Ана Годбърсън
Тайни и мечти (22)

21

Същата вечер момичета в изискани, модерни спални се терзаеха, че не ги канят достатъчно често. Млади съпруги на Парк Авеню се надяваха или съпрузите им да побързат и да се приберат, или да закъснеят колкото е възможно повече, за да може мирисът, останал от цигарите на други мъже, да се разнесе с нощния бриз. Лети Ларкспър пък седеше с новия си домашен любимец, опитваше се да свикне с взетата назаем рокля и се молеше да се окаже подходяща за света, в който щеше да попадне.

Роклята беше на Полет, бяха я избрали заедно, преди Полет да отиде на работа в „Севънт Хевън“; беше без ръкави, от черен кретон, с волан на подгъва, по средата на прасеца, и златиста бродерия на дебелите презрамки. Тъмната й, късо подстригана коса приличаше на крилата на птица, а малката й уста бе като ярка точка от червен халцедон. Когато пристигна в Ню Йорк, веждите й бяха доста плътни, но сега вече бяха изскубани във формата на тънки дъги над големите сини очи. Никога не се беше чувствала толкова красива — въпреки това се питаше дали външният вид е достатъчен, за да остане доволен мъж като Еймъри Глен.

Яйчо подтичваше в кръгове, след което спря неочаквано близо до старата тоалетка и положи глава в скута на стопанката си. Лети се поуспокои и вдигна очи към тавана, покрит с бежови петна на местата, където беше текло, и си пое няколко пъти дъх. Знаеше, че някой ден този апартамент и страхът, че няма да се покаже като достатъчно изтънчена или пък ще я сметнат за грозна, щеше да й се струва далечен и смешен.

Представяше си как се е отпуснала на удобен диван, докато дава интервю. Невинаги беше лесно, ще обясни с ленив глас, докато се наслаждава на удобния, уханен хол. Продавах цигари в един от незаконните барове и понякога пеех с оркестъра.

Лети се вгледа в очите си и запърха с гъстите тъмни мигли.

— Живеех в миниатюрен, противен апартамент — изрече на глас с поизтънял, превзет глас. — Имах три очарователни момичета за съквартирантки, до една изключително талантливи, любимото ми куче Яйчо изживяваше всяко мое страдание…

Монологът й беше прекъснат от автомобилен клаксон — две нетърпеливи изсвирвания — и тя се протегна бързо към наметката, целуна Яйчо и излезе в топлата вечер.

— Лети!

Обърна се, когато чу името си, с надеждата разочарованието й да не проличи, когато забеляза, че не Еймъри Глен, а Грейди се е облегнал на стария си спортен автомобил.

— Здравейте, господин Лодж.

Той си пое рязко въздух.

— Много си… красива — рече сериозно той.

Тя бързо огледа улицата, уплашена, че Еймъри ще я види с друг мъж и ще реши да отмени срещата.

— Благодаря — отвърна му. — Какво правите тук?

Дори на Грейди да му стана неприятно от въпроса, се насили да се усмихне.

— В клуба ми казаха, че днес е почивният ти ден… помислих, че Яйчо има нужда от разходка.

— Много сте мил, но…

Преди да довърши, черна лъскава лимузина „Дюзенбърг“ зави по улицата и наду клаксона, докато спираше пред апартамента на Лети. Щом видя дългата предница с изчистени линии и извивките над гумите, й дожаля за Грейди, който все се опитваше да спечели любовта й, но не можеше да си позволи да се появи по такъв впечатляващ начин. Шофьор в униформа слезе и приближи към притеснената двойка.

— Господин Глен ви очаква — заяви той, без да поглежда Лети и Грейди в очите.

Тя тъжно се обърна към посърналия Грейди.

— Нали обеща да се пазиш от Еймъри Глен?

Отговори едва когато се извърна настрани.

— Да не би да ревнувате?

— Не… не… — заекна Грейди и извърна поглед. — Вече ти казах, че той е миризливо яйце и…

— Каква е тази ваша мания с яйцата, господин Лодж? — Отстъпи още крачка и си напомни, че й предстои да попадне в света на богатите, за който бе мечтала, и не бива да позволява на един приятен писател, който не можеше да й предложи нищо повече от следобедни излети и разходки в очукан стар автомобил, да я отклонява от целта й. — Мога да се грижа за себе си — добави предизвикателно.

