Ана Годбърсън
Тайни и мечти (7)

6

За няколко поколения Уайт Коув беше неприветливо малко градче, при това безобразно скъпо, но се намираше достатъчно близо до големия град, за да привлича богатите със забележително красива природа и уединение така, че тук да скрият тайните си. Внушителните къщи бяха защитени от жив плет или високи порти, или ботанически градини и бяха или напълно скрити от съседите си, или се разкриваха единствено когато се организираше поредното пищно парти — бели колони, покриви, покрити с цигли, басейн, който отразяваше оранжевите и розови отблясъци на залеза. За Астрид, отпуснала се на задната седалка на чуждия даймлер, небето наподобяваше ароматен шербет.

Значи, помисли си тя, докато минаваха през портата по дългата, посипана с чакъл алея, партито ще бъде голямо. Тесният път, който свързваше именията, не беше кой знае какво — борове и на места паваж — и покрай имението на семейство Грей бяха паркирани автомобили, толкова настрани, че десните им гуми бяха стъпили в канавката. Гостите, в ефирни рокли и леки костюми, влизаха през портата, където добре прикритата охрана дискретно ги оглеждаше, преди да стъпят на ливадата. Не се налагаше да им се казва, че единствено познати автомобили се допускат в имота.

— Господин Чарли нареди да би въведа отстрани — заяви шофьорът, когато бяха почти пред къщата.

Астрид се усмихна, без да казва нищо.

Почти цялото й чело беше скрито под лента в тюркоаз и сребро, обсипана с мъниста, която докосваше ушите и бе завързана отзад на главата, точно под гъстата й руса коса. Устните й бяха силно начервени, очите скрити под наситено пурпурен грим; роклята бе ушита от изящна сребриста коприна, с дълбоко деколте и фини презрамки. Чарли й я беше подарил за седемнайсетия рожден ден, лично й я занесе в пансиона заедно с букет от сто рози. На територията на училището допускаха единствено момичета, разбира се, така че и досега си оставаше истинска загадка как е успял да се вмъкне, без да го хванат.

Залязващият ден придаваше на тревата цвят на слама и гостите бяха следвани от собствените си издължени сенки, докато се стичаха към бялата шатра, опасана със ситни светлинки, където оркестърът вече свиреше. Чарли обаче бе разпоредил да я оставят отстрани — не пред шатрата, нито дори пред масивните каменни стълби пред къщата — и тя се зачуди, както често се случваше, когато мислеше за Чарли, дали не й е подготвил някоя приятна изненада — гривна, която да сложи на китката й преди началото на партито, или пък стая, пълна с уханието на зюмбюл, може би кошница с червени грейпфрути, докарани специално за нея от Тексас. Затова не спираше да се усмихва и щом спряха, тя изчака шофьора да й помогне да слезе от задната седалка и да мине през страничния вход. Потръпна — нещо като предупреждение за нощната хладина — и се запита дали Чарли не й е купил нова кожена наметка. Не че беше най-подходящото време на годината за подобен подарък, но щеше да е типично в негов стил.

Мина през притъмнялата, тиха стая и влезе в готическата библиотека с лъскавите книги с неразрязани страници. Щом видя Чарли, се закова на място. Беше застанал с гръб към нея, под широките му рамене се кръстосваха тирантите, които придържаха светлокафяв панталон на райе. Както често се беше случвало досега, щом влезеше в стаята и го видеше за пръв път — нямаше значение дали е след часове, или седмици на раздяла, — тя откриваше, че е забравила колко необичайно висок е, затова сега си остави няколко секунди, за да се успокои сърцето й.

Обожаваше височината му. Питаше се дали е възможно да обича друг, колкото обичаше Чарли.

Край него, на мек кожен стол край прозореца се беше настанил Елайъс Джоунс, който вечно се влачеше след бащата на Чарли, за да му служи дискретно и вярно. Сигурно беше в края на трийсетте, с дълго конско лице, способно само на няколко изражения. Бавно вдигна поглед към Астрид и тогава Чарли се обърна. Забеляза изражението му и разбра, че подарък няма да има.

