба на леглото. Ето я в бунгалото на мъж, когото почти не познава, храни неговия лъв и почиства мръсотията. Не знае да плаче ли, или да се смее. Да можеха сега да я видят отнякъде нейните монахини от училището! Това е приключение, и то какво! По-голямо и от филм на Глория Суонсън.

Тъфи се приближава и полага огромната си глава в скута й. Това е нещо обикновено за куче, но някак си не отива на голям котарак. Тя му блъсва главата и той започва да кръстосва из стаята.

В кухненския бокс Сали вижда, че в хладилния шкаф е останало малко мляко. Ледът отдавна се е стопил, но млякото, слава богу, още не се е вкиснало. Тя придърпва съда с водата от разтопения лед в средата на стаята, в друг един съд излива млякото и го поставя до водата. Докато Тъфи пие, тя се примъква на пръсти до вратата, бързо я отваря и излиза навън. Заключва след себе си и незабелязано се прокрадва край регистрацията. Регистрацията е от ония, дето си затваря очите за съмнителни посетители, дори ги предпочита.

 

 

Сали се връща в болницата и разказва на Кеп всичко от игла до конец. Казва му още, че на следващия ден е в централата, но след работа, привечер, пак ще отиде да нахрани Тъфи. И пак ще дойде да посети Стюре.

— Сали, не знам как да ти се отблагодаря. По всичко личи, че няма да изляза от болницата, преди отборът да тръгне за Лангхорн. После ще трябва да ги настигна. Нямаш представа колко много съм ти признателен за всичко, което правиш за мен; малко са хората на този свят, дето ще се престрашат да останат насаме с Тъфи в една стая.

— Но той е толкова мил. Иска да го обичат. Прилича на голямо пухкаво коте.

— Сигурно си мисли; че и ти си част от нашето семейство. Радвам се, че се е държал добре с теб.

— Защо „семейство“?

— Ами защото лъвовете живеят на семейства. Откакто взех Тъфи, непрекъснато чета книги за лъвове. Те повечето са за лъвове, живеещи в зоологически градини, и болестите, от които страдат; мъчно се намира нещичко за живота на дивите лъвове. Ще ми се да върна Тъфи обратно в Африка и да го оставя да си живее на свобода с други лъвове.

Сали се усмихва.

— И аз бих искала да бъда част от семейството на Тъфи.

 

 

Стюре остава в болницата още една седмица и през това време те двамата със Сали надълго разговарят за миналото си. Сали храни Тъфи всеки ден, а после отива в болницата при Стюре, след като времето за посещения отдавна е минало. Стюре й разправя за детството си, за фермата, за велосипеда, за войната и получените рани. Разказва й как е загубил косата си и зъбите, как са пострадали дробовете му и кракът.

Сали пък му разказва за бедното си семейство, за сестра си, която умряла от скоротечна туберкулоза на тринадесет години, за баща си, който умрял от същата тази коварна болест, след като се заразил, докато се грижел за сестричката. Разказва му още как е напуснала училище в шести клас и с голям късмет си намерила работа в една телефонна централа. Как винаги е искала да стане артистка, но сега вече знае, че мечтата й никога няма да се сбъдне, а просто ще си работи в телефонната компания, докато срещне някой на танците в оня хамбар и той поиска да се ожени за нея.

— Мисля, че всеки, който те срещне, ще поиска да се ожени за теб, Сали — казва й Кеп и думите му неволно излизат от устата, още преди да ги е помислил; така му подсказва сърцето. Той някак си не може да повярва, че тази прекрасна жена, в много отношения още момиче, е неомъжена, все още невзета. Жените, които бе срещал до този момент в живота си, с изключение на майка му, до една са били така студени и ненаситни, все жени, които лесно можеш да прочетеш, но трудно да опознаеш.

За него Сали е като сестрата, която винаги е искал да има. Приятно му е, когато си говорят заедно, когато се смеят и дори когато самовглъбени се умълчават, после се поглеждат право в очите и бързо свеждат поглед.

— Стюре, ти би ли се оженил за мен? Държиш се така, сякаш се боиш от мен, сякаш се боиш да ми бъдеш приятел. Ще излезеш ли с мен на танци, преди да заминеш за Пенсилвания? Ще ми бъде приятно. Така ще можеш да ми се отплатиш, задето храних Тъфи.

Тя го гледа изпитателно, право в очите и този път не свежда поглед. Кеп също се опитва да погледне в нейните, но не издържа; толкова е смутен, че извива глава встрани. Вдига здравата си ръка и покрива лицето си. Отваря уста, гласът му трепери, ръката му закрива очите. Спомня си дните, когато беше почти сляп и как с всички сили се бореше за зрението си.

— Сали, аз съм прекалено стар за тебе. Аз съм прекалено стар дори за себе си. Не съм сигурен дали отново ще мога да се състезавам. Нещо в мене се счупи, някаква вяра, която преди ми даваше увереност, че всичко ще се уреди, че нищо никога не може сериозно да ме уязви. Започвам да се страхувам, Сали. А страх ли те е на пистата, с тебе е свършено.

Така стана и тази катастрофа. Беше ме страх, но през цялото време се опитвах да си внуша, че не ме е страх. Рискувах по най-глупав начин, и то в най-неподходящия момент, защото бях в конфликт със себе си.

