Ана Годбърсън
Тайни и мечти (11)

10

— Ще говоря само аз, ако той те пита нещо, просто се дръж като кукличка и не се прави на много умна, разбрахме ли се? — прошепна Полет, докато влизаха в „Севънт Хевън“.

— Добре. — Лети вървеше на крачка зад нея, но се разсейваше, докато оглеждаше клуба — коренно различен, когато през високите прозорци на катедралата влизаше дневна светлина.

Дюшемето бе изтъркано, по кръглите масички нямаше свещи, но се усещаше, че заведението ще придобие вече познатия й блясък и тук ще закипи веселие, щом слънцето залезе.

— А, господин Коул! — изчурулика Полет с медено гласче, каквото Лети не бе чувала в апартамента.

Веднага позна дребния мъж във фрак. Беше го забелязала, когато дойде с Кордилия и момичетата от пансиона „Уошбърн“.

— Да? — отвърна той и вдигна поглед от камарата вестници, някои от които бяха разтворени на бара.

— Господин Коул, това е момичето, за което ви говорих. Казва се Лети Ларкспър. Не е ли прелестна?

Господинът премести поглед от Полет към дребното момиче, което ситнеше след нея.

— Ниска е.

— Ще й купим обувки на висок ток — отвърна ведро Полет.

— Не ми трябват повече продавачки на цигари.

— Знам, господин Коул. — Полет запърха с дългите си мигли и гласът й стана още по-сладък. — Нали се оплаквахте как момичетата изчезват веднага щом попаднат на нещо по-добро? Няма ли да е по-разумно да си осигурите нови момичета отсега, за да сте подготвен за утре? Аз лично ще й покажа всичко, а тя ще работи много упорито, обещавам ви.

Господин Коул въздъхна. Огледа отново и двете момичета, после се обърна на стола и се наведе над вестниците. Лети усети как сърцето й се свива и вдигна очи към Полет, която чакаше, притаила дъх. Беше глупаво да си въобразяват, че Лети е достатъчно отракана, за да се смеси с красивите граждани.

Все още с гръб към момичетата, господин Коул заговори:

— Една седмица. Ще те пробвам за една седмица. Ако и тогава не ми харесаш, си заминаваш, без да се пазариш.

Това по нищо не приличаше на предложение за работа, но след няколко секунди Лети разбра, че е одобрена. Тя грейна.

— Много ви благодаря, господин Коул! — възкликна. — Ще работя много упорито и няма да създавам никакви неприятности, обещавам ви!

Полет й намигна и стисна ръката й.

— Ела, кукличке, да ти покажа как става.

Тръгнаха към задната част на клуба, а Лети не се въздържа и вдигна глава, за да огледа с нескрито страхопочитание заведението. По-късно музиката и виковете на клиентите щяха да зазвучат чак до арковидния таван, но тогава вече Лети щеше да е станала част от мястото, вместо да се озърта страхливо, както стана предишния път. Някой ден щеше да се озове на много по-забележително място — поне така се надяваше, — но засега вратата се беше открехнала към един нов, блестящ свят.

Вниманието й беше привлечено от няколкото тона, изсвирени на тромпет.

Завъртя се в посоката, от която се носеше звукът, забеляза, че момчетата от оркестъра я наблюдаваха, и се изчерви. Тромпетистът бе застанал до самия край на сцената, с навити ръкави. Наведе се към Лети, срещна погледа й и го задържа, докато изсвири още няколко ноти. В първия момент тя имаше чувството, че ще потъне в земята от срам, но после мелодията й се стори позната и част от неудобството й се стопи.

— Откъде ли ми е позната тази песен? — попита Лети и пристъпи към сцената.

Той свали инструмента.

— Едно време я свирехме с оркестъра на колежа, беше доста отдавна, още докато бях в Кливланд. Едва ли си я чувала, малката.

— Не, сигурна съм, че съм я чувала. Аз съм от Охайо и ако чуя една мелодия, никога не я забравям. Певица съм.

— От коя част на Охайо?

— От Юниън в Охайо, но мама е била танцьорка в балета на Кливланд и когато бяхме малки, често ни водеше в големия град на паради. — Отново се изчерви. — Навремето ми се струваше, че е много голям град, но тогава дори не мечтаехме за Ню Йорк.

— Роден съм в Дифайънс — ухили се той. — Ти обаче сигурно си била още дете, когато изоставих онова прашно градче.

