Ана Годбърсън
Тайни и мечти (3)

2

Чуха влака малко преди да го видят, тъкмо когато излизаше от гората, която отделяше Юниън, Охайо, от съседното градче, и двете момичета хукнаха. Лети не можеше да повярва колко по-натрапчиво става бумтенето на влака и скърцането на стоманените колела по стоманените релси. Погледна през рамо, за да види колко бързо приближава огромната машина, докато Кордилия — дългите й крака скъсяваха разстоянието с лекота — не се обърна нито веднъж. Вагоните профучаха покрай тях и запремятаха сенки по лицето й. Косата на Лети беше стегната в кок, но старото й граховозелено палто се разтвори и заплющя, докато се опитваше да настигне приятелката си.

В училище Кордилия беше един клас преди нея и винаги говореше със завидна самоувереност. Откакто станаха приятелки, все повтаряше на Лети, че мястото им не е в Юниън и някой ден ще измислят как да се измъкнат. Лети от край време бе наясно, че е така. Още от малка беше сигурна, че у нея има нещо специално. Начинът, по който се движеше, звънкият й глас — умееше да привлича вниманието и майка й наричаше това качество „магия“. А майка й е била истинска красавица, на млади години, преди да се запознае с баща й, танцувала с балета в Кливланд. Шепнеше, че Лети й била любимката, най-надареното от децата й, докато я учеше да танцува в хола на първия етаж в огромната къща на Мейн Стрийт по времето, когато бяха щастливо семейство, преди мама да им бъде отнета и татко да повели, че танците са дяволско изкушение, а в семейство Хобстад няма да има никакви прякори и започна да я нарича Летиша — рожденото й име.

На гара „Дифайънс“, в далечината, пътниците се скупчиха на перона, изпълнени с очакване. Последва суматоха — хората се провикваха, подаваха багаж, момчета, расли във фермите, се сбогуваха с майките си, готови за дълга раздяла. Сигурно бяха навлекли нови палта върху скромни дочени панталони, които веднага подсказваха за произхода им. Строгата рокля на Лети и стегнатият кок също издаваха, че идва от изостанало място. В града, казваше си тя, преди да заспи, веднага щяха да забележат прекрасните й качества и да се отнесат към нея подобаващо. От години мечтаеше да замине за града, а сега дори не можеше да повярва, че мечтата й ще се сбъдне в тази лятна вечер в средата на май през 1929 година.

Можеше и да се сбъдне, ако ускореше темпото. Беше се задъхала, краката й бяха уморени, струваше й се, че сивата торба, която бе метнала на рамо, е станала по-тежка, откакто тръгнаха от Юниън. Имаше чувството, че мъкне на гръб сестра си Лора, която продължаваше да настоява да я язди като конче, въпреки че бе висока за възрастта си, а баща им бе забранил подобни волности.

В далечината кондукторът се провикна:

— Всички пътници да се качват!

— Чакай! — опита се да изкрещи Кордилия, но дробове те й, изглежда, отказваха да работят.

Носачите бяха приключили с товаренето на щайги червени боровинки и касети мляко в товарния вагон най-отзад, а пътниците вече се бяха настанили зад високите прозорци. Роднини и приятели, пропътували много километри, за да ги изпратят, се отдръпнаха. Зад гарата се простираше полето, по което бяха пръснати дървени къщи и ферми.

— Всички пътници да се качват! — провикна се отново кондукторът, обърна се и стисна желязната дръжка, за да се качи.

Момичетата все още бяха далече на релсите и Лети усети как я обзема ужас, когато разбра, че ще изпуснат влака. Тогава нямаше да има къде да се прибере. Щом баща й разбереше, че е избягала, никога повече нямаше да й позволи да се върне. Не допускаше мечти и глезотии. Събра всичките си сили, вдигна свободната си ръка и се провикна.

— Чакай! Чакайте ни!

Кондукторът спря, стиснал дръжката, и присви очи към тях.