Най-добре забрави, че някога си ме познавала. Аз съм самотник и скитник и, изглежда, такъв ще си остана. А от теб ще излезе прекрасна съпруга на някой истински мъж и прекрасна майка на хубави деца. От това имаш нужда ти, а не от бездомник като мен. Господи, та аз бих могъл да ти бъда баща. На колко години си всъщност?

— На двайсет, Стюре. Достатъчно съм голяма, за да не вярвам на това, което ми казваш. Говориш така само защото тук, в болницата, си се обезверил. Като те изпишат, сърцето ти пак ще се отпусне и пак ще започнеш да се състезаваш.

Кеп я гледа. Ще му се наистина да е така, но знае, че не е. И все пак му е приятно да го чуе от нейните уста.

 

 

Когато най-накрая Кеп излиза от болницата, Сали продължава редовно да се вижда с него. Двамата се разхождат сред пиниите заедно с Тъфи и си говорят за неща, които никога преди не са споделяли с друг. Кеп й разказва колко е обичал животните във фермата на своите родители, как си е приказвал с тях, с какво удоволствие е ходел на училище.

Сали му разказва как е мразела училището, колко й е било трудно и как винаги е искала да избяга в Холивуд. Казва му още колко много я отегчава тази нейна работа в телефонната централа, как по цял ден не става от стола си и дори до тоалетната не може да отиде, а колежките й са подли и груби.

Когато разбира, че Сали пуши, ужасно притеснен, Кеп й казва, че дробовете му са обгорели и той въобще не може да понася цигарен дим. Сали веднага смачква запалената цигара и смънква, че тъкмо си е търсела повод да ги откаже, че това е смрадлив и скъп навик и че е започнала само за да не остане по-назад от колежките си.

Ето пред нас са двама души и един млад лъв, които се разхождат в гората. Тя е най-обикновено момиче, но се прави на екстравагантна и разпусната, като жените, на които подражава; всъщност е наивна, неопитна и нерешителна. Той, нашият Кеп, е безумно смел, необикновено способен мъж, истински мъж, но и той е нерешителен и неподготвен за трудното бъдеще, което му предстои. Двамата се влюбват, всеки с чувството, че е открил най-прекрасния букет от човешки качества у другия и най-идеалния екземпляр от противоположния пол, който винаги го е привличал и плашел едновременно.

 

 

След работа Сали започва да се отбива направо у Стюре. Кеп изпраща телеграма до отбора, че ще ги пресрещне в Детройт, защото все още не е в състезателна форма.

Когато за първи път спят заедно в бунгалото на Стюре, и двамата са девствени. Притиснати от неизбежността на физическото влечение, те слагат край на представлението, край на преструвките. Взаимното им неумение и безуспешните им опити, след които и двамата избухват в неистов смях, засилват още повече дълбоката им сърдечна връзка.

Заключили са Тъфи в малката баня и след смеха избухват в плач, в страст, после заспиват в завивките на собствените си обятия, с преплетени крака, познали края на самотата. Целият живот на Стюре и неговият смисъл се променят.

 

 

Когато Кеп тръгва за Детройт, Сали напуска работата и заминава с него. Кеп настоява да се оженят, но Сали не бърза. Най-накрая отстъпва, съгласява се на граждански брак пред мировия съдия на Елктън, щата Мериланд. Единствената й грижа е да не забременее. Няма нищо против да бъде съпруга, но за майка още не е готова. За нея Стюре означава любов, нежност, страст, начин да избяга от скуката на собствения си живот, но тя все още не се е отказала от амбицията си да стане нещо повече.

Сексът вече не ги притеснява и захласнати, задъхани, те откриват един нов за тях свят на блаженство, където без свян могат да дадат воля на отдавна потисканата си чувственост.

Тъфи се е свил на задната седалка в колата. Той лесно приема Сали в лъвското семейство, но може би се чувства малко изместен от нея в сърцето на Кеп.

 

 

Сали е във възторг от пътуването до Детройт. Никога не е ходила по-далеч от Филаделфия и само няколко пъти се е возила в кола. Цялото това преживяване я кара да се чувства ужасно доволна, че е напуснала работата си. Малко е гузна, задето не може да изпрати пет долара от заплатата на майка си, но Кеп казва, че ще й даде пари. Откакто са се оженили, Сали няма нищо против това.

Близо километровата писта в Детройт представлява разкаляна земя. Състезанието е трудно и много опасно. Всички се движат в пакет и Кеп открива, че не само не може да се откъсне напред, но и едва успява да не изостане. Съотборниците му смятат, че все още не е преживял стреса от последната си катастрофа и му трябват няколко състезания за кураж, преди да си върне самочувствието, но Кеп не е на същото мнение. Вече не желае да рискува така безразсъдно, както е правил винаги преди това. Сега всичко обмисля, дори прекалено много. Мисли за Тъфи, за Сали, за себе си. Вече не е онова спокойно инстинктивно животно.

След Детройт участва в още две състезания — първо в Омаха и после в Алтуна, щата Пенсилвания. Трябва да се състезава и в Лоръл, щата Мериланд. И в Омаха, и в Алтуна обаче пред него изниква един проблем. Чувства се, сякаш е забравил как се извършва нещо толкова просто, каквото е ходенето, да кажем, или доенето на крава. Знае какво трябва да направи, но не може да се застави да го направи.

