Ана Годбърсън
Тайни и мечти (1)

Пролог

Сега вече ни е лесно да забравим колко живи и безгрижни се чувствахме през онова лято. Всичко избледнява: и златните отблясъци над Уайт Коув, и смехът, който се носеше в нощта, и лавандуловите искри рано сутрин по фасадите на небостъргачите, които неочаквано извисяваха горди осанки. Всяко утро обещаваше нови чудеса сред другите радости, които толкова рядко ни спохождаха. Затова ще се постарая да ви разкажа, докато все още помня, как беше тогава, преди всичко да се промени — онзи последен сезон от ерата на грохота и смеха.

През лятото на 1929-а, с настъпването на лятото, когато момичетата можеха дръзко да покажат колко високо са се вдигнали подгъвите на роклите, Сухият режим^[2] бе в сила толкова отдавна, че вече никой не му обръщаше внимание. На петдесет човека в града се падаше по един незаконен бар, или поне така твърдяха свещениците в неделните си проповеди, и миловидните момичета, придошли от дълбоката провинция, вече не се тровеха с ментета, тъй като истинската напитка се намираше безпроблемно. Осемнайсетата поправка превърна всички ни до един в признателни престъпници.

Правехме каквото ни беше приятно, обличахме дрехи, които ни се струваха елегантни, и нарушавахме правилата просто за да си доставим удоволствие — хвърляхме се в градските фонтани, смесвахме социалните класи със същата лека ръка, с която разбивахме коктейлите. Нямаше вече балове за малцината избрани със стари пари и известни имена, а дори да имаше, едва ли някой ходеше. Добрите момичета се гримираха така, както допреди трийсет години го правеха единствено актрисите, а пък те се появяваха под ръка с наследници на корабни империи и дори не си правеха труда да скрият типичния за Бронкс акцент. Момичетата започваха да се обличат като момчета и макар на жените да бе дадено правото да гласуват, ние бързо се насочихме към покоряването на по-сияйни свободи: целувахме се в автомобилите, пушехме цигари и се разхождахме по улиците, обути в чорапи с телесен цвят.

Ню Йорк бе столицата на търговията, веселието и удоволствията, затова младите прииждаха отвсякъде. Пристигаха на тумби, за да присъстват на приеми, каквито можеха да се организират единствено във вълнуващия град. Бяха от богати семейства, бяха и от бедни семейства, някои от север, други от юг, а трети от запад. Идваха, за да се спасят от кухнята и брака, за да останат в град, където бе възможно постоянно да твърдят, че са на осемнайсет — ако не постоянно, то поне в близко бъдеще, което за нас е почти същото. Повечето идваха заради забавленията, най-вече младите, предимно момичетата.

Вече не си спомням много, но три момичета от миналото лято, изпълнено със страст и плам, не мога да забравя. Всяка бе поела към отредената й неизвестна съдба и много преди следващото десетилетие да се изтърколи, всяка щеше да намери спасението по свой си начин — едната щеше да стане известна, на втората й предстоеше да се омъжи, а третата нямаше да е сред живите.

Тъкмо за тях искам да ви разкажа: за момичетата с къси поли, блеснали очи и мечти, дръзки като големия град.

Момичетата на 1929-а.