— Моля ви, чакайте! — понесе се звънкият глас на Лети.

— Всички пътници да се качват! — извика отново той.

Втурнаха се по стъпалата в самия край на перона и когато най-сетне се добраха до кондуктора, бузите им бяха поруменели от усилието.

— Още две пътнички — успя да изрече Кордилия, когато застанаха пред него.

— Виждам. — Кондукторът скочи, за да могат момичетата да се качат във вагона.

Кордилия протегна ръка на Лети и двете се качиха заедно. Лети дори не забеляза стъпенката — важното бе, че се качиха във влака, след това влязоха във вагона и тръгнаха по пътеката между седалките, тапицирани в зелен филц. Чу се дрънченето на звънец, вратите се хлопнаха и затвориха пътниците вътре.

— Не мога да повярвам. — Гласът на Лети бе станал напевен от почуда. — Не мога да повярвам, че наистина заминаваме!

— Уплаших се, че няма да успеем — призна Кордилия със същия напевен глас, в който прозираше почуда. Започваше да диша по-спокойно.

Лети кимна. Ужасът, който я бе обзел при мисълта, че трябва да се върне в дома на семейство Хобстад, започна да намалява и под напора на нахлулото облекчение се разсмя. Смехът й стана заразителен, докато търсеха места и се настаняваха. Кордилия беше първа и се тръшна до прозореца, а Лети я последва и се облегна на рамото й, превита от смях.

— Билети?

Покрай трескавото вълнение около заминаването, на Лети не й беше хрумнало, че пътуването с влак струва пари. Преди да отговори обаче, Кордилия извади износен тефтер от вътрешния джоб на старото си палто и изтегли от средата плик, натъпкан с банкноти.

— Имена? — попита кондукторът, докато гласеше молива между две меки, червени листчета.

— Кордилия Грей и Летиша Хобстад — каза Кордилия и подаде парите.

— Вече съм просто Лети — поправи я ведро приятелката й и вдигна очи към кондуктора. Дръпна билета от ръката му, след това взе и молива, и започна внимателно да пише името си. — Лети Ларкспър.

Той не скри пренебрежението си, докато дупчеше билетите им, но Лети прецени, че е най-добре да не обръща внимание на издайническото потрепване в ъгълчето на устата му.

— До последната спирка ли? — попита той.

— Да — потвърди Кордилия. — До Ню Йорк Сити.

— Пристигаме по някое време утре следобед.

— Знам — отвърна толкова остро тя, че не остави място за критика или съмнение.

Години наред бе използвала този глас, за да защитава и себе си, и Лети както от жестоките им съученици, така и от братята и сестрите, готови да им налетят на бой, но също и от съмненията, които понякога обземаха Лети. Дори сега Лети потръпна при мисълта да изтърпи всичко, което се случваше в Юниън, сама, без защитата на приятелката си.

Когато кондукторът продължи по пътеката и поздрави другите пътници, Кордилия протегна дългите си крака на отсрещната седалка и докосна очуканите остри носове на износените си ботуши. Отпусна се като в легло и извърна очи към Лети.

— Какво ще кажеш? — прошепна Лети, почти уплашена, че може да чуе мнението, което независимо от всичко държеше да чуе.

— За кое?

— За новото ми име? — Замълча и се ококори. — Лети Ларкспър!

— Много ми харесва.

— Наистина ли? — промълви облекчено Лети, макар дълбоко в сърцето си да бе наясно, че избраното име звучи прекрасно.

Отдавна бе започнала да изрича четирите срички, за да се почувства по-добре през дългите дни, изпълнени с работа; почти си ги тананикаше, преди да заспи, убеждаваше се, че всичко ще бъде различно, когато хората я наричат с това име. Тогава животът й най-сетне щеше да стане дързък, бляскав, достоен.

Кордилия подпря глава на седалката и се ухили.

— Съвършено е за теб.