А най-лошото е, че повече не желае и да се насилва. И не само че не може да се съревновава, но и не желае. В Алтуна Кеп, Сали и Тъфи са отседнали извън града.

Сали се е сгушила до него, пъхва ръка под ризата му и ласкаво му нашепва:

— Стюре, не говори така. Много добре знаеш, че тук няма по-добър пилот от тебе. Ти си като Де Пало, като Шоу и Бил Къмингс, въобще от тяхната класа.

— Или може би като Франк Локхарт, нали видя какво се случи с него. Аз бях там. Пък и съвсем не мисля, че мога да се меря с тях. Като монтьор далеч ги превъзхождам, но вече не съм достатъчно луд, за да бъда голям пилот. Специално те карат понякога така, сякаш единствената им цел е смъртта.

— Стюре, моля те, не говори такива неща. Плашиш ме.

— И аз се плаша, Сали. Нали това се опитвам да ти кажа, страх ме е.

Виж какво, Сали, знам, че избяга с мен, защото смяташе, че съм голям автомобилен ас, а сега изведнъж откриваш, че ме е страх. Така е, ако остане на мен, не бих събрал кураж и на детско автомобилче да се кача. Ако все още предпочиташ да се върнеш вкъщи, ще ти дам пари и можеш спокойно да забравиш, че въобще някога си ме познавала. Така ще бъде най-добре. Знаеш, че разводът не е проблем, и тъй като ти и без това смяташ, че щом бракът ни не е църковен, значи не е истински, можеш просто да се изповядаш и да започнеш живота си наново.

Продължително умълчаване. Сали опира лакти в гърдите на Стюре и леко се повдига.

— Кеп, наистина ли така мислиш? Наистина ли мислиш, че съм избягала с теб само защото си голям автомобилен състезател? Наистина ли така мислиш?

— Това, което мисля, Сали, е, че искам да се чувстваш моя жена и да останеш при мен, но освен това държа да знаеш какво мога и какво не мога. Не искам после да съжаляваш.

След това двамата се любят и това е най–истинската и някак си най-малко истинската от всичките им нощи. На следващия ден Стюре предлага на Сали следния план.

— Слушай, Сали, в момента в банката имам десет хиляди долара и малко отгоре. Знам, че ако продължа да се състезавам, състоянието ми само ще се влоши, а това автоматично води до катастрофа, от която или ще оживея като инвалид, или ще умра. Аз вече представлявам заплаха не само за себе си, но и за другите състезатели на пистата.

Отначало си мислех да купя един гараж и да започна ремонт и поддръжка на коли, но все още не съм готов да заседна на едно място, мисля, че това важи и за теб. Затова какво ще кажеш на едно такова предложение.

Кеп я поглежда. Пият си кафето. Тъфи е нахранен и сега спи под масата с верига, вързана за крака на Кеп.

— Чух за една кола, която се продава. Форд, модел „Т“, Милър 91 от 1930 година с висящи клапани. С източена линия и доста лека. Знам, че мога да я префасонирам в състезателна машинка. За чудо и приказ ще стане. И тогава, вместо да се натягам в тази безумна надпревара с чужди и наши супер пилоти, ще мога да препускам по черните писти на провинциалните панаири. Лесно ще побеждавам всички местни каубои с техните форсирани строшеняци. Ще купя и едно камионче, пак форд, в сравнително добро състояние, с ремарке, за да пренасяме колата и ще си живеем като царе. Какво ще кажеш за това, а, Сал?

— Това ли е всичко, за което си мечтаеш, Стюре? Аз, разбира се, искам само да бъдеш щастлив, но преди всичко жив и здрав.

— Значи се споразумяхме, а като имаме форда, ще можем да вземем и Тъфи с нас. Камиончето е достатъчно голямо, за да си живее вътре; аз ще му го приспособя. И без това моите съотборници не гледат с добро око на Тъфи и аз никак не обичам да го оставям сам, докато съм на пистата. Един ден ще му писне от тези бунгала и ще избяга, а случи ли се това, някой идиот шериф неминуемо ще го застреля.

— Както кажеш, Стюре. Наистина можем да обикаляме от панаир на панаир и няма да е толкова опасно, нали?

— Във всеки случай по-безопасно, отколкото по състезателните писти. Мисля, че няма да ни е зле. По тези провинциални панаири хората обичат да залагат, така че и повече пари можем да спечелим; ти ще събираш облозите, аз ще събирам овациите. Всеки с удоволствие ще си даде парите на такова хубаво момиче като теб. Ще станем известни.

 

 

Стюре купи колата и камиона с ремаркето. За двете плати пет хиляди долара, половината от целия си капитал. По онова време двайсет и пет долара на седмица се смяташе за добре платена работа, значи тези пет хиляди представляваха упорит четиригодишен труд.

Стюре си игра с колата цял един месец, монтираше, преправяше, подобряваше, все неща, с които смяташе да я направи непобедим „спринтьор“ — бърза и маневрена. Знаеше много добре, че с такава скърпена бракма не би имал никакъв шанс на големите писти, защото в състезанията няма ни що по-вехто от миналогодишна машина, но за надбягване по черните писти ставаше.