И двамата се разсмяха, защото това бе доказателство, че светът съвсем не е толкова голям. Тогава мъжът вдигна тромпета и изсвири още малко от песента. Лети затвори очи и затананика, сърцето й се изпълни с музика и спомена колко много обичаше парадите майка й.

— Хайде, Лети — подкани я Полет, протегна ръка към нейната и я подръпна.

— Остани някоя вечер и попей с нас, Лети — провикна се тромпетистът, когато тя тръгна след Полет.

— Сториха ми се приятни момчета — прошепна Лети, все още усмихната след получената покана, докато с Полет отиваха към съблекалнята отстрани.

Стените бяха скрити от закачалки с дрехи и огледала, но нито една танцьорка или продавачка на цигари не се обличаше тук. В далечния край имаше старо легло и Лети реши, че момичетата си почиват там.

— Да, бе, как ли пък не! — разсмя се Полет. — Момчетата от бандата винаги се интересуват от новите продавачки на цигари. Слушай, миличка, има няколко правила на поведение. Най-разумно е и ти да се съобразяваш с тях. Първо правило. Не излизай с музиканти.

— Но аз не искам да излизам с него! Освен това той е поне десет години по-стар от мен. Просто ми се стори мил и внимателен… и ще ми бъде приятно да се поупражнявам с тях.

Полет й отправи крива усмивка.

— Добре — примири се, — но да внимаваш.

Не забравяше колко много дължи на Полет, затова тихо попита:

— Какви са другите правила?

— Второ правило. Никога не приемай напитка, докато си на смяна, защото накрая като нищо ще ти се наложи да оставиш цялата си надница, а това са загубени пари. Трето правило. Ако все пак приемеш някой господин да те почерпи след края на смяната или в почивния ти ден, увери се, че той пие повече от теб. Така няма да се събудиш в чужд апартамент. — Полет намигна и пристъпи към закачалките с кремави костюми. — Господин Коул настоява да сме облечени в бяло. Така сме били приличали на девици, слезли от рая. Да, бе! Четвърто правило. Ако клиент ти даде голям бакшиш, не заеквай и не се дръж така, сякаш ти е направил кой знае каква услуга. Дръж се така, сякаш го заслужаваш, защото истината, сладурче, е, че наистина го заслужаваш. Освен това на тях им харесва подобно държание.

Лети кимна и надникна през рамото на Полет, докато тя местеше костюмите един след друг.

— Пето правило. Гледай да не приказваш. Така мъжете те приемат за тайнствена и им се иска да научат повече за теб, и ти дават по-големи бакшиши с надеждата да изкопчат нещичко. Или пък купуват повече напитки и ти носят подаръци. Каквото и да е, за теб е добре дошло. Дръж! Ще ти стане.

Усмихнатата Полет свали най-малкия костюм от закачалката и го вдигна високо. Накрая Лети си избра друг, по-момичешки, по-консервативен, с набор на врата и подгъва, със силно подчертана талия. Освен че разкриваше значителна част от краката й, които бяха в махагонови мрежести чорапи, дори баща й щеше да го одобри. Докато се обличаха и гримираха, започнаха да пристигат и други момичета и на висок глас разказваха последните клюки, размахваха цигари и си навиваха косите си на ролки. Полет даде още няколко съвета на Лети, ни пропусна най-важния за оцеляването — умението да забравяш. Забрави всички унижения, забрави за ударите на живота и продължавай напред. Продължавай, в която посока избереш, мини по всяка улица в града, където младите, които все още нямаха бръчки, забравяха със смях лошото, отдадени на радостта от настоящето. Това се отнасяше както за онези, които следваха пътя на Господ, така и за другите, които предпочитаха така наречените от свещениците магии. Хората навсякъде забравяха натрупалите се тревоги с помощта на напитките или религията. Отправяха поглед напред, представяха си обгърнатите в розов плащ утрешни дни и се отричаха от всичко, застанало на пътя на мечтите им, за да слушат красивите притчи на онзи, който се бе издигнал на техния амвон.

Лети тъкмо започваше да свиква със съблекалнята на „Севънт Хевън“, когато Полет заговори на висок глас.

— Време е.

Лети ахна.

— Върви да ги сразиш — подкани я Колийн, момичето, с което досега беше обсъждала певицата на клуба. Казваше се Алис Гренадин и беше много близка приятелка на господин Коул, но за съжаление не можеше да изпее нито една вярна нота.

— Не се притеснявай, ще се справиш великолепно — успокои я Полет, когато прехвърли през врата на Лети подноса с грижливо подредените цигари, бонбони и други дребни лакомства.

