Уилям Уортън
Гордост (4)

Трета част

От училище излизаме също като че ли ни пускат от някакъв затвор. В редица по двама — момчетата в една колона, момичетата — в друга. Малките първолаци най-отпред, подир тях всички останали до осмокласниците, които са най-големите в нашето училище. С чантите на гръб, от нас се иска да маршируваме в крак, също като на парад. Който е ходил в католическо училище, все едно че е бил в казармата, остава само да го научат с пушка да борави.

Канибал ми е в главата по цял ден, дори и в часовете по вероучение. Посегна ли към него, той все иска да хапе, но ми се струва, че не го прави, за да ми причини болка, защото само държи пръста ми между зъбите си, без да го стиска. Освен това прави и един друг номер: улавя се здраво с лапите си за дланта ми, вдига се на мускули и извива миниатюрното си телце около ръката ми. Понякога забравя да си прибере ноктите и затова целите ми ръце са изподраскани. Гледам мама дали ще види. Още не ме е смъмрила за това.

В нашето училище имаме един такива, дето им викаме спасители — обикновено това са четиримата най-добри по успех от всяка паралелка от четвърти до осми клас. Носят бял колан, бяла лента през рамото и значка. Тези спасители трябва да ни помагат да пресичаме улиците, за да не ни премажат автомобилите, които минават покрай училището. Всъщност покрай нашето училище коли почти не минават, затова и тази работа не е много трудна. Веднъж за малко и аз да стана спасител, но бележката по вероучение пак ме провали.

Щом излезем извън зоната на спасителите, хукваме като подивели животни по Луис Авеню и после надолу към Лонг Лейн. Към къщи има един много по-пряк път, отколкото да заобикаляме по Луис Авеню, но нашите са ни забранили да минаваме по него.

На Лонг Лейн, там, където тя пресича Луис Авеню, вечно кисне старият Стрингъл и обикновено той ни превежда от другата страна на улицата. По Лонг Лейн минават доста коли, абе има си движение, но не е кой знае какво. Лично аз много често си я пресичам и досега нито веднъж не са ме премазвали.

Мистър Стрингъл е толкова стар, че почти нищо не вижда и много често, най-вече следобед, е толкова пиян, че едва се държи на краката си. Излиза насред платното, изпречва се пред колите, без да му мигне окото, хили се, плези се и ни маха да преминаваме. Той е огромен, тлъст, с дебели пръсти на ръцете и на краката. Ако питате мен, от обяд до когато ни пускат от училището, той кисне в кръчмата, дето е нагоре по улицата.

Като пресека Лонг Лейн, аз трябва да стоя и да чакам Лоръл. Обикновено тя винаги идва след мен, въпреки че от училище излиза по-рано; ситните винаги изостават, защото ние ги откъсваме с един страшен спринт надолу по Луис Авеню. То дори да се чудиш как не изпотъпкваме първокласниците и второкласниците в тази бяганица по стръмното.

Веднъж, докато тичаше с нас, Джон Уилямсън стъпи накриво на бордюра, падна и си счупи ключицата. Аз пък до тогава въобще не знаех, че имало специална „кост за яката“^[1], но това обяснява защо чистите яки на големите бизнесмени и на филмовите красавци стоят така хубаво изправени. Моята яка пък е винаги измачкана, с нотни мръсни петна, а освен това непрекъснато се върти около врата ми. Може би пък аз съм се родил без ключица. Сигурно е така.

Аз нямам нищо против това да изчаквам Лоръл. Не че си говорим нещо, докато се прибираме вкъщи, но да вървиш с нея е много приятно. Понякога ние с Лоръл се караме, но по-често живеем в мир и страшно хубаво си играем заедно. Аз сам я научих да чете. На четири годинки вече четеше целия буквар за първи клас от кора до кора. Направо недоумявам какво прави в час сега, когато е първи клас и когато всички други деца се учат да четат.

 

 

Сигурно и тя като мен умира от скука. Към католическото училище няма детска градина, както има към общинското училище. Така че в сравнение с протестантите ние имаме една година свобода в повече.

Вървим си заедно по Лонг Лейн, когато някаква гигантска лъскава лимузина спира до нас. Стъпенката й е покрита с чисто нова черна гума, сякаш никой никога не е стъпвал върху нея. Има и резервни колела в едни лъскави метални гнезда и полегато предно стъкло. И двамата с Лоръл спираме да позяпаме колата; в нашия квартал такова нещо рядко се вижда.

В колата има четирима души. И четиримата носят костюми и изглеждат изпотени, въпреки че хич не е горещо. На мен, разбира се, ми е горещо, но това е, защото съм тичал, и е съвсем естествено. Мъжът от предната седалка сваля прозореца и подава глава навън. Между двата му предни зъба има голямо разстояние и клепачите му са зачервени.

— Ей, хлапе! Ти ли си Дики Кетълсън?

Аз кимвам. Лоръл се скрива зад гърба ми.

— Дики, не забравяй, че мама не ни дава да говорим с непознати и да се качваме в чужди коли.

Разбира се, че не съм забравил. Вече си мисля да хвана Лоръл за ръка и да хукнем. Мъжът е подал едната си ръка навън и държи нещо в нея. Прилича на плик.

— Дръж, хлапе. Вземи това. Дай го на дъртия и му кажи, че е от едни негови приятели.

Протягам ръка и вземам плика. Още не съм го хванал и онзи навъртява стъклото нагоре и колата изфуча покрай магазините на Лонг Лейн и се изгуби зад хълмчето на Маршъл Хил. Друг път не съм виждал кола да се носи с такава скорост по Лонг Лейн.

Споглеждаме се с Лоръл и се затичваме към къщи. Първо покрай кантората на мистър Марсдън и после отцепваме нагоре, колкото краката ни държат. Влизаме в задната уличка, както правим обикновено, и аз се отбивам в мазето да видя как е Канибал. Отдавна вече ме глождят подозрения, че Канибал не е „той“, а „тя“. Не че имам някакви сериозни основания за това, но ей така, с всеки изминат ден ставам все по-сигурен.

— Хайде бе, Дики, сега не е време да си играеш с котето. Трябва да предадеш писмото на мама.

Понякога Лоръл нарича „Канибал“ „коте“, но за мен, откакто се е родил, той винаги е бил най-сериозна „котка“. По нищо не прилича на „котенце“; може да е „той“, а може и да е „тя“ и наистина е миниатюрен, но не е котенце, нито коте. Заспал е и по всичко личи, че се чувства превъзходно.

Качваме се горе. Мама е в кухнята. Разказвам й за мъжа, който ни е спрял. Всъщност и двамата й разказваме един през друг. Ту Лоръл ме прекъсва, ту аз нея, ту двамата се надникваме в един глас. Мама не обича да има бъркотия. Поглежда първо мен, после Лоръл и се усмихва.

— Нищичко не разбирам. За какво става дума? Какъв мъж, каква кола, какъв плик?

Аз й подавам плика и тя го отваря направо там, в кухнята.

Вече съм седнал да обядвам, защото масата е сложена — пак доматената супа и сандвичите със сирене. Лоръл сяда срещу мен. Вдигам очи. Лицето на мама пребледнява и тя заравя пръсти в косата си.

После изпищява, но някак си сподавено, и заплаква. Изтичва навън от кухнята, минава през дневната и заключва външната врата. След това се качва горе.

Ние с Лоръл се споглеждаме. Обедната ни почивка е само половин час, затова бързаме да се нахраним. Радиото е пуснато и свири една песен на Хелън Трент: „Само малко любов, една целувка само…“ Тъкмо става време да тръгваме, и ето че мама влиза при нас и заключва вратата на кухнята; после слиза долу и заключва вратата на мазето. Чувам как ключалката щраква. После пак се качва при нас и сяда на масата. Навежда се, прегръща ни и силно ни притиска към себе си, толкова силно, та чак боли. Не че мама е силна, но възрастните, дори когато са дребни жени, са далеч по-силни от децата.

Тя плаче. Изглежда, иска да ни каже нещо, но й е трудно. Все още стиска онзи плик в ръката си, листът с писмото се е намокрил от потта й, а може и от сълзите й. Това писмо е едно такова особено. Не е нито написано, нито напечатано, а някой е изрязал различни по големина букви от списания и ги е налепил по цялата страница. Получило се е нещо като по филмите. Може би нас с Лоръл ще ни откраднат, както направиха с бебето на Линдберг. О, не, това е тъпо; ние не струваме пукнат грош.

Мама ме поглежда право в очите; тъкмо загребвам последната лъжица супа и съм наклонил чинията. Според часовника на стената разполагаме с още петнайсет минути, преди да започнат следобедните часове. Ще имаме контролно по аритметика, но там няма страшно. Лесно е, ама скучно.

— Хайде, Дики, разкажи ми всичко още веднъж. Къде ви спря тази кола? Как изглеждаше мъжът? Разкажи ми всичко.

Аз им разказвам всичко, за което се сещам, а Лоръл допълва. И тогава мама казва, че няма да излизаме от къщи и няма да ходим на училище следобед. Опитвам се да й обясня за контролното по аритметика, но това не помага. Ще си играя с Канибал, така че що се отнася до мен, аз нямам нищо против, но Лоръл се разплаква. Мисля си, че плаче само защото мама плаче. Не е възможно толкова да държи на училището.