 

 

И излезе прав. Кеп Мудиг се превърна в страшилището на провинциалните панаири. Колата му стартираше като заек и понеже пистите бяха къси, никой не успяваше да го настигне.

Тези типични провинциални състезания започваха с четири квалификационни обиколки, за да отпаднат най-големите строшеняци. После следваше спринт за определяне на четирите най-бързи коли и тогава тези четири коли се надпреварваха в голямото състезание. Голямото състезание по правило се състоеше от двайсет и пет или петдесет обиколки на осемстотинметрова писта.

Кеп печелеше с лекота. Сали събираше облозите и дори при равни шансове с някой друг от участниците, пак сумата често надвишаваше наградите на Кеп от времето на състезателната кариера.

Най-опасната част за Стюре в тези панаирни препускания беше, когато в края на състезанието изпреварваше най-бавните коли с цяла обиколка. И тогава някои от тези нахакани каубои нарочно му се изпречваха на пътя, за да не може да мине. Не се страхуваше толкова за себе си, колкото за форда: половината му пари бяха отишли за него.

 

 

След всяко състезание лягаше под колата и започваше да я човърка и доизкусурява. Този живот допадна и на двамата. Купиха си палатка и обикновено я опъваха близо до панаира, но не съвсем близо заради Тъфи.

Три години откакто Кеп и Сали водеха този скитнически живот, местеха се от място на място според сезоните. Тъфи беше на път да израсте едър лъв. Вече можеше да реве доста страховито, а гривата му се бе сгъстила и потъмняла. Все още беше доста игрив и вечер обичаше да се боричка с Кеп. Когато двамата се бореха, пред палатката им често се събираха местни хора да ги гледат. И ако искаше, от тази борба с Тъфи Кеп можеше да изкарва толкова пари, колкото и от автомобилните надбягания.

Сметките за месото на Тъфи представляваха огромно перо в бюджета им. Тези пари се свидеха на Сали и тя непрестанно мърмореше на Кеп да продаде Тъфи или да го подари на някоя зоологическа градина; в това нейно роптание имаше по малко и ревност, и страх.

Кеп знаеше, че рано или късно ще трябва да се раздели с Тъфи, и то преди да се е случило някое нещастие; но сърце не му даваше да го захвърли сам-самичък в някаква клетка, защото за него той беше нещо, което му вдъхваше увереност и му носете радост. За мъж като Кеп беше хубаво да си има такъв един истински гривест лъв, особено след като Сали продължаваше да не иска деца. Твърдеше, че било невъзможно при това непрестанно местене, но тя беше млада; можеха да почакат, докато се установят завинаги на едно място.

Кеп купуваше месо за Тъфи от местните касапи, а понякога и от самите кланици. Трябваха му по пет кила на ден. Тъфи изглозгваше кокалите до последното късче месо и челюстите му бяха толкова яки, че без усилие можеше да схруска бедрена кост от кон или крава, за да стигне до костния мозък, но любимата му храна бяха най-евтините меса: бъбреци, дробове и черва.

Кеп обичаше да наблюдава Тъфи, докато се храни. Лъвските нокти буквално се вкопчваха в кокала, докато ръфаше месото от него. Сега Кеп добре разбираше защо хората се страхуват от лъвовете. Междувременно Сали започна все повече и повече да се дразни от Тъфи. Оплакваше се, че понякога се вторачва в нея с такива очи, сякаш само с поглед иска да я изгони и от този поглед тръпки я побиват.

Кеп най̀ обичаше да склони глава върху гърдите на Тъфи и да се сгуши между предните му лапи. Понякога, като рече да стане, Тъфи разхлабваше прегръдката си и го тупваше през лицето с лапа, без да вади ноктите си. Ноктите му бяха дълги повече от инч^[6] и много остри. Един ветеринарен лекар в Калмазу, щата Мичиган, при когото бяха отишли, защото Тъфи бе настинал, каза, че трябва да му отрежат ноктите, но Кеп не разреши.

А що се отнася до миризмата на Тъфи, може да се каже, че Кеп дори я харесваше, особено след като го изтимари. Това бе миризмата на първата пот, която избива по човека, още преди допира с въздуха да я вкисели, не нервна пот, а честна, трудова пот. Е, разбира се, Тъфи не се изпотяваше от работа; лъвовете са едни от най-мързеливите същества на този свят. Ако има кой да ги храни, ще прекарват цялото си време в спане и въргаляне.

 

 

В Ню Джързи на една малка панаирна писта, недалеч от парка „Асбъри“, Сали и Кеп вървят, понесени от тълпата, наобиколила отседналия наблизо цирк. Често пъти автомобилните състезания, в които участва Кеп, продължават четири, дори пет дни и тогава винаги се намира някой пътуващ цирк да се възползва от насъбралия се народ. Веднага опъват шатрите си и монтират уредите: малки виенски колела, въртележки, влакчета, разни други атракции и изпълнения.

Вечерта преди последния ден на състезанието. Кеп вече има две победи зад гърба си. Двамата със Сали се разхождат сред панаирната тълпа; късно е и повечето от зяпачите са се разотишли.

Има най-различни павилиони — с кегли, които представляват метални бутилки за мляко, с балони, по които се мятат стрелички, с боксьорски круши, които се блъскат в кръгла скала, една стрелка показва силата на удара в килограми и същевременно звъни звънче — и всички останали подмамки за лапнишарани, които правят панаирите толкова привлекателни.

