Уилям Уортън
Гордост (16)

Петнадесета част

Струва ми се, че никога през живота си не съм тичал толкова бързо. Дъждът плющи като из ведро и целият съм вир-вода. Сякаш се опитвам да избягам от дъжда. Дъските на алеята са плъзгави.

Лампите светват отведнъж и това ме прерязва като с нож. Превивам се над Канибал. Притискам сандъчето й към гърдите си и чакам да чуя изстрела.

Чувам забързани тежки стъпки, които ме следват. Знам, че трябва да е татко или онзи дебел полицай, който ме държа за ръката. Затичвам се още по-бързо, без да се обръщам назад.

Първо усещам ръката му върху рамото си, после другата му ръка върху другото ми рамо, натиска ме надолу, дърпа ме назад. Тъкмо да се извия, за да се отскубна, и виждам, че това е татко и спирам.

— Спри се, Дики. Какво се е случило? Какво толкова е станало? Те трябваше да убият този лъв. Нали видя насъбралите се хора. Бяха уплашени, искаха да бъде застрелян. И освен това е убил човек. Това е положението и така трябва да бъде.

Той е останал без дъх от тичането, а и аз едва дишам. Смъква се на колене върху мокрите дъски пред мен. Аз хълцам така неудържимо, че въобще не мога да говоря. Той издърпва сандъчето с Канибал от ръцете ми и го поставя на земята до себе си. Тя сигурно не се е намокрила, като е вътре; капакът на сандъчето й се плъзга по жлебове, така че няма откъде да влезе дъжд.

Татко ме придърпва към себе си и силно ме притиска. Аз също обвивам ръцете си около него. Той е толкова голям. Отдавна не ме е прегръщал. Доколкото си спомням, последния път беше, когато бях във второ отделение, по Коледа, когато му подарих медната масльонка с дългия струйник. Струваше шейсет и девет цента и всичките ми коледни пари отидоха за нея.

Ето такива мисли се мятат като обезумели риби из главата ми — за Канибал, за коледни масльонки, но пред очите ми продължава да стои лъвът и лекичко да тупва на една страна, без да се вижда кръв, просто като че ли ей така, по собствена воля е вдигнал лапи, предал се е и е напуснал живота. Знам, че трябва да кажа на татко; ако не му кажа, значи никога повече няма да можем да бъдем приятели.

— Татко, аз съм виновен. Аз пуснах лъва от клетката.

— Какво?!

— Аз освободих лъва от клетката. Без да искам, не беше нарочно.

Татко ме притисва към себе си още по-силно. Мълчи и не помръдва.

— Така си въобразяваш, Дики; много си разстроен. Как впрочем би могъл да пуснеш лъва навън?

И аз му разказвам. Разказвам му как изведох Канибал на разходка рано сутринта през онзи ден, как минахме под перилата, как Канибал влезе в клетката и как лъвът я близна на два пъти, как се уплаших и как извадих катинара и как лъвът го прасна и той се плъзна навътре в клетката, където аз вече не можех да го стигна.

— Но защо не повика някого, защо не помоли някого за помощ?

— Исках на теб да ти кажа, но докато тичах към къщи, видях онзи човек, собственика на лъва, този, който го застреля преди малко, да върви по морската алея, отиваше към „Стената на смъртта“. Помислих си, че ще стигне до клетката, преди лъвът да е избягал. Този лъв, татко, знаеш ли как се милваше в ръката ми и искаше да го погаля. Седеше си толкова кротко на слънце зад решетките. А освен това мисля, че нещо в мен, сигурно е било дяволът, искаше лъвът да избяга, да се измъкне, а не все в тия решетки да зяпа.

Татко ме отдръпва от себе си, но продължава да стиска ръцете ми, и то толкова силно, че ме заболяват. Поглежда над рамото ми; аз също се обръщам да погледна. Мама и Лоръл са сложили по един вестник над главата си и идват към нас. Мама сигурно ни мисли за полудели, задето стоим под дъжда и на тъмното — единият прав, другият на колене.

Мисля, че и татко плаче, но не съм сигурен, защото и без това дъждът се лее като из ведро; но гласът му е одрезгавял и пред всяко изречение си поема дълбоко дъх.

— Слушай, Дики! Слушай внимателно! На никого нито думичка за това, че си пуснал лъва на свобода. Това ще си остане тайна само между нас двамата. Ясно ли е?

Той пак поглежда над рамото ми. Аз кимвам.

— Нито дори на мама или Лоръл.

Аз пак кимвам. Татко се умълчава, после вдига глава към небето. А след това ме поглежда право в очите. Никога преди не ме е поглеждал така. Струва ми се много особен, по-особен, отколкото като ми намига.

— Дики, искам да ти кажа нещо. И го запомни. Никой не може да освободи другия от клетката му, дори когато този друг е лъв. Важното за всички нас е никога да не гледаме в решетките, а през тях. Защото ако все в решетките гледаш, доникъде няма да стигнеш и на живота никога няма да се порадваш, никога. Разбираш ли?

Не мисля, че тогава го разбрах, но сега ми е ясно.

Мама и Лоръл тичат към нас; вятърът е обвил мамината рокля около бедрата й. Вестниците са съвсем прогизнали и пошляпват над лицата им.

— Какво, за бога, правите вие двамата в дъжда? Дики, добре ли си?

— Добре съм, мамо. Ние с татко просто си говорим. Мъчно ми беше за лъва, дето го застреляха, и затова избягах, но татко сега ми обясни, че така е трябвало.

Не плача. Отвътре ми е едно топло и дъждовните капки като че ли сами отскачат от кожата ми. Татко се изправя и грабва мокрите вестници от мама и Лоръл.

— Какво толкова, ако малко ви понамокри. Дайте да се порадваме на дъжда; това е последният топъл дъжд, а после идва зимата.

Той намачква вестниците на топка, изтичва напред по хлъзгавата алея и ги мята в една боклукчийска кофа. Спомням си мъжа, който набождаше захвърлените хартийки с пиронената пръчка. Ако всички бяха като моя татко, нямаше да има нужда от този вид труд. Когато завършвахме някоя веранда и вече почиствахме наоколо, татко винаги казваше:

— Добрият работник се познава по това, че не оставя боклук след себе си.

Навеждам се да вдигна Канибал. Татко се връща и взема сандъчето от ръцете ми. Едва успява да отвори капака, защото дървото се е раздуло от дъжда. Изважда Канибал.

— Мисля, че Канибал е вече достатъчно голяма, за да се запознае с дъжда; като се върнем вкъщи, ще й подсушим козината. Не ми се вярва наоколо да се навъртат кучета в този дъжд.

Той затваря капака на сандъчето и ми го връща обратно. Канибал веднага се хвърля да лови дъждовните капки, преди да са паднали на земята. Мята се напред-назад, но не може да свари, защото капките са навсякъде около нея. Прихваме, да се смеем, дори мама се разсмива. Канибал не ни обръща никакво внимание; само гледа как да прасне с лапата си колкото може повече дъждовни капки.

Лоръл е вдигнала лицето си нагоре, извадила е език и пие от дъжда. Това съм го правил със сняг, но никога с дъжд. Опитвам и аз, но в същото време внимавам да не настъпя Канибал. И татко е вдигнал главата си, и той като нас пие дъжд, а после обгръща с ръка мокрите рамене на мама.

— Хайде, Лора, опитай и ти дъжда. Може да се окаже, че е най-вкусният дъжд, който си пила през живота си.

Вървим четиримата и пием дъжд, от време на време Канибал изостава, но после бясно се втурва напред да ни догони. Ние сме нейното семейство, нейната гордост.