Ана Годбърсън
Тайни и мечти (17)

16

— Нямате представа какво направи снощи новото момиче!

Лети тъкмо бе излязла от стаята си, облечена в антрацитночерна, малко дълга рокля, взета назаем. Изглеждаше още по-дребна от обикновено и се чувстваше твърде слаба, без да е наясно защо.

— Какво направи снощи новото момиче? — попита Фей, измъкна се от кухненския бокс и се настани на канапето до Полет. Черна копринена маска за очи беше вдигната на челото й, точно под светлорусата коса. Както обикновено, бе облечена в кимоно.

— Качи се на сцената и пя импровизирано с оркестъра! — съобщи Полет, сякаш все още не можеше да повярва. — Клиентите направо пощуряха. Еймъри Глен беше в бара и тя намери начин да пофлиртува с него.

Фей зяпаше с отворена уста и блеснали очи.

— Браво на момичето! — възкликна тя. — Всичко се дължи на тези невинни сини очи.

— Еймъри Глен ли? — възкликна Кейт, застанала на прага на стаята си. Тъмната й къдрава коса беше подпъхната в бял тюрбан, а издълженото й лице вече бе гримирано. — Ти си направо невероятна!

Радостта на съквартирантките накара Лети да се почувства още по-неловко от постигнатата победа.

Снощи всичко й се струваше великолепно, а сутринта, когато се събуди, настроението й бе коренно различно. В съня й Кордилия беше принцеса, която и се подигра от преминаваща карета. Отвори очи, чу шумното дишане на спящата до нея Полет и разбра, че животът й не е чак толкова бляскав. Ако разкажеше на някого как бе скочила на сцената в „Севънт Хевън“, щеше неизбежно да стигне до момента, когато песента свърши и тя забеляза, че Кордилия си е тръгнала. При този спомен усети гърлото й да се стяга.

— Ще ви разкажа по-късно. — Насили се да им се усмихне. — Просто денят е толкова прекрасен, че не мога да не поизляза… — заяви неубедително Лети.

— О!

— Но…

— Разказвай — настояха в един глас съквартирантките й и се приведоха към нея. Тя обаче се бе отправила към вратата. Дръпна какаова на цвят шапка и натисна бравата.

— Връщам се след малко! — подвикна и помаха припряно с ръка, после излезе от мрачния коридор на слънце.

Със стъпването на тротоара смущението и тъгата й започнаха да се оттичат, а с тях и отчаяното желание да избяга. Спря на тясна криволичеща уличка под сянката на двуетажни и триетажни къщи и разлистени дървета.

В този момент забеляза Грейди Лодж от другата страна на улицата, облегнат на черен спортен автомобил, пъхнал ръце в джобовете си.

Мека шапка хвърляше сянка върху лицето му, но не скриваше търпението и копнежа, загнездили се в дълбоките му сиви очи. Беше в спортен, три четвърти панталон, като типичен нюйоркчанин, а ръждивите на цвят чорапи стигаха до коленете. От сакото му нямаше и следа. Сигурно това бе елегантно облекло, реши Лети, въпреки че на него всичко му стоеше малко накриво.

— Ехо, здрасти! — провикна се той.

Тя се смути отново, обърна се назад, но пердетата в апартамента й си останаха спуснати. Стори й се странно, че го вижда през деня, въпреки това се зарадва, че няма да е сама. Престори се на силно изненадана.

— А… здрасти! — провикна се в отговор и пресече улицата.

Той протегна ръка, за да поеме нейната, и я целуна по кокалчетата.

— Откъде знаете къде живея? — попита го, когато той вдигна очи към нея.

— Приятелката ти Полет ми каза снощи — обясни й. — Сигурно ме съжали, когато разбра колко часа съм чакал в бара, за да поговорим…

За момент й се стори, че ще потъне в очите му, затова се усмихна по момичешки ведро и зачака той да каже още нещо.

— Днес сутринта, щом се събудих, си казах, че след като си от Охайо, можем да разгледаме града.