Когато се наведе да седне на задната седалка, тапицирана в червено кадифе, срещна погледа на Еймъри Глен. Преди някой от двамата да проговори, той й подаде висока, източена чаша със светла напитка.

— Превъзходен избор на рокля, госпожице Ларкспър — отбеляза той и чукна чаша в нейната.

В момента името Ларкспър спря да звучи неестествено и Лети го почувства като наистина свое. Ларкспър намекваше за пръсти, обсипани с накити от благороден метал и скъпоценни камъни, шалове от пера и кръг от фотографи, които се блъскаха, за да я снимат.

— Благодаря — отвърна му и вдигна чашата, за да огледа светлата газирана течност.

— Не обичаш ли шампанско?

Не желаеше да признае, че никога не е опитвала, и побърза да го увери:

— Напротив. — После отпи и усети приятното замайване. — Няма нищо общо с бирата — възкликна, преди да усети, че се е издала.

— Не, разбира се! — разсмя се Еймъри и даде знак на шофьора да включи двигателя. — Съвсем не.

Усети, че се е проявила като пълна глупачка, но разбра, че Еймъри не й се подиграва.

— Дамата обича шегичките! — обърна се той към шофьора, който кимна вдървено и потегли по обточената с дървета улица.

Спряха пред ресторанта, а сградите в тази част на града бяха по-високи и елегантни, а дърветата — подкастрени, не че имаше представа къде се намират. Лети вече беше изпила шампанското, нервността й се беше стопила и бе забравила колко съжалява, че се наложи да изостави Грейди. Портиерът отстъпи настрани, когато тя се насочи към стълбите за сумрачния първи етаж на заведението. Масите бяха пълни, бяха запалени свещи и макар да не си представяше точно така скъпите ресторанти — очакваше нещо по-просторно, с палми в саксии, електричество и огледала навсякъде, — начинът, по който ги приветстваха, със семплото Добре дошли в „Грото“, господин Глен, я увери, че наистина се радват на присъствието му.

Еймъри седна на малка маса близо до стената и остави оберкелнера да изтегли стола на Лети и да я настани. Междувременно той запали цигара, подпря лакът на масата и започна да оглежда заведението.

— Благодаря ти, Джийн — рече само, докато човекът се занимаваше с Лети. — Баща ми идвал ли е тази вечер?

— Не, господин Глен.

— Чудесно. Искаме бутилка „Пол Роже“ и дванайсет стриди. За вечеря дамата ще яде охлюви, а аз пържола, недопечена и никакво нишесте.

— Разбира се.

— Баща ми притежава театри — поясни Еймъри, все едно това обясняваше въпроса му за по-възрастния господин Глен. — Някой ден аз ще притежавам театри — добави, без да се стеснява.

— Наистина ли? — Лети закима, докато им наливаха шампанското. Отново се чукнаха.

— „Грото“ е едно от любимите заведения на хората от шоубизнеса. Отсреща седи актьорът Валънтайн О’Дел — посочи Еймъри.

Лети се обърна към маса в ъгъла, където безупречно облечен мъж в бял фрак бе заобиколен от дами, които се чудеха как да привлекат вниманието му. Госпожицата почти забрави да диша, когато осъзна, че се намира под един покрив с невероятния Валънтайн О’Дел, и за секунда й се прииска да е отново в Юниън, за да разкаже на сестрите си за преживяното чудо. Чертите му бяха изящни, привлекателни, също както на екрана в Дифайънс. Беше убедена, че е висок, а той се оказа нисичък, като жокей.

— Изглежда, София Рей не е с него тази вечер. Заедно са още от деца, когато са участвали във водевил.

— София Рей! Невероятно е, че ще вечеряме в ресторанта, който тя обича…

Може би Лети се държеше твърде провинциално, защото Еймъри побърза да смени темата:

— Извинявай, искаш ли цигара?

Представи си жените, които по-голямата сестра на Лети поставяше в категорията „ония, дето пушат“, поколеба се с отворени устни, неуверена, но чу гласа си:

— Да.