И така цял следобед аз си стоя в мазето и си играя с Канибал. Също както когато съм болен или е събота. Лоръл си играе с нейните книжни кукли. И двамата сме много кротки. Мине, не мине време, и мама дотичва в мазето да ни пита добре ли сме. Разбира се, че сме добре; нали сме в любимото си мазе. Тя дори проверява заключалката на вратата. Не си спомням друг път да сме заключвали вратата на мазето през деня.

Когато татко се прибира, и тримата сме в мазето, чакаме. Мама дори не ме остави да отида да посрещна татко от работа; всъщност щом я помолих да ме пусне, тя пак се разплака.

Татко се връща и мама се хвърля в прегръдките му. Ние с Лоръл седим на пода до Канибал. Постлали сме си стари вестници. Никой от нас двамата не разбира какво става. Мама се откъсва от обятията на татко и му подава листа хартия с изрязаните букви. Цял ден го е стискала в ръката си и затова е изпомачкан.

Татко поглежда към нас над рамото й, по-специално към мен. Той слага работния си жакет и кутията за обяда на скамейката, дето сам-самичък я скова. Държи с една ръка писмото, а с другата — мама. Работното му кепе е килнато на тила; то е синьо и с козирка като на бейзболна шапка. Докато чете, пуска мама и хваща писмото с две ръце. Ръцете му започват да треперят.

— Какво е това? От къде се взе?

Той поглежда мама, после Лоръл, после мен. Аз се опитвам да му разправя какво се случи, да му кажа за човека, за колата и всичко останало, но се уплашвам и не успявам. Никога не съм виждал татко толкова разтревожен и същевременно толкова ядосан; като че ли нещо го е прерязало отвътре; устните му потреперват и очите му току се пълнят със сълзи. Извива лице встрани и се втренчва в мишената на играта със стрелички.

— О, господи! Не позволявай това да се случи.

След това отново хваща мама — и двамата стоят един до друг насред мазето. Лоръл става, отива при тях и сграбчва татко за крачола. И на мен ми се иска да направя така, но вече съм голям. Мама е цялата в сълзи и се тресе в ръцете на татко.

— Трябва да си подадеш оставката, Дик, и да се махаме от тук. Такъв риск не си струва; нервите ми няма да издържат. Досега теб те мислех, а сега, виж, всички сме заплашени. Не можеш ли да си гледаш работата като всички останали и да не се вреш в тези профсъюзни истории?

Татко пак прегръща мама, а бележката е още в ръката му. Виждам я разтворена, белее се зад маминия гръб. Буквите са големи и отчетливи. Лесно е да се прочетат, въпреки че някои от тях са поизмачкани. На листа пише:

МАЛКИТЕ ДЕЦА ТРЯБВА ДА СИ СТОЯТ ВКЪЩИ, А НЕ ДА КРЪСТОСВАТ УЛИЦИТЕ. МОЖЕ ДА ИМ СЕ СЛУЧИ НЕЩО ЛОШО.

ПРИЯТЕЛ

И през следващите два дни отърваваме училището. Мама не ни дава да си покажем главата навън, но татко продължава да си ходи на работа. Също както когато имахме варицела и бяхме под карантина, само дето няма жълта бележка отвън на вратата ни.

Като се прибира в петък вечер, татко ми изглежда по-малък, не просто изморен, а износен. Почти не се докосна до вечерята, а после ги чувам как с мама цяла нощ си шушукат в спалнята. Говорят си за полиция и как татко взел назаем пистолет от брат си, чичо Джо. Чичо Джо го донесе вкъщи, като се върна от войната. Мама много се плаши от пистолета. Аз пък нямам нищо против да не ходя на училище и хубаво да се наиграя с Канибал; понякога мама дори ми разрешава да си играя и горе с Канибал, но не я пуска да спи горе; само в мазето.

Канибал вече свикна да използва пясъчника; сякаш си знае, че това е мястото за аки. Няма си майка да я научи, пък и аз въобще не се занимавам с това. Канибал просто взе да си ходи до пясъчника и да рие земята, когато има нужда. Направо е невероятна, като я видиш, защото все още е толкова дребна. Трудно е да се опише колко е мъничка и в същото време колко истинска, а не някакво си пършиво котенце.

Направил съм й къщичка от една кутия за сирене, в която татко си държеше пирони и бурми. Разреши ми да я взема и дори ми показа как да й скова дръжка, за да може да се носи. Чудесни са тези кутии. Всичките им ъгли са съединени с „лястовича опашка“ и са залепени. Татко казва, че си струва да купиш сиренето само заради кутията. Татко казва още, че едно време правели същите кутии и за саздърма, но сегашните са вече картонени. Харесвам песничката, която пеят по радиото за филаделфийската саздърма. Една от ония мелодии, които не можеш да избиеш от главата си. Ето думите:

Филаделфия прочута е с това,

че си има чудна саздърма

и си струва да потеглим още днес,

за да вкусим тоз деликатес.

Има хора, дето разправят, че саздърмата се правела от умрели коне, котки и кучета, но и така да е, на мен ми е много вкусна. В нашето семейство всички обичаме пържена саздърма с яйца; с нищо не е по-лоша от бекона, а пък е много по-евтина. Тя е единственото нещо, което върви с кетчуп.

Капакът на къщичката на Канибал се отваря и затваря, като се плъзга в жлебове. Татко проби с бургията малки дупки от двете страни на къщичката, за да може Канибал да си гледа навън. Аз често лягам до къщичката и я наблюдавам през дупките; също като че ли гледаш тигър или лъв в зоологическата градина или в цирка. Канибал няма нищо против да си седи вкъщичката, май това й харесва. Мисля си, че там се чувства в безопасност, а за една котка не е лесно да се чувства в безопасност.

* * *

Събота сутрин по време на закуската татко ни съобщава, че тръгваме за Уайлдуд. Никой не ходи в Уайлдуд, ако не е във ваканция. Аз поглеждам към мама, но тя не вдига очи от масата. Поглеждам към Лоръл, но и тя като мен е съвсем объркана. Само мачка овесената каша с лъжицата си.

— Ама, татко, сестра Кармелина ще побеснее, като види, че ме няма. Тя и без това сигурно вече с бясна, защото два дни отсъствам, без дори да съм болна.

— Ти за това няма да мислиш, Лори. Аз сам ще уредя този въпрос със сестрата. За теб също, Дики. Всичко ще обясня в училището. Вие двамата няма за какво да се тревожите; и уроците, и домашните, всичко ще запиша и ще ви предам. Всъщност аз тъкмо за там съм тръгнал, а като се върна — потегляме.

Не мога да повярвам. Не че ще ми липсва училището, но все пак всичко ми се струва толкова странно. Започвам да си мисля, че бягаме от някого, така както става по филмите за стражари и апаши; може би се укриваме от Алис Убийцата.

Татко е много сериозен, тъжен и разгневен. Мама е чисто и просто пребледняла, луничките й изпъкват още по-ясно, като тъмнокафяви петънца по цялото й лице, особено на фона на тъмночервената й коса. Очите й са същият бледозелен цвят като на Канибал. Всичко в къщата е така неугледно, че аз с удоволствие бих се махнал където и да е.

Мама стегна багажа и в този момент татко се върна с всичките ни уроци за следващата седмица. Не ни каза нищо, нито дори какво са заръчали сестра Анастейзия и сестра Кармелина. Натоварихме колата и без много да му мислим, потеглихме. Помахахме малко на къщата, и толкоз. Татко я обиколи, заключи всички врати и затвори всички прозорци, а мама я почисти с прахосмукачката и избърса праха. Цялата суматоха много ми заприлича на преместване в друга къща. Като сме се нанасяли в сегашната, аз съм бил малък, така че нямам представа какво е това да се местиш, да напускаш мястото, където живееш. Лоръл взе със себе си две кукли, а на мен ми разрешиха само Канибал и тесте карти. Ако татко няма да работи, ще имаме време да играем на юка. Това е единствената игра на карти, която наистина обичам, а понякога успявам дори и татко да победя.

Татко отново е монтирал задната седалка. Когато използвахме колата за пренасяне на материали и други неща, той обикновено я маха и я оставя в гаража. Зад седалката има открито празно място и там татко е сложил двата ни куфара и ги е привързал така, че да стоят като преграда, за да не паднем ние с Лоръл. Седалката е не само сложена, но и завинтена за пода. Вятърът подухва и ние сме като в открит автомобил; ако вдигнем лицата си нагоре, слънцето грейва в очите ни. Не се случи да караме в дъжд, така че не знам дали щеше да влезе вода, ако бе заваляло.

Като прекосяваме моста на река Делауер, и двамата с Лоръл инстинктивно се дръпваме навътре, по-далеч от прозорците. Не съм и мислил, че има такива огромни мостове. По средата стърчи реклама за шоколад „Уитман“. На нея се вижда дребен мъж с шапка. Контурите му са очертани с разноцветни светлини, които мигат, и той изглежда като че ли бяга с огромна кутия шоколад под мишница. Вземам Канибал на ръце, за да може и Лоръл да види това чудо, но тя въобще не вдига глава, само в мен зяпа. Май че я е страх да гледа навън през прозореца, докато колата е в движение. Аз съм толкова щастлив с всички тези нови гледки наоколо, че се моля никога вече да не се връщаме обратно вкъщи.