— Благодаря ти, Елайъс — рече Чарли. По гласа му пролича, че е разгневен.

Елайъс стана и кимна почтително на Астрид. Отвори вратата и звънките гласове на няколко жени и мъже — специални гости на семейство Грей, събрали се на остъклената западна тераса, за да изпият първия си коктейл за вечерта — нахлуха в стаята. Той излезе.

— Здравейте, господине. — Астрид отпусна ръка на ханша си като обиграна флиртаджийка и отправи към Чарли крива усмивка.

— Не ми ги пробутвай такива — сопна й се Чарли и с няколко големи крачки се озова пред нея.

— Какви? — попита невинно Астрид.

Допреди малко нямаше търпение да се превърне в специалната гостенка на Чарли, докато сега вече единственото й желание беше да се смеси с останалите.

— Правиш се на мила и сладка, за да скриеш онова, което си сторила.

Усмивката на Астрид се стопи.

— Какво съм сторила?

— Много добре знаеш какво — отвърна разгорещен Чарли.

Сега беше неин ред да заговори гневно.

— Изобщо не знам и ако мислиш, че ми доставя удоволствие да играя тъпи игрички с теб, да знаеш, че много грешиш.

— Подобни приказки може и да минават пред учителите ти в напудреното училище, но на мен не ми ги пробутвай. Знам, че си флиртувала с непознат в собствения си дом, закусвала си с него в кухнята и един Господ знае какво още си правила.

Астрид му отправи студен поглед. Честността съвсем не беше силната й страна.

— Ти си напълно луд — тросна му се тя.

После се врътна и беше почти до вратата, когато той я стисна за ръката.

— Научавам всичко, което вършиш. — Дъхът му парна ухото й — стори й се зловонен, още наситен с нещо, което беше изял на обяд, и й стана крайно неприятно.

Вдигна очи към лицето му, към изразителните черти и напрегнатия врат. Пръстите му се бяха впили в бялата й мека ръка. Погледът й се плъзна с раздразнение към червените петна, които се разляха по кожата й.

— Ревността ти ме съсипва — заяви тя и в гласа й отново се прокрадна познатата небрежна нотка, след което се дръпна и тръгна към гласовете, на сигурно място, където звънтяха чаши и се чуваше весел говор.

Астрид вървеше пред Чарли и се смеси с гостите на терасата; насочи се към далечния край, откъдето можеше да оглежда момичетата в тесни рокли на моравата отпред и мъжете, които се опитваха да съберат кураж, за да ги заговорят. Знаеше, че Чарли я е последвал, но все още бе ядосана, когато той приближи устни до ухото й, за да заговори отново.

— Ако не си флиртувала с него — гласът му звучеше почти жално, — кажи тогава кой е и какво си правила с него?

— След като си решил да ме отегчаваш, най-добре да се прибера вкъщи — въздъхна безгрижно Астрид. — Жалко, защото съм с толкова красива рокля.

— Просто няма да ми е приятно да смачкам мъж, който не го заслужава.

Ето, отново стана груб.

Сред гостите на открито Астрид забеляза момче, което можеше да мине за красавец, ако не бяха огромните му уши. Шепнеше нещо на момиче с дълга права, руса коса и тя се изчерви. Астрид поомекна, когато си припомни колко много може да поруменее едно момиче. Отначало, когато се влюбиха, тя се изчервяваше непрекъснато в присъствието на Чарли. Неочаквано й стана неприятно, че отношенията им се развиват по този начин — ту го обожаваше, ту го ненавиждаше, ту си обещаваха всичко, а в следващия момент се нахвърляха гневно един върху друг. Завъртя се към него.

— Да не се караме!