— Нали! — Лети стисна очи. — Само за момиче, което слиза от влака в голям град и късметът му се усмихва, всяко ново събитие е по-прекрасно от предишното, докато тя се прочува в целия град и името й заблестява навсякъде. — Слънцето залязваше, но последните лъчи се заиграха с искрите в сините очи на Лети. Кордилия протегна ръка и дръпна фибите от косата на приятелката си, за да се разстеле на тъмни кичури по раменете й. — Не ти ли прилича на име, което гарантира, че ще стана известна певица? Не е ли моето име?

— Съвсем като за теб. Само че… ти в големия град, далече от мрачните холове и дребнавите хорица, които седят в тях, и жалките им представи за света…

— Това ще бъда една друга аз, облечена в кожено палто, понесла малко кученце под ръка и ще си имам свита.

— Свита ли?

— Точно така, свита. Шофьор, камериерка, готвач…

— Майстор готвач.

— Именно! — Лети въздъхна и тръсна коса по строгата яка на черната рокля.

Освен трите момичета, в семейство Хобстад имаше и две момчета, които носеха косата си като войници, едни и същи черни ризи всеки ден, дори в жегата през лятото, дори когато работеха по дванайсет часа в семейната ферма за производство на млечни продукти. Преди не беше така — едно време баща й беше весел, но това беше отдавна, когато майка й бе все още при тях, за да му покаже как. Сигурно е бил щастлив, когато са се оженили, защото хората винаги са радостни, когато се женят.

Щом Лети си припомни събитията от деня, осъзна, че това не е точно така.

— Джон сто на сто плаче — обади се тихо и се замисли за нежната душа, скрита у високото, силно момче, и искреността, с която бе изрекъл „Да“.

Тази вечер щеше да има тържество у семейство Фийлд и Лети се замисли с искрено съжаление за пайовете, защото едва ли на някого в дома щеше да му е до празнуване. Джон, повече дори от Лети, следваше Кордилия навсякъде, обръщаше внимание на всяка нейна дума, приемаше всяко нейно твърдение и усети как я бодва съжаление към него, когато си го представи сам в Юниън, изпълнен с копнеж. Болката обаче отстъпи пред друга тъжна мисъл — най-близките на Лети едва ли щяха да приемат отсъствието й със същата мъка.

— Джон не е от ревливите — заяви убедено Кордилия и дръпна роклята, за да покрие коленете си.

— Не мога да повярвам, че успяхме — потръпна от радост Лети, щом разбра, че приятелката й няма желание да говори за Джон. Само че част от радостта в гласа й се беше стопила и тя усети как нещо стяга гърлото й.

— Все още не сме успели — поправи я Кордилия.

Сякаш за да я опровергае, влакът потегли рязко. Лети се страхуваше от стореното, но поне нямаше да й се налага на вечеря да седи мълчаливо на масата вкъщи, да се подчинява безпрекословно на баща си, нямаше повече да чува крясъците му, когато изпаднеше в някое от противните си настроения. Приведе се напред и развърза стегнатите връзки на ботушите си. Щом ги изхлузи, пъхна обутите си в черни чорапи крака под себе си и отпусна глава на рамото на приятелката си.

— Наистина не сме, но поне се измъкнахме от Юниън. — Лети затвори очи и се замисли единствено над проявената от тях дързост, вместо за тъжната страна на подвига им.

— Така е! — потвърди Кордилия и се обърна за последен път към единствения свят, който познаваше.

Тя не обичаше пейзажа — скучен, еднообразен, красивата зеленина й напомняше единствено, че много скоро всичко наоколо щеше да оголее и покафенее, преди да настъпи жестоката зима. Монотонното познато кафяво поглъщаше всичко, година след година. Независимо от това, когато Кордилия прилепи длан на стъклото, гледката навън я накара да изпита нещо като изненада.