Встрани от големите павилиони, в края на състезателната писта, се издигат две интересни платформи. Едната представлява боксов ринг и в единия му ъгъл върху малко столче седи смазан на вид, но истински боксьор. Въжетата на ринга са обвити с червено кадифе. Уредникът на това зрелище — плешив шкембелия на средна възраст — е седнал на ръба на ринга, в краката на своя боксьор. Клепачите на боксьора са подпухнали от тежките удари и ушите му са се накъдрили като карфиол. По веждите, челото и страните се виждат удебелени изпъкнали белези. Седнал е гърбом към ринга, с провесени през въжетата ръце и разхлабени върви на боксьорските ръкавици. Кеп вижда, че това е човек, който наистина е минал през мелницата на живота, човек като него с много, много белези. Менажерът му се провиква към Кеп.

— Ей, приятел, изглеждаш ми якичък. Що не земеш да позагрееш моето момче, а? Виждаш, никой не се натиска за облози, значи цялото удоволствие ще ти струва десетачка; издържиш ли три рунда, получаваш стотачка. А, кво ще кажеш? Освен това ще вземеш акъла и на тая хубавица.

Предложението, разбира се, не е сериозно и шкембелията дори не помръдва от мястото си. Кеп се приближава и подава ръка на двамата. Боксьорът си сваля ръкавицата и се ръкува с бинтованата си ръка. Кеп забелязва, че той е доста бавен, краката му треперят, поклаща се на пети, гледа надолу съвършено безизразно, само една плаха усмивка открива дупката от липсващите му предни зъби; сигурно и той като Стюре е останал с един-два зъба в устата си. Кеп има чувството, че познава този човек; макар и без сили, с единия си боксьорски инстинкт ще те просне на земята. Минал е най-мъжките си години, но пак се вижда, че е от класа; и той като Кеп някога е бил ас.

— О, не. Нямам шанс аз с твоя шампион. Аз съм по колите, с големите си юмруци и от картонена кутия не мога да се измъкна.

Менажерът килва глава на една страна като птица и се вглежда в Кеп.

— Ей, ти ли си онзи, дето днес спечели състезанието, а? Онзи, за когото хората разправят, че държал някъде голям лъв, а? Ти ли си?

— Аз съм.

— Знаеш ли, откакто ми казаха за този лъв, от главата си не мога да го избия. Ако му се изрежат ноктите, може тук да се бори на ринга с моето момче, както правят с кенгурата. За такова зрелище всеки ще се изръси: боксьор се бие с лъв — това е голяма работа. Той не хапе, нали?

Кеп се усмихва и поглежда към Сали. Очите й са ококорени, слуша, наблюдава. Няма много опит с циркаджии, не познава налудничавите им хрумвания, фантазии и невероятни предложения. Кеп се усмихва на менажера.

— Да де, ама той не се продава. И освен това, дори с прибрани нокти, един замах му стига на твоя човек, за да излети от ринга, а може и врата да си счупи. С един удар на лапата си възрастен лъв може да счупи гръбнака на едър тежкотоварен кон или бивол; ти въобще и не подозираш каква сила на удара притежават. Джим Торп^[7] е като мимоза пред него.

— Аз само така, питам. А на теб за к’во ти е притрябвал лъв? Ще го учиш да шофира ли, що ли? Само храната му сигурно ти струва цяло състояние.

— Той ми е приятел, нещо като домашно животно. Купих го в един бар в Сан Диего още като съвсем малко лъвче. Всъщност и аз не знам какво ще правя с него в крайна сметка. Може би един ден ще го дам в някоя зоологическа градина. Въобще не ми се мисли за това.

Разменят си още една-две приказки и после Кеп тръгва към съседното съоръжение, което отдавна привлича вниманието му. Номерът се нарича „Стената на смъртта“. Издигнали са огромна дървена бъчва или кладенец с височина от около осем метра, с почти отвесни стени. Тези дървени стени са скрепени една за друга с широки метални скоби, здраво затегнати от външната страна. Има стъпала, които извеждат на върха, откъдето хората могат да наблюдават представлението долу на дъното на кладенеца.

Освен това отвън, пред самата „Стена на смъртта“, се издига платформа, откъдето изпълнителите привличат публиката с разни номера.

На тази платформа има вградени ролки. Изпълнителите яхат мотоциклетите си върху тези ролки.

Кеп вече е идвал и знае всичките им номера. Ужасно шумно е. За всеобщо удивление и двамата карат изправени върху седалките. А веднъж единият дори се вдига на ръце върху кормилото на мотоциклета. Кеп се зачуди какво ли толкова правят вътре, щом отвън, на платформата, изпълненията им са толкова опасни. Вътре сигурно е цялото като онези бързи завои по стръмен наклон, дето ги има на пистата в Демони. Там, ако не си в колата, въобще не можеш да стоиш прав на пистата, толкова е стръмна.

На предната платформа има двама души. Изкарали са по един мотоциклет „Индианец“, разглобили са го и нещо човъркат. Механикът у Кеп, пък и шофьорът, притихват омагьосани. Момчетата като че ли се опитват да регулират момента на запалването. Той се спира и наблюдава; единият от двамата вдига очи към него, усмихва се и още не свел поглед, го вдига отново. Обръща се към другия, който също майстори нещо по своята машина.