Дръзко усмихнатата Полет се обърна към шума и светлината. Лети си пое дълбоко въздух и последва приятелката си към централния салон на клуба. Докато се облекат и подготвят за работа, „Севънт Хевън“ се беше преобразил. Светлината беше дискретна, топла, масите се пълнеха с клиенти. Жуженето на гласовете се носеше наоколо.

— Ох! — извика неочаквано Лети, когато, без да иска, удари с лакът облегалката на висок стол пред бара. Болката не беше толкова страшна, колкото срамът от собствената й непохватност. Тя затвори очи с надеждата да не се разплаче. Беше насочила цялото си внимание към потенциалните клиенти, затова се беше блъснала в дървен стол. — Много се извинявам. Аз…

— Няма страшно. — Гласът на мъжа прозвуча искрено, мило. — Дойдох с надеждата да те видя, а ти сама се блъсна в мен.

Лети отвори очи. Трябваха й още няколко секунди, докато познае мъжа от трамвая, който вчера аплодира песента й. Лети бе невероятно облекчена да види приятелско лице и се усмихна. На него изглежда му стана приятно и изражението му се промени. Държеше се мило с нея или поне я намираше за красива и тя отново се притесни. После й хрумна, че той просто се е пошегувал.

— Добър майтап, господин…

— Господин Лодж, но малкото ми име е Грейди.

Ъгълчетата на устата и се извиха нагоре, очите й заблестяха. Името му беше приятно, лицето също, беше със същия костюм с шарка рибена кост, но поне беше свалил шапката и тя видя, че косата му е разделена на път.

— А ти как се казваш?

— Лети Ларкспър.

— Лети Ларкспър — повтори той и на нея й се стори, ме звученето на името й му харесва както на нея. — Красиво име. С подобно име може да си единствено от Ню Йорк.

— От Охайо съм — отвърна тя и забеляза, че Полет я наблюдава. — Само че сега вече домът ми е тук.

— Добре дошла, госпожице Ларкспър. На мен ми приличаш на градско момиче.

Тя погледна нервно дрехите си, с които никога не би се появила в Юниън.

— Благодаря ви, господин Лодж. Вие откъде сте?

— Аз съм от малкото нюйоркчани кореняци. Освен това съм писател и през повечето време наблюдавам хората, за да открия дали притежават нещо, на което си заслужава да се обърне внимание, а вие притежавате това качество, госпожице Ларкспър.

Преди да разбере какво се опитваше да й каже, господин Коул се приближи откъм бара.

— Ларкспър, не си тук, за да флиртуваш. Мърдай.

Тя се засрами, защото само се пробваше и не разполагаше с абсолютно никакво време, за да се притеснява и срамува. Нямаше сили да погледне нито единия, нито другия мъж, затова побърза да се върне сред клиентите, а най-странното бе, че щом се смеси с тях, доби ново самочувствие. Освен това Полет я беше предупредила да не приказва много и може би се получи добре, задето се отдалечи. Постара се непрекъснато да си намира работа — и наистина имаше работа — и си каза, че одеве се беше оттеглила с лекота, напълно решително.

Макар и смутена, тя беше във възторг от насоченото към нея внимание. Досега никой в Юниън не бе проявил подобно внимание към нея, освен няколко фермерчета с криви зъби и мръсни ръце. Кордилия все повтаряше, че в техния забравен от Бога край на света мъжете се интересуват единствено от тъповати момичета, които ще издържат предстоящите години труден живот, раждането и отглеждането на деца, а деликатно, възхитително момиче като Лети просто ги обърква. Вече поставяше под съмнение всичко казано от Кордилия, но й се искаше да повярва, че навярно за някои неща е била права.

След като продаде част от стоката си — изчервяваше се и заекваше, не че имаше значение, — събра достатъчно кураж и погледна към Грейди. Той все още седеше на мястото, където го остави, и я наблюдаваше как криволичи между масите и предлага стоката си. Имаше чувството, че й ръкопляска, също както онзи ден, макар този път да бе тайно.

Елегантна жена, нахлупила нещо подобно на обсипана с мъниста шапка за баня, си купи пакет „Лъки Страйк“ и щом Лети й върна рестото, чу гласа на Полет до ухото си.

— Лети Ларкспър — прошепна й хитро усмихната, — забавляваш се още от първата вечер, а?

Лети се усмихна, но не отвърна нищо. После си каза, че ще оцелее, защото имаше така необходимата й работа. След това щеше да направи нужното, за да успее сама и да докаже, че няма нужда от Кордилия.