Докато изричаше тези думи, Чарли се беше обърнал настрани, вниманието му бе привлечено от нещо край вратата и преди тя да успее да направи каквото и да било, ядът пак я връхлетя. Преди секунда бе готова на всичко, за да си върне благоразположението му, но се вбеси, че той се бе разсеял, затова изпъна гордо и високомерно гръб и реши да не му обръща повече внимание.

* * *

Няколко минути преди тихото спречкване на Астрид и Чарли, прашен пикап намали на пътя точно пред Догуд.

— Тук ми е удобно, господине — рече съвсем различен тип момиче.

— Тук ли? — Фермерът откъсна поглед от нея и насочи вниманието си към оградата от ковано желязо и паркираните отстрани на пътя автомобили. Смръщи чело, обзет от лошо предчувствие.

— Сигурна ли си, миличка?

Кордилия си пое дълбоко дъх и приглади полата на светлосинята си рокля.

— Да.

Не смяташе да дава друго обяснение на стареца в работен гащеризон, който приличаше безкрайно много на сбръчканите отрудени фермери там, откъдето идваше.

Беше притеснена, но нямаше никакво намерение да се издаде. Каквито и съмнения да имаше, те бяха задушени от желанието й да докаже, че Лети греши, че връзката между Кордилия Грей и Дариъс Грей не е просто измислица.

— Благодаря ви — добави тя, сетне слезе от зеления автомобил и хлопна вратата. За момент отпусна лявата си ръка върху метала и усети топлината, която лъхаше от двигателя.

— Да се пазиш, чу ли — предупреди човекът, после даде газ и продължи по пътя.

Тя остана на мястото си, усети как краката й натежават и не помръдна, докато миризмата на изгорели газове не се разнесе. Не беше спала отдавна. Беше изкарала нощта и утрото обзета от желанието да осъществи целта си. Както се оказа — сама разбра по някое време на зазоряване, — беше търсила Уайт Коув в грешната посока и се беше озовала в южния край на Манхатън. Ако странстванията й я бяха отвели на някое друго място, сигурно щеше да се ядоса, ала мирисът на море беше съвършено нов за нея и успя да види — между денковете и мачтите — кейове и къщи от другата страна на водата, озарени от новия ден.

— Това е Бруклин — беше казал стар скитник.

— Бруклин — бе повторила тя.

От картите, които беше събирала, знаеше, че Бруклин е част от града и се намира на Лонг Айлънд. Името звучеше причудливо, музикално, по нищо не приличаше на Манхатън — гордо индианско име, и тя събра нова смелост. Спомни си как двете с Лети ходеха на кино в Дифайънс и вървяха отстрани на пътя, вдигнали палци с надеждата някой да спре и да ги качи, затова реши, че нюйоркчани може и да не са чак толкова различни и да познават жеста. Качваха я различни хора, а и тя извървя по-голямата част от пътя. Отне и цял ден, но ето че сега, на смрачаване, се озова на пътя пред имението на известния контрабандист.

Портата беше отворена, но Кордилия застина на място при мисълта, че е на прага на имението, което от години копнееше да види. След разговора с Лети в гърлото й се бе надигнала гневна буца. Беше напълно сигурна, че с няколко изискани жеста ще обясни особеностите около произхода си. Как млад мъж, шофьор на гангстер от Чикаго, известен по онова време, чието име, за съжаление, вече бе забравила, забелязал майка й, по-малката от сестрите Ларсън, в град Юниън. Охайо, докато седяла на верандата в дома на родителите си на Елм Стрийт през дългото, горещо лято на хиляда деветстотин и девета година. По онова време Фани Ларсън била на шестнайсет и шофьорът разбрал от пръв поглед, че момичето трябва да е негово. Казал същото на баща й, но семейство Ларсън били богобоязливи люде и не искали дъщеря им да има нищо общо с престъпни елементи. Само че Фани не била виждала подобни прояви на романтични чувства. Още същия ден заминала на изток, за да заживее с него.