Другите момичета в апартамента й се подиграваха, задето не пуши, а пък всяка вечер продаваше цигари. Освен това започваше да се чувства добре, че е сред толкова известни хора, и не искаше да се представи като някоя смотанячка. А пък и беше израснала — момичето Хобстад у нея се противеше на пушенето, а тя искаше да го остави някъде в миналото. Сега вече бе Лети Ларкспър.

Щом видя финото цигаре между пръстите си, се окуражи. Макар вкусът да не бе толкова приятен, както на шампанското, което пиеше, и макар да усети напрежение в гърлото, почувства как главата й се замайва. Усмихна се спокойно и ведро, сякаш искаше да каже с дълбокия глас на изкусителка: Продължавайте, господин Глен.

— Харесва ли ти шампанското?

— Много повече от бира! — повтори шегата и този път бе дори по-смешно, защото и двамата прихнаха.

— Така, така, театрите… — Той замълча, след като изрече думата и по устните му затрепка усмивка — са нашият бизнес и преди да продължим с вечерята, ми се искаше да те помоля за една услуга.

— Услуга ли? — Думата й се стори тромава, претенциозна, и за пръв път, откакто влязоха в ресторанта, усети колебание. Представи си угриженото лице на Грейди, когато видя лимузината, и се зарадва, че е тук, за да чуе как Еймъри изрича думата услуга.

— Точно така. Много ми хареса изпълнението ти онази вечер. Много по-добра си от другата певица. — При тези думи той се наведе към нея и ръката му докосна нейната, — но ми се струва, че това вече ти е известно.

Лети се изчерви и бавно вдигна очи към него над широкия ръб на чашата за шампанско.

— Благодаря — прошепна му.

— Няма защо. — Той замълча, за да нагласи копчетата си за ръкавели и огледа залата. — Според мен, те чака изключително бъдеще на сцената.

— Наистина ли? — попита тя с неуверения глас на наивно момиче.

— О, да.

Лети изпъна гръб и погледна другите жени в залата, разположили се в предизвикателни пози, като се усмихваха дръзко на мъжете, застанали на бара. Възможно ли беше някоя от тези жени да е звезда на сцената? Имаха ли някаква представа, че сред тях седи момиче с бъдеще.

— Знам много добре как след година-две няма дори да се замислиш над подобно предложение.

Лети преглътна.

— Какво предложение?

— Организирам парти за мой добър приятел, в едно от хубавите заведения, където ходят доста хора от шоубизнеса и се питах дали… дали би… дали би се съгласила да изпълниш номера си.

— Номер ли?

— Чувал съм те да пееш само една песен. Говоря за песните, които са в репертоара ти. Нека да са десет. Може и малко танци. — Разкърши рамене, за да демонстрира. — Ще ти платя трийсет и пет долара.

— Трийсет и пет долара! — Остана с отворена уста и затвори очи при мисълта за всички нови рокли и накитите, които щеше да си купи с тези пари. Другият вариант беше да живее пестеливо и да не ходи на работа, за да може всеки ден да се явява на прослушвания.

— Всъщност, струваш много повече. Естествено. Само че хората, които ще те гледат — ако бях твой мениджър, например, щях да те посъветвам да приемеш дори за без пари… но аз съм най-обикновен покровител на изкуството, затова ти подавам ръка съвсем приятелски.

Раменете й потръпваха, когато затвори очи, вдъхна топлия въздух в опушената зала и си представи как излиза на сцената, колко песни знае и дали не трябва да научи нови.

— Много ви благодаря, господин Глен! — Беше забравила за цигарата, която димеше между пръстите й, и когато премести ръка, дълга пътека пепел се посипа на масата. — Олеле! — изкиска се и я перна с ръка. — О, господин Глен, толкова съм ви признателна.

— Добре — отвърна той, докато палеше нова цигара. — Значи си съгласна.

— Разбира се! Много се вълнувам!

— Сигурно — усмихна се Еймъри.

Сервитьорът се върна с огромно плато стриди и придружителят й веднага протегна ръце към черупчестия деликатес, поставен върху лед. Взе една стрида и я поднесе към устата й.