— Хей, Джими, виж това е оня с форда, дето спечели днес.

 

 

И двамата се извръщат към Кеп.

— Видя ли, приятел, тия селяндури въобще не знаят кого имат насреща си. И нищо не разбират от мотори, иначе нямаше да си трошат бракмите срещу форсираното ти двигателче. Ти си Кеп Мудиг, нали? Страхотен си! Днес на пистата не те познах. Винаги си бил моят голям герой, истински пилот! Личи си, момче от гаражите, техничарче, а не някой разглезен плейбой.

— Брей, да му се не надяваш, а аз си мислех, че си отиде на пистата в Атлантик Сити или въобще, че нещо стана там в оная катастрофа.

— Е, не съм си отишъл, но здравата се халосах и това ме довърши като състезател. Няма ме вече по големите писти; сигурно затова си решил, че съм умрял. Всъщност след това се състезавах още един-два пъти, но загубих.

Двамата младежи са се изправили. Стоят и го гледат, като че ли е духът на Валентино или Карузо, или дори на Франк Локхарт. И двамата са млади, силни, енергични, с омазнени ризи и ръце, с черни нокти, както са всички, дето цял ден се ровят из двигатели и машини.

И като ги гледа, Кеп се чувствува остарял. И двамата са под трийсет, но единият е много, много под трийсет, а може би и под двайсет. И този, по-младият, яхва мотоциклета, който е поправял допреди малко, пак „Индианец“, ритва стойката, на която е подпрян, и го избутва върху ролките.

— Качвал ли си се на такова нещо, а, мистър Мудиг? На света няма по-голям кеф от мотора: имаш чувството, че летиш.

Мята белтъци на Сали, която е хванала Кеп под ръка, сгушила се е в него, и явно запленен от нея, я измерва с продължителен поглед.

— Наистина, мистър Мудиг, вземи да опиташ. Тези машинки са специално пригодени за оная стена там. Трябва да даваш газ до дупка, иначе падаш мъртъв; тая работа ще хареса на човек като теб.

Играе, гледа да се докара за пред Сали, но тя се притиска още по-силно към Стюре и той я прегръща.

— Качвал съм се на „Индианец“, но никога не съм се състезавал. Веднъж взех на заем, колкото да покарам. Трябва да призная, че тая дяволска машинка доста ме поуплаши; не е лесно да препускаш с толкова много конски сили между краката си, но че е кеф, кеф е.

Младият ритва стартера, запалва мотора и го изфорсирва няколко пъти на място. Боксьорът и неговият менажер извиват глави да видят какво става. Тогава младият мотоциклетист смъква ризата си и вечерният бриз обветря голите му гърди. Върху лявото рамо има татуировка на орел, яхнал мотоциклет. Тялото му е стегнато, мускулесто, атлетично. Нисък е, не повече от метър и седемдесет, на ръст кажи-речи колкото Сали; носи боти с доста висок ток.

Започва енергично да тласка тялото си напред-назад, така че собствената му скорост го държи отгоре на принципа на жироскопа. Стъпва на седалката, като отпърво стиска кормилото, но после го пуска, изправя се. Блокирал е жилото на газта, така че моторът продължава да поддържа скоростта си. Разперва ръце и премества тежестта си от единия крак върху другия, така че мотоциклетът се поклаща ту наляво, ту надясно в такт с ханша му. Усмихнат, сияещ, ококорен, самонадеян. Знае си, че го бива, и дръзко фиксира Сали.

Кеп мислено си пожелава да свърши този театър, преди хлапето да се е пребило. Той, разбира се, знае, че това са изтъркани номера и ако щеш, те двамата със Сали, както си стоят и гледат, са в по-голяма опасност, защото мотоциклетът може да засече, да се преобърне и да излети от платформата към тях, но въпреки това не помръдва. Само леко се премества и застава пред нея, за да я защити в случай че недопустимото стане. Най-накрая младокът се снишава, сяда, освобождава жилото за газта, скача и оставя мотоциклета да мърмори на място върху ролките.

— Хайде, Мудиг, опитай и ти. Тук е истината.

Кеп добре разбира, че младокът нарочно го предизвиква, но от друга страна, това е изкушение, на което не може да устои. Всякаква машина, всякакъв риск го привличат неудържимо. Ако не беше този недостатък на характера му, сега нямаше да се влачи по провинциални панаири и да мъкне подире си един вече израснал африкански лъв. За Кеп Мудиг щом нещо не е трудно, то не е и интересно.

Кеп подпира едната си ръка на платформата, небрежно подръпва куция си крак и пъргаво се изхвърля нагоре; прави се на младеж. Поема кормилото от младока и прекрачва машината със здравия си крак. Седалката е широка и удобна. Кеп проверява всички системи, газта, спирачките, скоростите, после форсира двигателя няколко пъти.

Внимателно включва на първа и отпуска амбреажа. Колелата се завъртат и принципът на жироскопа влиза в действие; Кеп бавно повдига ходилата си и ги пъха в стремената на педалите. Странно е това усещане, когато задните колела се въртят, а машината стои на едно място. Чувства се, че мотоциклетът живее, но липсва онова подръпване на двигателя. Той превключва на по-висока скорост, дава газ и регулира аванса. След това полека-лека започва да навежда и изправя тялото си, сякаш непрекъснато влиза и излиза от остри завои. Усещането е наистина приятно и носи същата възбуда, както шофирането, но без целия онзи страх. Няма опасност да се блъснеш в нещо, нито пък нещо да се блъсне в теб.