Лицето на татко е все още бледо, освен зад ушите, а ушите му изглеждат розови от утринното слънце, което прозира през тях. Ръцете му здраво стискат кормилото, толкова здраво, че ще го счупят.

Като минахме моста, от другата страна ни спират да платим такса от двайсет и пет цента. Почти всички коли, които чакат ред за да платят на излизане от моста, са много по-нови от нашата, но нито една от тях не е ръчно направена, и то от един-единствен човек, както е нашата.

След това тръгваме по една магистрала, „Черният кон“ ли беше, „Белият кон“ ли, вече не помня. Лоръл не откъсва очи от стъклото. Предлагам и да си играем на „Риби“, но тя ми отвръща, че първо иска да види коня.

Мама си седи кротко, само от време на време се опитва да подхване разговор с татко, но той се е стегнал, нали шофира, втренчил се е напред, гледа през стъклото и дума не обелва. Най-накрая, след като й обясних, че кон няма да има и че това е само името на магистралата, Лоръл се съгласи да играем на „Риби“.

Лоръл никога не лъже, но много често забравя какво й се е паднало или пък картата, която й трябва, се е скрила зад друга, тъй като нейните ръчички са толкова малки, че едва стискат разперените като ветрило карти. И затова много се караме, когато рече да ми поиска трите валета, след като аз вече съм й ги поискал и тя вика да вървя за риба.

Канибал е на седалката до мен; спи си в сандъчето. Моля се да не направи оная работа, преди да сме стигнали Уайлдуд. Като тръгнахме, татко обеща да спре на две-три места по пътя, но изглежда, е забравил. И това притеснение ме изнервя, иначе аз не ща да споря и да се карам с Лоръл заради някакви си три валета. Те нищо не значат; това е само игра, с която се залисваме, докато трае пътуването към Уайлдуд, пък и Лоръл е още малка и може би наистина е мислила, че ще улови това вале-риба, когато най-неочаквано аз й го изваждам! Тя така се ядосва, размесва цялото тесте с риби и ги разпилява по пода. И ето че аз побеснявам, плясвам й ръката и тя писва да реве.

Тогава татко се обръща и започва да ни шамаросва с едната ръка, докато с другата продължава да стиска кормилото.

— Млък! Вие двамата няма ли да престанете да се дърлите отзад? Как да карам с тия писъци зад гърба си?

Той дори не ни поглежда, само ни шамаросва — нам наляво, нам надясно, — и то с все сила. Баща ми е много силен и затова ние двамата бързо се свличаме на пода, там да си играем.

Татко никога не ни бие. Мама все ни заплашва, че ако не слушаме, ще каже на татко и той ще ни напердаши едно хубаво, но той никога не го прави. Мама му хваща ръката.

— Престани, Дик! За бога, не си го изкарвай на децата. Остави ги да си играят. Не са те виновни. Моля те, недей!

И мама се разплаква. Татко прибира ръката си обратно върху кормилото, хвърля един убийствен поглед към мама, а после стиска волана още по-силно. Отокът на бузата му бясно пулсира — хлътва навътре и пак се издува. Една вена, която стига чак до окото му, изчезва и се появява заедно с подутината. Наблюдавам всичко това от пода, където съм седнал, в огледалото за обратно виждане, а не защото татко се е обърнал назад. Той си следи пътя и никога не се обръща.

Мама се изправя на колене върху седалката, за да провери какво правим отзад. Ние продължаваме да си играем на пода и аз съм на път да обера всичките карти на Лоръл. Като се смъквах от седалката, Канибал се катурна заедно с мен и сега лежи от едната ми страна. Лоръл подсмърча, а и на мен ми трябва съвсем малко, за да ревна, и не толкова задето татко ни удари, въпреки че здравата ме заболя, а защото ми изглежда ужасно, дето всички плачат, че дори и татко, и той всъщност плаче.

— Вижте какво, вие двамата, съберете всички тия карти от пода и седнете на местата си. Лоръл, ти от едната страна, а ти, Дики, от другата. Не му стига на баща ви, че сам ще кара толкова километри, ами и вие да му нищите на главата и да го разсейвате.

И двамата сядаме на местата си. Срам ни е да се погледнем. Аз се опитвам и към мама да не гледам. Не обичам да я слушам или гледам как плаче, а напоследък тя толкова често плаче. Всичко ми се струва страшно и ако остане на мен, аз предпочитам татко да лъска подове нощем и заедно да строим веранди. А тая мръсна гадна работа в „Джей Ай“ взе, че обърка всичко. Не смея дори на мама да проговоря, но все пак събирам смелост.

— Мамо, татко каза, че ще спрем по пътя, за да може Канибал да се изпишка. После да не се сърдите, ако направи белята.

Все още на колене мама извива очи към татко. Той ме поглежда в малкото огледало над кормилото; очите му почти се смеят.

— О’кей, Дики. Спираме на следваща отбивка. Може да купим и някакви плодове или зеленчуци. Ню Джързи е известен в целия свят с доматите и житото си. То сега сезонът им е поотминал, но все пак може да случим хубави домати на някоя от тия крайпътни сергии.

Мама се навежда, целува татко зад ухото и се отпуска на мястото си, но вече не облегната на вратата, както досега, а близо до него, където обикновено седи, когато излизаме с колата.

Ние с Лоръл се споглеждаме; толкова е хубаво, когато татко не се сърди. Вече дори ми е все едно дали ще забрави да спре заради Канибал, или не, но той не забравя. Татко зърва една сергия от другата страна на пътя. Движение почти няма и той завива, минава в другото платно и спира колата край пътя извън настилката.

Сергията е с навес от платнище и предлага всякакви плодове и зеленчуци. Мама и татко отиват да изберат нещо; държат Лоръл за ръка. Аз пък извеждам Канибал. Тя започва да души земята, преборва две есенни листа и после си свършва работата зад едно дърво, след като дълго рие земята с малките си ноктести лапи. Аз също се изпишквам и двамата се връщаме при колата.

След като купуваме плодовете Лоръл и мама заобикалят сергията и се отдалечават, а пък татко се връща при колата. Пъхва пликовете помежду куфарите, после отваря единия и изважда две големи круши. Подава ми едната и сам захапва другата. Толкова са сочни, че сокът потича от устата по ръката и оттам надолу към лакътя му. Той го попива с червената носна кърпа, която винаги носи в задния си джоб. И дядо също носи червена носна кърпа в задния си джоб. Един ден, като порасна, и аз ще се сдобия с носна кърпа и никъде няма да мърдам без нея. Разправям на татко как Канибал си е свършила работата и колко е послушна.

— Дики, аз не си падам много по котките, но тази си я бива. Хайде сега, изяж си крушата. Съжалявам, задето ви понаплясках двамата с Лоръл, но много ми се насъбра. Ето на̀, от една страна, работата, после тези профсъюзни истории, пък на всичкото отгоре и това писмо, нали разбираш?

Не мога да отговоря с пълна уста, затова само кимвам. Пак захапвам крушата. Всъщност аз обичам круши, но някои от тях са едни такива зърнести отвътре. Тази е гладка и вкусна.

Татко сяда отпред. Мама и Лоръл се връщат. Лоръл тича, а мама върви с нейната си походка, като че ли е още момиче, а не вече майка, не познавам друга майка, дето да върви като нея.

 

 

В Уайлдуд бързо си намираме квартира. Къщата на която нашите се спират, е с вътрешен двор и само на две пресечки от плажа. Стаята ни е голяма, голяма колкото трапезарията и гостната у дома, взети заедно, и е на втория етаж. Има и малък балкон с изглед към вътрешния двор. В единия ъгъл на стаята, до голямото легло, на което ще спят мама и татко, има умивалник. Тоалетна има на същия етаж, в края на коридора, в онзи край, който също завършва с балкон. Креватите са месингови и боядисани в кремавожълт цвят. Подът е застлан с черги. Ние с Лоръл ще спим на отделни легла, долепени едно до друго, в противоположния край на стаята. Там където е вратата.

Като си помислиш само колко е интересно да спиш в чуждо легло, в чужда къща, в чужд град. Мисис Сайкс качва, че в стаята не бива да се готви, защото противопожарната служба забранява, но в същото време намигна на мама и измънква под носа си, че, разбира се, няма да го прави на въпрос, ако трябва да се претопли една супа или да се кипне едно мляко за децата.

О, само това липсва! И тук да вземат да ни наливат с горещо мляко. Мразя млякото, а от горещото мляко направо ми се гади; като е горещо, още по-силно вони на крава.

Разопаковането на багажа е приятно занимание. На всеки се падат по две закачалки за дрехите. Татко и мама са се развеселили, не са вече така начумерени както преди. Аз пускам Канибал в стаята и тя решава да щурмува всичко, което виси или се полюшква, като например кувертюрите на леглото и едно спряло се в ъгъла валмо прах.

Ще ми се да останем тук завинаги. Зле ли ще ни бъде, ако ние с татко отново се хванем да строим веранди и си изкарваме добри пари. Няма да се регистрирам никъде, за да не ме запишат на училище. Стига ми да хвърля едно око наоколо, за да се уверя, че сума ти веранди плачат за майстор. Само на нашия балкон има четири пропукани, дъски, които имат нужда от подмяна, а освен това съм сигурен, че почти всички подпори са вече прогнили в основата си, защото подът на балкона се е килнал напред, а и перилата се клатят.