Понякога разполагали с много, понякога оставали без пукната пара, но нищо не било толкова съвършено, както през онзи летен ден, когато погледите им се преплели за пръв път. Фани разбрала, че е бременна, и започнала да пише на родителите си и да съжалява за своя избор. Така поне твърдеше леля Айда, която изгорила писмата. Лелята обаче никога не би посегнала на Библията, така че, когато Кордилия получи нейната, откри любовно писмо, скрито между страниците, подписано с инициалите Д. Г. Същата година Кордилия започна работа в магазина на чичо Джеб, а легендата за Дариъс Грей се разнесе и на Запад. Едва тогава момичето започна да навързва нещата.

Скоро след като родила единствената си дъщеря, Фани се разболяла и тъй като нямали пари за лекар, защото всичко било похарчено покрай раждането на бебето, нямало кой да й обърне внимание.

— Единствената разумна постъпка на майка ти — повтаряше често леля Айда на племенницата си — беше, когато ми изпрати телеграма да ме извести, че краят й наближава. Заминах начаса и те взех от онзи бандит, баща ти, за да те доведа у дома. Той наистина беше лош човек, зъл дори — и съм сигурна, че щеше да ме спре насила, ако не беше премалял от пиене, когато го открих.

Кордилия беше сигурна, че Дариъс е бил разстроен и ако не е бил така покрусен от смъртта на майка й, сигурно е щял да направи необходимото, за да не му отнемат дъщерята. Не беше лош човек, поне така си повтаряше, докато чакаше в тъмния килер на леля си да изтече наказанието й, след като не се съобразеше с някое правило или я изпратеха да си легне, а на нея не й се спеше. Сега вече й беше ясно, докато оглеждаше ширналата се морава, стройните липи от двете страни на посипаната с чакъл алея и надничащия над хълма лъскав покрив на внушителната къща, че нищо лошо не може да й се случи на красиво място като това.

Хора, целите обсипани с пъстроцветни лъскави накити, очевидно доста пийнали, вървяха покрай пътя, насочили се към портата.

— Скъпа, никога ли не си идвала на парти у Грей? — попита момиче с пищни форми в розов, напълно прозрачен шифон на цветя.

— Жалко, нали? — отвърна другата.

— Ами да! — обади се отново първата и трите избухнаха в смях.

На Кордилия й се струваше, че я наблюдават, и плъзна поглед към кабинката на охраната в самия край на моравата. Стори й се празна, но така и не се отърси от чувството, че там има някой. Въпреки това се присламчи към великолепно облечената група с надеждата да я помислят за една от тях, и метна старото си палто на идната ръка, както бе видяла да правят нюйоркчанки.

— Разправят, че партито било по случай рождения ден на Грей… — продължи момичето в шифонената рокля.

Сигурно си въобразяваше, че като го нарича с фамилното му име, звучи по градски закачливо, но Кордилия се подразни. Колкото и провинциално да изглеждаше, веднага забелязваше преструвките.

— Партито наистина е за рождения му ден — съгласи се едно от момчетата. — Разправят, че Грей бил дете от улицата, което не познавало родителите си и дори нямал представа кога е роден, затова празнувал, когато му скимне.

— Което се случва по няколко пъти в годината! — вметна втори мъж.

Всички се изкискаха на дръзката забележка.

Групата напредваше по алеята за автомобили и тухлената къща с бели орнаменти се показа пред тях. Всичко наоколо се зеленееше — и ливадата, и високите дървета. От едната страна на постройката беше издигната бяла шатра. Бризът разнасяше музиката и Кордилия усети как течението кара листата да потрепват, а сенките им се мятаха игриво по тревата, сякаш всичко наоколо бе създадено с единствената цел да й достави удоволствие.

Стресна я нов кикот и когато вдигна глава, разбра, че едрото момиче в шифонената рокля и момичето, което никога досега не беше идвало на парти у Грей, са я зяпнали и тя е обект на кикота им. Кордилия изпъна рамене и срещна погледите им. Те вече бяха тръгнали към шатрата по пътеката през тревата, затова Кордилия се насочи към къщата. Знаеше, че след малко отново ще я зяпнат, въпреки това високо вирна глава и си напомни, че в известен смисъл това е нейната къща. После си даде сметка, че те не я интересуват кой знае колко.