Лети понечи да откаже, но денят наистина беше прекрасен, както вече изтъкна пред съквартирантките си, а тя не беше ходила по-далече от Гринич Вилидж. По всичко изглеждаше, че Кордилия е обиколила какви ли не места. Защо да не поскита и тя?

— Добре, но не разполагам с целия ден — уточни тя и се постара да не издава нетърпението си.

По момчешкото му лице плъзна усмивка.

— Ще те изведа за колкото време имаш.

Той забърза отстрани на автомобила, отвори й и изчака галантно, докато тя се качи. Щом хлопна вратата, мина от другата страна и включи двигателя. Отначало й беше нервно, притесняваше се, че седи в кола с непознат, но сетне се улиса, докато разглеждаше града. Минаха на места, където продаваха кофи с цветя, и по улици с червени надписи на китайски.

Щом усети, че всичко й е напълно непознато, той заговори:

— Много си смела, след като си дошла съвсем сама.

— А… не съм сама — отвърна Лети. — Дойдох с едно друго момиче, Кордилия, но се скарахме.

Грейди я погледна.

— Жалко — промълви тихо той. — Да ти помогна ли да я намериш?

— Много мило, но… но… тя май няма желание да ме вижда повече. Снощи дойде в клуба, но си тръгна веднага след като ме зърна.

— Не мога да си представя, че има човек, който може да ти се сърди.

— Колко сте мил — обади се Лети и се опита да прогони тъгата, помрачила мечтите й. Денят беше прекрасен, градът пълен с народ, а тя не искаше да съжалява за нищо, още повече че се почувства чудесно, след като разказа за Кордилия и как бързо си беше тръгнала. — Вече имам по-добри приятели — заяви ведро.

Когато каза, че е гладна, спряха пред количката на уличен продавач и Грейди купи два хотдога, които изядоха, докато пътуваха по сенчести пътища и просторни тунели през огромен парк в центъра на града.

— Нарича се Сентрал Парк… — Нежните сиви очи на Грейди се отклониха от пътя към нея.

— Сякаш няма край! — рече Лети между хапките мек хляб и сочно месо. — Колко е голям?

Грейди помълча и призна:

— Не знам… — Изчерви се, но й се усмихна непринудено. Обещавам да разбера. Много голям. Това е отделно кралство и дори можеш да се изгубиш.

Зеленият покров над тях шумолеше невероятно тихо, приятно и за момент тя забрави, че е в града. Елегантни жени ситнеха по тротоарите, следвани от дребни пудели на верижки, деца, стиснали балони, молеха бащите си за лакомства, а небето над тях си оставаше великолепно синьо. И преди беше излизала на дълги разходки с автомобил, но нито веднъж не се бе чувствала толкова безгрижна и свободна, никога не бе виждала около себе си подобна прелест.

Поеха в нова посока, спуснаха се по един хълм, покрай водата, доковете, фабрики, които бълваха дим, и малки запуснати сгради. Фериботи плаваха по реката, мъже, омазани с грес, влизаха и излизаха от гаражи.

— Извинявай, че минахме оттук — рече Грейди, докато пресичаха индустриалната част на града.

— Защо ми се извинявате? — възкликна Лети. Въздухът беше мръсен, но тя бе очарована от множеството комини и пъстрите шлепове, от виковете на работниците в далечината, от сирените на плавателните съдове. — Тук е красиво. Всъщност денят е толкова разкошен, че ми се иска да си топна краката…

— Не тук! — Грейди силно се притесни от думите й. — Не, не, недей! Водата тук, край брега, е ужасно мръсна. Няма да ти позволя да отидеш там дори да те придружава цяла армия бодигардове, дори с цял отряд шерпи, които да те държат над тинята.

Лети подпря лакът на облегалката и се обърна към смаляващата се зад тях вода. Бяха се отправили към една от високите сгради, а реката, макар да усещаха мириса й, вече не се виждаше. За момент я бодна разочарование, но бързо премина. Тя си припомни думите му и усети, че се изчервява. За Грейди — все пак най-обикновен писател и макар приятното му, обикновено лице да не я караше да тръпне — тя бе достойна да се отнасят към нея като към кралица.