По-късно пък откривам, че при душа, точно над клозета, дървенията е изгнила от влагата. Сигурно в Уайлдуд има стотици такива къщи, в които за нас с татко ще се отвори работа. За какво му е притрябвал този проклет „Джей Ай“, като можем сами да си бъдем господари. Ще се върнем само колкото да си приберем инструментите и ще останем тук да живеем. Ония убийци от компанията никога няма да ни открият в Уайлдуд.

Всичко е разопаковано и ние обядваме. Ядем ябълки и круши, докато чакаме мама да ни приготви каша от царевично брашно на малкото котлонче в единствената тенджерка, която носим. Татко често-често проверява контакта и жиците. Страх го е да не се прегреят, но всичко като че ли е наред. След като се уверява, че няма опасност да стане късо, отива до електрическото табло в коридора до общата баня, развинтва един от бушоните, който носи номера на нашата стая, и пъхва монета от един цент в дъното на отпора, след което отново го завинтва.

— По принцип това не е сигурна работа, Дики, но така бушонът няма да изгори, а жиците са достатъчно дебели, за да издържат натоварването. Ще трябва тук да готвим, защото ресторантите не са по нашия джоб, нали разбираш?

Разбирам. Нали никога не съм ходил на ресторант; нито пък Лоръл е ходила. Като гледаме филми, там има ресторанти, пълни с хора, и аз се опитвам да си представя нещата. По всичко личи, че ястията ги готви някой друг, който въобще не се вижда, след това едни много официални мъже ги поднасят, а чиниите, тях май че никой никога не ги мие.

Кашата е чудесна; мама е донесла и чинии, и масло, и сол за нея. За десерт пак си вземаме от плодовете. Каквото остава, връщаме го в книжните пликове и ги мушваме дълбоко под кревата. Канибал веднага влиза отдолу да провери какво има там, може би си въобразява, че е някакво чудовище, с което да премери сили, но аз пъхвам ръката си и я издърпвам за лапата.

Хич не е лесна работа да уловиш котка без опашка. И досега, щом река да я отдръпна от обекта на вечното й котешко любопитство, тя все гледа да ме ухапе по ръката.

След обяда татко излиза от стаята, преметнал банските си гащета през рамо.

— Отивам до банята да си сложа банския. Не се знае колко слънчеви дни ще случим, затова вие се преоблечете тук и като се върна, всички да са готови за дружен скок в големите вълни на стария океан.

Както си разтребва масата, мама изведнъж се спира и слага ръце на кръста.

— Къде си се разбързал, Дик? Защо не се отпуснеш за малко? Първо отдъхни и тогава.

— Точно това и ще направя, гълъбче, ще се отпусна в онзи кадифен лазурен океан. Който ще идва с мене, да заповяда след минутка.

И излезе от стаята. Аз вече измъквам ризата през главата си и грабвам банския. Обръщам се гърбом към мама и Лоръл и светкавично го нахлузвам. Изглежда, съм се издължил от лятото насам, защото презрамките ми са страшно опънати и ме стягат.

Като се обръщам, виждам, че мама и Лоръл също са почти готови. Мама е облякла банския си, но казва, че няма да се мокри. Не знам защо, но тя се бои от водата, независимо дали тази вода е океан, езеро или пък басейнът „Мортън“.

— Сгъни си дрехите, Дики. Щом ще живеем в една стая, трябва да се научиш да поддържаш ред, а не да подмяташ дрехите си, където ти падне.

Лоръл вече сгъва дрехите си и сама ги слага в определеното й чекмедже. Тя си бе такава дори вкъщи. Сигурно е неприятно за родителите, когато имат момче; аз никога не се и сещам да си прибирам дрехите, а и да се сетя, забравям, още преди да се захвана.

Настанявам Канибал в сандъчето й. На нея като че ли й харесва там; много често, като й се доспи, сама си влиза. Ако питате мен, тя и капака би си затворила сама, стига да можеше, защото така се чувства по̀ на сигурно.

— Мамо, може ли да взема и Канибал?

— Какво? С котка на плажа? Ами, знам ли, по-добре питай баща си.

И тъкмо в този миг татко влиза в стаята. Преметнал е дрехите си през едната ръка и хавлията през другата. Мокър е и от косата му капе вода, като че ли вече се е изкъпал в океана, но аз знам, че това е от душа. Сложил е банския си с голямото „К“, което мама е пришила на всичките ни бански костюми. Ние всички имаме черни костюми с голямо бяло „К“. Мама казва, че това е, за да може да ни открива по претъпканите плажове или басейни, но аз си мисля, че това има повече общо с нейната представа за задружно семейство. То съвпада и с моята представа за задружно семейство. Знам, че ми е много приятно да се нося с това огромно пришито на банския ми „К“. Така семейството ми прилича на университетски футболен отбор.

Татко не влиза в стаята, а само поставя дрехите си върху стола до вратата. Отвръща ми, че ако толкова държа, мога да взема Канибал с мен. Ключовете са у мама и тя заключва след нас. Ето, сега ще се спуснем по малката уличка и наистина ще видим океана. Толкова отдавна не съм го виждал, че почти не си го спомням вече. Помня само, че е голям. Лоръл пък казва, че въобще не си го спомня.

Когато прекарвахме летата на Лонг Айланд във Филаделфия, и двамата сме виждали океана, но там винаги имаше повече хора, отколкото вода. Ходили сме и на басейна „Мортън“ — само в дни на нетърпима жега, разбира се, — но и там е същото: човек до човек, пък на всичкото отгоре е и скъпо; Лонг Айланд поне е безплатен.

Татко е прегърнал мама през раменете. Тя е хванала Лоръл за ръка, а аз вървя отзад с пешкир в едната ръка и с Канибал в другата. Как ли има да се диви това мъниче Канибал, като се изправи срещу океана. Обзалагам се, че плажът ще й се стори като огромен пясъчник. А това май не е много хубаво.

Татко пуска мама и се обръща да провери дали идвам. Аз се усмихвам. И той ми се усмихва. Толкова ми е хубаво, като го видя да се усмихва. Той посочва с пръст към гърдите ми, а после и към собствените си, където е голямото „К“.

— Ей, Дики, ама ние сме също като ония откачени южняци, Куклуксклановците. Някой негър като нищо може да ни извади нож и да ни клъцне ушите.

Мама също се обръща, изчаква ме.

— Поне има по какво да ви търся, като се загубите; знаете че полудявам, като не знам къде сте.

Татко се обръща, притиска мама към себе си и я целува по рамото.

— По това време на годината поне няма да гъмжи от хора. Ако питате мен, целият океан ще бъде само на наше разположение.

— Тогава, Дик, аз ти предоставям моята част от океана. Ако ще се давя, предпочитам поне водата да е топла.

— Лора, бас държа, че водата ще е по-топла, отколкото през август. Ти какво си мислиш, че е правил този океан цяло лято? Гълтал е слънце, което сега нас ни чака, и ние ще се топнем в него. Нищо чудно тази наша почивка да се окаже най-сполучлива.

Той нежно разрошва косата на мама и отново я притиска към себе си. Аз извръщам очи.

Добре поне, че наоколо няма други хора, да ги видят как се държат като любовници от някой от ония цуни-гуни филми с Джон Боулс и Грета Гарбо.

— От удавяне не бива да се плашиш, гълъбче. Доколкото ми е известно, засега не е регистриран нито един случай на удавяне в пясъците на плажа.

— Само не се опитвай пак да ме учиш да плувам, Дик, ясно ли е? Дай всеки да прави, каквото си иска.

— Дадено, но ти не знаеш какво изпускаш. Ще видиш, че до края на седмицата и двете хлапета ще плуват като рибоци, аз също. Единствено ти има да стърчиш като кол на брега.

 

 

И татко не се шегува. Аз и от преди си знаех малко кучешката, но сега той ме научи как да изваждам ръцете над водата и над главата, както правят истинските плувци. Показва ми как да ритам с краката, казва, че трябва да ги движа от кръста надолу, а не само от колената. И аз плувам, ама все към него, за да може да ме хване, като се уморя.

— Освен това, Дики, ако устата ти се напълни с вода, няма да се паникьосваш, просто бързо я изплюваш, ей така.

Той си пъхва главата под водата и изхвърля струя вода във въздуха — като шадраван на кит, или пък като кон, който пикае на улицата, ама отдолу нагоре.

— Сега стой тук и се упражнявай. Аз ще отида за Лори, защото тази година и е време да проплува, вече не е малка.

Той отива до брега, където Лори си играе на гоненица с вълните. Мама, с всичките наши хавлии, се е настанила на сухия пясък. Аз й махам с ръка и тя ми отвръща. Знам, че нито за миг не ме изпуска от очи; просто няма начин да се удавя, като мама стои на пост, а татко плува наблизо, тази система е по-сигурна и от десет спасители на плажа. Всъщност на плажа няма никакви спасители; изглежда, по това време на годината спасителите не работят.

Упражнявам новите движения, но сам ми е скучно; по-хубаво е с татко, защото тогава виждам какво разстояние съм преплувал сам, без чужда помощ; океана е толкова голям, че какво е за него моето нещастно цапане; и все пак страшно ми е приятно и аз дори се научих да плюя водата така, както ми показа татко. Сега разбирам какво е искал да ми каже той. По всичко личи, че ще обикна океана за цял живот.