Но Стюре открива, че старият дявол все още живее в него, подтиква го да се изправи върху седалката, да му покаже на онова младо копеле, дето все мята погледи към Сали, но в същото време знае, че може да си счупи врата, с което никому нищо няма да докаже, затова вдига крак от газта, спира, изключва мотора, избутва машината от ролките и ритва надолу металната стойка.

Този път повдига куция си крак високо над седалката, като се опитва да не примижава от болка. Високо в бедрената му кост, близо до тазобедрената става, все още има неизвадено парче шрапнел. Лекарите в Мец казаха, че не си струва да се реже целия мускул, за да се стигне до забитото в костта парче, защото можело да стане по-голяма беля.

 

 

След два дни, докато пристяга колата си с ремъци върху камиона, към Кеп се приближава по-старият от двамата мотоциклетисти. Кеп и Сали се готвят да потеглят към една писта на около петнайсет мили път в съседния окръг Уол. Пак е черна писта, част от тамошния панаир.

Младокът се навърта наблизо, но само наблюдава. Кеп вижда, че нещо си е наумил. Тъфи стои вързан под камиона — не помръдва, само гледа. Кеп го е научил да лежи там, за да не изкарва акъла на хората. Кеп вдига очи и се усмихва на мъжа, онзи също му се усмихва, пали цигара, предлага и на Кеп. Кеп отказва. Той не може да пуши. С малкото парче, което му е останало от дроба след онова отравяне с боен газ, той се задушава дори ако само някой наоколо му дъхне дим. Сал удържа на думата си и след женитбата им престава да пуши.

Младокът стои настрана и се полюлява върху токовете на ботите си.

— Абе ти искаш ли да направим с тебе една сделка, а?

Кеп се изправя. Не разбира за какво става дума. Поглежда под камиона към Тъфи. С Тъфи ли ще иска да прави размяна? Или може би ще поиска Сали; сигурно онзи младият му е пуснал мухата.

— Слушай к’во, готов съм да ти дам цялото си съоръжение, дето го виждаш — стената, мотоциклетите, камиона, каквото кажеш, само срещу твоята кола и камиона. Лъва може да си го задържиш.

Той пак надниква към Тъфи, който спи. Смачква с крак току-що запалената цигара.

Първото нещо, което минава през ума на Кеп, е, че този човек трябва да е луд. Все едно да попиташ някого дали иска да си продаде живота.

Кеп затяга каишите, които придържат колата, и го поглежда, сякаш иска да се увери дали говори сериозно. Идеята е налудничава, но въпреки това той се замисля. Ясно му е, че рано или късно все някой некадърник ще се нахака в него, или пък той самият ще сгафи. Изправя се, слага ръце на кръста и се заслушва.

— Слушай к’во ти викам, има хляб в тая стена. Вярно, цяла година трябва да се местиш от място на място, но това ти, така или иначе, го вършиш. Казвам ти, да яхнеш мотора по стената и да извъртиш един-два акробатически номера е нищо работа за пилот от твоята класа.

Пък ако искаш, Джими ще ти прави номерата вместо теб, той и без това остава. Дай му на него да цъфне горе на стената и да се перчи. Аз му плащам петнайсет долара на седмица, храна и легло и не смятам, че му е много. Заслужава си ги момчето. Освен туй не го мързи, сам сглобява и разглобява стената. Това е най-неприятната част от цялата работа — всеки път да я издигаш и после да я разтуряш. Говорих с Джими и той вика, че ако вземеш стената, той е готов да остане с теб, но уговорка нямаме, така че ако не го щеш, той ще си върви.

Кеп се замисля. Нима е нужно да живеят този циркаджийски живот? Добре знае, че ако нещо се случи с колата му, ще трябва да се прехранва като монтьор в някой гараж; като вмирисана на машинно масло маймуна ще трябва да се бъхти за другиго. Това не му харесва. Нито пък е сигурен, че ще може вечно да даяни на пистата и да остане жив.

Да кръжиш по отвесна стена с мотоциклет е жалка работа в сравнение с това да бъдеш герой от войната или пък автомобилен ас, но той си знае, че вече не е нито автомобилен ас, нито герой. Полека-лека се е превърнал в пътуващ циркаджия. Още малко, и ще почне да яде живи пилета по панаирите или да подскача гол на куц крак с плешивата си глава, за да разсмива хората като палячо.

— Кажи, ти колко изкарваш от тая стена на ден, или, ако щеш, на седмица.

Младият мотоциклетист стои настрана, изважда кибрит от джоба си, драсва една клечка в крачола на работния си комбинезон и запалва цигара.

— Зависи. Зависи от мястото и от времето. Ако пипнеш хубаво местенце, като Атлантик Сити или пък както е тук, в Асбъри, и то през сезона, тогава — пари бол. Или пък успееш да измислиш някой много хитър номер, тогава цяла годинка ще си живееш само от летните парици.