— Знам едно красиво място, където можем да седнем близо до водата — все още не вярвам, че ще си топнеш вътре пръстите, но можем поне да се порадваме на гледката.

Лети се усмихна и те продължиха. Пътуваха по криволичещ път, по тротоарите бяха изнесени най-различни стоки за продан, носеше се мирис на лук и настилката беше калдъръмена.

Най-сетне спряха под сянката на огромен мост.

— Къде сме? — попита тя, докато той й помагаше да слезе.

— Обичах да идвам тук и да гледам Бруклин, да мисля за Уолт Уитман… — Грейди затвори очи и вдъхна дълбоко, доволно.

Лети усети, че краката й са омекнали след дългото пътуване в колата, но Грейди й подаде ръка. Докато вървяха към водата, тя забеляза очертанията на други два огромни моста, толкова далече, та едва забелязваше къщите, фабриките и кейовете от другата страна.

Вървяха покрай брега и момичето чуваше плисъка на вълните, пукането на изхвърлените от водата отломки, но спокойствието беше нарушено от пукот, който приличаше на гръм. Тръпка премина от главата чак до пръстите на краката й. Последва вой на две, може би три кучета, все едно в потвърждение на извършвано ужасно деяние.

— О! — ахна тя и притисна длани към гърдите на Грейди.

Забързаха напред и забелязаха кола, паркирана под моста. Приведен едър мъж с гръб към тях оглеждаше нещо. После се изправи и вдигна гладко, отпуснато тяло и го метна на купчина подобни безжизнени трупчета. Лети пак ахна и мъжът се извърна към тях.

— Махайте се — нареди им грубо, уморено, преди да се заеме отново със задачата си. Отвори вратата на автомобила и последва нов вой. След кратка борба хлопна вратата, стиснал здраво каишката на уплашена хрътка с дълги, разтреперани крака, ококорена от ужас. Мъжът, вдигнал пистолет, теглеше ужасеното животно настрани от возилото си.

— Той се кани да убие горкото животно — прошепна тя отчаяно на Грейди, който я беше прегърнал и се опитваше да я държи на разстояние от случващото се. Брадичката й трепереше, но тя се заинати и не помръдна. — Вижте! — Не можеше да намери думи за онова, на което щяха да станат свидетели. — Направете нещо.

— Аз не… — започна той, докато хрътката трепереше и скимтеше.

— Спри го! — настоя тя. — Не чуваш ли? Кучето плаче.

Бялата риза на мъжа беше станала прозрачна от пот, лицето му тъмнееше от набола брада. Той вдигна пистолета и стреля два пъти. Елегантните крака на кучето се подгънаха и скимтенето престана.

— О! — Този път викът на Лети прозвуча ниско, гърлено, като вой. Неподозираната жестокост на мъжагата бе потресаваща и за момент й се стори, че тя е простреляна и нейната кръв е пролята.

В колата изплака самотно куче и отчаяно задраска по прозореца.

Мъжът се изправи, изтърси гилзите от пистолета, пъхна ръка в джоба, извади шепа лъскави куршуми, които постави в барабана, и го затвори с щракване.

— Казах ви да се махате.

Грейди погледна Лети и забеляза облещените й от ужас очи.

— Трябва да вървим.

Тя поклати гневно глава.

— Защо убивате кучетата? — попита го и направи няколко крачки към мъжа.

— Защото са стари, вече не тичат бързо и повече не ми трябват — отвърна той заплашително, сякаш това бе очевидно. Подразни се, задето трябва да дава обяснения. Отвори вратата и стисна каишката на последното животно, което скочи на земята и започна да се мята около краката на мъжа, докато каишката не се усука.

Освободи се с няколко неумели движения и може би чак след това Грейди усети, че не се страхува от него чак толкова.