Лори е легнала по корем върху ръцете на татко и той я води, като в същото време и обяснява как да рита с крачета и как да движи ръчичките си. Той я придържа почти нацяло над водата, но от време на време я топва, колкото да се намокри лицето й.

— Отпусни се, Лори, не се боричкай с водата. Слушай какво ти говоря. Ако се отпуснеш, водата самичка те носи. Опитай се да лежиш отгоре, ама съвсем спокойно.

— Първо обещай, че няма да ме пускаш. Обещай, чуваш ли?

— Не се безпокой. Добре, обещавам.

Той я придържа отдолу и лекичко я придвижва, а тя изважда клонестите си ръчички от водата и поклаща крачета. Все отмята косата от очите си, ту с едната ръка, ту с другата. Аз отново се хвърлям да плувам, искам да преброя до десет, преди да стъпя на дъното. Все ме е страх, че ще спусна крак, няма да опипам нищо и тогава ще се удавя.

— Виж, Дики, аз плувам. На шест години и вече плувам.

— Страшна си, ама защо не опиташ без татко. Да видиш, че не е чак толкова просто.

Още не довършил думите си и вече се мразя. Сигурно ревнувам, ревнувам за нищо. Татко ме стрелка с поглед и на лицето му е изписано нещо от предишната тъга.

— Хайде сега и двамата при мама на пясъка. Устните ви посиняха. Аз ще поплувам малко сам, а пък вие ще наглеждате мама.

Татко тръгна да влиза навътре, върви бавно и току се обръща назад, за да провери дали вече сме излезли на пясъка. Аз оставам на брега за да го погледам. Той се гмурва под една вълна и като че ли изчезва, после пак се появява, с отривист силен замах ръцете му порят водата, също като че ли лети. Знам, че никога няма да се науча да плувам като него. Хич не го е грижа има ли дъно, няма ли. Цепи напред.

Стоя до водата и гледам. Татко плува право навътре и почти се изгубва от погледа ми. После отново го зървам — обърнал се е по гръб. Мама застава до мен и слага топлата си ръка върху рамото ми; дланта й трепери. Стоим двамата и гледаме как татко изчезва, като че ли потъва надълбоко във водата и не се показва. Дъхът ми спира.

И тогава, точно когато вече ще изпищя, той изскача сред пръски, издига се нагоре като кит или друга някоя голяма риба и оставя бяла следа след себе си. Гмурва се още няколко пъти, същинска риба, след това поема към нас, към брега.

Поглеждам мама. Тя плаче. Обръща се и отива при нашето одеяло на пясъка. Аз оставам прав върху влажната ивица до водата. Татко излиза, но минава покрай мене, без дори да ме погледне. Отминава и Лоръл, която си строи пясъчни замъци там, където пясъкът е мокър, ама не съвсем. Тръшва се направо върху голия пясък до одеялото, което мама е постлала.

Аз отивам и заставам на колене до Лоръл. Започвам да дълбая крепостен ров около нейния замък, за да спре вълните на прилива, когато той дойде. На дъното на рова се образува зелен пясък, от който вземаме и го цедим между дланите си във формата на оръдейни островърхи кули. Без да искам, дочувам гласа на мама:

— Дик, кому са нужни тези щуротии?

Татко не отговаря. Поглеждам с крайчеца на окото си към него и виждам, че е легнал по гръб. Пълни шепите си с пясък и ги изсипва върху лицето си, върху затворените си клепачи. Целият е само пясък. След това загребва с ръце, трупа пясъка по дължината на тялото си и постепенно изчезва. Лоръл вдига очи и се втурва към него, преди да успея да я спра. Изтичва и скача право върху покрития с пясък корем на татко, после го яха, като че ли е кон.

— Ставай, татко! Помогни ни да довършим замъка. Ние с Дики сме го започнали, ама само ти можеш да го направиш истински красив, на дворец да прилича. Ти всичко можеш, нали?

За миг си помислих, че ще скочи и ще я убие. Не зная точно как, но той сяда, изчиства пясъка от очите и косата си, отупва гърдите си. Внимателно преобръща Лоръл на пясъка до него. След това застава на четири крака и започва да се тресе като мокро куче, което иска да си изцеди козината. После бавно запълзява по плажа пред Лоръл, надолу към водата, където строим нашия замък. Минава покрай мен и — право във вълните, все още на четири крака, влиза, влиза навътре в океана.

Големите вълни се разбиват в него. Той ги загърбва и като кученце заджапва към прибоя, издрапва до пясъчната ивица и кляка на сухото. Лоръл скача и се превива от смях. Татко се отърсва също като куче и навред захвърчават пръски.

— Я елате тук, вие двамата. Сега ще строим замък за Канибал. Ще го наречем Замъка на Канибал.

И татко загребва мокрия пясък с две ръце, трупа го на големи купчини в средата, всъщност продължава да дълбае моя ров, но в много по-широк кръг.

— Лори, върви да вземеш кофичката и лопатката от мама.

Лоръл мигом се затичва, цапа с крачета и цвърчи. Връща се с кофичката в едната ръка, а в другата държи лопатката и я размахва високо над главата си.

За нула време татко издига висока грамада пясък, заобиколена от дълбок ров; ровът е толкова дълбок, че дъното му не можеш да стигнеш и сам се пълни с вода, която се просмуква откъм океана. Той ни показва как да издигнем крепостните стени, като потупваме пясъка с лопатката, за да стои по-здраво, и как да изрязваме бойниците, пак с помощта на лопатката. Сам се заема с кулите — прави ги с Лорината кофичка. Напълва кошничката с пясък, хубаво го натъпква вътре, ама толкова хубаво, че като обърне кофичката, пясъкът не пада. На кулите и на стените пробиваме бойници, през които обитателите на замъка да стрелят със стрели. Страхотно се получи! Аз изтичвам и грабвам Канибал, която е заспала върху един от пешкирите. Пъхвам я в сандъчето й, но не я оставям много близо до водата. Тя изскача навън, сяда и гледа; от време на време се спуска и посяга с лапа към нечия ръка или към отхвърчала пръска пясък. Работим бързо, но внимателно.

Татко прави отвор за вратата в крепостната стена и мост над рова. Пред вратата поставя вишка за караулите. След това, във вътрешния двор на замъка, точно в средата издига една кула, по-висока от външните кули; нарича я „цитадела“. Казва, че това е мястото, където се укриват кралят и кралицата и всичките им приятели в случай на атака. Стражите са строени по бойниците, откъде обстрелват врага със стрели или го заливат с врял катран. Всичко е толкова истинско и татко така сериозно разказва, че гледката оживява пред очите ми. На върха на цитаделата вместо знаме татко забучва клечка от захарно петле.

Аз така съм се залисал да помагам — клеча, лягам, ставам, цялата ми коса е в пясък, че съвсем забравям за Канибал. В един момент обаче се сещам, вдигам очи и какво да видя — тя е отишла съвсем до водата. Изправила се е на задните си лапки, заела е бойната си поза, готова да щурмува вълните. Вълните плисват, разбиват се, намокрят лапите й, а тя се хвърля, замахва и свирепо забива нокти в пяната на отстъпващата вълна. Няма никакво съмнение, че Канибал е най-голямата котка-побойничка в света — на цял океан излиза насреща.

 

 

Замъкът е вече готов — изпипан и красив. Едва ли някой някога е построявал по-красив пясъчен замък. Татко сигурно щеше да стане най-добрият архитект в света, ако навремето е могъл да се изучи.

С удоволствие бих живял в нашия замък. Първо щях да си променя името от Дики на Ричард. Това е истинското ми име, то си е съвсем царско име. И без това хич не обичам да ми викат Дики, нито пък Дики младши, защото тогава всички започват да ти викат „Ей, младши!“ Виж, нямам нищо против да ми викат Рич, но как да накарам хората да ме наричат, както аз искам?

Татко е клекнал, а Лори се е сгушила между краката му. Лапнала е два от пръстите си и ги смуче; не знам как го прави, като цялата е овъргаляна в пясък. Татко нежно хваща пръстчетата й и ги издърпва от устата. Той ме побутва.

— Дики, сложи сега нашата кралица в замъка, да видим как ще й се хареса.

Откъде пък татко знае, че Канибал е „тя“? Това ме кара да се замисля. Може би ме е чул да й викам „тя“. Издърпвам Канибал от схватката й с вълните и отново я пъхвам в сандъчето й, но не затварям капака. След това внимателно поставям сандъчето в двора на нашия замък, зад вратата с караулите. Сядаме и наблюдаваме.

Известно време Канибал не помръдва, само вдига очи и ни гледа. След малко обаче прекрачва сандъчето, прави един излет до централната кула на крепостта и се връща обратно. Пак вдига очи и ни гледа. Ние сме наклякали край замъка и ако питате мен, тя сто на сто се чуди какво толкова я зяпаме. Сигурно си мисли, че това е пясъчник, защото в един момент почва да драска по двора на крепостта и най-невъзмутимо се изпишква.

Татко се изсмива толкова гръмогласно, че едва не пада по гръб. Облекчена, Канибал поема към другата страна на кулата, изправя се на задни лапи, подпира си предните на крепостната стена и наднича навън. Срутва две от квадратните бойници, които отворихме специално за бранителите със стрели, след което пак се смъква на четири лапи и излиза в предната част на замъка. Внимателно промушва глава през портата с караула от двете й страни и гледа ли гледа подвижния мост над рова. Като прилепиш глава по пясъка и я погледнеш отдолу, заприличва на същинско чудовище — огромна като лъв, не, не, като слон.

