Уилям Уортън
Гордост (1)

Пролог

На 6 октомври 1938 в Уайлдуд, щата Ню Джързи, един лъв, участващ в мотоциклетния атракционен номер „Стената на смъртта“, избяга от клетката си и причини смъртта на човек.

Същия този ден, след преговори, Невил Чембърлейн преотстъпи Судетите^[1] на Адолф Хитлер. Беше Йом Кипур, денят на изкуплението. Евреите от цял свят се молеха, постеха, разкайваха и смиряваха душите си. Още и не подозираха, че през следващите седем ужасни години щеше да има много грях за изкупление.

Ан Шеридан подаде молба за развод, а Марта Рей се готвеше да встъпи в брак с Дейвид Роуз.

Отвсякъде се чуваше за работнически размирици. Голямата депресия бавно отминаваше и работниците, макар и доволни, че отново са на работа, поставяха искания за по-справедливо разпределение на печалбите и за по-голяма сигурност на работните места. Американската федерация на труда се канеше да затвори автомобилните заводи. В Джонстаун, щата Пенсилвания, Конгресът на производствените профсъюзи воюваше срещу полицейските части на стоманодобивните компании. Във Филаделфия полицията се намеси в стачката на боклукчиите, стигна се до насилие, на което работниците отговориха с нови безредици.

* * *

Денят, в който лъвът избяга, беше точно един месец преди моя дванайсети рожден ден. Предишното лято бях видял този номер с мотоциклетите, наречен „Стената на смъртта“. Беше същото онова лято, когато за пръв път изживях еякулация.

В живота има събития вододелни или още върхови. Бягството на този лъв беше нещо такова за мене. То се превърна в знамение, в подсъзнателен символ за въздействието на насилието и беззаконието в този живот.

Взе да ме мъчи един и същ кошмар. Преследваше ме повече от шест години, чак до избухването на Втората световна война, по време на която събрах материал за много по-ужасни кошмари.

В моя „лъвски кошмар“ аз сънувам, че живея на улица, много подобна на онази, която Дики описва в тази книга. Скрил съм се зад входната врата на нашата къща и гледам през стъклената й витринка към покритата тераса и стъпалата отпред. Навсякъде се виждат лъвове, които обикалят улиците и дворовете, спотайват се помежду къщите.

Мама и татко, сестра ми, баба и дядо, лелите ми, вуйчовците, братовчедите, приятелите ми и съседите, всички са навън. Разхождат се и пет пари не дават за лъвовете.

Разтреперан, аз се втурвам навън да ги предупредя за опасността, за бедата, която ги дебне, но те нехаят, смеят се, викат, че лъвовете били невинни котенца.

Отчаян хуквам обратно да се скрия зад непревземаемата крепост на нашата входна врата. И оттам виждам как зверовете злодеи разкъсват, ръфат, убиват хората, които обичам.

И в този миг се събуждам, хлипам неутешимо, погълнат от бездънното чувство на загуба.

Този роман, независимо от фактите на истинската трагедия, е художествено произведение. Героите, преживелиците и тяхната последователност, както и описаните събития са рожба на моето въображение. Всяко съвпадение с действителността е случайно.

Може би романът е моят сетен опит да прогоня тези нощни лъвове, тези сукуби^[2] или може би, скрит зад привидната защита на входната врата, аз все още безпомощно се опитвам да предупредя хората за невидимите опасности, които ги дебнат отвред. Не зная, пък и това няма никакво значение.

А сега да започваме. Дики Кетълсън ще ни разкаже за своята гордост — света на неговото семейство.