— На мен ми се струва достатъчно бързо — обърна се той към мъжагата.

— Всички търчат бързо, когато трябва да си спасяват живота — измърмори непознатият.

— Да не би да имате писта за надбягвания, господине? — продължи с въпросите Грейди. Отново говореше с усмивка, като образован и изискан човек.

— Нещо такова — отвърна мъжът, дръпна каишката и изтегли кучето към мъртвите му братя.

— Господине, моля ви, не го убивайте — замоли го Лети.

— Не ми ги пробутвай такива, принцесо. — Мъжът вдигна пистолета.

Лети закри лицето си с ръце, за да скрие сълзите.

— Спрете! — Чу стъпките на Грейди, когато той забърза напред. — Моля ви, спрете. Колко искате за кучето? Един долар? Пет? Моля ви, не го убивайте.

Лети отвори едното си око и надникна между малкия си пръст и безименния, за да види как Грейди умоляваше мъжа. Хрътката изскимтя, тръсна глава и задраска с предните си лапи в опит да се измъкне.

— Ще ме отървете ли от него? — попита най-сетне здравенякът.

— Да — реши Грейди.

Лети дръпна ръце от лицето си и ги притисна към сърцето.

— И ще се разкарате.

— Да. — Грейди закима.

Лети се втурна напред, коленичи и пое главата на кучето в ръце. Прекрасните кафяви очи я наблюдаваха уплашено няколко секунди, но щом мъжът й подаде края на каишката, животното задраска с лапа по роклята и близна лицето й.

— Пет долара — изсъска мъжът.

— Да, разбира се, ето. — Грейди бръкна в портфейла си. — Заповядайте.

Лети се изправи и присви очи към мъжа.

— Ела, красивичкото ми — обърна се тя към кучето и бързо се отдалечи от ужасното местопрестъпление.

— Благодаря ви! — провикна се Грейди и забърза след нея.

— Не му благодарете! — скара му се тя, но съжали, че го е срязала. — Извинявайте. Благодаря ви, господин Лодж. Много съм… — Замълча и сведе поглед към изящната муцуна на животното. — Ние сме ви безкрайно благодарни. Ще ви върна парите до последното пени.

Изглежда, Грейди бе много уплашен, защото гласът му потрепери.

— Няма нужда. Да знаеш обаче, че скоро няма да те водя на любимите си тайни места.

Денят угасваше и двамата се съгласиха, че е крайно време тя да се връща. През целия път гушкаше новия си любимец, който ту трепереше, ту я ближеше по лицето.

— Искам да ви благодаря още веднъж, господин Лодж — рече Лети, когато спряха на Бароу Стрийт. — Прекарах невероятен следобед.

— Така си беше. — Бе по-мълчалив от обикновено, докато се връщаха, но сега вече изглежда възвърна самообладанието си. Докосна с пръсти периферията на шапката си и нервно я нагласи. — Надявам се някой път отново да се съгласиш да излезем.

— Добре. — Тя прехапа долната си устна и му се усмихна искрено. — С удоволствие.

— Има още нещо, което искам да ти кажа…

— Какво? — попита тя мило, въпреки че изражението му никак не й хареса.

— Видях те да говориш с Еймъри Глен и просто исках да те предупредя… — Грейди изви притеснено вежди. — Известни са ми хора, които го познават добре и… Не е свестен.

Лети примигна, но тогава друг автомобил зави и ги задмина, преди тя да се засмее.

— Не се притеснявайте за мен, господин Лодж. И аз забелязвам миризливите яйца. — Наведе се и притисна до себе си главата на кучето. — А това яйчице тук е супер. Така ще те наречем. Яйчо Ларкспър!

Когато вдигна глава, очите й бяха навлажнени и тя сви рамене в почуда.

— Ще се видим на обичайния край на бара, господин Лодж! — Изпрати му въздушна целувка, сякаш бе велика звезда, и затича през улицата. Яйчо подтичваше пред нея и тя реши, че е готова за следващата незабравима част от деня.