След това издърпва главата си от отвора на портата, влиза отново в сандъчето си и оттам скача върху централната кула. Пясъкът се изронва по края, но кулата не пада. Канибал събаря клечката от захарното петле и после, само защото е такъв ситнеж, успява най-удобно да се настани, сякаш е кацнала върху самия връх на кулата. Подвива малките си лапки под кльощавото си телце и започва да ни оглежда един по един. Сигурен съм, че иска да ни се докара, да ни се представи за много послушна, но сама не знае как точно да го направи.

През цялото време татко примира от смях, а Лори скача, рипа нагоре-надолу край замъка или пък се затичва право към стените му, за да изплаши Канибал.

Татко взема Лори в скута си. Не съм седял в скута на татко, откакто двамата започнахме заедно да строим веранди. Това е една от тъжните страни на възмъжаването. А за маминия скут пък съм прекалено голям. Понякога тя ме придърпва към себе си и прокарва пръсти през косата ми, прегръща ме, притиска ме, но до сядане в скута й не се стига. Тези неща като че ли от само себе си престават, отминават някак си незабелязано. До края на живота си едва ли ще ми се случи отново да седна в нечий скут.

Най-накрая татко протяга ръка и взима Канибал. Тя дори и не замахва с лапка към него. Поставя я в сандъчето и с големия си палец я погалва между ушите. Само един-единствен ден не е работил и вече ръцете му изглеждат по-добре; не са толкова изранени или може би това е от водата в океана и от ровенето в пясъка.

Във всеки случай сега те повече приличат на ръце и по-малко на животински лапи. Сложил си е златната халка с инициали, която мама му подарила преди да се венчаят. На работа не може да я носи, защото има опасност да се закачи в някоя машина.

Поглеждам към замъка. На два пъти вълните лисват чак до основите му и наводняват преградния ров.

— Татко, океанът ще отнесе целия строеж.

— Точно така, Дики, приливът настъпва.

— Не може ли да вдигнем пясъчен зид, който да задържи водата, въобще някак си да спасим замъка?

— Океанът не можеш да задържиш, Дики. Построихме го за удоволствие и добре се позабавлявахме, това е всичко. Ако оцелее, няма да строим нов, но ако океанът го глътне, тогава утре ще захванем нов и по-хубав при това, с тайни подземия.

Татко взема Лоръл на ръце и я занася при мама. Докато я носи, люшка я напред-назад, а на нея й се завива свят и започва „да я сърби коремът“ и тя цялата се залива от смях. И аз си припомням този странен гъдел. Татко знае, че когато Лори засмуче пръстче, значи е уморена, затова я слага на разстланата хавлия и я завива с одеяло. Слънцето пече и не е студено, но не е онова слънце, от което да ти загорят страните. Не съм чувал никой да е хванал тен през октомври, но не съм чувал и никой да е ходил на море през октомври.

Просто не мога да повярвам, че сега всичките ми приятели са на училище, в оная ужасна воня на паркетин, тебешир, моливи, монахини и мокра ниша. В дъното на всяка класна стая има шкафчета с плъзгащи се врати. В тях смърди на влажни дрехи и гуменки, които цяла зима ги умирисват. Така си смърди дори и в началото на учебната година, преди да е застудяло и заваляло. И тази миризма си кисне там цяло-целеничко лято.

Наистина редовно си пиша домашните, но го правя най-вече за да ме оставят да седя отпред, по-далечко от ония шкафове в дъното. Монахините нареждат момчетата в редицата откъм вратата, а момичетата — в редицата откъм прозорците. На зубрачите по право се полагат предните чинове, с изключение, разбира се, на Джон Макгий и Джо Гърни, които все напред ги изтипосват, нищо, че са кръгли двойкаджии. То е защото са големи побойници и тъпанари.

А на тях дали някой някога е казвал, че у тях живее дявол?

Във второ отделение едно от любимите наказания на сестра Бернадет беше да ни пъхне в онези шкафчета в дъното на стаята и да затвори плъзгащите се врати. Веднъж и мен ме завря там, защото съм си правил в час хартиена лястовица, която дори не хвърлих да лети; и тогава изповръщах всичко вътре. Догади ми се само от вонята.

Мисля си тези неща за училището, а клеча на пясъка и гледам как океанът подлизва нашия замък. След това си спомням, че другите деца не са на училище; събота е.

Решавам, че няма да правя нищо, за да спася замъка на Канибал, дори няма да възстановя отнесените от водата части. Наблюдавам как челната му стена с бойниците рухва в предния преграден ров, след което водата отнася основите и кулата се сгромолясва. Пясъкът от стените на оградния окоп също взе да се разронва, а после връхлетя една огромна вълна и заля целия ни строеж — плисна нашироко, дръпна се назад и от замъка ни остана пак замък, ама като истински, сякаш строен преди хиляди години — стар, порутен, разяден от пясъка и пустинните хали. Не зная защо, но обичам да съзерцавам рушенето на нещата, то е като да гледаш как подпалват котешки опашки. Като си помисля, нищо чудно в мен наистина да се е вселил дявол.

Връщам се при нашите — мама седи, зареяла поглед към океана. Татко е легнал по очи върху един пешкир.

Поставям Канибал обратно в сандъчето и тя кротва; затваря си очите. Това боричкане с вълните и експедициите из замъка май че доста са я изморили. Пускам в сандъчето и парченце дроб, което бях взел със себе си. Дори миризмата на дроба не успява да я събуди. Струва ми се, че мама започва да харесва Канибал, защото се усмихва, докато ме гледа как се опитвам да я нахраня.

— Дики, харесва ли ти тук? Красив е океанът, нали? Друг път, когато съм идвала, винаги е било горещо, душно и пълно с народ. А сега мога да си стоя колкото си искам на слънце, без да се притеснявам, че ще ми излязат лунички.

Заобикалям я и докато минавам край татко, той светкавично протяга ръка и ме сграбчва за глезена.

— Ей, Скакалец, я ела да се поборим. Ще ти покажа някои от старите ми хватки, с които ще сбъркаш хлапетиите в квартала като се върнем.

Отпърво ме е страх. Не си спомням друг път да съм се борил с татко; всъщност не си спомням с никого да съм се борил. Мразя ги тия неща и повечето от децата в училище вече са ме оставили на мира. Ако си по-едър, или по-дребен от останалите, непрекъснато трябва да се биеш, но ако си точно по средата и на ръст, и на тегло, както съм аз, почти не те закачат. Разбира се, има ги и едни, дето все налитат на бой и най-вече от тях трябва да се пазиш.

Ето сега татко е застанал на колене. Продължава да стиска глезена ми.

Пуска ми крака и разперва ръце като мечка, дето ще ми налети всеки миг, но продължава да стои на колене.

— Хайде, Дики, опитай се да ме свалиш на земята. Да видим можеш ли да ме тушираш.

— Не мога бе, татко. Много си силен.

— Казвам ти, опитай. Нищо няма да ти стане, само ще се поборичкаме.

И аз като него разпервам ръце и се опитвам да му мина отзад, ама той не ме оставя, върти се и ме гледа право в очите. Добре, че не съм някой от ония наемни гангстери, че тогава тежко ми. Най-накрая, без много да му мисля, се хвърлям право срещу него и се опитвам да му хвана главата в ключ. Той обвива ръце около гърдите ми, но само ме държи, не стиска. Мъча се да уловя врата му под мишницата си и тогава да го приклещя здраво; така правят децата в училище — прехвърлят се странично и след това се просват на земята; веднъж Джо Гърни ме преметна точно така.

Но татковият врат е толкова як, пък и главата му е една такава твърда; напъвам се здравата и той се просва на земята, но съвсем не в посоката, в която го дърпах. А аз се стоварвам върху него.

— А сега, Дики, виж дали ще можеш да ме хванеш в единичен нелсън. Подмуши ръката си над рамото ми, ей така, и я постави зад врата ми, след това здраво улови другото ми рамо.

И той ми показва как става, но моите ръце не са достатъчно дълги и освен това се хлъзгат по косматото му рамо.

— Добре тогава, опитай се да ме прекатурнеш. Сложи ръка под краката ми, ето тук през чатала, и с помощта на коляното се помъчи да ме преобърнеш, така че да падна по гръб. Тогава лесно ще ме тушираш.

Опитвам се, но не достигам да обгърна врата му, пък и ми е смешно, дето трябва да пъхна ръка между краката му. Никога не съм знаел, че така се прави в борбата. Татко извива гръб, премята се презглава, и аз се оказвам върху него, готов да го туширам с единичния си нелсън и хватка през чатала.

— А сега, Дики, виж, ще направя мост и по този начин гърбът ми няма да опре в земята и ти няма да можеш да ме тушираш. Виждаш ли.

Не съм и мислил, че татко умее такива неща. Издържа цялата си негова тежест, плюс моята само на врата си. Аз се мъча да го натискам с все сила, но той е непоклатим като бетонен мост.

— Сега, Дики, внимавай. Дръж се здраво и не се бой.