Кордилия се качи по масивните каменни стълби към входа. Двойната дъбова врата беше оставена отворена и тя предпазливо пристъпи вътре. Фоайето беше много по-просторно от която и да било църква в Юниън и както й се стори, много по-високо. От едната страна се избиваше стълбище от тъмно дърво, а от коридора от дясната й страна се разнесе тих смях. Тя се обърна натам.

— Ей, ти.

Кордилия застина на място.

— Гостите нямат работа в къщата — продължи гласът. Беше млад мъж, макар лицето му да бе така поруменяло, че й беше трудно да определи точната му възраст. Беше отпуснал ръка на кобура, но не насочи пистолета към нея.

— Да, разбира се. — Кордилия погледна мъжа право в очите. — Само че аз не съм гостенка.

— Така ли? Коя си тогава?

Тя замълча за момент, после заобяснява:

— Аз съм момичето, което изскача от тортата. — Думите й, изречени самоуверено, сякаш увиснаха. Нямаше представа откъде го измисли, но продължи: — За рождения ден на господин Грей, доколкото знам, и някой изглежда е решил, че ще бъде забавно. Сметнали са, че аз ще придам известно очарование.

— Знам кога е рожденият ден на господин Грей. — Той леко наклони глава и я огледа от горе до долу. — Не приличаш на танцьорка.

Кордилия му отправи хитра усмивка.

— Да не би да мислиш, че всички момичета излагат на показ уменията си безплатно? — Вдигна куфара, наполовина скрит под палтото, и го погали със свободната ръка. — Костюмът ми е вътре.

Глуповата усмивка озари лицето на младежа, след което той се поотпусна. Възможно е, макар и малко вероятно, Кордилия да си бе научила урока: момичетата, накарат ли очите им да заблестят и открият ли сияйната си кожа, придобиват небивало предимство и лесно постигат желаното. Беше по-умна от повечето и можеше да се приема за щастливка, но жените научаваха въпросния урок едва когато красотата им започваше да повяхва.

— Ясно, госпожице. Извинявайте.

— Къде е кухнята? — попита задъхано Кордилия, за да не му позволи да измисли нещо ново.

Той кимна към вратата зад стълбите, настрани от гласовете. Оттам се разнасяха други шумове — тихите ругатни на прислугата, шуртене на вода, дрънчене на чинии. Кордилия се отправи в тази посока, но щом видя, че охранителят й обръща гръб, се вмъкна през друга врата, която водеше към стаите, в които не бе допусната. Подмина просторната трапезария със спуснати завеси в патладжанен цвят и дълга, масивна маса, на която може и да се бяха хранили рицари, сетне заситни през гигантска празна бална зала, паркетът намазан с восък, и бял роял, единствената мебел. Завесите и тук бяха спуснати, но бяха по-тънки и през тях успя да види широката каменна веранда, стълбите и моравата, ширнала се поне на няколко километра, чак до далечните дървета.

Краката й олекнаха. Почти не можеше да диша. От вестниците знаеше, че Дариъс Грей е богат, но тази къща и всичко в нея бе повече от онова, което си беше представяла. Всичко беше огромно, всичко блестеше. Ето че най-сетне пристигна. Истина бе, че се промъкваше през къщата невидима, тиха като мишка, но определено вече беше вътре.

От балната зала попадна в библиотека с ламперия от същото тъмно дърво като в коридора и вградени етажерки, натежали под какви ли не книги. В ъглите бяха поставени саксии с папрат, канапетата изглеждаха меки и износени и в този момент й се прииска леля й Айда да зърне колекцията от книги, която притежаваше човекът, за когото повтаряше, че бил груб и недодялан. На ниска масичка с извити крака в средата на стаята бе поставена чаша със златни ръбчета, в която блестяха няколко кубчета лед и остатък от кехлибарена напитка. Значи наскоро някой е бил тук и можеше да се върне всеки момент. Сърцето й препусна бързо, когато разбра, че не бива да се застоява.