— Благодаря — рече тя и преглътна. Лети не знаеше почти нищо за морето, но предположи, че това е вкусът му.

— Харесва ли ти? — попита той.

— Не приличат на хотдог! — опита се да използва същата шега и двамата отново избухнаха в смях.

Вече всичко в заведението й се струваше замъглено, посипано със златен прашец, и си каза, че ако Кордилия можеше да я види в момента, нямаше да посмее да я нарече глупава. Лети Ларкспър знаеше как да се грижи за интересите си. Вече не се притесняваше от начина, по който Еймъри я наблюдаваше, и започваше да си мисли, че е напълно естествено да я придружава толкова красив мъж.

Когато лимузината я остави пред вратата на апартамента, Лети бе изпълнена с възхитителни очаквания.

— Благодаря ви за прекрасната вечер, господин Глен — рече тя и се отдръпна свенливо.

— Утре, преди представлението, ще изпратя автомобила да те вземе.

Госпожицата кимна, помаха и се отправи към вратата. По това време въздухът беше свеж, улиците блестяха от влагата — изглежда, бе преваляло, докато са били в ресторанта, където ядоха стриди и пиха шампанско, също както хората във филмите. За Лети Ларкспър Ню Йорк бе съвършено ново приключение.

Тази вечер беше научила нещо, което всяко красиво момиче, опитващо се да пробие в големия град, рано или късно научаваше: в Ню Йорк винаги има нещо за гледане, но новото и непознатото изглеждат много по-интересни през прозорците на лимузина.

* * *

Кордилия, която в Юниън беше завършила училище една година по-рано от Лети, беше с няколко сантиметра по-висока и знаеше много повече забранени думи — и сега беше няколко крачки пред Лети, защото вече разбираше колко напрегнат може да е животът на богатите и известните. Беше седнала върху пъстър килим, проснат на тревата настрани от шатрата, опъната в имението Догуд, вдигнала крака, скрити под набраната пола на черната рокля, обсипана с пайети, и наблюдаваше какво става пред нея. Под светлините на многобройните лампички, опасали шатрата, веселяците се смееха и поклащаха под звуците на музиката, момичетата въртяха очи, докато момчетата се опитваха да привлекат вниманието им. Баща й се беше оттеглил, Чарли беше влязъл в къщата, за да играе билярд, а Астрид изобщо не дойде. Тя обаче не беше сама. Както бе наредил баща й, Дани я следваше цялата вечер и сега се беше изправил до нея, отпуснал ръка на колана, където Кордилия много добре знаеше, че има пистолет.

Докато мислите й се връщаха отново и отново към кея, където знаеше, че я чака Том, бе обзета от нетърпение и желание да избяга. След като се наобядваха, с баща й отидоха да пострелят. Тя не беше разговорлива — той също мълчеше, — затова стреляха мълчаливо часове наред или поне така й се стори. Когато приключиха, той й показа как се чисти пушка, а после и пистолет. След като тя лъсна и смаза пистолета и той остана доволен от свършената работа, постави оръжието в ръката й.

— За теб е — рече той.

— Наистина ли? — Тя погледна лъскавото дуло, лъскавата дървена дръжка и тежкия спусък.

— Беше първият ми пистолет. Първият, който беше лично мой, не взет назаем, нито пък задигнат по време на грабеж. Купих го от един италианец, познавахме се едно време, когато започнах с контрабандата на алкохол. — Усмихна се сериозно, напрегнато. — Може и да ти се стори невероятно, мила, но ти имам пълно доверие. Чарли също, разбира се — но неговите заложби са различни от твоите. Все още е рано да проявиш разбиране, но с времето всичко ще ти се изясни.

Бяха застанали край басейна, на обедното слънце, и тя примигна бързо няколко пъти и й се прииска да беше наистина достойна за доверието им. В онзи момент вече съжаляваше, че се е промъкнала с Том през нощта, и с течение на времето съжалението й ставаше все по-силно.