Завъртва се на главата си, извива се бавно и без да пуска ръката ми, изведнъж се озовава върху мен. Лекичко ми прилага единичен нелсън, повдига ме, извива ми гърба така, че вратът ми опира в пясъка. Не зная дали да плача, или не. Не че ме боли, но ужасно е да разбереш колко по-голям и по-силен е той от мен и как лошо и как истински може да нарани някого, стига да поиска. Знам си, че никога няма да стана като него. Той разхлабва хватката си.

— А сега, Дики, опитай се да направиш мост. Извий главата си силно назад и повдигни гърба си като дъга над земята. Ето, това е.

Знам, че не го правя както трябва. И не толкова аз, колкото той повдига гърба ми, но сега вече ми е ясно какво точно се иска. Работата е, че моят врат е колкото ръката му; вярно, горе при бицепса, но все пак колкото ръката му. Не мога да издържа тежестта на тялото само върху врата си. В сравнение с татко не съм много силен. Всъщност въобще не съм силен, но не съм очаквал, че разликата помежду ни може да е толкова грамадна. Това сигурно е хубаво, но мен малко ме плаши. Знам, че татко няма да ми причини болка, но отвътре всичко ми трепери.

— Хайде сега, Дики, виж дали ще успееш да се извъртиш и да се освободиш от хватката ми. Извий се рязко, това е всичко, но трябва да издебнеш момента, така че да ме изненадаш.

Събирам всичките си сили и се отскубвам. Падам по корем, но знам, че ако не ме беше пуснал, сам нямаше да успея. Задъхвам се от усилието. Татко се е надвесил отгоре ми като немска овчарка над някое нещастно пуделче.

— А сега отново заставаме в партер. Аз ти хващам ръката, ето така.

Той е на колене до мен и с огромната си лява ръка стиска левия ми бицепс или поне мястото, където би трябвало да бъде този мускул. Другата му ръка е на гърба ми. И двамата сме в партер.

— Сега опитай да се отскубнеш от мен или да ме обкрачиш. Ще ти подскажа как. Хвани китката ми, която лежи върху гърба ти, и ме дръпни, така че да се преметна през глава, като при това няма да пускаш ръката ми нито за миг; тя ще ти дойде ей тук отдолу. По този начин всички опорни точки са твои.

Говори и в същото време ми показва какво трябва да направя. Мисля си, че ако успея, той ще падне отгоре ми и ще ме размаже върху пясъка, но все пак ми се ще да изпълня всичко точно както ми го казва; харесва ми тази борба с него, сякаш сме пес и мъниче. Премятам го, татко се обръща през глава и се просва по гръб на пясъка. Лежи и ми се усмихва.

— Видя ли, че стана! Видя ли колко е лесно, като знаеш как! Също като в дърводелството, всичко е въпрос на опорна точка. Хайде сега пак да направим единичния нелсон с хватката през чатала; трябва да ме тушираш.

Този път го сграбчвам яко и за да ми е по-лесно, забивам брадичка в гърдите му, така си помагам. Той уж се мъчи да се отскубне, опитва разни начини, даже взе да се извива, като че ще прави мост и изведнъж се отпуска. Тупва и остава по гръб.

— Браво, скакалец, ти наистина ме тушира. Предавам се.

Аз се покатервам върху него и сядам на гърдите му. Поглеждам към Канибал; тя е будна и наблюдава. Започвам да удрям гърдите си с юмруци и надавам вика на Тарзан. Татко ме хваща през кръста и ме вдига високо над главата си.

— Изпъни краката си, Дики, гърба си също, изпъни се като лък.

Опитвам се, но не мога и той ме пуска на пясъка до него. Лоръл се е събудила и тя на свой ред скача върху татко.

— Ама той не те победи, нали, тати? Ти просто му се даде.

— Така ли мислиш? Да не би и ти да искаш да се бориш с мен, а?

Лоръл се опитва да хване ръцете на татко, да го повали на земята, и той, разбира се, се преструва, че тя наистина го е преборила. Аз отивам при Канибал и я вземам на ръце; тя лекичко ухапва пръста ми и изведнъж така ми се приисква да можем вечно да си живеем тук, на плажа в Уайлдуд.

 

 

Сядам до мама. Тя гледа как Лоръл и татко се търкалят по пясъка.

— Добре ли си поиграхте, съкровище?

— Да. Знаеш ли, татко е ужасно силен.

— Знам.

— И като се бориш с него, мирише на лъв. Също както миришат лъвовете в зоологическата градина.

Мама ми хвърля един продължителен поглед; аха и в очите и да бликнат сълзи. Но тя вдига глава към напичащото слънце; очите й са много чувствителни към светлината.

— Да, знам, Дики. В много отношения твоя баща е лъв. Помни това, каквото и да се случи.

 

 

После, в стаята, двамата с Лоръл сядаме на пода и си играем с Канибал, но преди това простираме банските костюми и мокрите кърпи върху железните рамки на креватите и си вземаме по един душ, та да се измием от пясъка. Изваждам топчето, което си нося от къщи, и го търкулвам към Лоръл, но Канибал рипва и го гони. И точно преди да го улови, Лоръл го грабва изпод лапите й и го търкулва към мен. А после Канибал застава точно по средата между двамата, без да помръдва, и само следи топчето напред-назад; от време на време пуска по една лапа, побутва топчето — и тя иска да участвува в играта.

Мама и татко вече са си легнали. Шушукат си тихичко в леглото и току прихват да се смеят; и двамата като че ли са истински щастливи. Подрусват се нещо и аз си мисля, че татко сигурно е взел да учи и мама на борба. Надига се на лакти. Без пижама е, но нали под одеялото е топло. Мама е облечена с нещо, на което вика долна риза; розова е, с лъскава дантела на подгъва. Татко се протяга към портфейла си на масата до леглото и го отваря.

— Деца, я се разходете по морската алея да видите колко е интересно. Дики, ето ти един долар да си купите четвърт дъвчащи бонбони. Вземи и за мен от ония с мента или с канела, и за мама с орехи и мед, а останалите купете по ваш избор.

Той ми подава банкнотата от един долар и аз я вземам. Истински долар е, не ще и дума. Никога преди не съм се виждал с цял долар за харчене.

— С рестото може да се повозите на въртележка. Но внимавайте да не изгубите парите или пък да ги хвърлите на вятъра. Преди да се качите да се возите, хубаво избирайте там конче ли, слонче ли, та после да не хленчите.

И мама се е повдигнала на лакът. Една от презрамките на ризата й се смъква и тя бързо си я оправя.

— И си отваряйте очите! Няма да се спирате с непознати хора и няма да ходите по тъмното. Лоръл, ти да не се отделяш от Дики; само да се загубите!

— Няма бе, мамо, как ще се изгубим. Ей къде е алеята, ако объркаме посоката, нали ще отидем право в океана. Нашата улица се нарича Болтик, знам и къщата как изглежда, а номерът на стаята е шестнайсет. Как ще се изгубим?

Татко се отпуска на възглавницата, заплита пръсти в косата на мама, която сега е цялата разпусната.

— Мама само казва да си отваряте очите, какво толкова има? Ние ще поспим малко, затова да не се връщате скоро. Би трябвало да има най-различни неща за разглеждане.

Мама седи в леглото и се усмихва, от време на време се размърдва, сякаш татко я гъделичка.

— И да се върнете по светло. Ще вечеряме тук, а преди да легнем, всички ще излезем на разходка. Така че бъдете послушни.

Мама се плъзва надолу и се сгушва под завивките. Татко я прегръща с едната си ръка. Ние с Лоръл си навличаме пуловерите, а аз решавам да взема и Канибал. Лоръл също иска да излезем с Канибал.

 

 

Лесно стигаме до морската алея. Трябва да пресечем една голяма улица, но там си има светофар, пък и движението не е повече, отколкото на Лонг Лейн. Излизаме на дъсчената морска алея; не се вижда кой знае какво, но сигурно интересното е по-нататък.

Първо се оглеждаме откъде да си купим дъвчащи бонбони. На много места ги продават, ама ние искаме да купим от най-големите кутии с всички видове вътре и за най-малко пари. Най-накрая се спираме пред едно магазинче. Купуваме си половин кило и то струва само петдесет и девет цента. Лоръл казва, че тя ще го носи, защото моите ръце са заети с Канибал.

Отворил съм сандъчето на Канибал отгоре, за да може и тя да гледа. Само за кучета трябва да внимавам. Види ли куче, независимо колко е голямо, Канибал веднага се наежва, иска да скочи и да го убие. Слава богу, че срещаме само две кучета, пък и аз първи ги зърнах и имах време да затворя сандъчето, преди тя да се втурне навън.

Навсякъде светят цветни крушки и въпреки че едно-две заведения са затворени, тъй като лятото е свършило, има и такива, дето още работят. Има и въртележка и тя струва десет цента. Решаваме да се повозим, затова си купуваме билети и се качваме. Освен нас има само още двама души на въртележката — едно момче и едно момиче, но те са вече големи.

На външната редица седалките представляват най-различни животни, които се въртят в кръг и се плъзгат нагоре-надолу по златни пръти; ние с Лоръл си избираме по едно животно и ги яхваме. Моето е черен кон с червени юзди, а нейното — жираф. Човекът от въртележката помага на Лоръл да си пъхне крачетата в стремената, докато аз сам се оправям, затягам си предпазния колан и здраво стискам Канибал. После мъжът затяга колана на Лоръл. Тя седи точно зад мен.