Най-високото момче от гимназията на Юниън, випуск ’29, седеше върху купчина траверси на изток от гарата и я наблюдаваше. Дългите му крака бяха свити, той бе отпуснал лакти на коленете, момчешките му черти бяха сгърчени от тъга. Ръкавите на бялата официална риза, която беше облякъл за церемонията, бяха навити, вратовръзката я нямаше и адамовата му ябълка приличаше на сянка в угасващия ден. Стъпалата му бяха прекалено големи за слабите крака и изглеждаха смешни в необичайните обувки, взети назаем. Докато влакът отминаваше, очите им се срещнаха, ала той дори не вдигна ръка, за да й помаха. Все едно беше седнал там, за да я види, когато заминава. Изглежда, се беше досетил, че си е оставила време, за да замине.

Само че влакът се движеше по-бързо, отколкото тя си беше представяла, той профуча покрай нея и изчезна от погледа й.

Кордилия премести очи към бараките с керосинови лампи на прозорците. Небето бе забулено в пурпурно, а градчетата и големите разстояния между тях се стрелкаха с неподозирана скорост, за която единствено беше чувала. Всичко познато досега оставаше в миналото с бързината, на която двете момичета се бяха надявали, картините, обрамчени от правоъгълните, черни рамки на прозорците.

— Излязох през главния вход — прошепна Лети. Очите й се затваряха, всяка дума следваше предишната по-бавно, докато сънят я притискаше. Денят й беше безкрайно дълъг — беше станала на зазоряване, за да издои кравите, да приключи със задълженията си и да отиде навреме на сватбата, а и винаги когато заговореше за нещо тъжно, я притискаше умора и се затваряше в себе си. — Никой не обърна внимание.

Кордилия наблюдаваше лицето на приятелката си, спокойно, бледо, също като луната, макар кожата й да блестеше от жажда за живот.

— Луиза май приготвяше вечерята, а момчетата сигурно още бяха във фермата…

Отдавна бе разбрала, че хората от семейството й са напълно безчувствени, въпреки това Кордилия усещаше, че приятелката й е наранена от последната проява на безразличие тъкмо когато заминаваше завинаги. Беше очевидно от начина, по който се отпусна на рамото й.

— Едва ли ще забележат, докато някой ден не отворят вестника и не попаднат на името Лети Ларкспър… което няма да им говори абсолютно нищо. Ще познаят обаче снимката… може би ще съм на сцената, а публиката станала ще ръкопляска, в краката ми ще лежат купища рози…

Гласът на Лети заглъхна, очите й бяха затворени, а устните леко разтворени, за да въздъхне тихо, унесено.

Кордилия усети облекчение, задето не й се налагаше да отговори. Бягството от Юниън, за да отидат в големия град, бе сближило приятелките, но Кордилия бе много по-издръжлива от Лети и си даваше сметка, че не могат да постигнат желаното толкова лесно — особено когато ставаше въпрос за слава, богатство и мечтите, към които всички се стремяха.

Може би усетът към действителността помагаше на Кордилия да се отнася по-сурово към собствената си мечта. Беше подвела най-добрата си приятелка — единствената си приятелка, — че бяга просто заради удоволствието да се махне от града. Години наред бе таила истинската причина, както и много други сираци, и знаеше, че ако някой се усъмни или покаже недоверието си, ще се свие, готова да умре.

Напуснаха границите на Охайо, когато нощта се спусна; пътуваха с неподозирана скорост към мястото, на което отдавна мечтаеше да се върне. Останалите пътници във вагона много отдавна бяха спрели да приказват. Цареше тишина, осветлението беше приглушено. Ако можеше да предвиди онова, което предстоеше да се случи през следващите две седмици, ако можеше да си представи безсънните, безумни нощи, сигурно щеше да се опита да си почине. Очите й обаче бяха широко отворени и във всяко ъгълче на ума и сърцето й жужеше толкова енергия, та съзираше мечтите си наяве. Искаше да види как слънцето изгрява в друг щат, да се докосне до онова, до което светът не я беше допускал досега.