— Не се тревожи, знам, че тъжиш — заради момчето на Хейл — продължи бързо баща й, все едно бе прочел мислите й. — Познавах го, когато беше още дете, и в него открай време имаше нещо изключително. Това е поредното, което ще научиш с течение на времето. Такава любов е променлива, на нея не можеш да стъпиш. Повярвай ми, ще има и други. Не можеш да имаш доверие на подобни връзки, ще те подведат.

В момента на Кордилия й се прииска да признае какво бе сторила и да помоли за прошка. Тогава той й се усмихна — мъдро, с известна тъга — и на нея й се стори, че вече знае, но не се сърди. Тя усети тежестта на пистолета в ръката си и му се усмихна.

— Благодаря. Надявам се един ден да се гордееш с мен.

Когато партито започна, Кордилия все още не беше в настроение да се забавлява, но реши, че дори да имаше начин да се измъкне, за да се види с Том, не бива да го прави. Първият пистолет на Дариъс Грей беше прибран заедно със старо писмо, което беше писал на майка й и още по-старото палто — все семейни реликви, най-ценните й вещи.

От време на време млади мъже поглеждаха дъщерята на Грей, шушукаха нещо и се усмихваха. Кордилия просто извръщаше поглед и си припомняше докосванията на Том. Опита се да си припомни кое е най-хубавото, което й беше казал, но така и не успя, въздъхна и си каза, че ще й останат само спомените за него, с които да живее до края на живота си. Така е било писано, напомни си. Мисълта продължаваше да я измъчва и затвори очи, за да смекчи болката. Момичето, качило се на влака, имаше една-единствена мечта, напомни си. Искаше да открие баща си. Тогава беше сираче, а сега вече имаше семейство.

Въздъхна тъжно и отвори очи. Тази вечер звездите бяха малко и тя реши, че е заради облаците.

— Чувствам се уморена, Дани — рече и се изправи.

След като той я остави в апартамента й, тя извади фибите от косата си и кичурите й се разстлаха по презрамките на роклята. Метна тънък шал на раменете си и пристъпи към високите отворени прозорци, притисна се към облегалката на белия стол, изнесен на терасата. Тази вечер непрекъснато въздишаше. Известно време остана напълно неподвижна, заслушана в тихата музика, която долиташе от шатрата, и позволи на приятната меланхолия да потече във вените й.

Мина много време, въпреки че времето не означаваше нищо за нея и най-сетне очите й се затвориха. На това спокойно място, тъкмо преди да заспи, усети как Том я прегръща и заради яркия образ не се изненада, когато чу гласа му.

— Дори тъжна, пак си красива. — Беше затворил вратата съвсем тихо.

Тя вдигна глава от възглавницата и го погледна. Шапката му беше ниско нахлупена така, че едва ли някой щеше да го познае, но сега я свали и тя видя съвършеното му лице.

— Какво правиш тук? — В гласа й прозвуча и копнеж, и гняв.

— След като не дойде на кея… се промъкнах през тунела.

Всичко онова, което му беше казвала в представите си днес следобед — че се налага да прекратят връзката си, как не може да предаде семейството си и колко много съжалява, но между тях е свършено, — остана забравено.

— Да помълчим — подхвърли тя след малко.

— Добре. — Той кимна и пристъпи към нея по белия килим.

Цял ден си беше представяла лицето му, а сега откри, че сърцето й бие до пръсване, и сведе очи към пода. Сви колене и подпря на тях лакти. Позата й издаваше безнадеждността на положението. Вълнисти кичури коса скриваха лицето й, босите й крака бяха допрени.

— Какво са ти сторили? — попита Том. Приближи се и се отпусна на колене до нея.

Тя вдигна поглед към мястото, където той беше насочил очи. Огромно пурпурно петно се беше образувало на дясното й рамо, където я беше ритнала пушката, и за пръв път усети колко болезнено е натъртена. Днес следобед се беше амбицирала да простреля всички грейпфрути. В момента важното бе да защити семейството си.

— Нищо. Никой от тях не би ми сторил подобно нещо. Татко ме учеше да стрелям.

— Аха.

Отново замълчаха, после Том спусна пръсти по бедрото й. Едната му ръка остана неподвижна, а другата се пресегна, за да приглади назад кичурите коса, полепнали по влажните й устни. Докосването му пропъди решителността й. На мига забрави всичко, което желаеше, всичките си принципи.