Открехвам капака на котешкото сандъче само колкото за една муцунка. Страх ме е, че на Канибал може да й се прииска да скочи навън и да започне да убива всички животни от въртележката. Тя не помръдва, май че не й се нрави това въртене на света. То и моята глава се замайва, дето знам, че така е с всички, а какво остава за мъниче като Канибал — направо може да й прилошее.

Човекът от въртележката не бърза да ни спре. Няма чакащи да се качат и той нехае. Пусна мотора и се забрави. Запали си една цигара, изпуши я цялата, докато ние се въртим, после я хвърли на земята и я стъпка. Другите двама на въртележката, изглежда, са му приятели, защото всеки път, като минат покрай него, и нещо му подвикват. Момичето е седнало върху слон и двата й крака стърчат встрани. Носи бели обувки и полата й се вдига от вятъра.

Все поглеждам назад към Лоръл; тя се усмихва и върти глава, иска всичко да огледа. Здраво стиска жирафа и само от време на време набързо ми маха с една ръка. Музиката свири високо, но аз не мога да позная песента. Първо решавам, че може да е оная дето се върти като света тра-ла-ла, но не е тя.

Когато слизаме, и двамата сме зашеметени. Мисля си освен това, че трябва да пусна Канибал да се изпишка. Откриваме една стълба, която води към плажа и слизаме по нея. Слънцето е взело да залязва и цялото небе гори червено. Канибал си играе наоколо, върти се също като че ли има опашка и я гони, после изтичва встрани от нас и наистина си свършва работата, и двете работи. Лоръл смята, че е срамота да я гледаме, но аз не се стеснявам.

Лоръл иска да се прибираме, защото вече се стъмва. Аз я предумвам да повървим още малко — до пристана, а после, по обратния път, да тичаме. Сигурно има още половин час, преди да мръкне; така мама и татко ще могат хубаво да се наспят.

Пак излизаме на дъсчената алея и минаваме през центъра на увеселенията, покрай Рибарския кей и в другия край зърваме една, ама много по-голяма, въртележка. Лоръл иска да отидем да я видим и тогава аз съглеждам нещо по-интересно.

Като го показвам на Лоръл, и тя ахва като мен. Точно там, на самата морска алея, се вижда огромна клетка и в нея — истински лъв! Клечи на задните си лапи и оглежда тълпата с ококорени очи, следи всички минувачи.

Ние с Лоръл веднага се лепваме за клетката. Виждал съм лъвове във филаделфийската зоологическа, но никога толкова отблизо, пък и в този лъв има нещо особено. Изглежда ми самотен, като че ли му липсва приятел. Прилича на лъва от „Магьосникът от Оз“. Приближаваме се и той свежда очи, право в нас гледа. По едно време раззинва уста в дълга прозявка. Никога не съм знаел, че лъвът може да отваря толкова голяма уста. Цялата ми глава на един залък ще отхапе. И зъбите му са дълги, остри и много по-жълти, отколкото съм си представял. Зъбите му са почти толкова жълти, колкото и очите, а неговите очи са жълтеникавокафяви, не зелени като очите на Канибал или на мама.

Отварям сандъчето на Канибал, ама едва-едва, колкото да си подаде главата, но щом зърва лъва, тя се дръпва назад, така че в процепа остават само очите й, нослето и една лапа. За първи път виждам Канибал да се страхува от нещо; искам да кажа, за първи път си кротува и не мяука, нито налита на бой както обикновено. От океана не се уплаши, но този лъв тука е съвсем друго нещо. Мен също ме е страх, както и Лоръл, защото взе да ме тегли за ръкава, за да се дръпна от решетката.

До клетката стои голяма реклама. Най-отгоре с проблясващи светлини е написано „Стената на смъртта“. Изрисувана е една жена на мотоциклет, а в коша на мотоциклета — лъв. И двамата се носят по въпросната стена, и то така, сякаш висят отвесно във въздуха. Отначало си мисля, че са закачили наопаки афиша, но после разбирам, че те наистина летят по стената, но изглежда, като че са увиснали във въздуха странично. Едва ли са си намазали гумите с лепило, сигурно колелата лягат в някакъв жлеб, за да може мотоциклетът да се движи почти отвесно там горе. Има още и пожълтели от времето вестникарски изрезки, поставени в рамка под стъкло, на които се виждат снимки на мотоциклети, на хората от афиша и на лъва. По всичко личи, че са обиколили цялата страна с този лъвски номер. Освен това има снимки и на състезателни коли.

Лоръл продължава да ме дърпа за ръкава, а аз се опитвам да прочета изрезките. С едната си ръка е притиснала кесийката с дъвчащи бонбони към гърдите си, а с другата ме тегли. И в един миг ми посочва нещо с пръстче. Сочи към малка сцена. На сцената излиза жена с лъскав тъмночервен костюм и голи крака. Носи обувки на висок ток и блестяща корона на главата.

Зад нея се явяват двама мъже, които бутат мотоциклети. Избутват ги на сцената и сядат върху тях. И други минувачи се спират да погледат, но ние сме най-отпред. Извръщам глава назад и виждам, че вече е мръкнало, но сега дори Лоръл се е захласнала, и то така, че не забелязва здрача.

Жената застава пред един микрофон. Първо микрофонът изпращява, после изпищява, изсвистява няколко пъти като парна свирка, а лъвът изръмжава в отговор. След това тя започва да говори. Обяснява как двамата мъже ще се надбягват по „Стената на смъртта“ и там, най-горе, ще изпълнят няколко смъртоносни номера. Казва, че и лъвът ще се вози на мотоциклет по стената. Пояснява, че е африкански лъв в най-хубавата си възраст и че номерът с него се представя за първи път в целия свят.

И в този миг единият от мъжете — младо момче с червено кожено яке и зализана назад коса — ритва стартера и запалва мотоциклета си. Бута го, като се оттласква с двата си крака — обути във високи кожени ботуши, — докато мотоциклетът стъпва на едни ролки. Тези ролки са езиците като ролките на барабана, с който мама изстисква прането.

Веднъж мама си притисна пръстите в този барабан и те й се подуха, посиняха и един нокът падна. Това стана преди две години. Оттогава татко не й дава да изстисква прането. Затова мама пере в неделя следобед, татко изстисква всичко и тя го простира да съхне в понеделник сутринта, както правят всички останали съседи. Работните му дрехи пере отделно в събота следобед, но и тях простира с общото пране.

Та тези ролки са съвсем същите, долепени една до друга, но са два чифта — един чифт за задното колело и един за предното; освен това са по-големи и са черни, лъскави, метални.

Момчето подкарва мотоциклета, който е вече върху ролките, и те се завъртат, но машината не помръдва — колелата бясно се въртят, докато той форсира двигателя. Поклаща го напред-назад и гледа към насъбралата се публика, като в същото време продължава да дава газ. Поглеждам назад — пълно е с народ, но и небето съвсем е притъмняло. Този път аз дръпвам Лоръл за ръкава; виждам, че й е интересно като на мен, но трябва да тръгваме. Толкова е шумно, че каквото и да кажа, тя няма да ме чуе, затова й посочвам с пръст небето. Само над океана е останала тънка ивица светлина. Лоръл ме поглежда със зяпнала уста и двамата хукваме обратно.

Като се връщаме в стаята, Лоръл вече хлипа, първо, защото я е страх да не се изгубим в тъмното, и второ, защото мама ще ни се кара, но като влизаме, мама и татко са още в леглото и май че ние ги събудихме, като отворихме вратата. Татко е провесил краката си извън леглото. Поглежда будилника, който си носим от къщи.

— Боже господи, я виж ти кое време е станало. А вие, деца, добре ли се позабавлявахте?

Лоръл отива при татко и му подава бонбоните.

— Тати, видяхме истински лъв. Кажи, Дики.

— Наистина, и са го научили да се вози в мотоциклет, и то по една стена. Не знам как така става, че мотоциклетът не пада от стената, която е съвсем отвесна.

Ето и мама се надига на лакти. Тя е без долната си риза и е придърпала завивката до раменете си.

— Чак сега ли се връщате вие? Нали ви казах да се върнете по светло. Дики, не очаквах това от тебе.

— Абе мамо. То се стъмни така изведнъж, че въобще не забелязахме, защото се бяхме загледали в едни мотоциклети и в този лъв, дето ти казвам.

Отивам при татко. Той си облича панталоните.

— Дъвчащите бонбони струват петдесет и девет цента, освен това се повозихме на една въртележка за по десет цента, а това е остатъкът от двайсет и един цент.

— Задръж го, Дики. Може пак да се повозите. Значи вие добре си прекарахте, така ли?

— Човекът от въртележката ни остави да се возим, докато свят ни се завие. Цяла цигара изпуши, преди да ни спре. И двамата бяхме на външната редица и седалките ни се мърдаха, освен това нагоре и надолу.

Мама се измъква от другата страна на леглото и ставайки, нахлузва долната си риза през главата.

— Време е да направя нещо за вечеря. Какво ще кажете за боб с пържени кюфтета?

Татко се навежда и целува мама по голото рамо.

— Ако питате мен, ще кажа, че е чудесно, любов моя; а за десерт ще се почерпим с дъвчащи бонбони. Вие, деца, купихте ли от онези, дето ви заръчах — с мента, с канела, с орехи и мед?

— Да, татко, от всички купихме. От всички, които каза.