Най-сетне пак излезе в коридора. Забеляза, че източникът на смеха и звънтящите чаши идва от противоположния на кухнята край на коридора — вратата беше оставена открехната и тя мярна силуетите на дами и господа. През френските прозорци зад тях се виждаше небето, набраздено в тъмнопурпурно, златисто и всички междинни цветове.

Кордилия влезе в стаята, откъдето се носеше тежък, наситен аромат — вероятно на лилии или просто жените се бяха напарфюмирали щедро. Ако беше второто, то не бе единственото, с което бяха прекалили, тъй като дамите бяха начервени в ярки цветове, а онези, които пушеха, стискаха цигарета, които изглеждаха неестествено дълги. Кордилия имаше чувството, че седи в тъмен киносалон и гледа сцена с великолепна хореография.

Илюзията не продължи дълго.

— Кой е пуснал това момиче?

Гласовете в стаята се извисиха и след миг утихнаха. Тогава през стената от тела съзря лице, което й беше познато. Оказа се момчето с жестоките кафяви очи, което снощи в „Севънт Хевън“ се беше присмяло на Лети.

— Кой пусна тази? — повтори той и се запромъква като обезумял към нея.

Сега всички в стаята се обърнаха към нея и лицата им издадоха, че са колкото развеселени и изненадани, толкова и натъжени и любопитни. Тежкият грим на дамите беше в контраст със семпло облеченото момиче, понесло куфар и старо палто. Знаеше, че ще стане за смях, ако разкриеше пред някой от тези хора, че е дъщеря на Дариъс Грей, освен това какво можеше да докаже? Беше решила да настоява да се срещне лично с контрабандиста и да се надява на най-доброто — когато красиво създание с нежни черти, челото й пристегнато с екзотична блестяща лента, се промъкна усмихнато през тълпата. Кожата й беше невероятна, сякаш изтъкана от диамантен прашец.

— Аз — заяви възпитано тя със звънък глас и хвана новодошлата под ръка.

Астрид не можеше да си представи защо Чарли не харесва момичето и се възмути от грубия му тон. Спомни си случая, когато го придружи с баща му на лов и разбра, че ще нанесат смъртоносен удар на някое беззащитно създание. Може би тъкмо затова прекоси стаята — сребристата коприна прошумоля около бедрата й, кожената наметка се смъкна едва забележимо, колкото да открие рамото — и се притече на помощ на непознатата.

Доближи се до нея и момичето изви големите си кафяви очи към Астрид, след като едва ги откъсна от Чарли, докато го наблюдаваха студено и предизвикателно. Роклята й беше ушита от най-прост памучен плат и беше обута с ботуши с връзки като учителка от деветнайсети век, но притежаваше елегантност, имаше изваяни, високи скули и дълги, стройни и силни крака. Мигна веднъж, но дори да беше изненадана или объркана от онова, което каза младата дама, не се издаде. Астрид се усмихна нежно на непознатата и се обърна към гостите.

Чарли беше застанал до нея разкрачен, а очите му разпращаха гневни искри. Гостите зад него ги наблюдаваха с неприкрит интерес, с отворени уста, докато изисканото момиче с лента на челото, обсипана с лъскави мъниста, и с рокля за петстотин долара прихващаше под ръка непознатата в проста смачкана рокля, очевидно шита някъде в провинцията. Една от жените се изкиска приглушено и в последвалата тишина всички чуха как мъжът до нея й изсъска да млъкне.

— Ела, миличка — подкани я Астрид и сякаш изрече думите както към присъстващите, така и към момичето, след което затегли непознатата след себе си. — Да ти намерим нещо за пиене, какво ще кажеш?