— Не ми казвай, че искаш да скъсаме — рече той.

Тя поклати глава, а споменът как Дариъс се грижеше за нея я връхлетя като вълна. Припомни си колко стар й се стори, когато го видя по халат и чехли, как личаха сивите му коси, докато обядваха на терасата, как я успокояваше, докато тя се ядосваше, че е пропуснала мишената. Нямаше по-силна връзка от кръвта, така й беше казал и тя си повтори думите му.

— Може би — започна Кордилия, но гласът й потрепери. — Може би трябва да спрем дотук, преди да ти навлека неприятности. Както каза, когато се срещнахме, моментът беше съвършен, може би нито един от двамата не искаше повече от това…

— Казал съм голяма глупост! — прекъсна я той, без да крие раздразнението си. После заговори по-бавно и сериозно, наблягаше на всяка дума: — Тогава не те познавах.

Кордилия отметна глава назад и се загледа в тавана с надеждата да не се разплаче.

— А сега, след като вече ме познаваш?

Той се изправи неочаквано и отстъпи няколко крачки назад.

Когато се обърна, за да срещне погледа й, в очите му имаше болка и сърцето й трепна. Партито в градината се вихреше и тя се успокои, че той лесно ще се измъкне. Един Господ знаеше кой ползва тунела в подобна нощ или какви ще бъдат последствията, ако например Дани решеше да провери дали младата госпожица си е легнала.

— Ако кажеш, ще си тръгна веднага — заяви най-сетне Том.

Тя го наблюдава известно време — летния костюм, лъскавата му, грижливо сресана коса, очите, които знаеха всичко. Прободе я болка, когато си помисли колко ужасно ще се почувства, когато остане сама в стаята си.

— Моля те, не си отивай — промълви.

— Не обещавам, че ще бъде лесно и приятно — обади се той след малко, — но знам, че не мога да изтърпя и ден без теб.

— Просто… ти си тук…

— Можем ли да се срещнем утре, на пътя? Ще отидем до Ийст Енд, там не ни познава никой и можем да се престорим, че сме други хора, вместо да се страхуваме, че някой ще ни завари тук. Ще те чакам на смрачаване.

Тя кимна и избърса сълзите, преди той да ги забележи.

— Може би. Ще опитам. Сега още не знам. Нищо не знам.

Той се насили да се усмихне, но само половината му уста се подчини и накрая по лицето му се изписа тъга и заличи радостта.

— Значи, до утре — подхвърли той и отстъпи още крачка назад.

Навън се носеше жалният вой на тромпет. Гостите се бяха уплашили, че една от дебютантките си е изкълчила глезена, но не се оказа нищо сериозно и сега всички пиеха за здраве. Влюбени се заричаха да дочакат заедно изгрева, наливаха се напитки.

В момента Кордилия беше обзета от необичайно спокойствие. Разбра, че положението й е съвсем простичко, както и всички невъзможни ситуации. Изборът беше само един — да се срещне с Том утре на пътя — и бе напълно невъзможно. Чувствата, които я владееха, докато седеше на хълма над шатрата и си представяше целувките на Том, сега се върнаха. В момента осъзна, че няма сили да го пусне да си отиде. Не и по този начин, след като едва я беше докоснал. След като си тръгваше, искаше да е сигурна, че двамата наистина се познават и не пестят чувствата си за срещата, която имаше опасност и да не се състои.

Кордилия стана и задържа погледа му, след което свали презрамките на официалната си рокля.

— Не си отивай — помоли го.

Светлината отвън блестеше в очите му, той разтвори устни. За момент двамата се наблюдаваха, после Том пристъпи към нея, пое я на ръце и я пренесе до леглото. Когато тя се отпусна на меките възглавници, косата й се беше разстлала около нея, по устните й трепкаше усмивка. Протегна ръка към лицето му, привлече го към себе си и устните му покриха нейните. Тя потръпна, усети как цялата омеква и забрави за последствията. В съзнанието й остана единствено тази стая, топлата тъмна нощ и надвесеният Том, който се притисна в нея.