Това тук е бошлаф работа. Панаири като тоя не траят дълго, пък и навалицата не е голяма; то не си струва само вдигането и свалянето на тая пущина. Вчера, вярно, събрахме само трийсет и два долара, но оня ден бяха почти петдесет.

Той млъква и цигареният дим забулва лицето му, и без това притулено от вечерния здрач. Зарейва поглед над главата на Кеп и остава така втренчен.

— И още нещо ще ти кажа. Това, дето ме наведе на мисълта за размяната. Та ти и не подозираш какво съкровище е този твой лъв. Дресирай големия котарак да мирува в коша на мотоциклета, а ти само да го возиш по стената, и ще видиш, каква златна мина ще излезе от тая работа. Като тръгне тоя ми ти лъв да реве по пистата — истински лъв без клетка, — хората ще полудеят от страх. Бас държа, на плажа в Асбъри да застанеш, стотачка на ден не ти мърда. Пък има и други места, ей ти на̀ Уайлдуд, Атлантик Сити, дори Кейп Мей. То хората затуй се тълпят — да ги плашат, да ги плашат, ама на ужким. Затова ходят по състезания и панаири, така ли е?

Кеп знае, че е така, но не обича да мисли за това. Замислил се е какво всъщност прави с живота си. Може би трябва да се върне и отново да поеме фермата. Баща му е престарял, а майка му едва ли я бива вече.

— Добре де, ами ти за какво го правиш? Къде ти е на тебе файдата? Като си имаш такова доходно съоръжение, защо го разменяш?

— Абе сърбят ме ръцете истинско кормило да стисна. Цял живот все за състезания си мечтая, но все не смогвам да събера пара за една такава машинка, ама скоростна. Сега или никога, ти казвам. Това е последният ми шанс.

И Кеп си казва на ум, че в известен смисъл това е последният шанс и за двамата. Тръгват заедно към „Стената на смъртта“, която е наполовина разглобена. Чък, собственикът, който хвърли толкова сили да го убеждава досега, показва на Кеп как е направена стената, как се монтира и как се демонтира горе-долу за четири часа. Кеп поглежда към мотоциклетите и се заслушва в шума на моторите им; буталото на единия чука, но това може лесно да се оправи. Джими се навърта наоколо, оглежда се, прилича на роб, когото ще продават. В известен смисъл и той се продава заедно с останалия движим имот, само дето не е сигурен дали новият господар ще го поиска.

Кеп сваля колата си от камиона и я дава на Чък да обиколи няколко пъти с нея черната писта. Обяснява му, че тегли малко наляво и как това теглене може да се използва при остри завои на писти, където движението е обратно на часовниковата стрелка. Сали стои до Кеп и двамата наблюдават обиколките на Чък. Кеп вижда, че с повече тренировки от този млад мъж може да излезе добър състезател, но не и голям победител, дори и при по-солидна машина.

Сали го е хванала под ръка.

— Кеп, наистина ли ще направиш това?

— А ти какво ще кажеш, Сал? Не е късно да се откажем, още не сме дали дума. Продължаваме ли със състезанията, или се залавяме с циркаджийството?

И със свободната си ръка Кеп посочва към разпънатите шатри. Повечето каравани вече са си тръгнали. Боксовият ринг е разтурен и го качват на един камион.

— Както ти кажеш, Кеп. Навсякъде ще бъда щастлива, само да съм с тебе; за мен няма значение с какво ще се занимаваш, но не искам да караш мотоциклет по тази отвесна стена. Страх ме е за тебе, Кеп, може да пострадаш. Между другото, как така се крепи мотоциклетът толкова високо, без да падне? Това някакъв номер ли е?

— Не, не е номер. От скоростта на мотоциклета е, тя го придържа към стената. По същия начин както можеш да завъртиш ведро с вода, без да се разлее. От скоростта водата сякаш полепва по стените на ведрото.

Сали се усмихва, протяга ръка, прегръща Кеп, придърпва главата му към себе си и го целува.

— Аз пък да не знам! Никога не съм се въртяла в кръг с ведро вода. Както и никога не съм живяла във ферма.

— Жалко, защото ако питаш мен, от теб щеше да излезе превъзходна фермерка.

Кеп я хваща, обръща я с лице към себе си, държи я на една ръка разстояние и я оглежда от главата до петите.

— Да, лейди, изглеждаш ми силничка, я да пипна тези мускули.

Сали запретва късите си ръкави, свива ръка в лакътя и стяга мускула си с все сила; Кеп уж е смаян от издутия й бицепс.

— Е, какво, не е зле за жена, нали? Сигурно съм заякнала от телефонните кабели: мушни, извади, мушни, извади.

— Сал, има и още нещо, което може да направим с теб — да се върнем във фермата. Знаеш ли, предпочитам го пред възможността да се цаня в някой гараж, ако, разбира се, изпаднем дотам. Искам да се върна във фермата и да имам цял отбор деца.

— Все още не съм готова за такова нещо, Стюре. Дай ми време да порасна.

Сали се притиска към Кеп. Той зарейва поглед над главата й. Чък е слязъл от колата, но не откъсва очи от нея, не може да й се нарадва. Приближава се.

— Слушай, мой човек, няма к’во толкова да му мислим, дай да друсаме ръце и толкоз.

Кеп поглежда Сали, тя също го поглежда. Усмихва му се и сделката е решена. Мъжете си разменят своите два живота.